МАРКО БОЧАРОВ

Историята на Балканите през XVIII и XIX век е изпълнена с личности, чиито съдби се преплитат със съдбата на различни народи, а паметта за тях често бива присвоявана от чужди национални историографии. Такъв е случаят с Марко Бочаров – човек, когото гърците наричат Марко Боцорис, а сърбите – Марко Богар, но който сам винаги подчертава, че е българин. Доказателство за това намираме в неговия двутомник „Славяните в Турция“, публикуван през 1846 г. в унгарското списание „Вилат“ от Силат и Немейет, а три години по-късно издаден във Франция от Сиприен Робер. Чешкият учен Иржи Кречел също го публикува в своето списание „Квети“.

I. Произход и ранни години

Според официални гръцки източници Марко Бочаров е роден във Воден. По-късни свидетелства обаче разкриват, че действителното му родно място е Берковско, където се появява на бял свят през 1796 г. Скоро след раждането му семейството временно се преселва във Воден, където е издадено кръщелното му свидетелство – факт, който по-късно дава повод гърците да го представят като „свой“.

Майката на Марко – Станка – говори единствено български, което красноречиво свидетелства за етническата принадлежност на рода. Баща му, Стоян Бочаров, заедно с братята Стефан и Димитър, играят ключова роля в организирането на въстание срещу османската власт, като получават обещание за подкрепа от видинския паша Осман Пазвантоглу – самопровъзгласил се за независим от султана.

II. Въстанието в Берковско

Целта на въстаниците е да пресекат пътя на румелийските войски, изпратени от султана срещу Пазвантоглу. При прохода Петрохан бунтовниците успяват да спрат две османски колони и да завладеят значителни количества оръжие. Въпреки успеха, Пазвантоглу не изпълнява обещанието си да освободи местното население от данъци. Разочаровани, братята Бочарови решават да продължат борбата самостоятелно.

През 1798 г., когато бирниците на пашата пристигат в Берковско, за да събират данъци, те са прогонени. Пазвантоглу изпраща наказателен отряд, но и той е разбит. Едва при нова офанзива, включваща 2000 войници и 5000 башибозуци, въстаниците са принудени да се изтеглят в планината, където изграждат укрепен лагер в местността Алабия. Там продължават да оказват съпротива, но в поредицата от битки загиват бащата и братята на Марко.

III. Пътят към гръцката революция

Оцелял, младият Марко Бочаров не се отказва от борбата. Той събира трихиляден отряд и се включва в гръцката война за независимост с надеждата, че гръцката свобода ще повлече след себе си и българската. Българският му отряд води ожесточени сражения при Грагани, Плеска, Драмерка и Плаки. Най-големите успехи идват при Вариера и Грасеска, когато Бочаров завладява стратегически важната крепост Мисолунги.

Въпреки победата загубите са тежки – отрядът му е намален до едва 1000 души. Турците изпращат 15-хилядна армия под командването на Мустай паша (австриец по произход, известен като Гюнтер Макзер), за да възстановят контрола над крепостта.

IV. Героичната гибел

В отчаян и решителен ход Марко Бочаров влиза с 500 доброволци в лагера на пашата. Лично пробожда Мустай паша в шатрата му, но секунди по-късно е посечен от охраната. Смъртта му предизвиква паника в османския лагер и атаката срещу Мисолунги е прекратена. Така крепостта остава в ръцете на въстаниците.

По-късно най-малкият брат на Марко – Костадин – събира нови 800 души и нанася съкрушително поражение на османците при Сасириан, близо до Мисолунги.

V. Делото продължено от сина му

Синът на Марко – Кръстю Марков – също играе важна роля. През 1827 г. той става военен министър във въстаническото гръцко правителство, но остава преди всичко български патриот. През Руско-турската война от 1828–1829 г. предлага на генерал Дибич да организира 20-хилядна българска доброволческа войска от Беломорието и Одринска Тракия. Макар идеята да е приета от руския генерал, тя не получава одобрението на императора и не се реализира.

След подписването на Одринския мирен договор Гърция получава независимост, но съдбата на българите остава непроменена. Разочарован, Кръстю Марков подава оставка като министър и се заема с увековечаването на паметта на своя баща.

VI. Памет и признание

В Гърция името на Марко Бочаров е почетено с паметни плочи, песни и легенди. Лорд Байрон, който сам умира в Мисолунги, е погребан до него. За Бочаров пишат европейски автори като Виктор Юго („Гибелта на Сули“), полякът Словацки, чехът Халоушенко, немският писател Рален и поетът Зантър Нето, който създава поемата „Перикъл на нова Гърция“. Италианският художник Лудовико Липарини създава впечатляващото платно „Убийството на Марко Бочаров“.

Учудващо е обаче, че българската литература и изкуство почти не са увековечили този герой, останал встрани от националната памет, макар че животът и делото му олицетворяват най-ярко борбата за свобода и саможертвата в името на народа.

Марко Бочаров е ярък пример за български революционер, чиито дела надхвърлят националните граници. Той е воювал не само за свободата на своя народ, но и за тази на съседите, вярвайки в общата съдба на поробените балкански християни. Присвояван от гръцката и сръбската историография, но забравен от българската, Бочаров заслужава достойното си място в националния пантеон.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК