НЬОЙСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР (1919)

В края на Първата световна война българската държава се оказва от страната на загубилите и е принудена да търси мир при условия, диктувани от победителите. На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой на Сена се подписва договор, който в българската историческа памет остава като един от най-пагубните актове на ХХ век. Параметрите на следвоенния ред се оформят на Парижката мирна конференция, открита на 18 януари 1919 г., където политическата воля на големите сили, стратегическите им сметки и регионалните претенции на балканските съюзници се комбинират в режим на санкции, териториални преразпределения и финансово-икономически ограничения. Българската делегация, оглавявана от министър-председателя и министър на външните работи Теодор Теодоров, пристига в Париж през юли 1919 г. с мандат да защити минимално жизнени интереси и да предотврати крайностите на колективното наказание, но обстановката на политическо надмощие и процедурна изолация предопределя изхода.

I. Международната рамка на следвоенния ред и българският казус

Парижката мирна конференция като механизъм на санкция и стабилизация

Парижката конференция функционира като многостепенна система, в която Съветът на десетте, а по-късно Съветът на четиримата, формулира стратегическите линии, а специализирани комисии и подкомисии изработват подробните клаузи за всяка от победените държави. В този формат се налага логика на възпиране и компенсация: териториални корекции, репарационни режими, ограничения върху военната мощ и институционални механизми за контрол. Българският въпрос се разглежда през призмата на регионалния баланс на Балканите, където Гърция, Румъния и новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци се явяват ключови бенефициенти на санкционната политика. Въпреки че американската делегация артикулира принципната позиция, че не е целесъобразно наказателно отнемане на територии с „справедливи етнически и икономически претенции“, реалната тежест на САЩ отслабва, когато се стига до конкретни граници и компенсации, защото съюзническата солидарност и европейските съображения за сигурност надделяват. Идеята за самоопределение се прилага избирателно, а в българския случай доминира логиката на наказанието и възстановяването на „ред“, който да не допуска нов ревизионизъм. В този контекст Ньойският договор се замисля не просто като двустранен мир, а като част от по-широк архитектурен проект с вградени гаранции срещу военна реабилитация и дипломатически реванш.

Режимът на процедурна изолация и символиката на Ньой

Българската делегация пристига в Париж на 26 юли 1919 г. и е настанена в хотел „Мадридски замък“ в предградието Ньой, под постоянен полицейски надзор и с ограничени контакти с външни лица. Този режим не е просто административна мярка, а инструмент на политическо дистанциране: той пречи на делегатите да развият мрежи от неформални връзки, да търсят симпатизиращи гласове в пресата и академичните среди и да организират публична дипломация в духа на тогавашния парижки „салонен“ натиск. Символиката на Ньой също действа: подписването в предградие, а не в центъра на френската столица, подчертава статута на периферия за победените. В тази рамка България е обект, не субект на договарянето; пространството за маневра се свива до формални възражения и частични корекции, а не до същностни промени в матрицата на санкциите. Така още в началния етап се задава асиметрията между целите на София и възприемането на българския казус от страна на Антантата – като второстепенен файл, който трябва да бъде затворен бързо, за да се стабилизира регионът и да се освободи капацитет за германския и австрийския въпрос.

II. Делегацията на България: състав, мандат и стратегия

Политическо представителство и експертен ресурс

Българската делегация се оглавява от Теодор Теодоров – министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, и включва Венелин Ганев (правосъдие), Янко Сакъзов (търговия, промишленост и труд), Александър Стамболийски (обществените сгради), Михаил Сарафов (бивш министър), както и група опитни съветници и секретари. Сред тях се открояват Иван Евстратиев Гешов, началникът на Генералния щаб ген. Иван Луков, посланикът в САЩ Стефан Панаретов, Никола Сакаров от комунистическата партия, Димитър Михалчев от Съюза на тракийските дружества, както и Надежда Станчова (по-късно Мюър) от влиятелното дипломатическо семейство Станчови, поддържащо контакти във Франция и Великобритания. Този състав съчетава политическа представителност и експертиза – правна, икономическа, военна и пропагандна, – което позволява на София да изработи комплексни меморандуми и контрапредложения. Въпреки това капацитетът на делегацията се оказва структурно ограничен от процедурната рамка: достъпът до заседания е контролиран, проектите се представят едностранно, сроковете за становища са кратки, а възраженията се третират като затварящи „файла“, а не като предпоставка за равноправен дебат. Така силната експертност не успява да компенсира дефицита на каналите за влияние, а добрите лични връзки на отделни членове не преодоляват политическата воля на англо-френския блок.

Дипломатически опори и пределите на подкрепата

В хода на обсъжданията България получава отделни жестове на разбиране от САЩ и Италия, особено срещу прекомерни искания на балканските съседи. Американските представители настояват, че наказателното изземване на територии със силни етнически и икономически връзки към България е нецелесъобразно, докато италианската дипломация реагира чувствително на перспективата от прекомерно усилване на Гърция в Егейско-македонския ареал. Тези опори обаче се оказват частични и условни: Вашингтон се съобразява с общата линия на съюзниците, а Рим търгува позиции в пакет с други досьета, така че българските интереси лесно се преглъщат срещу отстъпки в италианския приоритетен театър. Делегацията на София осъзнава, че аргументите за плебисцит в Македония, за икономически достъп до Егейско море и за ограничаване на териториалните загуби имат морална тежест, но не променят силовата геометрия. Това води до стратегия на „минимизиране на вредите“: концентрирано оспорване на най-тежките клаузи, настояване за ясни гаранции по икономическия достъп и опит за редукция на финансовите тежести. В крайна сметка гласовете на подкрепа остават коректив, а не решаващ фактор, и българската кауза се свива до опазване на остатъчен набор от права и канали за по-късна ревизия по мирен път.

III. От проекта до подписа: процедура, възражения и политическо принуждение

Предявяване на условията и отказът от равноправен дебат

На 19 септември 1919 г. под охрана българските представители са съпроводени до френското външно министерство, където получават проектодоговора, изработен изцяло от победителите. Определя се 25-дневен срок за запознаване и възражения; искането на делегацията за удължаване до два месеца е отхвърлено. Още тук личи предварителната затвореност на процеса: България не преговаря, а коментира даденост. Възраженията са насочени срещу откъсването на Южна Добруджа, Западните покрайнини и Западна Тракия; за Македония се предлага населението да определи съдбата си чрез допитване; настоява се за редукция на непосилните репарации и съпътстващите финансови тежести. На 3 ноември 1919 г. идва отговорът на съюзниците заедно с окончателния текст: претенциите на България се отхвърлят и се поставя десетдневен срок за категоричен отговор. Правната възможност за отказ се оказва фикция, защото е съпроводена с предупреждение, че Солунското примирие ще се счита за преустановено – формула, която превръща „свободния избор“ в избор под заплаха от незабавни военни и политически последици.

Политическата отговорност и актът на подписване

В София отговорността за окончателната позиция пада върху новия министър-председател Александър Стамболийски, който поема поста в момент на изчерпани дипломатически резерви и на силен вътрешен натиск за бързо стабилизиране. Последните му опити да смекчи някои клаузи се провалят: срещите с водещи фигури от Антантата не се разрешават, балканските съюзници настояват за ускорено финализиране, а съюзническата военно-контролна инфраструктура е готова да наложи изпълнението. Подписът е положен в Ньой на 27 ноември 1919 г. от Стамболийски от българска страна; от другата страна стоят главните съюзени сили – САЩ, Британската империя, Франция, Италия и Япония – заедно с техните съюзници Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Кралство на сърби, хървати и словенци, Сиам и Чехословакия. Така българският казус се вписва във всеобхватната система на следвоенни договори, където всяка клауза препраща към обща цел: наказание, превенция и регионално преразпределение на сили. Ратификацията в София следва на 15 февруари 1920 г., а институционалната рамка на изпълнението се активира чрез съюзнически контролни комисии, смесени арбитражни съдилища и репарационни органи – механизми, които превеждат санкцията в ежедневна административно-икономическа реалност.

Народното събрание срещу Ньойския диктат

динството на политическите партии в България по даден въпрос е рядко срещано явление. То се забелязва най-често, когато нацията е изправена пред съдбоносни промени, изискващи обединението на политическите усилия. Такъв момент се явява подписването на Ньойския мирен договор на 27 ноември 1919 година, с който България урежда отношенията си с победителите от Първата световна война.

Към края на септември 1919 година проектодоговорът вече е връчен на българската делегация в Париж.  Текстовете предвиждат откъсването на нови територии, населени с българи, понасянето на тежки финансови задължения и военни ограничения. Съюзниците междувременно са отхвърлили българските възражения. По това време в състава на 18 Обикновено народно събрание са представени следните партии: Българският земеделски народен съюз (БЗНС), Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП), Българска работническа социалдемократическа партия (обединена), Демократическата партия, Народната партия, Прогресивнолибералната партия, Радикалдемократическата партия и Народнолибералната партия.

В тази обстановка парламента решава да реагира и в своето заседание от  9 ноември 1919 година при обсъждане на проектодоговора прави единодушно заявление, в което дава ясна оценка за неговата същност:

„С чувство на безгранична скръб Народното събрание узнава, че последната дума на великите съюзени сили по условията на мирния договор с България остава неизменна.

Потъпкват се всички оповестени принципи за международна права и свободно самоопределение на народите. Българският народ се наказва с крайна жестокост.

Вместо право на самоопределение чрез плебисцит за откъснатите части от българския народ, късат се нови части от тялото му, за да се поставят под чуждо робство.

Вместо най-пряк териториален излаз на Егейско море, отнема се на България единственото ѝ пристанище на Егейския бряг.

Вместо гарантиране на свободен политически и икономически живот за страната ни, България се вижда осъдена на политическо и стопанско поробване.

Вместо един мир, който да донесе омиротворение на Балканите, изкопават се нови ями, отравят се още повече отношенията между балканските народи.

Срещу такъв мир Народното събрание смята за свой дълг в този трагичен момент да издигне високо още един път, в името на целия български народ, глас на протест.

В името на историческата правда, в името на оповестените принципи на свобода и справедливост дори към слабите, в името на милиони невинни българи, които имат право да живеят своя свободен национален живот, Народното събрание протестира против тоя мир на неправда и, като оставя на отговорността на правителството по-нататъшните му мероприятия за запазване интересите на България, минава на дневен ред.“

Пределно ясно е, че декларацията на Народното събрание не може да спре сключването на договора. Както е пределно ясно и че всяка от партиите има своя позиция относно това кой е виновен за достигането до тази ситуация, какво е могло да се направи на преговорите, каква е бъдещата посока за развитие на България. Въпреки това, обединената позиция на институцията, която трябва да е изразител на народния глас, изразява мнението на български политици от всички течения за вредата от Ньойския диктат и загатва, че в бъдеще страната ще се бори за неговата ревизия.

IV. Структура и съдържание на Ньойския договор: територия, финанси, въоръжение

Териториалните клаузи като инструмент на регионален ред

Териториалните клаузи целят едновременно да санкционират и да „стабилизират“ балканския баланс чрез укрепване на съседите на България. Кралството на сърби, хървати и словенци получава Западните покрайнини – Царибродско, Босилеградско, части от Трънско и Кулско – както и град Струмица с околността, с което се осигурява контрол над ключови комуникационни артерии и диверсификация на стратегическата дълбочина срещу евентуална българска ревизия. Южна Добруджа остава в състава на Румъния, което закотвя североизточния фланг и обезпечава румънската позиция на долнодунавския театър. Беломорска Тракия е поставена под съюзнически контрол с обещан, по чл. 48, икономически достъп на България до Егейско море – формула, която на теория смекчава стратегическия шок от загубата на излаз, но на практика се изпразва от съдържание след конференцията в Сан Ремо през 1920 г., когато Беломорието преминава към Гърция, а предвидените гаранции за достъп на София остават неизпълнени. По този начин договорът оформя своеобразен кордон около България, при който всяко направление към моретата и към основните търговски направления минава през територии на държави, заинтересовани от запазването на статуквото, а вътрешната комуникационна мрежа се „прекъсва“ на възлови места. Териториалната санкция е и демографска: общности с българско самосъзнание се оказват под чужда юрисдикция, което пренася проблема от геополитически в етнополитически регистър и залага дългосрочни огнища на напрежение.

Финансовите и икономическите тежести: от репарации към структурна зависимост

Финансовият раздел определя репарации от 2,250 млрд. златни франка с лихва 5% (с изключение на първите две вноски при 2%), което за 37 години изчислявано с натрупване достига близо 5 млрд. златни франка – сума, непосилна за българската икономика от началото на 20-те години. Към това се добавят окупационни разходи, издръжка на смесени арбитражни съдилища, военно-контролни и репарационни комисии, реституции, а по ирония на съдбата – и дял от османския дълг. За разлика от други случаи, сумата е фиксирана и не оставя значимо пространство за последващи „преговори чрез изпълнение“, което превръща бюджетната политика на София в заложник на външни графици и контролни механизми. В рамките на пет години ресурсите от пернишките мини се насочват към Кралството на сърби, хървати и словенци, което превежда репарационната логика в конкретни суровинни потоци и лишава България от част от индустриалните ѝ предимства. Така финансовата санкция не е само наказание за миналото участие във войната, а инструмент за форматиране на бъдещата икономическа структура – с ограничени възможности за капиталонабиране, компресирано вътрешно търсене и зависимост от решенията на международни комисии, които преценяват „добросъвестното“ изпълнение и разпределят облекченията.

Военните ограничения и архитектурата на контрол

Военните клаузи премахват наборната система и редуцират армията до 20 000 души на доброволен принцип, с съотношения 1/20 за офицери и 1/15 за подофицери, което разгражда мобилизационната доктрина и прави невъзможно бързото развръщане в кризисна ситуация. Допуска се до 3000 души гранична стража, общият брой на пушките в потребление не може да превиши 33 000, разрешава се единствено едно военно училище, а във всички други образователни институции се забранява всякаква военно-гимнастическа подготовка и практическо обучение по оръжейна употреба. Паралелно се въвеждат технологични забрани – от подводници до дирижабли – които на пръв поглед изглеждат анахронични спрямо реалните възможности на България, но имат превантивен ефект и символично фиксират страната в статут на „военно ограничена“. Съюзническата военно-контролна комисия следи изпълнението, което прави всяко отклонение не просто нарушение на договор, а акт на предизвикателство срещу международния ред. Този режим трансформира българската отбранителна способност от териториално-мобилизационна система в минимална професионална структура, чиято функция е по-скоро полиция на границите и вътрешен ред, отколкото възпиране на външни заплахи. В дългосрочен план това подхранва усещане за уязвимост, а в политически план – стимулира ревизионистки нагласи, защото комбинацията от териториални загуби и военна инвалидизация се преживява като несправедливост, която не допуска естествена „реабилитация“ по силата на национални усилия.

V. Вътрешнополитически и социални последици

Политическа фрагментация и криза на легитимността

Непосредствено след ратификацията политическата система се изправя пред дълбока криза на легитимността, която се корени както в моралния шок от териториалните загуби, така и в ежедневната материална тежест на репарациите и контролните режими. Парламентът функционира формално, но реалната политика се премества в полето на извънпарламентарни натиски, където обществени движения на засегнати групи – бежанци от новите граници, демобилизирани военни, служители от закрити военни институции – артикулират програми за национална ревизия и социална компенсация. Политическите партии реагират асиметрично: земеделците на Стамболийски търсят вътрешна модернизация и „мирен ревизионизъм“, социалдемократи и комунисти интерпретират договора като продукт на империализма и настояват за социално преучредяване, а консервативно-националните среди виждат в него временна неправда, която се преодолява чрез реставрация на отбранителния капацитет и дипломатическо ребалансиране. Тази многогласност не конвергира в обща стратегия и се превръща в източник на циклични конфронтации, в които външнополитическите символи се използват за вътрешнопартийна мобилизация. Последицата е хронична нестабилност: правителствата се износват бързо, апаратът се раздвоява между изискванията на съюзническите контролни органи и очакванията на обществото, а публичните финанси се управляват под постоянна принуда от външни графици. Тази криза на легитимността не е еднократен акт, а процес, който поддържа високо политическо напрежение и нормализира извънредни решения като преврати, ограничаване на граждански права и инструментализиране на правосъдието.

Социални трансформации, бежанство и икономия на лишенията

Договорът произвежда масови социални движения през границите, които пренареждат демографската карта на страната и създават нови зони на бедност и напрежение. Бежанските вълни от Беломорието, Западните покрайнини и Добруджа натоварват общинските бюджети, системите за жилищно настаняване и трудовите пазари, като превръщат социалната политика от периферна във водеща държавна функция. Икономическият режим на репарации и реституции, заедно с суровинните трансфери, свива вътрешното натрупване и насочва остатъчните ресурси към секторни приоритети с бърз фискален ефект, което отлага структурни инвестиции в инфраструктура и индустрия. В ежедневието това се превежда в „икономия на лишенията“: повишена данъчна тежест, регулирани цени, дефицит на инвестиционен капитал и зависимост от външнотърговски условия, предопределени от новите граници. Семействата на бивши военни и на държавни служители от закрити институции формират специфичен слой на социално уязвими, чиито очаквания към държавата се изразяват в колективни искания за пенсии, обезщетения и служебни назначения. Така се оформя нов социален договор, в който държавата се явява едновременно изпълнител на външни задължения и арбитър на вътрешни разпределения, но без достатъчен ресурс за удовлетворяване на противоречиви претенции. Резултатът е хронична фрустрация, която закрепва култура на политическо недоверие и радикализира обществените дебати.

VI. Международна позиция: Обществото на народите, САЩ и трудовата дипломация

Интеграция в Обществото на народите и стратегия на мирна ревизия

Присъединяването към Обществото на народите през 1920 г. отваря канал за легална международна видимост, чрез който София тества възможности за мирна ревизия и арбитраж по конкретни спорове. Членството не отменя Ньой, но предоставя процедури за разглеждане на инциденти по границите, за защита на малцинствени права и за икономически искания, включително по режима на транзит и достъп до пристанища. В тази рамка България изгражда дипломатически навик да превежда национални каузи в езика на международното право и на институционалната реторика за „колективна сигурност“, което дисциплинира вътрешния политически дискурс и създава експертна компетентност в министерствата. Прецеденти като интервенцията на ОН при гръцко-българския инцидент през 1925 г. показват, че международните механизми могат да ограничават ескалации и да възпират едностранни наказателни акции, дори когато балансът на силите е неблагоприятен. Паралелно София се стреми да използва икономическите комитети на ОН за облекчаване на търговски режими и транспортни бариери, но среща последователна съпротива от съседите и ограничен апетит на големите сили да инвестират политически капитал в „малки“ балкански ребаланси.

Американската неретификация, двустранни опити и Международната организация на труда

Отказът на Сената на САЩ да ратифицира парижките договори оставя българо-американските отношения в специфичен сив сектор, при който Вашингтон де факто признава европейската следвоенна архитектура, но де юре търси двустранни канали за уреждане със загубилите държави. Предложението на администрацията на Хардинг за сепаративен договор с България през 1921 г. демонстрира прагматичен интерес към възстановяване на търговския обмен и политическа комуникация, но вътрешнополитическите сътресения в София осуетяват навременната материализация. Паралелно членството на България в Международната организация на труда поставя социалната политика в рамката на международни стандарти: приемат се конвенции за труд, осигуряване и защита на уязвими групи, които модернизират нормативната система отвъд нивото, очаквано за степента на индустриализация. Това интегриране конструира алтернативен източник на международна легитимност, в който България се явява не само обект на санкции, а и субект на социална модернизация с измерими резултати. На дипломатически език трудовата дипломация омекотява образа на страната и създава външни съюзници сред социални партньори и експертни общности, които по-късно подпомагат аргументите за редукция на тежести и за функционални корекции в режима на изпълнение.

VII. Правно-институционални механизми: контрол, арбитраж и режим на правоприемство

Съюзнически контрол и смесени арбитражни съдилища като инфраструктура на изпълнение

Ньой предвижда многостепенна инфраструктура на изпълнение, която прави договора не просто политически акт, а самовъзпроизвеждаща се административно-правна система. Съюзническата военно-контролна комисия наблюдава разоръжаването, числеността и въоръжението, докато смесените арбитражни съдилища обработват огромен масив от спорове: от имуществени претенции на лица и юридически лица през интерпретации на реституционни норми до казуси с трансгранична собственост. Тези органи стандартизират доказателствени режими, налагат срокове и произвеждат правни интерпретации, които проникват в българската съдебна практика и администрация, формирайки специфична „правна култура на договора“. Практически това означава, че националните институции се научават да работят с двойна нормативност – вътрешно право и договорно-арбитражни решения – а юридическите департаменти на министерства и публични предприятия се професионализират в международноправни аргументи. Макар често решенията да са неблагоприятни, самото участие дисциплинира публичния апарат, въвежда отчетност пред външен арбитър и подготвя кадри, които в следващите десетилетия движат по-сложни казуси на международна сцена.

Малцинствени клаузи, граници и устойчивостта на международноправния ред

Договорът се вписва в по-широкия следвоенен режим на малцинствени гаранции, който поставя на България задължения за защита на определени групи и за осигуряване на права в образованието, вероизповеданията и собствеността. Този режим предлага канали за жалби и международен мониторинг, но е уязвим към политически инструментализации и асиметрично прилагане. Ключовият правен хоризонт е границата: установените по договор граници се разбират като стабилизирани „erga omnes“ спрямо регионалния ред, а по-късните опити за ревизия се сблъскват с нарастващо мнозинство от държави, които имат интерес от предвидимост. Правоприемството след разпадането на Югославия и практиката на споразуменията от 2001 г. потвърждават линията, че държавните граници, установени с международен договор, не се отварят от самото държавно правоприемство. На концептуално ниво това поддържа доктрината за стабилност на границите като ядрена норма на европейската сигурност между двете войни и след 1945 г., а за България означава, че пътят към промяна минава през дипломатически консенсус и нови договорености, а не през едностранни актове. В резултат Ньой остава правна рамка с дълъг живот, чиято инерция се преодолява само частично с последващи договори и регионални споразумения.

VIII. Дългосрочна памет и геополитическо наследство

Политическа култура на травмата и ревизионистки цикли

Колективната памет за Ньой структурира политическата култура на междувоенна България, като превръща темите за граници, армия и „национално достойнство“ в изпит за легитимност на всяко правителство. Поколение политици, военни и интелектуалци мисли външната политика през призма на „възстановяването“, което насочва стратегическите избори през 30-те години към сближаване с сили, обещаващи ревизия на следвоенния ред. Тази динамика не е чисто емоционална; тя се подхранва от ежедневни материални последици – митници, транзит, репарационни разходи – които постоянно напомнят за международната зависимост. В социално-културен план Ньой кристализира жанр на мемоаристиката и публицистиката, който легитимира радикални решения като необходими корекции на „историческата правда“. Тази ревизионистка култура ускорява цикли на надежда и разочарование, в които вътрешните реформи често се отлагат заради очаквани външни пробиви, а пораженията се интерпретират като неизбежни стъпки към бъдещ реванш. Дългосрочно резултатът е амплитуда в стратегическия компас, която прави последователните външнополитически линии трудни за поддържане.

Следвоенни корекции, договорът от 1947 г. и постюгославският контекст

След 1940–1944 г. геополитическите промени създават илюзии за трайна ревизия, но Парижкият мирен договор от 1947 г. фиксира границите към 1 януари 1941 г., потвърждавайки трайната логика на следвоенната стабилизация. Така Ньой остава отправна точка, макар и преработена от новата система за сигурност и от блоковото разделение. В края на ХХ век разпадането на Югославия реактивира въпроса за правоприемството и за статута на Западните покрайнини, но практиката на международното право настоява за инвариантност на границите при държавна сукцесия. Паралелно европейската интеграция пренасочва енергията от териториални към функционални решения: трансгранично сътрудничество, защита на малцинства, инфраструктурни коридори и икономически зони, които облекчават конкретни проблеми без ревизия на картата. В този нов контекст историческата тежест на Ньой се пренаписва като аргумент за институционална зрялост: придържането към нормите и институциите се представя като път към максимално използване на „меки“ механизми за корекция на исторически нанесени вреди. Наследството на договора така се пренася от полето на границите към полето на политики, стандарти и регионална свързаност.

Ньойският договор маркира и Втората национална катастрофа. Българският национален въпрос не само не е решен, но преминава във фаза, в която негово осъществяване става изключително трудно. Почти всички придобивки от войните са изгубени (с изключение на Пиринска Македония и Родопите). България е в дипломатическа изолация и в следващите години нейните правителства се стремят първо да я преодолеят и едва след това се ориентират към мирна ревизия на договора.

Но сякаш най-пагубната последица е разбиването на националното единство. От този момент се забелязва особено ясно разделението в обществото както по отношение приоритетите във външна политика, така и в посоката на вътрешното развитие. В следващите години България е залята от политически убийства, преврати, атентати, опити за въстания и непрестанни конфронтации между различните обществени групи. Години по-късно, споменът за трагедията от Ньой изиграва важна роля за политическите решения на цар Борис III. По време на Втората световна война, България отново застава зад своя предишен съюзник – Германия.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК