Нямам за цел да нарочвам никоя група за по-малко емигранти от друга, защото в емиграцията нещата се стичат за човек строго индивидуално, но разделението на нива според мястото на установяване се чувства и изрича на глас от повечето емигранти, а тези, които са сменили доста места по света, имат възможността дори да правят съпоставка и по този начин до подчертават контурите на тези нива. Разбира се, в исторически план емиграцията ни преминава през много етапи и метаморфози и всеки сериозен научен анализ би определил такова разделение като безразсъдно стереотипизиране, затова ще погледна на нещата от забавната им страна, без да претендирам за каквато и да е научност. Навън са се оформили своебразни фолклорни области на емигранта и всяка идва със свой уникален привкус.
Първа такава област се явява Гърция. Емигрирането в тази държава сформира и първото ниво. Преди време един познат, който бе живял последователно в Гърция и Германия, преди да се установи за постоянно в САЩ, обичаше да казва, че в Гърция емигрантът получава своя „първи шлайф“. От всякакво естество погледнато. Чувал съм жени пък да твърдят, че понеже гъркините били много грозни, гърците много се радвали на нашенките. Причините, за да се счита Гърция за първо ниво на емиграция, обаче са прости: много близо е до България, имаме общо балканско ДНК с гърците, т.е. манталитет, обичаи, религия, кухня и други основни културни фактори са сходни. Една от основните разлики обаче, която с години определяше миграционната вълна да е в една посока, бе фактът, че гърците спадаха към Запада, а ние — към Източна Европа. Възможността за сравнително добре платен наемен труд на фона на българските възможности и стандарти накара много хора да се насочат на юг в ролята на гастарбайтери, а по-късно и като постоянни емигранти. Географската близост също бе решаваща на пръв поглед, защото даваше някаква опора на напусналите родината — ако нещо не потръгне, могат и пеш да се приберат у дома, ей къде е! Но в тази категория причислявам и Кипър заради културните сходности. Според много нашенци езикът лесно се научавал на разговорно ниво (не смея да вземам отношение по въпроса) и това също бе магнит в ранните години на по-масирана миграция. Като резултат много хора останаха и се установиха за постоянно в Гърция с годините, други се завърнаха в България, а немалка част потърсиха реализация в други държави. Южната ни съседка за тях в един момент се явяваше земя на прекалено малко възможности, достигнеха ли реализирането на този лимит, хората търсеха къде другаде да надградят.
Такова надграждане предлагаше Германия, затова тя представлява второто ниво на емиграция. Освен че предлагаше повече пари, Германия имаше добра социална политика за емигранти и чужди студенти. Много българи се възползваха от възможностите за емиграция в сърцето на Европа, много останаха и създадоха семейства на място, пуснаха корени. Германия е мултинационална държава и българите сме неотменна част от тази палитра. Предимствата не са само повечето финансови възможности, а и професионалните перспективи за млади и амбициозни хора. Към това не бива да се подценяват централното местоположение, високото ниво на уреденост, както и удобният транспорт до родината и обратно по въздух и земя. За недостатъци може да се посочат немските точност и сухота, които на хора с южняшка или балканска кръв понякога им идват малко прекалени. Немският език също изисква труд, концентрация и немалко доза усилие, за да бъде овладян на необходимото ниво, така че да се постигне относителен житейски комфорт в Германия, докато има други места по света, където това не е толкова решаващо.
Затова едно ниво по-нагоре нареждам Скандинавските държави. Там емиграцията датира доста отдавна, като много музиканти още през соца си опитаха късмета, а след това и хора от всякакви браншове. Привлекателна социална, осигурителна и образователна политика е плюс, като към това се добави и незадължителното владеене на местния език. Освен ако работата не е свързана тясно с този език, емигрант спокойно може да се оправя с прилично ниво на владеене на английски език. Минус са дългата зима и прохладното лято, което минава много неусетно.
Липса на зима почти пък предлагат южните европейски държави като Италия, Испания и Португалия, като към тях трябва да се добавят и островите наоколо. Емиграцията там достигна бум неотдавна и това не се дължи на влизането в Евросъюза, а на методично заселване на българи още от началото на Прехода. Цели квартали на градове и села се изнесоха в тази част на света, която предлага разнообразна работа и прилично заплащане. Причината за този вид емиграция на по-високо ниво от Германия и Скандинавия е именно в комуналния вид на българските общности, които се държат здраво, въпреки че постоянно се пишат легенди как не си помагаме зад граница. Истината е, че на един непомогнал или забил ти нож в гърба българин се падат поне 50 българи, които ще ти подадат ръка. Съотношението не е изчислено емпирично, затова може и да е доста по-драстично. Хубавият климат, разбира се, също допринася в избора на тези държави за втори дом.
Следващото ниво на емиграция съставлява и най-новосформираните ни общности зад граница. Въпреки че българи не липсваха там и преди, с влизането в Евросъюза Холандия, Белгия и Франция видяха голямо българско заселване. Много бързо се оформиха наши общности и се развиха родни бизнеси, като най-голямо предимство в тези държави се явяват разнородният етнически състав и щедрата социална политика. Българите намериха всякакъв вид реализация, като се започне от кулоарите на Европарламента, през финансови и обществени институции, частни бизнеси и занаятчийство, та до сферата на всякакъв вид услуги. Затова и днес виждаме наши миниколонии в градовете на тези земи.
Доста отдавна се оформят такива колонии и в Англия, но типично по островитянски нещата стават малко по-консервативно и по-бавно. Причината да поставя на такова високо ниво емиграцията ни там не е качеството на живот или личните постижения на хората, а защото отишлите там вече са откъснати от Европа и са свидетели на друг дух и различна по тип атмосфера. Много хора няма да се съгласят с мен, но земята има две столици: Ню Йорк и Лондон. От двете страни на Голямата вода тези два града са ненадминати в лидерството си във всяко едно отношение, но ако трябва да посочим по-прецизно, това са финансовите центрове на планетата, политическите центрове на капитализма, културните и артистични центрове (другите известни такива просто се явяват техни филиали) на доминантната човешка цивилизация, каквато е западната. Англия не е Европа по дух, никога не е била и няма да бъде! Веднъж стъпи ли човек на Острова, влиза в ново измерение, като от индивидуалните характеристики до голяма степен зависи как ще се справи със ситуациите, изпречили се на пътя му. Много български брокери, финансисти, бизнесмени живеят в Лондон или често пребивават там. Англия е предпочитана дестинация и за наши студенти. Стандартът винаги е бил висок заради традиционно скъпата лира стерлинг, а столицата Лондон е конгломерат от всякакви култури. Дори привържениците на футбола могат да усетят голямата разлика между атмосферата на стадион в Европа и стадион в Англия. И ако личните предпочитания на човек могат да наклонят везните в полза на Европа, то едва ли някой би оспорил наличието на огромна разлика. Светоусещането на хората, начинът на обличане, житейски ценности и лични стремежи също не са типични за класическите европейци, а по-скоро формират една уникална англосаксонска култура.
Тази култура се пренася и отвъд Атлантическия океан в САЩ и Канада, които формират последното ниво на нашата емиграция. Както споменах, Ню Йорк се явява своеобразна столица на днешния свят със своята космополитност. Аз лично не съм фен на това място, но не мога да отрека огромното му величие и смазваща необятност, която създава неповторимо усещане. Когато човек от Ню Йорк отиде във втория или третия по големина град в Щатите (съответно Лос Анджелис и Чикаго), има чувството, че попада в дълбока провинция.
Навремето майката на моя позната описа емигрирането си по следния начин: „Още докато пътуваш със самолета над океана, виждаш слънцето и гледаш на картата къде се намираш, се създава у теб усещането, че отиваш на друга планета.“ Доколко е гостоприемна и дали думите за величието на този континент имат някакво покритие, си е тема на друг разговор.
Факт е, че огромна маса български емигранти са се стоварили именно там и са изградили свои трайни общности. Какво ги отличава от емигрантите в европейските държави? Първото е отдалечеността и усещането, което ти създава. Като погледнеш атласа или глобуса и видиш къде си, се създава едно дори частично параноично чувство на обреченост. Макар че в днешно време по-лесно се пътува, не е било твърде отдавна времето, когато пристигналите в Америка са знаели, че за тях път назад няма да има. Самото място наистина е различно и те кара да си мислиш, че си на друга планета. Необятното пространство, разточителството на земя и строителство, смазващото превъзходство на природата и нейните стихии са само част от отличителните белези. Не на последно място е и дългогодишният пиар на тази част от света в медиите за масова комуникация, филми, литература и изкуство.
Един познат казваше, че дори най-калпавата холивудска продукция има такова уникално обаяние, чието въздействие и най-майсторската френска или италианска лента трудно може да конкурира. В този ред на мисли и нашата емиграция е различна и на друго ниво в САЩ и Канада. Различна е и нагласата. И въпреки че чисто материално вероятно в Америка все още се печели най-добре, от емигранта, узрял на опит извън отечеството и който прави съпоставка на живота по света и че човек може да се устрои по-добре в САЩ откъдето и да било другаде, възможностите за реализация са все още определящи за повечето хора, то тази отдалеченост от родината се явява минус за много. Има и други фактори, които правят живота на емигранта не чак толкова красива приказка за успеха. Всеки би оспорил, че такива фактори и пречки могат да се видят навсякъде по света, но като че ли в Америка всичко е амплифицирано, не само пространството и разстоянието. В немалка степен огромността и отдалечеността са решаващи елементи в световната хегемония, постигната от САЩ. Колко още ще продължи, на света тепърва му предстои да узнае.
Към последното ниво емиграция бих причислил и общностите в Австралия и Нова Зеландия, донякъде и в ЮАР, заради англосаксонския характер на всяка от тези реалии. Неведнъж съм твърдял, че Англия е много по-близо до всички тези отдалечени земи, отколкото до Европа: и като общество, и като инфраструктура, строителство, начин на живот, обличане, манталитет и т.н. Съвършено добре осъзнавам, че има и други отдалечени земи, които не споменах като емигрантски места. Това е така, защото там емиграцията ни е повече професионална, отколкото битийна. Малко хора си събират багажа и емигрират без предварително уговорена месторабота в държави като Япония, Китай, Русия и другаде в Азия. Същото важи и за Южна Америка и Африка. Не че няма емигрантски общности там, но няма данни да са оформени и обособени по аналогичен начин, както в Европа, САЩ и Канада. Затова разглеждането им в рамките на този очерк счетох за нецелесъобразно.
Като цяло здрава емигрантска общност се сформира на места, където естествената връзка с родното по-трудно се осъществява, затова тази класация с нивата може да се разгледа и отдолу нагоре. Това не означава, че по-ниските нива трябва да бъдат обвинявани за изграждането на по-слаба общност — просто там нуждата от такава е по-малка.
Автор: Николай Стефанов
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
