ПОДПОРУЧИК ГЕОРГИ АНГЕЛОВ

В края на октомври 1885 г. младата и все още слабо подготвена българска армия е изправена пред първото си голямо военно изпитание след Освобождението – Сръбско-българската война (2–16 ноември 1885 г.). Поводът е обявяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (6 септември 1885 г.), което предизвиква недоволството на Сърбия и нейните покровители. На 2 ноември 1885 г. Кралство Сърбия обявява война на България. Сърбите се надяват на бърза победа, разчитайки на неподготвеността и числената слабост на българската армия, чиято основна част е съсредоточена в южните предели на страната, в очакване на евентуално османско настъпление.

I. Силите и плановете на противниците

Сръбското настъпление по направление към София е поверено на Нишавската армия, съставена от три основни дивизии – Моравска, Шумадийска и Дунавска. В района на Трън задачата на българските войски е да задържат колкото е възможно по-дълго напредването на Моравската и Шумадийската дивизия, за да дадат време на главните сили да се съсредоточат за решителен бой при Сливница.

Тази отговорна задача е възложена на Трънския отряд под командването на капитан Никола Генев. Силите му са разпределени по следния начин:

• Първа позиция – при Трън, заета от дружините на капитан Стефан Тошев (по-късно генерал, герой от Първата световна война).
• Втора позиция – при с. Врабча, държана от частите на капитан Марин Маринов.
• Между тях – в района на Ломница и Петачинци, са разположени две чети доброволци под командването на капитан Цанко Кавалов, подкрепени от две роти – 4-а рота на Плевенския пехотен полк и 16-а рота на Дунавския пехотен полк.
• Общият резерв – съсредоточен при Секиричкия мост.

II. Първите боеве (2–3 ноември 1885 г.)

На 2 и 3 ноември българските предни отряди влизат в ожесточени сблъсъци с настъпващите части на сръбската Нишавска армия. Особено ожесточен е боят при Трън, където войниците на капитан Стефан Тошев удържат позициите си срещу значително превъзхождащи сили.

При село Врабча обаче положението е критично – малобройният отряд на капитан Марин Маринов е притиснат от полковете на Шумадийската дивизия. След упорита отбрана той е принуден да отстъпи, за да избегне пълно обкръжение. Това отстъпление повлича и останалите части към Сливница.

В суматохата капитан Цанко Кавалов, командир на доброволческите чети, получава заповед също да се изтегли. Той изпълнява нареждането, но забравя да уведоми командирите на двете изолирани роти – 4-а Плевенска и 16-а Дунавска, които продължават да държат позиция в района на Петачинци.

III. Изолираните български роти (4 ноември 1885 г.)

На 4 ноември сутринта, без да подозират, че основните български сили вече се оттеглят, двете роти заемат позиции на височините северно от село Банкя.

• 4-а рота на Плевенския полк – командир подпоручик Рашков
• 16-а рота на Дунавския полк – командир подпоручик Георги Ангелов, родом от град Болград в Бесарабия.

При първите наблюдения става ясно, че положението им е тежко – сръбските части вече заемат връх Плоча в техния тил. Това означава, че са обградени.

Вечерта на 3 ноември двамата офицери обсъждат ситуацията. Подпоручик Георги Ангелов категорично заявява:

Оттука не може да се отстъпи под никакъв предлог, защото откриваме фланга на цялата позиция.

IV. Атаката на сърбите

В 8:30 ч. на 4 ноември настъпват 12-и полк от Шумадийската дивизия и 14-и полк от Моравската дивизия. Подпоручик Рашков опитва пробив към колиби Веслай, но при достигане на височините над Трън вижда, че градът вече е в сръбски ръце. Остава единствен изход – южно, през връх Чарчилат. Там обаче ги посреща плътен огън. С половината от ротата си Рашков успява да пробие обръча, макар и ранен в крака, и извежда 28 войници.

Подпоручик Ангелов и неговите войници остават в пълно обкръжение. Те се сражават упорито, макар численото превъзходство на врага да е огромно. Офицерът дава пример с лична храброст – стои изправен под куршумите, въпреки че е ранен в ръката. На увещанията на войниците да се прикрие, той отвръща:

Аз съм български офицер и срам ще е, ако се предам в ръцете на презрените сърбе!

V. Последните мигове на боя

Когато няколко от войниците са убити или ранени, двама решават да се предадат. Ангелов хладнокръвно вади револвера си и ги поваля с думите:

Стадо без мърша не бива!

В крайна сметка почти всички са ранени, боеприпасите привършват и стрелбата спира. Сърбите пленяват остатъците от ротата. Подпоручик Ангелов, ранен на четири места, със смъртоносно нараняване в корема, остава на бойното поле, продължавайки да командва до последно. На въпрос на сръбски офицер какво иска, той отговаря:

Оставете ме спокойно да умра за Отечеството си!

Отнесен в полева болница, той впечатлява сръбския дивизионен лекар д-р Маркович с твърдостта и патриотизма си. Ангелов отказва медицинска помощ за себе си и моли да се погрижат за тежко ранен свой племенник. Предава личните си пари и златния си часовник с указания да бъдат изпратени на семейството му.

Лекарят по-късно ще запише:

Когато Отечеството ми пропада, нека пропадна и аз с него. Защо ми е живот, когато нямам Отечество!

Няколко дни по-късно, чувайки слухове, че българските войски настъпват към Трън, той събира сили, опитва се да се изправи и казва:

Не бойте се, господа сърби, потрайте, нашите войски скоро ще пристигнат от Румелия и когато се уравнят силите, вам тясна ще се види българската земя…

Скоро след това издъхва.

Подвигът на подпоручик Георги Ангелов е запазен в паметта на поколения българи като символ на безпримерна храброст и саможертва. Името му е изсечено на паметника на загиналите офицери и войници от 5-ти пехотен Дунавски полк при Врабча и Трън – свидетелство за онази първа голяма проверка на българската армия, в която младата държава защитава честта и независимостта си.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК