СТАРИТЕ КООПЕРАЦИИ В БЪЛГАРИЯ

Старите кооперации в България се раждат като пряк отговор на урбанизационния натиск, поскъпването на централната земя и технологичната революция на стоманобетона през междувоенните десетилетия. Те променят силуета на големите градове, въвеждат нови жилищни стандарти и модели на съвместно финансиране и управление, и днес устойчиво поддържат европейския архитектурен облик на София, Пловдив, Варна, Русе и други центрове. Този тип многоетажно жилищно строителство започва около 1924 г., набира инерция след нормативното въвеждане на железобетонния скелет през 1927 г. и се кристализира в разнообразни морфологии и планови решения, чиито особености – от еркерите и лентовидните прозорци до тъмните вестибюли, „порталите“, високите стълбища и автоматизираните боклоотводи – формират специфична култура на обитаване.

I. Начало и контекст: урбанизация, парцел и кооперативна логика

Урбанизационен натиск и парцеларна логика

Междувоенният град в България расте ускорено, концентрира услуги, култура и администрация в централните си части и по този начин създава недостиг на достъпни парцели за индивидуално жилищно строителство. Желанието да се живее „в центъра“ среща физическо ограничение: земята е скъпа, уличните фронтове са къси, а дълбочината на кварталните парцели често е значителна. Тук кооперативната логика се явява икономически рационална – бъдещи съсобственици се обединяват, сключват договор с предприемач и финансират общ строеж, като споделят риска, общите части и престижния адрес. Тази схема редуцира транзакционните разходи спрямо разпокъсаните дребни сделки и същевременно позволява оптимално използване на тесни фронтове чрез дълбоки тракти с калкани до 12–16 метра. Парцелът диктува височинност и компактност: отначало 3–4 етажа, а след като асансьорът навлиза – и до 6 етажа (реално понякога 8 с мансарди), като партерът и мансардата често не се броят по тогавашните регулативи. Така градът постепенно замества хоризонталната типология на къщата с вертикализирана матрица на кооперацията, която увеличава плътността, но съхранява фронталната представителност по улицата.

Междувоенна модерност и социален престиж

Със стоманобетона идват едри форми – големи балкони и еркери, които раздвижват фасадата, увеличават полезната площ и предоставят градски панорами. До 1929 г. прозорците са тесни, високи и двукрили с дебели рамки 40–45 мм, но след 1930-те многокрилността и дори лентовидните отвори постепенно утвърждават идеала за максимално осветяване. Естетическият регистър на ранните масивни стоманобетонови сгради се колебае между късен сецесион и германски модерен: орнаментът става по-сдържан, пластиката – по-геометрична, а симетрията – търсено средство за придаване на достолепие. В този микс кооперацията не е просто икономически компромис, а маркер на принадлежност към градската модерност: високите помещения дават „въздух“ и широта, тъмният вестибюл и остъкленият портал създават ритуал на влизане, а общите части – стълбище, асансьор, тавани и мазета – конституират нова общност на съседството, в която функционалното съжителство се поддържа от писани и неписани правила. Именно поради този престиж около старите кооперации се концентрират места за изкуство и идеи, а в тях живеят личности от културата и науката, които допълнително закрепват социалната им стойност.

II. Правна рамка, инженерна сигурност и нормативна еволюция

Регламентиране на стоманобетона и поуки от земетръса

Преходът от гредоред към стоманобетон в България протича поетапно през 1920-те години. Отначало се изливат междинни плочи и балкони върху носещи тухлени стени, което създава преходни „смесени“ конструкции – масивни зидове, носещи железобетонови плочи без ясно изразени колони по съвременен модел. Решаваща е 1927 г., когато е обнародван първият „Правилник за железобетонните строежи в Царство България“: от тази дата железобетонният скелет – плочи, греди, колони и противоземетръсни пояси – става норма за стоманобетонните постройки. През 1928 г. Чирпанското земетресение предоставя болезнени емпирични данни за уязвимостта на безскелетните и неправилно армирани структури, ускорявайки усвояването на рамкови системи и въвеждането на противоземетръсни шайби. Така инженерната сигурност става аргумент не само за материалния избор, но и за типологичните решения – по-регулярни планове, по-рационално разпределение на отвори и намаляване на прекомерните еркерни изнасяния.

Градски регулации: височина, еркери и улично пространство

Общинските власти балансират между желанието за уплътняване и необходимостта от светлина в тесните улици. Отначало етажността се ограничава, за да не се затъмнява уличното пространство; по-късно, с навлизането на асансьора, максималната височина нараства. През 1937 г. Столична община забранява еркерите като „заграбване на обществено улично пространство“, което прекъсва една изобретателна линия на фасадно моделиране и пренасочва проектантската енергия към други средства: френски прозорци към хола, по-сдържана пластика, лентовидни мазилки между прозоречни пояси. Паралелно се установява минимална таванска височина около 2,90–2,95 м, която, в комбинация с по-дебели стъклопакети след 1934 г., променя пропорциите на отворите и елиминира нуждата от сгъстени шпросни. Този режим оформя характерна дисциплина на фасадата: логика на равнината, хоризонтални акценти, симетрии по оси и детайли, които балансират представителността с икономичността.

III. Материали, фасадна морфология и прозоречни режими

От орнамент към геометрия: фасадни стратегии на междувоенната кооперация

Дотогавашните 3–4-етажни зидани къщи се отличават с много на брой дребни релефни елементи, но железобетонният скелет позволява едрогабаритна пластика: широки балкони, по-дълбоки еркери и по-големи отвори, които обаче след 1937 г. се заместват от френски прозорци и плоски фронтове. В периода 1931–1935 г. лентовидни мазилки между прозорците маркират хоризонтални пояси, понякога с кафява щриховка, напомняща „шоколадена глазура“ – евтина, но ефектна технология, която обединява етажите визуално. По-късно облицовките с врачански камък подчертават входовете и ъглите, докато грубата или гладка варова мазилка отваря възможност за отчетлив силует без излишества. В този спектър късният сецесион омекотява преходите, а германският модерен редуцира декоративността до пропорция, ритъм и тънък детайл – первази, корнизи и метални парапети с рационална геометрия.

Прозорецът като техника и култура на светлината

През ранните 1920-те преобладават тесни и високи прозорци, двукрили, с дебели дървени рамки, всяко крило разделено на по-малка и по-голяма част една над друга. С нарастването на майсторството в железобетона и след уплътняването на градската тъкан отворите се разширяват: появяват се многокрилни системи (4, 6, дори 10 крила), а понякога цели прозоречни пояси се изнасят напред като зимни градини. В периода 1931–1934 г. тънкото 2–2,5 мм стъкло налага напречни летви за укрепване; след 1934 г. с удебеляването на стъклото и с понижената таванска височина нуждата от гъсти шпросни намалява, а прозорецът става по-нисък, но по-широк – подходящ за лентовидни решения и за ъглови витражи. Показателен пример е кооперацията на бул. „Витоша“ 59 (1937), където лентовидният прозорец артикулира модернистичната идея за светлина, непрекъснатост и визуален хоризонт към улицата. Тези трансформации не са само естетика: те дисциплинират плановете, подобряват ослънчаването на дълбоки тракти и създават по-качествен микроклимат в дневните помещения.

Еркери, френски прозорци и фасадна динамика след „еркерното вето“

Еркерът – като устройство за печелене на площ, светлина и фронталност – доминира до общинската забрана през 1937 г. След „еркерното вето“ фасадата рискува да стане монотонна, поради което проектантите въвеждат френски прозорци, особено към холовите пространства, и усилват входните портали с камък, метал и остъкляване. Така се оформя нов „ритуал на погледа“: дълбочината се компенсира от вертикално разчленени остъклявания, а представителността се концентрира около входа и ъгловите акценти. Това не е просто стилова промяна, а адаптация към регулативи, която запазва статута на кооперацията като престижна градска обител, без да се жертва функционалността.

IV. Планови решения, общи части и ежедневна инфраструктура на обитаването

Вестибюл, портал и тъмни помещения: планът като светлинна машина

Дълбоките тракти на кооперациите, наследени от тесните улични фронтове и дълбоки парцели, пораждат неизбежни „тъмни“ зони – вестибюли без директна дневна светлина. За да се осигури светлинен обмен, между антретата и осветените дневни се появява портал – 2, 3 или 4 крила, максимално остъклени, често с матирани стъкла за запазване на интимност при пропускане на светлина. Около 1930–1932 г. модата на четворните портали отслабва и трикрилните решения стават стандарт, но функцията остава – порталът е светлопроводник и едновременно „режисьор“ на представителността: когато крилата се отворят, пространството се оптически удължава, а жилището демонстрира „градска елегантност“. Тази логика се допълва от коридорни решения към спални и кабинети, докато кухните – често големи и понякога с място за прислуга – се разполагат така, че сервизните функции да не прекъсват дневните оси. Когато домакинството поддържа прислуга, жилището добива втори, „сервизен“ вход, който рационализира логистиката на доставките и почистването, без да нарушава представителните маршрути.

Стълбища, асансьори и вертикална комуникация

„Високите стълби“ на старите кооперации често се възприемат като стилова ексцентричност, но те произтичат от комбинация от нормативни височини, конструктивни ритми и икономии на площ. Когато общият обем е ограничен, по-голяма височина между площадките позволява по-рационално разполагане на светлинни отвори към стълбищната клетка и намалява броя на счупванията. В 60-те и 70-те години стандартизацията „олекотява“ щранговете и стъпалните височини, но междувоенният период познава и удобни, полегати стълби с широки стъпала, особено в по-престижни кооперации. Асансьорът – обикновено швейцарски, „Шиндлер“, с хармоника и дървен салон – се монтира по правило при над 5 етажа, но не винаги; аларменият звънец е адресиран към „прислугата“, което показва социалната стратификация на технологиите за комфорт. Вертикалната комуникация не е само транспорт; тя е и социална сцена, в която срещите на съседите се ритуализират, а общите пространства възпитават дисциплина и етикет.

Тавани, мазета и автоматизирани боклоотводи: инфраструктурата на всекидневното

Кооперациите почти задължително осигуряват по две складови помещения към апартамент – мазе и таван. С увеличаването на броя жилища възниква недостиг на тавански обеми и около 1938–1939 г. архитекти въвеждат втори тавански етаж: над последния жилищен етаж има плоча, над която са първите тавански помещения, а в някой ъгъл – малка стълбичка към гредоредния „втори таван“, маркиран по фасадата от два реда капандури. Тази надстройка е икономична и функционална – позволява разпределяне на складови „кутийки“ за всички съсобственици и минимизира конфликти по складовата логистика. Към инфраструктурата на ежедневието се числи и автоматизираното изхвърляне на битови отпадъци чрез вграден боклоотвод – вертикална тръба от най-горния етаж до подземието, с капаци на всеки полуетаж. Оттам общинската служба събира сметта през шахта, често с малки външни врати откъм тротоара. На практика системата постепенно излиза от употреба: отвори се запечатват заради нерегулярно извозване или преминаване към метални кофи, държани вътре в имота – решение, за което свидетелстват мнозина очевидци. Този „скрит“ слой – шахти, капандури, мазета – свидетелства за модерната амбиция на кооперацията да бъде не просто дом, а цялостна всекидневна машина.

