УЧАСТИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ В РУСКО-ОСМАНСКАТА ВОЙНА ОТ 1828-1829

Българското участие в руско-османската война от 1828–1829 г. не е епизод на периферна подкрепа, а организирано, масово и стратегически значимо включване на местно население, чийто политически хоризонт вече е оформен от идеята за възстановяване на държавност. През целия конфликт – от първите операции при Силистра през юни 1828 г. до превземането на Одрин в края на август 1829 г. и примирието на 14 септември 1829 г. – българите извоюват роля, която излиза извън рамката на „спомагателни сили“: създават собствен отряд под руска егида, водят самостоятелни четнически действия, обезвреждат ключови османски позиции, превръщат локалните диверсии в регионално въстание в Тракия и формулират политически искания. В този процес се вижда пряката линия от вековните модели на съпротива към модерна национална мобилизация, в която стратегиите на Великите сили се кръстосват с вътрешните български ресурси, амбиции и лидерство.

Войната се ражда от отказа на Високата порта да признае решенията на Лондонската конвенция, проведена след разгрома на турския флот при Наварино, и така формално да приеме гръцката политическа автономия. Зад дипломатическата формулировка стоят натрупаните напрежения на „Източния въпрос“, при които Русия открито преследва контрол над Проливите и позициониране като покровител на православните, а Хабсбургите приоритизират равновесието в Централна Европа. В тази среда българите виждат прозорец за действие, а руското командване – оперативен актив в дълбокия тил на османската отбрана. Отрядите, които се формират под командването на полковник Иван Липранди (единадесет пехотни и три конни), както и стотиците местни дружини, действат не само като водачи и разузнавачи, а като самостоятелна сила, която поема рисковете на фронтовата линия и изработва собствена военнополитическа програма.

I. Геополитически контекст и дългото натрупване на съпротива

От „страха от непобедимия враг“ към „болния човек на Европа“

След покоряването на последните бастиони на българската държавност през XV век, политическото пространство на българите се свива и преминава под власт, религия и култура, които често действат враждебно към местното балканско население. За столетията на османско владичество в пространството между Дунав и Егей се натрупват модели на адаптация и съпротива, в които локалните общности култивират умения за самоорганизация, поддържат мрежи на доверие, съхраняват спомени за институционална автономия и постепенно изместват фокуса от оцеляване към целенасочени усилия за възстановяване на държавност. В по-широк европейски план, военната динамика през XVI век – затъпяването на османската сухопътна експанзия пред стените на Виена през 1529 г. и катастрофата на османския флот при Лепанто през 1571 г. – подкопава образа на непобедимостта на Портата. Този поврат намалява страха и позволява на европейските сили да мислят за османската мощ не като за равностоен цивилизационен контрапункт, а като за регионална сила, подложена на технологични и икономически дефицити. В дългия деветнадесети век това прераства в политическо клише: Османската империя се обозначава като „болния човек на Европа“, термин, който отразява не само упадъчни стереотипи, но и реални структурни слабости – финансова зависимост, криза на военната система, неуспешни реформи и нарастваща външна интервенция под „лекарствената“ форма на европейска дипломация и кредити.

Източният въпрос и преформатирането на балканската геополитика

В края на XVIII и началото на XIX век „Източният въпрос“ формулира голямата дилема: как Европа ще управлява разпадащата се османска власт и каква ще бъде съдбата на народите под нея. Отговорите на Великите сили не са академични; те се материализират като войни, окупации, „защити“ на малцинства и протекторати. Хабсбургите търсят стабилизация на своя средноевропейски ареал, докато руските царе, легитимирани като наследници на византийското православие, преследват контрол върху Босфора и Дарданелите и стратегическо изтласкване на Портата от Европа. В този контекст руско-османската война от 1828–1829 г. не е аномалия, а логично звено в серията конфликти, в които Русия измерва силата си спрямо съюзите и ревността на останалите Велики сили. Гръцката криза, приключила с Наварино и Лондонската конвенция, ускорява следващия сблъсък: отказът на Портата да признае автономията на гърците става casus belli, а европейската публика мигрира от идеалистичната филхеленска реторика към прагматична оценка на руската експанзия. Във всички тези движения българите разчитат знаци: поражението на турските флоти и отстъплението на сухопътната мощ се интерпретират като „време за действие“, в което локалната енергия може да се слее с руската стратегия.

II. Българското общество като ресурс за мобилизация и въстание

Социални мрежи, местни елити и историческа памет като военен капитал

Когато през 1828 г. руските колони прекосяват Дунав, те не настъпват в пусто пространство, а в терен с гъста мрежа от български общности, свързани чрез родови, еснафски, църковни и търговски канали. Тази тъкан възпроизвежда практики на доверие и координация, които в извънредни ситуации – каквато е войната – се превръщат в военен капитал: логистика, разузнаване, набавяне на храна и коне, укриване на ранените, създаване на депа за оръжие. Споменът за по-ранни надигания, включително Сливенските подготовки от 1821 г., оставя реални материални следи – скришни складове с оръжие – и символни модели на поведение. Местните водачи, изпитани в бунтовни акции и гурбетчийски пътувания, знаят терена, потоковете и слабите места на османската администрация. Руското командване бързо разчита това предимство: от една страна, чрез индивидуални контакти с български капетани, от друга – чрез институционализиране на българското участие в отделен отряд.

От доброволческа стихия към организирана сила под руска егида

Напливът на доброволци е толкова голям, че руснаците решават да създадат от тях самостоятелен отряд под командването на полковник Иван Липранди. Съставът – единадесет пехотни и три конни отряда – не е само административна мярка; той формализира ролята на българите като автономен оперативен инструмент. В полеви условия това означава постоянни диверсии в тила на противника, овладяване на ключови обекти от османската отбрана, разузнаване на проходи и бродове, бързи удари по нередовни части и обезвреждане на комуникации. Българските водачи от всички краища на страната внасят тактическо разнообразие, а познаването на местния релеф позволява операции с висока степен на изненада. От този момент насетне руската армия не просто „получава помощ“, а интегрира българска сила, която носи собствена мотивация – свобода и политическо признание – и поради това поема рискове, които редовните армии често избягват. В този преход се вижда зародишът на въстание: когато доброволческото действие се съчетае с местно командване, с политическо искане и с териториално разгръщане, то започва да изпреварва логиката на чисто военната подкрепа.

III. Кампанията от 1828 г.: Дунавският фронт и българското бойно лидерство

Силистра, юни 1828 г.: оперативната стойност на локалния командир

Още през юни 1828 г. при Силистра българското участие придобива емблематична форма. Капитан Георги Мамарчев, отличаващ се като изключителен стратег и ръководител, повежда отряд, който овладява ключова османска огнева позиция, обръща пленените оръдия срещу предишните им владетели и накланя баланса в полза на настъпващите християнски войски. За този подвиг Мамарчев получава орден „Св. Анна“ и трофейна сабя – според изворите, личен подарък от император Николай I. Но символиката надхвърля ордена: в лицето на Мамарчев руското командване вижда командир, способен да кондензира местно знание, смелост и дисциплина в резултат, който трудно се постига с регулярни средства. Силистра показва механизма: локални лидери „отключват“ укрепените възли на османската отбрана, като използват терен, импровизация и мотивация, за да постигнат непропорционален ефект спрямо числеността.

Формирането на отряда на Липранди и диверсионната стратегия

Докато редовната руска армия напредва, отрядите на Липранди започват да действат като подвижна мрежа за оперативна изненада. Единадесет пехотни и три конни подразделения, комплектовани от българи, атакуват охраната на ключови складове, разрушават мостове, спират съобщения, водят засадни боеве срещу нередовните османски части, които разчитат на бързина и терор. В мемоарите на руски офицери се подчертава как маршът през Балкана се облекчава именно от непрекъснатата активност на тези български доброволци – от пътеводители и куриери до командири на ударни групи. Така руската логистика и разузнаване се „локализират“, а линейната фронтова логика се допълва от дълбоки удари в тила. В резултат османските сили са поставени в стратегическо затруднение: колкото повече се опитват да укрепят фронта, толкова повече оголват комуникациите и тила си, където българските чети действат без покой. Тази двустепенна динамика – фронтов натиск и вътрешна ерозия – подготвя условията за следващия поврат.

IV. Морският поврат и превръщането на българската акция във въстание (началото на 1829 г.)

Созопол, февруари 1829 г.: от укрепена база към регионално надигане

Същинският въстанически характер на българската борба се оформя след превземането на Созопол от руския Черноморски флот през февруари 1829 г. Жителите на града, начело със Стойко Маврудиев, се сражават рамо до рамо с руски моряци и войници, а след превръщането на Созопол в укрепена руска база Маврудиев събира голяма въоръжена дружина и започва освобождаване на близки български поселения. Паралелно вицеадмирал Алексей Грейг приема делегация на българското население от Странджанско, която заявява готовността на „хиляди“ да вземат оръжие, но подчертава липсата на средства, барут и патрони. Точно тук руската стратегия, притисната от европейския политически натиск в средата на 1829 г., прави прагматичен завой: за да ускори благоприятния край на войната, командването взема решение да снабди част от българските въстанически отряди с модерно оръжие и да използва тяхното дълбоко проникване за оперативни цели. Генерал Иван Иванич Дибич (Задбалкански) дефинира перспективата откровено: „важната диверсия“ на българите „отваря вратите на Румелия и Балкана“, а отвъд Балкана руската армия ще намери „силна опора“ в „войнствен и готов да жертва живота си народ“. Тази политическо-военна артикулация институционализира въстанието: българското действие вече не е спомагателно, а част от самата оперативна концепция за преминаване и овладяване на ключови територии.

Ескалацията в Тракия: Сливен, Малък Самоков и ударите по османската логистика

С напредването към Одрин османската власт в Тракия се разпада по места; български четнически ядра се формират и действат в широк дъг в Лозенградско, Люлебургазко и Визенско. Обсадата и освобождаването на Сливен е показателно: български четници, снабдени с оръжие от тайни складове, останали от неосъщественото Сливенско въстание от 1821 г., атакуват укрепени турски позиции и в съвместен натиск с руски части принуждават османците да отстъпят владеенето на града. Най-големият тактически подвиг на българските бойни групи се случва при обезвреждането на тежко охранявания оръжеен арсенал на турската армия в района на Малък Самоков в Югоизточна България – удар, който парализира локално снабдяването и подкопава способността за контранастъпление. Успоредно се водят операции по превземането на Несебър, Айтос и Анхиало, а четите на воеводи като Вълкан, Тодор Попов и Генчо Къргов търсят и унищожават подвижни османски групи преди те да се прегрупират. В началото на август 1829 г. в сражение срещу конницата на Халил паша въстаническите отряди „избиват до крак“ настъпващата сила – драматично свидетелство за тактическата зрялост на българските формирования и за отслабването на османската локална мощ. Нередовна войска под Тахир ага е напълно разбита; смъртта на предводителя, „грабител и подпалвач“, е приета в Тракия „с въздишка на облекчение“. В този климат на масова мобилизация неизвестен котленски летописец оставя фразата-символ „…настана нов ден на света…“, с която се улавя моментът, в който населението възприема собствената си борба не като придатък на чужда война, а като начало на възкръсваща политическа общност.

V. Одрин, примирието от 14 септември 1829 г. и разминаването на руските и българските цели

Стратегическият връх и дипломатическата пауза

Превземането на Одрин в края на август 1829 г. изглежда като апогей на кампанията: руската армия достига сърцевината на европейските владения на Портата, комуникационните линии към Константинопол се оголват, а моралът на османските гарнизони в Тракия се пропуква под натиска на синхрон между фронтови удари и български диверсии в тила. В този момент оперативната геометрия привидно обещава решаващ развой, който да конвертира военната инициатива в политическа реконфигурация на властта по българските земи. Но именно върхът на военното напрежение активира контратежестта на дипломацията: Великите сили, вече обезпокоени от прекомерния растеж на руското влияние след Наварино и Черноморската ескалация, изострят натиска за прекратяване на конфликта и за ограничаване на руските политически дивиденти. Руският генерален щаб, внимателен към риска от европейска коалиция, която да блокира или отмени военните печалби, преминава от стратегия на дълбоко настъпление към стратегия на благоприятно, но бързо уреждане. Така логиката на бойното поле, в която българските отряди са органична част, започва да се раздалечава от логиката на кабинети и конгресни зали, където се калкулират равновесия, а не национални каузи. На 14 септември 1829 г. се подписва примирието, което завързва оперативните инициативи и превръща близките дни от очакване за ново настъпление във време на отрезвяване. За българските четнически ядра, които продължават да се формират в Лозенградско, Люлебургазко и Визенско, примирието се усеща не като гаранция за мир, а като прекъсване на възможността политическият субект, роден в хода на кампанията, да бъде признат. Тази пауза в действията не спира надеждите по селата и градовете, но ги обезвъздушава, защото в текстовете на споразуменията няма дори загатване за съдбата на българите, воювали редом с руската армия. Тъкмо отсъствието на „българския параграф“ прави военния връх на Одрин да изглежда като прелюдия към политическо затваряне на хоризонта, в който действията на доброволците са вложени напразно. Възниква типичното за „Източния въпрос“ разминаване: онова, което на терена функционира като народно въстание, в дипломацията остава „локална опора“ на чужда стратегия. Така на преден план излиза въпросът не за способността да се воюва, а за правото последиците от тази война да бъдат формулирани в името на българската общност.

Разминаването на оперативни и политически цели

Военната кампания до Одрин структурира българската енергия като ключов множител на руската оперативна мощ, но примирието от 14 септември 1829 г. легитимира друг приоритет: избягване на европейска ескалация и конвертиране на постигнатите победи в приемлив договорен баланс. От перспективата на руските щабове това е рационално; от перспективата на българските чети – деморализиращо, защото съдбата им не просто не е обсъдена, а се оказва извън полезрението на текста. В дните след примирието българските делегации от Вараца, Созопол, Сливен и други освободени градове се насочват към руския щаб с молба за преразглеждане на Одринския мир и за признание на право на самоуправление, но институционалният „шум заглушава“ гласа им: европейското равновесие не желае нов прецедент на Балканите, който да отвори каскада от национални проекти. Поради това дори постигнатите локални трансформации – освобождавания, локални съвети, разоръжаване на нередовни османски групи – не получават шанса да се превърнат в основа на нова публична власт. В тази дълбочина се чете разминаването между оперативна и политическа рационалност: руската армия използва българската мобилизация за ускоряване на настъплението, но когато дипломатическата конфигурация изисква спирачка, българското въстание остава без международна гаранция. Моментът принуждава българските водачи да мислят извън рамката на чуждата армия: ако въстанието не бъде институционализирано отвън, трябва ли да бъде доведено до край чрез собствена инициатива отвътре? Именно тук узрява идеята на Георги Мамарчев – отговор, който иска да изведе българския субект от ролята на помощник в ролята на възкръсваща политическа общност, способна да прокламира държавност.

VI. Петиции, планът на Георги Мамарчев и пресичането на въстанието в Котел (април 1830 г.)

Делегации и искания за самоуправление

След примирието българските общности реагират с интензивна политическа активност: градски и селски представители от Вараца, Созопол, Сливен и други центрове изпращат петиции до щаба на руското командване с искане за преразглеждане на условията и за поставяне на „българския въпрос“ като автономен пункт в мирното уреждане. Аргументацията им се опира на три пласта: върху факта на масовото участие в бойните действия, включително организирани отряди и самостоятелни четнически операции; върху моралния капитал на дадените жертви; и върху прецедента на Гърция – ако гръцката автономия е възможна след Наварино и Лондонската конвенция, защо подобна формула да не се приложи и за българските територии. Тези петиции не са изолирани емоционални жестове, а опит да се институционализира политическа воля, родена от войната и въстанието. Паралелно българските отряди продължават да се реорганизират, търсят контакт с руски офицери, които са проявили разбиране по време на кампанията, и изработват вариантни планове за поддържане на обществен ред в освободените райони в случай на руско отстъпление. В дълбочина се формира понятие за „временна власт“, която би могла да държи територия и институционална рамка до окончателно международно уреждане. Но дипломатическата реалност е друга: руското правителство не желае нова конфронтация с Портата, още повече – потенциално противопоставяне с останалите Велики сили. В този дисонанс петициите остават без ефект, а българските водачи усещат, че ако националната воля не бъде изговорена чрез действия, тя ще се разтвори в празнотата на компромисите.

Проектът на Мамарчев и неговото пресичане: арестът в Котел, ролята на майор Кирилов и генерал Дибич

Георги Мамарчев, вече легитимиран в очите на българите като „героят от Силистра“ и носител на орден „Св. Анна“, предлага радикален, но логичен отговор: подготвяне на ново въстание, което да провокира европейската общественост към преосмисляне на Одринския мир и да постави де факто пред международната система въпроса за българската държавност. Планът предвижда чрез доверени хора да се активира мрежа от населени места, а самият Мамарчев – начело на опитен и добре въоръжен отряд – да влезе тържествено в Търново и оттам да прокламира възкръсването на България, „да събуди и приветства отдавна заспалия български лъв под знамената на свободата“, както по-късно резюмира Георги Раковски. За оперативен център е избран Котел – възлова точка с изградено чувство за общност и ресурси за бързо разгръщане. В първите дни на април 1830 г. Мамарчев пристига в Котел с около 500 души, но вместо да намери прозорец за действие, се сблъсква с поставена от руската страна „спирачка“: майор Кирилов, начело на около 200 казаци, го посреща с нареждания за арест. Пътят към свободата е отрязан не от османски гарнизон, а от съюзникът по вчерашните боеве, който сега мисли в параметрите на голямата дипломация, а не на националната кауза. Отведен в щаба на генерал Иван Дибич (Задбалкански), Мамарчев чува заплахата, която Раковски предава с болезнена яснота: „Българи! Стойте си мирно, че ще обърна аз топове да ви избият!“ Тонът на тази фраза маркира окончателното пресичане на въстаническия проект; Мамарчев е впоследствие освободен, но мнозина негови съратници плащат висока цена. Бойчо войвода, възмутен от „руското предателство“, според хрониките говори остро за Дибич и заедно с братята си и други българи е заточен в Сибир. Урокът е брутален: когато националната инициатива се опитва да надрасне инструменталната си употреба в чужда стратегия, тя се сблъсква с границите на международната система. Котел, април 1830 г., се превръща в символ на това разминаване – момент, в който политическата воля е налична, но международният контекст отказва да ѝ признае право на форма.

VII. Репресии, изселването на над 100 000 българи (1828–1830) и бесарабската „малка България“

Психологията на страха и колективното движение на хора

След провала на въстаническия замисъл и при ясно заявена руска воля да не се допусне ново надигане, в българските земи се настанява атмосфера на страх от реваншизъм. Връщащите се османски части и нередовни формирования, познати с практиките на грабеж и наказателни акции, се превръщат в предвидим хоризонт на заплаха за общности, които само допреди седмици са давали хора, храна и покрив на четите. Руски хроники отбелязват как над 16 000 семейства от различни краища разпродават имуществото си „на безценица“ и се отправят към Айтоското поле, за да последват отстъпващите руски колони; скоро към тях се присъединяват още хиляди. По консервативни оценки след войната и Тракийското въстание над 100 000 българи напускат родината си – число, което превръща миграцията не в поредица от индивидуални решения, а в масово движение с дълбоки демографски, икономически и културни последици. В този поток от хора прозира не само страхът от наказание, но и болезненото съзнание, че положените жертви няма да се материализират в политическа защита. Д-р Иван Селимински, съвременник и свидетел, увековечава драмата с думи, които обобщават силата на разлома: народът „дълбоко трогнат и с голяма скръб“ напуска „светилищата си“, за „последен път“ стъпва земята на благословиите и си взема сбогом с гробищата на предците. В етическата тъкан на това свидетелство се поражда памет за изгубеното, която ще структурира българската емигрантска идентичност още десетилетия наред. Изселването не е капитулация на духа, а стратегия за физическо оцеляване и за съхранение на общността до следващата историческа възможност.

Може би най-добрият начин да надникнем зад булото на времето и да усетим драмата на прогонените от обстоятелствата българи, ни предоставят думите на д-р Иван Селимински, свидетел на събитията:

Дълбоко трогнат и с голяма скръб, народът бе принуден да напусне светилищата си… За последен път той тъпчеше земята, гдето е приемал благата и благословията на небето… За последен път той посети гробищата, гдето почиват прадедите, родителите, децата, роднините и приятелите му… О, колко силно свързан е човек с родната земя.

На много от тези хора им предстояло да се заселят в Бесарабия, където в областта Буджак създават своя малка България. Основавайки нови селища, те им дават имената на поселенията от България, от които идвали, запазвайки поне тази крехка връзка с изгубената си родина.

Буджашката „малка България“: основаване, именуване, съхранение на памет

Значима част от изселниците намира убежище в Бесарабия, където Буджак се оформя като територия на българско заселване и културна консолидация. Новите селища често получават имената на изоставените родни места – акт на символично мостостроене, който съединява географската раздяла с непрекъснатост на идентичността. В условията на чужда административна рамка българите изграждат училищни и църковни ядра, възпроизвеждат празничния календар, еснафските умения и родовата памет; по този начин се формира „малка България“, в която се съхранява езикът, преданието за борбата и наративът за несбъднатото освобождение. Емигрантската общност не е пасивна периферия, а активен доставчик на идеи, кадри и ресурси към бъдещи движения: през следващите десетилетия именно такива диаспори ще се превърнат в канали за разпространение на книги, за финансиране на комитети и за подготовка на военни кадри. Буджак, със своята мрежа от бежански села, показва адаптивността на българската общност: тя не се разтваря в новата среда, а я „превежда“ на свой език, търсейки равновесие между интеграция и самосъхранение. Това усилие се храни от двоен източник – от паметта за въстанието и войната и от надеждата, че политическата възможност ще се върне, и този път общността ще има ресурсите да я използва докрай.

VIII. Дългосрочни последици за българското национално движение и мястото на Тракийското въстание в паметта

Поуките за стратегията на националното движение

Руско-османската война от 1828–1829 г. и Тракийското въстание кристализират набор от уроци, които по-късните поколения революционери и политици ще асимилират в своята стратегия. Първо, военната ефективност на българските отряди доказва, че локалната мобилизация, снабдена с минимална външна подкрепа, може да произведе тактически решаващи резултати – Силистра, Сливен, Малък Самоков, боевете срещу Халил паша и Тахир ага. Второ, политическата неуспяваемост да се конвертират тези резултати в институционални гаранции показва, че зависимостта от чужда държавна стратегия без собствен дипломатически капацитет води до уязвимост в момента на мирното уреждане. Трето, опитът на Мамарчев свидетелства, че „вътрешната воля“ трябва да бъде подготвена не като спонтанна реакция, а като кохерентен проект с алтернативна властова архитектура, която да държи територия, ред и представителство, дори ако великодържавните интереси се пренаредят. Четвърто, масовото изселване разкрива цена, която националната кауза е принудена да плаща, когато няма защитен коридор за населението в междувремието между войната и мира; това антропологично знание – за границите на физическата устойчивост на общността – ще стои зад внимателната логистика на по-късните комитети и на подготовката за 1876–1877 г. Пето, диаспорните „малки Българии“ демонстрират дълга линия на поддържане на елити, мрежи и ресурси, които ще бъдат решаващи за новата фаза на борбата: училища, печат, търговски капитали, военен опит, интелектуални програми.

Памет и историографско преосмисляне на Тракийското въстание

Историографският силует на Тракийското въстание дълго остава в сянката на великите наративи за 1876 г. и Освободителната война 1877–1878 г., както и под тежестта на интерпретации, които редуцират българското участие през 1828–1829 г. до „поддържаща роля“ към руската армия. Съвременните изследвания постепенно разплитат тази редукция, показвайки въстанието като целенасочен опит за национално самоизтъкване в момент на регионално стратегическо разместване, а не като побочен продукт на чужда кампания. Тази корекция не е просто академична; тя връща на българската общност моралното право върху собствената ѝ история, показвайки, че в годините преди каноничните дати се формира политически субект, способен да планира, да воюва, да петиционира, да се самоуправлява и да мисли за държавност отвъд разбирането за „бунт“ като импулс. Паметта за Мамарчев, за Маврудиев, за анонимните воеводи и за селските мрежи, които изнасят логистиката, се връща в публичното съзнание като ранно огледало на зрелия модел на национална мобилизация. В същото време разказът за пресичането на въстанието в Котел и за руската заплаха срещу самостоятелното българско действие усложнява твърде праволинейните схеми на „освободител“ и „революционер“, напомняйки, че великодържавните проекти и националните каузи се пресичат, но не съвпадат. Тъкмо в тази сложност Тракийското въстание намира съвременното си място: като урок за синхронизация между оръжие и политика, между вътрешна воля и външна легитимация, между памет и стратегия. И когато по-късните поколения превръщат паметта в програма – от комитетите до априлските въстаници и доброволците от 1877–1878 г. – под повърхността им пулсират невидимите нишки, опънати още през 1828–1830 г., когато българите за първи път в XIX век действат като общност, която претендира не просто за свобода, а за възстановена държавност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК