ПРОИЗХОД, БИТ И КУЛТУРА НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

Древните българи заемат особено място в историята на Евразия. Те са народ с дълбоки корени, сложна етногенеза и култура, развивала се в продължение на векове между степите на Централна Азия и Балканския полуостров. Въпреки че техният език изчезва, а религията им е заменена от християнството, духовното и културно наследство на древните българи става основа за формирането на средновековната българска държава и българската народност. Проучването на техния произход, бит и култура обединява данни от археология, лингвистика, антропология и писмени извори, като съвременната наука продължава да открива нови страници от тяхната многолика история.

I. Произход и етногенеза на древните българи

1. Теории за произхода

В научната литература съществуват няколко основни теории относно произхода на българите:

1. Тюркска теория – възниква още през XIX в. и се основава на езикови и културни паралели между старобългарския (прабългарския) език и тюркските езици. Според нея българите са тюркоезично племе от Алтайския регион, сродно с хазарите и огузите.
2. Иранска (сармато-аланска) теория – подкрепяна от редица съвременни изследователи (П. Голийски, С. Конев, Б. Симеонов), които изтъкват, че значителна част от терминологията, антропонимията и религиозните понятия в прабългарската култура имат ирански корени, а не тюркски.
3. Смесена (алтаео-иранска) теория – днес най-разпространената. Тя предполага, че българите са синтез от ираноезични сармато-алански племена и тюркски групи, живели в района на Кавказ, Волга и Северното Причерноморие между II и V век.

В научната литература са формирани няколко основни теории за произхода на българите, но най-старият и най-оспорван модел е т.нар. тюркска теория. Тя възниква през XIX век, в периода на силно влияние на руската и съветската историография, която целенасочено се стреми да представи българите като „късен пришълец“ в Европа и да ги свърже с тюркските номадски племена от Централна Азия. Основният аргумент на привържениците на тази теория е наличието на отделни тюркски заемки в прабългарския език и употребата на титли като „хан“, „кан“, „таркан“. Въпреки това, съвременните лингвистични изследвания показват, че тези термини са разпространени широко в Евразийската степ и не са изключително тюркски – те се срещат и сред ираноезичните сармати, алани и дори сред ранните хуни. Следователно използването им не доказва тюркски произход.

Освен това, основната лексика на прабългарския език – календарни термини, лични имена, религиозни понятия, племенни названия – не намира преки паралели в тюркските езици, но показва ясни сходства с иранските (сармато-алански) езици. Например имената Аспарух, Кубрат, Батбаян, Тервел, Севар, Кормесий имат иранска етимология. Дори думата „бог“ в прабългарския език е идентична със славянската, но отсъства в тюркските езици, където еквивалентът е „тенгри“. Това е силен аргумент, че прабългарската религия не е тюркски тенгризъм, а древна ирано-арийска форма на монотеизъм, основана на почит към върховно божество, често наричано „Баг“, „Бог“, „Хормузд“, подобно на зороастрийската традиция.

Археологическите данни също опровергават тюркската теория. Прабългарските погребални обреди, каменните мавзолеи, типът керамика, планировката на градовете (Плиска, Преслав), строителната техника (опус микстум) и дори юртоподобните жилища нямат аналогия в класическите тюркски култури от Алтай и Монголия, но имат ясни паралели със сармато-аланските и кавказките традиции. Тюрките са предимно номади без монументална каменна архитектура, докато българите изграждат укрепени столици с дворци, базилики и водопроводи още през VII–IX век. Това показва по-високо културно ниво и различна цивилизационна принадлежност.

Генетичните изследвания окончателно подкопават тюркската теория. Антропологичните находки от Плиска, Варна и Ножарево показват европеиден (кавказоидeн) тип, без монголоидни черти, типични за тюркските племена от Централна Азия. Съвременните ДНК анализи на погребални останки от прабългарски некрополи разкриват доминиране на хаплогрупи, характерни за ирано-сарматското население, докато тюркските маркери са минимални. Дори сред потомците на волжките българи (днешните татари) тюркският компонент е резултат от по-късна тюркизация, а не първоначален етнически произход.

Именно поради тези факти тюркската теория днес е научно остаряла и масово отхвърлена. Тя е продукт на политически и идеологически влияния от XIX–XX век, а не на обективен анализ. Съвременната историография, лингвистика, археология и генетика ясно показват, че българите не са тюркски народ, а принадлежат към ирано-сарматския културно-езиков пласт, който по-късно се смесва с други групи. Затова днес най-приетият модел е смесената (алтаео-иранска) теория, но с доминиращ ирански компонент, докато тюркските елементи са ограничени и вторични.

2. Древните българи в историческите извори

Първите сведения за българите се срещат в изключително широк географски и културен спектър от извори – арменски, сирийски, византийски, арабски, латински и дори китайски хроники. Това показва, че българите са били значим и разпознаваем фактор още в ранната късна античност.

Арменският историк Мовсес Хоренаци (V в.) споменава народа „булх“ или „булкар“ в района на Кавказ, описвайки ги като военноплеменна сила. В „Ашхарацуйц“ – стар арменски географски трактат – се упоменава област „Булкар“ на север от Кавказ, което доказва трайно присъствие на българи в този регион. Сирийските хроники също говорят за „бургари“ като за силен народ, участващ в степните съюзи.

Византийските автори дават най-много сведения. Теофан Изповедник и Никифор ги наричат „хуно-българи“ – това не означава, че българите са хуни, а че след разпадането на хунската империя те наследяват нейните територии и политическо влияние. Прокопий Кесарийски (VI в.) споменава българите отделно от хуните и славяните, което показва, че вече са разграничавани като отделен етнос.

Арабските хронисти от VIII–IX в. (Ибн Фадлан, Ал-Масуди, Ибн Русте) описват Волжка България като богата и културно развита държава с градове, търговия и земеделие – не типична номадска орда. Това показва дълбока държавна традиция, вероятно наследена от по-ранни български формации.

Изключително важно е, че и китайските хроники от периода на Северните династии (IV–VI в.) споменават народ „пулу“ или „булу“, разположен западно от Юечжи и северно от Согдиана – географска позиция, съответстваща на ранните прабългарски земи. Някои учени свързват и названието „Баоцзюй“ (Baoju) с българите. Това е едно от най-старите писмени сведения за тях.

Всички тези извори, идващи от различни цивилизации, показват, че българите са древен народ с ясно разпознаваема идентичност, много преди създаването на Дунавска България.

3. Родина и миграции

Произходът на прабългарите се свързва с широк район от Централна Азия, обхващащ пространството между Памир, Тяншан и Алтай. Това се потвърждава от лингвистични следи (ирански топоними и етноними), както и от археологически култури като Чилик и Сарматските некрополи. В горното течение на Иртиш се откриват погребални практики, сходни с по-късните прабългарски.

Оттам започва многовековна миграция на запад. През II–III век българите се установяват в Предкавказието и степите около Азовско море. Тук те влизат в контакт със сармати, алани, готи и хазари, като усвояват елементи от техните култури. Именно в този регион се оформя прабългарската военно-племенна аристокрация.

През IV–V век българите участват в Хунския съюз, но не се разтварят в него – след разпадането му те създават собствени държавни образования. Най-важното от тях е Старата Велика България на хан Кубрат (ок. 632 г.), призната от Византия като равноправен политически партньор. Това доказва силна държавност още преди Дунавска България.

След разпадането ѝ, част от българите под Аспарух преминават Дунава и основават Дунавска България (681 г.) – държавата, която дава име на съвременния български народ и държавност. Други българи остават край Волга и образуват Волжка България, една от най-богатите държави в Средновековна Европа. Трети се установяват в Северен Кавказ (Булкария) и дори в Италия (Булгария в Беневент), което показва широко разпространение на етнонима „българи“ и неговата устойчивост.

Всичко това свидетелства, че българите са не случайно появил се народ, а древна, разпознаваема, културно и политически развита общност с дълбока историческа приемственост.

II. Език и писменост

Прабългарският език остава частично реконструиран, но е известно, че е аглутинативен и недвусмислено не е славянски. Използвани са специфични титли и термини: хан, кавхан, боил, таркан, ичиргу, които имат ирански или тюркски корени.

Някои надписи, открити в Плиска, Мадара и Преслав, са на гръцки език, но съдържат прабългарски имена и думи, записани с гръцки букви. Така наречените рунически знаци, намерени в Мурфатлар и други обекти, свидетелстват за съществуването на собствена прабългарска писменост, вероятно със сакрален характер.

След покръстването (864 г.) и приемането на кирилицата и глаголицата, езикът на българите постепенно се слива със славянския, създавайки старобългарския език – първия книжовен славянски език в Европа.

III. Религия и вярвания

1. Религиозен светоглед

Древните българи изповядват много богата и сложна система от вярвания, чиято основа е култът към Небето и Слънцето. Върховното божество е Тангра (Тангра-хан, Тангра-бага) – небесен бог, символ на вечността, правдата и силата.

В надписи и гробни комплекси често се срещат соларни знаци, изображения на коне и птици – символи на божествената сила. Вярата в душата като вечна същност и в прераждането е документирана от погребалните обичаи.

2. Култови обекти и жертвоприношения

Прабългарите изграждат светилища на открито, често върху възвишения, ориентирани към изток. Някои археолози ги свързват със следи от огнепоклонничество, сходно с това при иранските народи.

Жертвоприношенията включвали бели животни – най-често коне, овце и кучета, принасяни за благословия на ханове или за победа във война.

3. Календар и астрономически познания

Прабългарският календар, описан в „Именника на българските ханове“, е едно от най-съвършените астрономически творения на древността. Той е соларно-лунен, с 12-годишен цикъл, подобен на китайския зодиак, но с уникални имена: сомор, шегор, верени, дилом, тох, етх, докс, верени алем, етх алтом, сомор алтем и пр. През 1976 г. ЮНЕСКО официално признава прабългарския календар за най-точен в древността.

IV. Социална структура и държавно устройство

1. Обществен строй

Прабългарското общество е йерархично организирано и се дели на:

• Аристокрация (боили, багаини) – владетели на родове и племена;
• Свободни общинници – воини и земеделци;
• Зависимо население – пленници и роби.

Основната социална клетка е родът (юртата), а надродовите обединения – племенните съюзи (оногундури, кутригури, утигури) – играят важна политическа роля.

2. Държавна власт

Начело стои ханът (или канасубиги) – върховен владетел, притежаващ сакрална власт. Той е „по волята на Бога“ (Тангра) и има както религиозни, така и военни функции. Под него стоят кавханът (втори по ранг, често регент), ичиргу-боилът (отговарящ за вътрешните дела и охраната), и тарканите (военни командири).

В държавното управление се спазва принципът на наследственост по бащина линия, но с утвърждаване от боилския съвет. Това осигурява стабилност и приемственост в управлението.

V. Стопанство и ежедневие

1. Основни занимания

Прабългарите са номадско-пастирски народ, но с времето развиват уседнало земеделие и занаяти. Главни отрасли:

• Животновъдство – коне, овце, говеда, кози и камили;
• Земеделие – ечемик, просо, жито, лен, коноп;
• Лов и риболов – важни за хранителната диета и облеклото.

С развитието на държавността в Плиска и Преслав възникват занаятчийски квартали с производство на керамика, оръжие, украшения и тъкани.

2. Дом и облекло

Жилищата на прабългарите са различни според условията:

• Юрти (кръгли шатри) – при подвижния начин на живот;
• Полуземлянки и каменни къщи – при уседналите групи в Плиска и Девня.

Мъжете носели къси кожени или вълнени кафтани, препасани с колан, а жените – дълги рокли и забрадки, украсени с мъниста. Металните накити, колани и токи са символ на социален статус.

3. Храна и напитки

Основната храна включвала месо (особено конско и овче), мляко, сирене, просо, хляб и вино. Прабългарите приготвяли ферментирали млечни напитки като айрян и кумис.

VI. Военна организация и оръжие

1. Армията

Българската войска била силно централизирана и основана на кавалерията. Всеки свободен мъж бил воин. Основни части:

• Лека конница – за бързи нападения;
• Тежка конница – бронирани коне и бойци;
• Пехота и обсадни части – по-късно в уседналата държава.

Организацията на армията следвала децимална система – по десетки, стотици, хиляди.

2. Оръжие

Типичното въоръжение включвало мечове, саби, копия, лъкове, стрели и боздугани. Конете били снабдени с броня и украсени със символи на Тангра. Отбранителните съоръжения в Плиска и Мадара показват висока инженерна култура – ровове, бастиони и каменни стени.

VII. Изкуство и духовност

1. Архитектура

Първоначално прабългарите използват дърво и глина, но в Плиска, Преслав и Мадара развиват монументална каменна архитектура, с крепости, дворци и храмове.

Плиска, столицата на хан Крум, е с двойни укрепителни стени и вътрешен град с дворец и баня. Велики Преслав достига апогея си при Симеон Велики (893–927), с Златната църква, мозайки, каменна пластика и керамични икони.

2. Каменна пластика и символика

Мадарският конник – уникален барелеф в скала, датиран от края на VII–началото на VIII в., е единствен по рода си паметник в Европа. Изобразява конник, пронизващ лъв, придружен от куче и орел – символ на царската власт, победата и небесната закрила на Тангра.

3. Орнаментика и декоративно изкуство

Прабългарските орнаменти включват соларни знаци, розети, стилизирани животни и геометрични фигури. Особено известна е Розетата от Плиска – бронзов амулет със седем лъча и рунически знаци, вероятно използван в религиозно-гадателни практики.

VIII. Обичаи и празници

1. Погребални ритуали

Археологическите находки показват смесени обреди – трупополагане и трупоизгаряне. Знатните личности били погребвани с оръжие, кон и дарове, което свидетелства за вяра в отвъдния свят. Гробниците край Нови Пазар и Девня показват висок социален статус и култ към коня като свещено животно.

2. Семейни и календарни обичаи

Българите празнували началото на пролетта, летния и зимния слънцестой, посрещали Новата година в месец алтом (март). Семейните обреди включвали брачни тържества с общностни пиршества, при които се изпълнявали песни и танци с ритуален характер.

3. Музика и танци

Използвали се струнни и духови инструменти – гусла, флейта, рог. Танците били мъжки, с оръжейни движения, символизиращи воинска сила.

IX. Културно наследство и влияние

1. Симбиоза със славяните

След заселването на Балканите (VII в.) прабългарите се смесват със славянските племена. Постепенно възниква нова етническа и културна общност – българският народ. Прабългарският държавен опит и военна дисциплина се съчетават със славянската земеделска култура и език, създавайки мощна средновековна цивилизация.

2. Влияние върху държавността и символиката

Много елементи от прабългарската култура се запазват:

• титлата хан → княз → цар;
• култът към коня и орела;
• символи като розетата, руните, соларните знаци;
• военната организация и държавния календар.

3. Духовен преход

С покръстването при княз Борис I (864 г.) прабългарската религия отстъпва пред християнството, но традиционните ценности – храброст, чест, преданост към рода и народа – остават живи и се пренасят в християнската българска държавност.

X. Археологически свидетелства

Най-значимите прабългарски археологически комплекси са:

• Плиска – столица на Аспарухова България;
• Мадара – светилище и култов център;
• Нови Пазар, Девня, Кабиюк – погребални комплекси;
• Преслав – културен център на Симеоновата епоха;
• Волжка България – развита държавност по Волга, със столица Болгар (IX–XIII в.).

Откритите керамични съдове, оръжия, колани, накити и писмени знаци позволяват реконструкция на материалната и духовна култура.

Съвременните изследвания на ДНК от прабългарски гробове (например при Девня и Нови Пазар) показват смесен антропологичен тип – предимно европеиден (кавказоиден) с малък монголоиден компонент. Това потвърждава тезата, че прабългарите са евразийски народ с ирански преобладаващи корени, а не чисто алтайски или монголски.

Древните българи представляват уникален синтез на източни и европейски културни традиции, съчетали в себе си воински дух, висока духовност и забележителна държавна организация. Техният път – от степите на Азия до създаването на първата държава на Балканите, призната от Византия през 681 г. – е свидетелство за жизненост и културна адаптивност.

Те оставят след себе си трайно наследство: календара, символите, държавната структура и идеята за божествен произход на властта. Влиянието им продължава да се усеща в българската народопсихология, традиции и национална идентичност.

Днес, когато науката обединява археологията, генетиката и езикознанието, образът на древните българи изплува все по-ясно – като народ с древен произход, висока култура и цивилизационно значение, съпоставимо с великите народи на Античността.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК