За всеки, който в някакъв капацитет е свързан с киноиндустрията, наградата „Оскар“ е възможно най-върховото постижение. Всеки лаик знае, че не най-доброто винаги печели, че има нагласени неща, политика, интереси и т.н., но този парад на суетата е неустоим почти за всеки артист, продуцент, консултант или техническо лице в бранша. Много малко са хората, които биха отказали тази награда, колкото и да не вярват в нейната обективност. Престижът и удовлетворението, които тя дава, са несъизмерими с нищо друго в света на изкуството: нито „Златните глобуси“, нито награда от престижен фестивал, нито дори „Нобел“! Затова и съвсем естествено българската киноиндустрия страда заради многобройните си неуспешни опити дори да се нареди сред номинираните, камо ли от липсата на поне една такава награда, която да повдигне националното ни самочувствие. За тази липса на признание, естествено, могат да се търсят всякакъв вид причини: от дискриминационно отношение на западняците към нас, през неадекватно оценяване, та до липсата на качество. Но единственото, което можем ние да направим по въпроса, е да се фокусираме върху нещата, които не правим правилно, за да отстраним поне това от списъка с причини. Тези неща изобщо не са малко, но основните могат да бъдат откроени в два-три пункта.

Юлиан Костов

Онзи ден слушах по БНР интервю с българския актьор Юлиан Костов, който живее предимно в Англия. Обикновено изключително рядко ми се случва мнението ми да се припокрива сто процента с нечие друго, но в този случай бе именно така. Талантливият мъж говореше неща, които аз не спирам да повтарям от години. Най-важното от тези неща е, че много често обикновени хора от улицата се справят много по-добре в киното, отколкото строго школувани актьори от НАТФИЗ например. Причината е, че тази школовка се извършва предимно по методи от 1912 г., чиито създатели дори са се отрекли приживе от тях. Неадекватното обучение създава актьори, които не усещат персонажа си, както един нешколуван актьор, и това може да се види в празните им погледи, ангажирани по неестествен начин в ролята. В актьорските среди даже си имат термин за нешколуван актьор, когото наричат обикновено със снизхождение „натуралка“. На тези натуралки обаче в киното почти не се дава шанс, а дори и да се даде тук-там, обкръжението им е изпълнено с „ненатуралки“, които тотално компрометират цялата картина.

Истинският проблем от актьорско естество е, че България никога не е развила киното си. Да, по времето на соца се снимаше много, но схемата и методите биваха копирани от елитарното френско и италианско кино, които отдавна са демоде, а и никога не са били истинска конкуренция на Холивуд. Последва период без почти никакво кино, за да се посъбудят нещата в последните 10-15 години с няколко хитови сериала и пълнометражни филмови ленти. Тоест някаква започната традиция бе рязко прекъсната и сега тепърва се възстановява бавно и мъчително. Ние сме млада кинонация и това няма как да не се отразява негативно върху продукциите ни. Но дори и да бяхме продължили традицията и киноиндустрията никога да не бе спирала да функционира, проблемът в нея щеше да си остане, защото тя е съставена изключително от театрални актьори, режисьори и драматурзи. Самите хора в тези среди са откъснати от реалния живот, самоизолирали са се в собствен свят и дори да попаднат сред обикновени хора, не се чувстват на мястото си и нямат усет за житейска естественост. Затова им е много трудно на екран да пресъздадат адекватно образ от живота. Те са прекалено изкривени от дългогодишните опити да се въплъщават така в ролите си, че да бъдат оценени от професионалистите в сферата, колеги и меценати, които от своя страна също са част от тази откъсната среда, от тази изкуствена реалия. Ние никога не успяхме да създадем истинска гилдия в киното, там играем с аматьори, така да се каже, а именно с театрали, които не могат да направят резкия преход от театър към кино. Затова е виновна политиката ни през годините всички оборотни наши актьори да бъдат ангажирани в театъра на щатен принцип и да нямат време и възможност да се фокусират изключително върху киното. Там, където се процедира на този принцип, успешно кино рядко се прави. А разликата между театър и кино едва ли е нужно да се коментира в детайли, тя е очебийна почти за всички. И да, има известни холивудски актьори, които редовно се изявяват и на Бродуей, но това е по-скоро рекламна политика, задоволяване на личностна суета и винаги оставя своя отрицателен ефект. Забелязал съм, че брилянтни актьори започват да преиграват в киното след един сезон на Бродуей. Затова най-добрата политика е да оставим театралът да си е театрал, кинаджията да си е кинаджия, футболистът да си е футболист, ръгбистът да си е ръгбист. Необходимо е да започнем да създаваме своите актьори в киното, ако ще да ги събираме по молове, чалготеки и гета, като ги налагаме и развиваме постепенно и методично. Отнема години, но по този начин ще се създаде непозната за нашите географски ширини култура, която след време неминуемо ще регистрира успехи.

През 1915 г., в столичното кино “Модерен театър” се е състояла премиерата на първия български игрален филм “Българан е галант”.

Друг голям проблем е направлението в киното ни или тематиката. Сценаристите ни не са конкурентноспособни на холивудските лауреати, защото задълбават или там, където е ровено вече, или пък там, където никой няма интерес да рови. Липсват ни грабващи и запомнящи се истории, които да поставят киното ни на световната карта. И вината за това пада изключително върху писателите ни и върху режисьорите, които се наемат да екранизират сценариите им. Неведнъж са ме питали защо не се пробвам да напиша „нещо нормално“, тъй като очевидно съм имал талант, защо не се докажа с нещо „стойностно“ (разбирай традиционно!). Отговарям, че не го правя, защото искам да запазя своята уникалност, новаторство и защото ако им изневеря, няма да дам нищо различно на света и ще се превърна в творец без мисия. Именно такива творци без мисия са окупирали нашето кино и дори да се справим с актьорския проблем, нищо добро няма да излезе, докато не започнат да се правят филми по революционно добри сценарии.

В последните двадесетина години излязоха филми, които аз наричам „партизански“, защото аналогично на партизанските филми от соца, които бълваха в изобилие истории за времето на Царска България, задоволяващи конюнктурата, подобни конюнктурни сценарии в днешно време се надпреварват да засягат времето на „ужасния“ социализъм. И ако от това у нас има все пак някаква потребност, за да пазим историческата си памет, независимо колко адекватно се представя отминалото време, навън с тази тематика нямаме никакъв шанс за успех, и то точно в Холивуд. Там традиционно са лявоориентирани от по-отдавна от нашето влизане в соцлагера, като се започне от Чарли Чаплин и хората, които го лансират, а после и от периода на „Блеклиста“ през 50-те, когато върлува антикомунистическата комисия на сенатор Маккарти и когато огромен брой холивудски сценаристи са подложени на гонения един вид, като са поставени в черен списък заради левите си убеждения. Веднъж попаднали в този списък, те са нямали право да работят в Холивуд, по техни сценарии не е можело да се правят филми. Но лявото крило на индустрията успява да заобиколи тази практика, като започва да снима филми по сценарии на низвергнати автори под псевдоним. Традициите и тенденциите към силно залитане вляво в Холивуд не датират от вчера и когато наш филм се натяга да ги впечатли с продукция, в която социалистическите идеи и практики са тотално оплюти, ние сами си пишем двойка на изпита.

Непростимо е хората в нашата гилдия да не познават същността на Холивуд и да си мислят, че по този начин ще се харесаме повече, защото си мислим, че Америка е символ на капитализма и ще ни се зарадват, като се отричаме от всичко социалистическо. Независимо от коя страна на политическия спектър е застанал един наш сценарист, той или тя трябва да забрави за филмови сценарии с политическа насоченост по тази ос, ако иска да се надява да бъде забелязан в Холивуд. В доста от новите ни сериали се представя реалния живот в нашата държава от последните години, което се прехвърли и в няколко от новите ни кинопродукции, но не забравяйте, че държавата ни минава по път, който отдавна е асфалтиран в Америка и за тях тези неща са банални, предъвквани до болка. На нас ни е интересно, докато за тях това е провинциална имитация на остарял холивудски жанр и просто поредната лоша масовка, която с лека ръка ще бъде изхвърлена в коша от оценителите в Холивуд. Тематиката на един потенциално печеливш наш филм трябва да е насочена към глобални теми и проблеми, които американският зрител да може да вземе присърце и смели лесно. В крайна сметка Холивуд се стреми на първо място да задоволи и повлияе именно въпросната публика. Аз имам идеи за подходящи теми, но ще ги запазя за себе си, а освен това мисля, че дадох достатъчно жокери в тази насока.

А СЕГА НАКЪДЕ, 1987

И не на последно място две думи и за техническата част. В Холивуд и световното кино се е експериментирало с всякакви снимачни прийоми, че трудно може да се измисли нещо ново. Има, разбира се, но това не бива да е водещото в създаването на един успешен филм, целящ международно признание. Освен ако не се предложи нещо тотално ново и разтърсващо революционно в операторското изкуство, трябва да се избягват отвличащи зрителското внимание прийоми като твърде многото детайли, прекалено различни ъгли на снимане, самоцелни ефекти, игра с фокус и т.н. Най-добрата тактика е да се прибегне до опростяване, като се остави на сюжета и актьорите да си свършат добре работата. Необходимо е да се създаде достатъчно комфорт за зрителя да бъде страничен свидетел на случващото се във филма и да може да абсорбира нещата възможно най-лесно. Единствено трябва да се внимава да се рамкира кадърът правилно и тогава монтажът ще свърши останалата работа без свръхпродуциране. Техническият екип на един филм трябва да бъде като съдийската бригада на футболен мач — колкото по-малко хора научат имената им, толкова по-добре

И запомнете! Единственият начин да имаме какъвто и да е шанс да влезем в компанията на световното кино не е да следваме утвърдени класически рецепти, а да създадем своя уникална рецепта, не да имитираме и следваме, а да създаваме и водим. Умишлено не засегнах темата с финансирането, защото там рецепта в нашите условия няма, но ако си свършим работата на другите нива, признанието самò ще почука на вратата ни. Преди това обаче ще се наложи да извървим много дълъг път от самото начало, защото ние практически кино никога не сме имали и тепърва ще трябва да го създаваме и развиваме. Колко време това ще ни отнеме, зависи единствено от нас. При целенасочена мобилизация и дисциплина нещата не е невъзможно да се случат и доста светкавично.

Автор: Николай Стефанов