Серийност след 1938 г. и типизация на апартамента

Някъде след 1938 г. предприемачите преминават към почти еднакви готови апартаменти, ориентирани към продажба или отдаване под наем. Изчезват нестандартните решения и експериментите с планови схеми; прозорците се стабилизират в 3- или 4-крилни неутрални композиции, мазилката става варовикова, гладка, тъмносивкава, а фасадите – симетрични и сдържани. Тази „типизация“ не е непременно обедняване: тя рационализира разходите, ускорява строителния цикъл и разширява достъпа до модерно жилище за по-широки градски слоеве. Същевременно магнетизмът на кооперацията се запазва – локацията, етажната собственост, високите дневни и представителните входове продължават да означават градски статус, дори когато декоративният речник е опростен.

V. Социално-икономическа екосистема на кооперацията

Кооперацията като финансов инструмент и режим на споделен риск

Кооперацията възниква като рационален отговор на високата цена на централната земя и като механизъм, който разпределя риска между множество участници, и в този смисъл функционира едновременно като жилищен тип и финансова конструкция. Бъдещите съсобственици се конституират като колективен възложител, който договаря с предприемач твърда цена, срок и качество, а с архитект – проект, който максимизира полезната площ спрямо парцелните ограничения и лицевия фронт. Банковото финансиране се обезпечава не само с ипотека върху парцела, но и с бъдещи идеални части от сградата, като по този начин кредитният риск се диверсифицира, а инвестиционният цикъл се съкращава чрез предварително разпределени апартаменти. Дяловете са организирани така, че да осигурят пропорционална тежест в общото събрание и в бъдещите разходи за поддръжка; същевременно вътрешната икономика на кооперацията се опира на „скритите“ складови ресурси (мазета и тавани), които позволяват домакинска автономия и намаляват транзакционните разходи на ежедневието. Пазарът на наеми, особено в престижните квартали, стабилизира възвръщаемостта чрез отдаване на част от имотите, докато останалите служат за собствено обитаване, и така кооперацията поддържа двойна рента: социална (престиж, адрес, среда) и финансова (наемна и капиталова стойност). Проектантът балансира между максимална етажна площ и нормативна светлина, между представителен вход и минимизирани вертикални комуникации, като всяко решение се превръща в икономически параметър – ширината на стълбището, броят на прозорците, типът на дограмата и дори избора на облицовка имат измерим ефект върху себестойността. В този режим кооперацията се държи като миниатюрен „фонд за недвижими имоти“, който позволява на градската средна класа да участва в капиталообразуването, без да разполага с ресурса за самостоятелна градска къща. Тази финансова ефективност обяснява и защо след 1938 г. настъпва типизация на апартамента: серийността понижава рисковете, улеснява кредитора и поддържа ликвидността на пазара, без да разрушава престижния образ на типа. В резултат кооперацията не просто отразява икономическа конюнктура; тя я формира, защото създава стандартизирани активи, които се търгуват сравнително лесно и носят предвидима доходност.

Профили на участниците и договорната екология на строежа

Успешната кооперация изисква съгласуван труд на предприемач, архитект, инженер-конструктор, банкер и нотариус, като всеки от тях въвежда свои рационалности и контролни механизми в цикъла „проект–строеж–въвеждане в експлоатация“. Предприемачът търси минимизиране на разходите чрез повтаряеми детайли и надеждни подизпълнители, но не може да игнорира фасадната представителност, защото тя капитализира продажбите на лицевите апартаменти и търговския партер. Архитектът настоява за планови решения, които гарантират достатъчна светлина на дълбокия тракт, дори с цената на тъмни вестибюли, компенсирани от портали; инженерът оптимизира армировката и рамковите оси за да осигури устойчивост при ограничени колони, а това директно моделира размерите на помещенията. Банката въвежда етапни плащания срещу актувани работи, което дисциплинира строителния ритъм и ограничава възможностите за импровизация в последния момент; нотариусът закрепва съсобствеността чрез идеални части и това оформя дългосрочния режим на управление. В тази договорна екология конфликти са неизбежни, но се канализират: промени в проекта се допускат, ако не нарушават носещата схема, фасадните оси и светлинния режим; допълнителни екстри – например по-богата дограма или специални парапети – се уреждат с доплащане. Така кооперацията се превръща в школа по модерно градско управление, където правната форма, инженерната техника и пазарната логика произвеждат архитектура.

VI. Управление на етажната собственост: норми, конфликти и поддръжка

Етажната собственост като правен и културен режим

Етажната собственост създава колектив, който трябва да управлява общи части – покрив, фасади, стълбище, инсталации, асансьор – и да разпределя разходи пропорционално на идеалните части или на договорена формула. Домоуправителят се явява медиатор между техническите нужди и социалните очаквания, а общото събрание – арена, където се балансират дългосрочни инвестиции (ремонти на покрив, подмяна на вертикали, укрепване) срещу краткосрочни разходи (почистване, осветление, асансьорна поддръжка). Правилникът на кооперацията регламентира тишината, хигиената и ползването на общите площи, включително достъпа до тавани и мазета, които често са източник на спорове заради „размити“ граници и исторически компромиси при разпределението. Шумът и вибрациите се управляват не само чрез правила, но и чрез материални решения – дървените подови конструкции в отделни помещения изискват подложки, а тежките печки и комини предполагат строг контрол върху преустройствата. Културата на съжителство се поддържа от видима представителност: чист вход, поддържан камък около портала, работещо осветление, лак по дървените парапети. Нарушаването на този „естетически договор“ бързо ерозира стойността, поради което кооперациите, които поддържат строг режим, дълготрайно запазват финансова и социална привлекателност. Етажната собственост по този начин не просто събира такси; тя произвежда градска добродетел – дисциплина, хигиена и респект към общото.

Инсталации, ремонти и технологични обновявания

Скритата инфраструктура на кооперацията – ВиК щрангове, електроинсталации, димоотводи, боклоотводи – изисква периодична подмяна и координация, тъй като всяка намеса в един апартамент може да има ефекти по вертикала. Подмяната на щрангове се планира етаж по етаж, със синхронизация на времевите прозорци за достъп, защото иначе вероятността от течове и електрически аварии нараства. Енергийни интервенции като вътрешна топлоизолация и подмяна на дограма трябва да се съобразят с фасадната композиция и с необходимостта от дифузионна отвореност на зидовете, за да не се създават точки на конденз и мухъл в ъглови помещения. Асансьорът, особено когато е исторически с дървен салон, се обновява поетапно: запазва се кабината като културен елемент, но се сменят двигатели, управление и спирачки, за да се покрият съвременни стандарти за безопасност. Боклоотводите, където са запазени, се оставят неактивни или се реконструират с филтри и капаци, защото санитарните режими и практиките за извозване на отпадъци са различни от междвоенния период. Поддръжката на покривите – често сложна заради капандурите на двата тавански реда – изисква специализирани майстори, за да не се повредят дървените конструкции и оловните обшивки около комините. Всяка от тези намеси предполага не само техника, но и управленска способност – домоуправителят трябва да осигури кворум, оферти, надзор и гаранции, иначе добрата архитектура бързо деградира под натиска на некоординирани индивидуални решения.

VII. След 1944 г.: национализация, типизация и трансформации

Промяна на собствеността и социална функция

След 1944 г. кооперациите преживяват драматична промяна на собствеността и предназначението: национализационни политики и режим на държавно и общинско управление трансформират етажната собственост, а част от имотите се превръщат в служебни жилища или се уплътняват чрез вътрешни преустройства. Представителните входове и порталите губят първоначалната си „ритуална“ функция и се третират по-утилитарно, често без нужната поддръжка, докато фасадните детайли се опростяват при текущи ремонти. Паралелно възникват ЖСК – жилищно-строителни кооперации – които наследяват правната форма на колективно строителство, но я използват в съвсем различна икономическа и идеологическа среда, насочена към масово жилищно осигуряване. Старите кооперации в централните зони се възприемат двойствено: като престижен, но „буржоазен“ остатък и като удобна локация за институционални нужди, което води до непоследователни практики на поддръжка и намеси с евтини материали. Тази епоха поставя основите на много от днешните проблеми – износени инсталации, загубени детайли, замени на дограма без съблюдаване на фасаден ритъм – но същевременно пази конструктивната рамка, която се оказва издръжлива и адаптивна. Така кооперацията оцелява като тип, макар и лишена от част от символния си капитал, и влиза в прехода след 1989 г. с неравномерно качество, но с голям потенциал за реституция и възраждане.

Панелната ера и конкуренцията на масовото жилище

С разгръщането на индустриализираното строителство панелните квартали предлагат стандартизирани апартаменти с асансьори, централно отопление и големи зелени площи, което измества инвестиционния фокус от централните кооперации към периферните масиви. В този контекст старите кооперации губят част от функционалната си привлекателност, особено там, където асансьор няма, а стълбищата са „високи“, инсталациите – амортизирани, и паркирането – проблематично. Въпреки това централната локация и етажната височина поддържат нишов интерес: творчески среди и интелектуални професии предпочитат високите дневни и представителните антрета, дори при по-сложен режим на отопление и ремонт. Нерядко в този период се изпълняват безпланови преустройства на тавани в жилища, затваряне на балкони и подмяна на прозорци с несъответстващи профили, което постепенно нарушава фасадния ритъм. Натрупването на тези компромиси създава задачата на следващата епоха: как да се възстанови загубената образност и да се модернизира сградната тъкан без утежняване на конструкцията и без заличаване на автентичните елементи.

VIII. Днес и утре: опазване, реставрация и устойчиво обитаване

Техническа диагностика и съвременни интервенции без загуба на идентичност

Съвременният подход към старите кооперации започва с цялостна техническа диагностика: обследване на носещата система, каротажи на бетон и зидария, термографски анализ на топлинни мостове, видеоданни за вертикалните щрангове и оценка на покривните конструкции около капандурите. На тази основа се проектират интервенции, които приоритетно запазват автентичния образ: сеизмичното усилване търси дискретни решения по вътрешни ядра и диафрагми, енергийната ефективност се постига чрез вътрешна изолация с паропропускливи системи, които не пречат на дифузията, а подмяната на дограма следва историческия профил и деленията на крилата. Фасадното обновяване възстановява лентовидните мазилки и каменните портали при входа, а асансьорите се модернизират „под кожата“ – кабелни системи, управление, защити – с уважение към дървените салони и хармониките. Инсталационните намеси се организират по вертикали, с ясни графици и гаранции, за да се избегне „хроничната“ кофа-аварийност на стари щрангове; покривите се ремонтират с традиционни техники за обшивки и внимателна подмяна на гредоред, без тежки нови натоварвания. Така кооперацията се превръща в лаборатория на „меката“ рехабилитация, която постига съвременни стандарти за безопасност и комфорт, без да унифицира историческата текстура на града. Ключовото управленско решение е въвеждането на дългосрочни фондове за ремонт и ясни етапи на опазване, които да обезпечат предвидимост за собствениците и да намалят съпротивата срещу необходимите инвестиции.

Културна стойност, градска икономика и нови режими на ползване

Старите кооперации носят културен капитал, който може да се превърне в икономически ресурс чрез интелигентни режими на ползване: смесени функции на партерите, малки културни пространства, галерии и занаятчийски ателиета, които активират уличния живот, без да утежняват конструкцията. Туристически и образователни маршрути, фокусирани върху междувоенната архитектура, възпитават публика и създават обществена подкрепа за опазването, а това улеснява общите събрания при вземане на решения за реставрация. Правната защита като културна ценност се комбинира с гъвкави вътрешни стандарти за подмяна на елементи, така че да се позволи „съвременен живот“ в историческа обвивка: интелигентно отопление, акустични мерки, високоскоростна свързаност, без разпорване на фасадата с неуместни инсталации. Там, където е възможно, таванските пространства се адаптират внимателно, с запазване на капандурния ритъм и без тежки надстройки, които биха нарушили силуета; мазетата се превръщат в общи перални, складове за велосипеди и архиви, които повишават колективната полезност на сградата. Когато тези мерки се изпълнят с професионален надзор и прозрачно управление, кооперацията възстановява двойната си рента: културна – като носител на градска памет и стил – и икономическа – като стабилен, ликвиден актив в централната тъкан. В този смисъл „старите кооперации“ не са носталгични артефакти, а жизнена инфраструктура на европейския градски живот у нас, която продължава да учи как архитектура, право и икономика работят заедно, за да произведат качество на обитаване.

Таблица: Скрити особености на старите кооперации в България

Особеност	Описание и белези
Автоматизирано изхвърляне на боклука (вграден боклооотвод)	Системата представлява вертикална шахта-тръба, минаваща от най-горния етаж до подземно ниво, със специални капаци на всеки полуетаж, през които обитателят изсипва отпадъка директно от жилището. Падът е свободен, без междинни етажни контейнери; долу боклукът се събира в обслужваема шахта, достъпна за общинските чистачи, понякога чрез външна малка „тротарна“ вратичка откъм фасадата. В много сгради има и коридорна връзка на шахтата с мазето. На практика след 40-те години повечето такива системи се обезсилват: отвори се запечатват, тъй като регулярното извозване на сметта не е било гарантирано, а в самите апартаменти се внедряват метални кофи за отпадъци. Така вградената система остава латентна инженерна следа – свидетелство за модернистичните амбиции на междувоенната жилищна култура.
Двуетажни тавани	При кооперации, изградени върху тесни и дълбоки парцели (често квадратно ядро с малък уличен фронт), броят апартаменти нагоре е голям, а складовите нужди – непропорционално високи. Затова някъде около 1938–1939 г. архитектите въвеждат втори тавански етаж над основния. Схемата е следната: над последната железобетонна плоча се разполагат първият ред тавани, а после – чрез малка вътрешна дървена стълба – се достига до още един гредореден „втори таван“; по фасадата това личи чрез наличие на два реда капандури. Така се решава проблемът с недостига на складови кубатури при гъсто „натъпкани“ по вертикала кооперации (6 етажа × 4 апартамента), при които всяка жилищна единица трябва да има и мазе, и таван – две стандартни „складови идеални части“, характерни за жилищните модели на 30-те години.
Плочи без колони (смесен градеж)	Това е междинна фаза, в която стоманобетонът навлиза постепенно, но не в пълна рамкова система. Първоначално, в края на второто десетилетие на XX в., междинните плочи и балконите се изливат върху вече изградени носещи тухлени стени. Така конструктивната логика е хибрид: „новият“ бетон работи върху „стария“ зидарски носещ апарат. Именно поради този факт много междувоенни сгради имат стоманобетонови плочи, но нямат ясно изявени колони в съвременния смисъл. След 4 май 1927 г. – с издаването на първия Правилник за железобетонните строежи в Царството – железобетонният скелет постепенно се стандартизира, а Чирпанското земетресение (1928) ускорява внедряването на противоземетръсни пояси и шайби. Така между 1927 и около 1933 виждаме „мозайка“ от системи – технологично развитие, засегнато от норматив, аварийна емпирика и динамика на пазара.
„Високи“ стълби	Височината на стъпалата в кооперациите не е случайност, не е „мода“ и не е просто въпрос на вкус. Тя произтича от параметричната задача на архитекта: минимални височини на помещенията, максимален брой етажи при определен лимит на общата височина на сградата, икономии на площ за вертикални комуникации, размери на едно стъпало при съобразяване с широчина на площадката, ориентация към осветителни отвори и бюджет за дърво/камък. Резултатът: има кооперации с удобни, „полегати“ и широки стълбища (особено при малко съсобственици и по-престижни проекти), но има и остри – при много апартаменти, максимизирани квадратури и близо до регулативния таван (2,95 м височина на етаж, минимални площи на стълбищна клетка). Т.е. „високите стълби“ са производна на оптимизационен баланс, а не стилова ексцентричност.
Портал във вестибюла	Тъмните вестибюли се появяват при дълбоки тракти, когато разпределението изисква междинно помещение между антрето и дневните, което няма пряка светлина. Ето защо порталът – 2, 3 или 4 крила, максимално остъклен, често със матирани стъкла – става светлопроводник и архитектурен инструмент за „пренасяне“ на дневна светлина в най-вътрешните ядра на апартамента. Когато крилата се отворят, не само се увеличава визуалната ширина на плана, но и се маркира ритуалност на „влизането“ в дневната – това е културна норма на междувоенната естетика. Около 1930–1932 г. четирикрилните портали почти изчезват за сметка на трикрилни, тъй като те са по-икономични, по-практични и конструктивно по-рационални спрямо височината на вратите и размерите на дограмата. В историческата терминология името е „джамлък“, а народното – „вратник“.

Таблица: Хронология на ключови периоди и нормативни промени при старите кооперации в България

Период / година	Събитие / промяна	Значение за конструкция, план и фасада
след 1920 г.	Масово навлизане на стоманобетона в жилищното строителство	Дава възможност за по-широки отвори, по-големи балкони, еркери, по-високи и по-дълбоки кооперации в центъра
4 май 1927 г.	Обнародване на първия „Правилник за железобетонните строежи в Царство България“	Прави железобетонния скелет нормативен стандарт; ускорява прехода от смесени системи (тухла + плочи) към рамкови системи с колони
1928 г.	Чирпанското земетресение	Дава емпирични доказателства за уязвимостта на безскелетните конструкции; стимулира противоземетръсни пояси и шайби
1931–1935 г.	Лентовидни мазилки и фасадни хоризонтални пояси	Визуално подчертаване на хоризонталата и модернистична фасадна дисциплина; увеличена роля на широки прозоречни ритми
след 1934 г.	Удебеляване на стъклото (от 2–2,5 мм към по-стабилни профили)	Намалява нуждата от гъсти шпросни; позволява по-ниски, но широки многокрилни прозорци
1937 г.	Забрана на еркерите от Столична община (като „заграбване на публично пространство“)	Прекъсва „пластичната“ еркерна линия; засилва ролята на френски прозорци, входни портали и строга фасадна равнина
1938–1939 г.	Въвеждане на втори тавански етаж за уплътняване на складови обеми	Решение при гъсти кооперации: 2 реда капандури, оптимизация на „вертикалната икономика“ на имота
след 1938 г.	Типизация на апартамента и сериен подход на предприемачите	Изчезване на нестандартни решения, 3–4 крилни прозорци като норма, гладка тъмносивкава варова мазилка, масова симетрия и икономичност на детайла

Старите кооперации в България се оформят като синтез на технологична модерност, правна иновация и икономическа рационалност, осмислена от градската култура на представителност и споделена дисциплина. Те започват като отговор на парцеларни ограничения и скъпа централна земя, преминават през регулативни и конструктивни еволюции, адаптират планове и фасади към нови норми и технологии, и през целия цикъл създават общности, които управляват общото чрез правила и естетическа грижа. След военните и политически промени те загубват част от символния си капитал, но запазват конструктивната си сила и възможността за възраждане. Днес техният потенциал се активира чрез прецизни, „меки“ рехабилитации, които съчетават сеизмична безопасност, енергийна ефективност и реставрация на детайла, и така връщат кооперацията като матрица на устойчиво обитаване в европейския град. Това наследство не е просто архитектура; то е училище по модерно гражданство, в което техническата компетентност, правната форма и културният вкус произвеждат дом, улица и квартал с характер и стойност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК