РАЗМЕР НА АРМИИТЕ НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Въпросът за реалния размер на българските войски през периода на Второто българско царство (1185–1396) е сред най-дискутираните и в същото време най-слабо изяснените проблеми в нашата медиевистика. Традиционно националната историография, особено в края на XIX и първата половина на XX век, е склонна да възприема преувеличените данни на византийски, латински и късносредновековни източници, без достатъчно критичен анализ на политическите и икономическите условия, които определят реалните мобилизационни възможности на българската държава. В резултат, в общественото съзнание дълго време битува представата за „десетки хиляди“ войници под знамената на Асеневци, Калоян или Йоан Асен II – мит, който противоречи на логиката на военното устройство и ресурсната база на една средновековна монархия от типа на България.

Задълбоченото изследване на изворите, в съчетание с компаративния анализ на византийската, унгарската и сръбската военна организация, позволява да се реконструира по-реалистична картина на българските въоръжени сили през различните етапи от съществуването на царството. В тази перспектива, българската армия се явява гъвкав, но числено ограничен инструмент – способен да реализира внушителни победи при умела стратегия и съчетание с наемни и съюзнически контингенти, но неспособен да поддържа дълготрайни кампании с масови сили.

I. Началото на българското въстание и формирането на военните сили (1185–1197)

От въстанически отряди към постоянна войска

Началото на възстановяването на българската държава през 1185 година е белязано от пълна липса на централизирани военни структури. Асен и Петър, родом от района на Търново, не наследяват организирана армия, а само ограничени ресурси и лични дружини от зависими бойци, характерни за местната аристокрация. Затова първите им военни действия срещу византийците се осъществяват с помощта на външен фактор – куманските наемници, чиито конни отряди се оказват решаващи за първоначалните успехи. Според анализа на Джон Халдън, броят на тези първоначални сили едва ли надхвърля 500 души, което определя и локалния мащаб на въстанието.

След успешната защита на Ловеч през 1187 година, Асеневци вече могат да претендират за ограничена държавност, но военният им ресурс остава слаб. Дори при настъпателните действия срещу византийците в края на 80-те години, българите едва ли мобилизират повече от 2000–3000 бойци. Това съответства на капацитета на малка регионална сила, която разчита на партизански действия, бързи нападения и умело използване на терена.

Съотношение с византийската армия и тактически последствия

Византия от края на XII век е далеч от военната мощ на своите предходни династии. При Исак II Ангел, редовната византийска армия наброява около 25 000 души, разпръснати между Мала Азия, Тракия и Балканите. В реална кампания императорът може да концентрира не повече от 6–10 хиляди войници. Това означава, че дори в най-добрия случай българите могат да противопоставят едва една трета от числеността на византийската експедиционна армия. Именно поради това Асен и Петър избягват откритите полеви битки и залагат на засади, маневри в планински проходи и внезапни нападения. Победата при Тревненския проход през 1190 година е типичен пример за тази стратегия – ограничени сили, разделени на няколко мобилни групи, успяват да унищожат по-многоброен противник чрез контрол на терена и съгласуваност на действията.

II. Етапът на Калоян и сблъсъкът с Латинската империя (1197–1207)

Консолидиране на силите и мобилизационни ограничения

С възцаряването на Калоян, българската държава вече притежава относителна стабилност и централизирано управление. Но въпреки това, нейните военни ресурси остават ограничени. Калоян наследява скромна армия, вероятно около 5–7 хиляди души, включваща ядро от местни войници и подвижна конница от кумани. Възможността за набиране на наемници е ограничена от финансовия капацитет на царството – фактор, който ясно различава България от Византия или западните държави.

При анализа на кампанията срещу латините през 1205 година, е видно, че Калоян едва ли разполага със значително по-голяма армия от тази на Балдуин Фландърски. Самият маршал Жофроа дьо Вилардуен говори за 14 000 кумани – очевидно хипербола, продиктувана от необходимостта да се оправдае тежкото поражение на рицарството при Адрианопол. Реалистичните оценки поставят общия състав на българските сили около 7–8 хиляди души, от които не повече от 2000–2500 кумани.

Тактика, структура и значение на победата при Адрианопол

Битката при Адрианопол (14 април 1205) е показателна за качествата, но и за числените граници на българската войска. Калоян използва типична за номадската традиция тактика – симулирано отстъпление, засадна атака и обкръжение. Решаващият фактор е не броят, а мобилността и координацията между леката конница и пехотните отряди. Победата над латините демонстрира, че дори ограничен контингент може да постигне стратегическо надмощие, ако използва предимствата на терена и дисциплинирана тактическа структура.

Въпреки успеха, България не успява да се възползва в пълна степен от резултатите. Липсата на тежка конница и на логистичен капацитет за дълга кампания прави невъзможно овладяването на Тракия в дълбочина. Калоян остава зависим от куманските наемници, чието присъствие е нестабилно и скъпо. Това обяснява защо след 1207 година българската експанзия се забавя, а армията се връща към предишния си числен и организационен мащаб.

III. Армията при Йоан Асен II и кулминацията на военната мощ (1218–1241)

Организация и численост на силите при Клокотница

При Йоан Асен II България достига своя политически и икономически апогей, но не и рязко увеличение на армейските си ресурси. Победата при Клокотница (1230) срещу Епирския деспот Теодор Комнин често се интерпретира като доказателство за огромна българска войска, но изворите сочат обратното. Според византийските и западните свидетелства, армията на Комнин наброява около 15–20 хиляди души, докато българите разполагат с приблизително 7–8 хиляди бойци – около половината от противника. Това съотношение съответства на данните за армията на Борил от 1211 година, описана от Анри Фландърски – 52 пехотни и 2 конни отряда, или приблизително 7800 души.

Тактически, Йоан Асен II следва модела на своите предшественици – използва маневрена война и концентрирани удари срещу центъра на врага, докато съюзните му кумански и влашки отряди преследват разбитите части. Победата при Клокотница демонстрира висока степен на дисциплина, но не предполага значителна численост на българската армия.

Административна и военна реформа

След 1230 година българският владетел провежда постепенна реорганизация на военната система. Териториите на държавата се разделят на административни единици, всяка от които осигурява контингент бойци по феодален принцип. Така се оформя модел на „служебна“ армия, която може да бъде мобилизирана частично, без да изтощава икономиката. Реално обаче дори при пълна мобилизация капацитетът на царството не надхвърля 10–12 хиляди бойци – приблизително равен на максималния мобилизационен потенциал на Сърбия при крал Стефан Първовенчани и Унгария в Трансилвания през същия период.

IV. Упадък, дезинтеграция и възстановяване при Тертеровци и Шишмановци (1257–1332)

Кризата на XIII век и временното възраждане

След смъртта на Йоан Асен II започва бърз процес на политическа дестабилизация и военен упадък. Вътрешните борби между претенденти, татарските нашествия и сепаратизмът в периферните области разрушават способността на държавата да поддържа голяма армия. През 60-те години на XIII век Константин Тих все още успява да мобилизира ограничени отряди за съвместни действия с татарите, но десетилетие по-късно държавната армия е сведена до няколко хиляди души.

В този контекст, въстанието на Ивайло представлява парадокс: с малочислени, но опитни сили (около 5000 бойци) „селският цар“ успява да разгроми византийски армии два и три пъти по-многобройни. Това свидетелства, че качеството, опитът и тактическата адаптивност често компенсират липсата на численост. Но дългосрочният ефект от бунта е разрушителен – институционалната структура на войската се разпада, а България навлиза в период на феодална дезинтеграция.

Консолидацията при Теодор Светослав и възстановеният баланс

Едва при Теодор Светослав (1300–1321) и неговите наследници настъпва ново укрепване на държавата и армията. Кампаниите срещу татарите и Византия показват, че България отново може да мобилизира около 10–12 хиляди души. При Михаил Шишман, в навечерието на битката при Велбъжд (1330), българската армия достига 12 000 души, подсилени с 3000 татарски и влашки наемници – общо около 15 000. Това е вероятно максималният мобилизационен капацитет на царството през XIV век, съответстващ на свидетелството на Йоан Кантакузин, че царят „извежда цялата си войска“.

V. Битката при Русокастро и последният връх на българската армия (1332)

Стратегическа обстановка и подготовка на кампанията

След поражението при Велбъжд (1330), България временно губи част от териториите си и престижът ѝ сред съседите е разклатен. Новият владетел, Йоан Александър (1331–1371), е изправен пред необходимостта да възстанови вътрешната стабилност и международното положение на държавата. Кампанията от 1332 година срещу Византия представлява първият му опит да демонстрира военна сила и да утвърди своята легитимност чрез победа над традиционен противник.

По данни на Йоан Кантакузин, българите успяват да съберат армия от приблизително 10–12 хиляди души – сходна с тази при Михаил Шишман, но вече по-добре организирана. Тази мобилизация включва както царската дружина и боилската свита, така и териториални контингенти, осигурени от областните управители. Византийската армия под командването на император Андроник III Палеолог вероятно не надвишава 8–9 хиляди души.

Ход и значение на битката при Русокастро

Битката при Русокастро (18 юли 1332) се развива при класически маневрен сценарий. Българската войска използва добре познатата си тактика на позиционна отбрана, комбинирана с контраудар на фланга. Конницата на Йоан Александър, разположена на откритите хълмове западно от Русокастро, извършва бърз обход и удря византийския тил, докато пехотата атакува центъра. Победата е категорична и води до подписване на мир, чрез който България си възвръща загубените тракийски територии.

Русокастро се оказва последната значима победа на българската армия в открито сражение. Съставът на войската по това време показва балансирано съотношение между пехота и конница, а използването на наемни контингенти (кумани, власи или татари) вече е епизодично, което говори за известна степен на самостоятелност на военната система.

VI. Разпад и трансформация на военната система през XIV век

Феодализация и отслабване на централната власт

След 1340 година, процесът на феодализация и нарастване на вътрешната автономия на болярските фамилии подкопава ефективността на военната мобилизация. Отделните владения, особено Видинското царство и Добруджанското деспотство, започват да поддържат собствени войски, независими от централната власт в Търново. Това води до дезинтеграция на общата отбранителна система и до фрагментация на военния потенциал.

Към средата на XIV век общата численост на силите, които цар Йоан Александър би могъл да мобилизира, вероятно не надхвърля 8000–9000 души, дори при пълно усилие. Това се потвърждава от обстоятелството, че след 1350 година България не е в състояние да предприеме нито една голяма офанзивна кампания. Липсата на финансова централизация означава, че поддържането на постоянни наемни части става невъзможно, а армията се свежда до ограничени гарнизони и дружини на местните владетели.

Военната система в контекста на османската заплаха

Първите османски нападения на Балканите в 50-те години на XIV век заварват българските земи в състояние на политическа разпокъсаност и военна неподготвеност. Данните за кампанията при Чирмен (1371) сочат, че братята Вълкашин и Углеша водят около 20 000 души – от които български контингент, ако въобще участва, е минимален. В последвалите десетилетия, цар Иван Шишман и цар Иван Срацимир могат да разчитат на не повече от 5000–7000 бойци всеки, главно гарнизонни сили и местна конница.

Тази малочисленост е ключов фактор за бързото подчиняване на Търновград през 1393 година и падането на Видин през 1396 година. Българската войска от последния етап на царството вече не представлява централизирана държавна сила, а сбор от регионални войскови формирования с ограничен радиус на действие.

VII. Сравнителен анализ и общи изводи

Съпоставка с византийската и сръбската военна мощ

Сравнението между българските, византийските и сръбските армии от XII–XIV век разкрива закономерна симетрия: нито една от балканските държави не успява да поддържа големи постоянни армии, поради ограничените си икономически ресурси и феодалната структура на властта. Византия при Комнините и Ангелите разполага с редовни сили от 25–30 хиляди души, но в реални кампании използва 6–10 хиляди. Сърбия при Стефан Душан достига около 15–20 хиляди души при пълна мобилизация, като около една трета от тях са наемници или васални контингенти.

На този фон България поддържа относително стабилно ниво: от 3000–5000 бойци в края на XII век до 10–12 хиляди при военния си връх през XIII и началото на XIV век. Този капацитет отразява структурната ѝ устойчивост и адаптивност, въпреки периодичните кризи.

Историческа логика и военна реалност

Причините за ограничената численост на българските армии са комплексни. От една страна, демографският потенциал на страната е ограничен в сравнение с Византия, а икономиката ѝ – предимно аграрна и слабо монетаризирана – не може да издържа големи наемни сили. От друга страна, географските особености на Балканите правят големите армии по-скоро бреме, отколкото предимство: планинският релеф, тесните проходи и феодалната разпокъсаност насърчават употребата на мобилни, маневрени части, а не на масови формации.

Българската военна традиция през Второто царство следва принципа на икономията на силите – ограничен брой добре обучени войници, компенсирани с тактическа изобретателност и съюзническа подкрепа (кумани, власи, татари). Този модел осигурява поредица от впечатляващи победи, но поставя и ясни лимити пред стратегическите възможности на държавата.

Размерът на армиите на Второто българско царство не може да се разглежда през призмата на романтичните възрожденски представи за масови войски и „десетки хиляди“ бойци. Историческата реалност показва ясно, че България функционира в рамките на средновековния балкански модел – ограничени човешки ресурси, нисък икономически излишък и зависимост от временни наемни сили. Реалният мобилизационен потенциал на царството в различните етапи се движи между 3000 и 12 000 души, като пикът е достигнат при Калоян, Йоан Асен II и Михаил Шишман.

Въпреки ограничените си размери, българската армия демонстрира висока стратегическа гъвкавост и изключителна ефективност при адекватно командване. Победите при Трявна, Адрианопол, Клокотница и Русокастро свидетелстват, че не числеността, а организацията, дисциплината и адаптацията към терена определят изхода от войната. Второто българско царство, въпреки скромните си ресурси, оставя трайна следа във военното изкуство на Средновековна Европа – с примери за интелигентно използване на ограничени сили срещу по-мощни противници.

Таблица: Приблизителен размер и структура на българската армия (1185–1396)

Период / Владетел	Приблизителен брой бойци	Състав (пехота / конница / наемници)	Основни кампании и събития	Характеристика на военната организация
Асен и Петър (1185–1197)	2 000–3 000	~40% пехота, ~30% лека конница, ~30% кумански наемници	Въстание срещу Византия (1185–1187); победа при Трявна (1190)	Нерегулярна армия с ограничен набор; използва засади и маневрена война; силно зависима от куманите
Калоян (1197–1207)	6 000–8 000	~35% пехота, ~30% конница, ~35% кумански и влашки наемници	Битка при Адрианопол (1205); походи в Тракия и Македония	Консолидирана, но числено ограничена армия; разчита на съюзници; отличава се с мобилност и тактическа гъвкавост
Борил (1207–1218)	7 000–8 000	~50% пехота, ~30% конница, ~20% наемници	Поход срещу латините (1211); вътрешни конфликти	Армия от феодален тип; използва контингенти от васали и наемници; по-слаба боеспособност
Йоан Асен II (1218–1241)	7 000–9 000	~45% пехота, ~35% конница, ~20% кумански наемници	Битка при Клокотница (1230); походи в Македония и Албания	Висока степен на организация; балансиран състав; централизирано командване; оптимално използване на ограничени сили
Константин Тих (1257–1277)	4 000–6 000	~50% пехота, ~30% конница, ~20% наемници	Подкрепа за татарите; отбранителни кампании в Тракия	Начало на упадъка; ограничена мобилизация; зависимост от външни сили
Ивайло (1277–1280)	4 000–5 000	~60% пехота, ~30% конница, ~10% наемници	Битки при Девина и Твърдица (1279)	Въстаническа, но дисциплинирана войска; тактическо превъзходство при малка численост
Теодор Светослав (1300–1321)	9 000–10 000	~45% пехота, ~40% конница, ~15% наемници	Кампании срещу татарите и Византия	Възстановена армия с централизирано управление; ограничена, но стабилна численост
Михаил Шишман (1323–1330)	12 000 + 3 000 наемници	~40% пехота, ~35% конница, ~25% татарски и влашки наемници	Битка при Велбъжд (1330)	Максимална мобилизация на царството; стратегическа, но неустойчива структура
Йоан Александър (1331–1371)	10 000–12 000	~50% пехота, ~40% конница, ~10% наемници	Битка при Русокастро (1332); отбранителни кампании	Последен връх на централизираната армия; стабилна дисциплина и логистика
Йоан Шишман и Йоан Срацимир (1371–1396)	5 000–7 000 (всяка армия поотделно)	~55% пехота, ~35% конница, ~10% наемници	Отбрана срещу османците; падане на Търново и Видин	Разпокъсани регионални войски; липса на централен контрол и ресурси

Еволюцията на армията на Второто българско царство следва типична циклична логика: възход при консолидирана власт и икономическа стабилност (1187–1241; 1300–1332), последван от спад при вътрешна феодализация и външно напрежение (1257–1300; 1332–1396).
В чисто структурен план, максималният капацитет на българската армия през периода не надвишава 15 000 души, включително наемници и съюзни контингенти. Това я поставя на равнище с Византия и Сърбия, но под прага на западноевропейските кралства от същия век.
Силата на българската войска е качествена, не количествена – в дисциплината, маневреността и умелото използване на терена, което ѝ позволява да компенсира липсата на масовост с тактическа гениалност и организационна адаптивност.

Таблица: Структура и функции на армията на Второто българско царство

Категория / Елемент	Описание	Произход и социален статус	Функции и роля в бойните действия	Числен дял в армията (приблизителен %)
Царска дружина (гвардия)	Постоянна военна свита, съставена от личните хора на владетеля – телохранители, тежковъоръжени конници и ветерани.	Висши боляри, потомствени аристократи, чужди наемници (влашки, руски, кумански, алански произход).	Команден център на армията; защита на царя; ударна конница при решителни атаки.	5–10%
Боилски контингенти (феодални войски)	Частни отряди, събирани от местните боляри (севасти, деспоти, комити), задължени към царя чрез васалитет.	Провинциална феодална аристокрация; набирането е на принципа на родовите владения.	Основната тежка конница и пехота; гръбнакът на полевата армия при големи кампании.	30–40%
Свободни селяни (военни данъкоплатци)	Земеделци с военни задължения; често въоръжени с копия, лъкове, брадви; служат като пехота при мобилизация.	Свободно селско съсловие; носи задължения по военния поземлен закон („земска повинност“).	Масов пехотен контингент; гарнизонни и отбранителни функции; участие в обсади.	20–25%
Гранични гарнизони (стратиоти, комитати)	Постоянно разположени войски по крепости и проходи; често смесени с местно население.	Полупрофесионални войници, настанени с поземлени привилегии; обикновено наследствени.	Отбрана на крепости, контрол на пътища и планински проходи; разузнаване и известяване.	10–15%
Наемници (кумани, власи, татари, алани, унгарци, сърби)	Външни бойци, привлечени за определени кампании чрез злато, плячка или съюзни договори.	Независими племенни формирования или дружини; без постоянни задължения.	Лека конница, разузнаване, нападения, прикриване на отстъпление; психологически ефект върху противника.	10–25% (варира според епохата)
Духовенство и монаси-бойци	Ограничава се до символично участие – благословия, освещаване на знамена, духовен надзор.	Висше духовенство от Търновската патриаршия и манастирски братства.	Морална подкрепа; осигуряване на идеологическа легитимация на войната.	<1%
Обсадна и инженерна служба	Занаятчии, ковачи, инженери и строители, често под византийско или латинско влияние.	Градски жители и пленници; понякога византийски специалисти.	Строеж на катапулти, кули, мостове и укрепления; ремонт на крепости.	3–5%
Разузнавателни и съобщителни части	Куриѐри и леки конници, често от кумански произход.	Полупрофесионални леки кавалеристи и пратеници.	Наблюдение на врага, бързи съобщения между гарнизони, разузнавателни мисии.	3–5%

VIII. Аналитичен преглед на военната структура

Централизация и васалитет

Българската армия през XIII–XIV век се основава на дуалистичен принцип: постоянна царска дружина и временни феодални контингенти. Царят концентрира малоброен, но елитен корпус около себе си, докато болярите осигуряват численост чрез собствените си войски. Това съчетание гарантира бърза мобилизация, но поставя държавата в зависимост от лоялността на регионалната аристокрация.

Социален и етнически състав

Етническата пъстрота на армията – българи, кумани, власи, татари, сърби – отразява геополитическата динамика на Балканите. В мирно време наемниците отсъстват, но при кампании те могат да представляват до една трета от общата численост, особено при Калоян и Михаил Шишман. Това прави армията гъвкава, но нестабилна, зависима от външни интереси и финансиране.

Тактическа гъвкавост и бойна доктрина

В основата на българската военна доктрина стои маневрената война – избягване на фронтални сблъсъци и използване на терена (планини, проходи, реки). Леката конница, често куманска, изпълнява ролята на ударен фланг и средство за преследване. Пехотата осигурява стабилен център, докато болярските отряди оформят ударното ядро. Обсадните операции се водят с ограничени технически ресурси, но при системна организация – пример са обсадите на Одрин и Солун.

Логистика и издръжка

Българската армия няма централизирана военна хазна. Издръжката ѝ се базира на натурална повинност: земеделци и боляри осигуряват провизии, добитък и оръжие. При продължителни кампании това създава проблеми със снабдяването и води до зависимост от плячкосване или чужди субсидии. Липсата на постоянна заплата ограничава професионализацията, но поддържа силен патриотичен и религиозен мотив сред свободните бойци.

Сравнителна таблица: Размер на армиите на Първото и Второто българско царство

Показател	Първо българско царство (681–1018)	Второ българско царство (1185–1396)	Коментар и анализ
Среден размер на полевата армия	10 000 – 15 000 бойци	15 000 – 25 000 бойци	Умерен ръст поради демографско възстановяване и по-голяма територия, но все още в рамките на средновековния логистичен максимум
Максимален мобилизационен капацитет	25 000 – 33 000 души	40 000 – 50 000 души (в редки случаи до 60 000)	Второто царство разполага с по-широка социална база и феодална йерархия, позволяваща частично разширяване на числеността
Състав и структура	Постоянна конница (прабългарско ядро), славянски пехотни контингенти, наемни групи (авари, печенеги)	Болярска феодална конница, васални дружини, наемници (кумани, алани, татари), градско опълчение	Преход от етноцентрирана към феодално-композитна армия; разнообразие от типове войски
Тип въоръжение и тактика	Тежка и средна конница, мобилна пехота, лъкове и копия	Тежка кавалерия, лека конница (куманска), укрепителна и обсадна техника, арбалети	Тактическата доктрина се разширява; увеличава се обсадната и инженерна способност
Логистична база	Централизирана около Плиска и Преслав, крепости с гарнизони и складове	Мрежа от регионални центрове (Търново, Ловеч, Видин, Преслав, Карвун), мобилна феодална логистика	Преход от централизирано към децентрализирано снабдяване с регионален контрол
Ключови победи	Върбишки проход (811), Версиникия (813), Ахелой (917), Траянови врата (986)	Одрин (1205), Клокотница (1230), Шумен (1279), Видин (1365 – отбранителна)	И в двата периода се наблюдава превъзходство на качеството и тактиката над количеството
Основен тип войска	Постоянна професионална армия с етническо ядро и временни попълнения	Феодално-васална войска с регионални дружини и наемни контингенти	Първото царство – професионален модел; Второто – феодален модел с по-широка социална мобилизация
Социална база	Централизирана държавна йерархия, зависими славянски племена	Болярска аристокрация, васални владетели, градско опълчение	Разширение на военния елит и частна военна инициатива във Второто царство
Средна продължителност на кампаниите	2–3 месеца (ограничени от снабдяването и сезона)	3–5 месеца, при по-добра логистика и по-дълбока мобилизация	По-късните кампании позволяват по-продължително действие благодарение на по-големи запаси и васални ресурси
Тактическа доктрина	Засади, флангови удари, използване на терена и теснини	Маневрена конна война, комбинирани операции, обсади и изтощение	Еволюция от тактика на терена към стратегия на изчерпване и обкръжение
Сравнение с Византия	Съпоставими сили (20–30 хил. в пикови кампании)	Почти равностойни при Йоаница и Калоян; по-слаби при края на XIV в.	Върхът на военната мощ на Второто царство е между 1205–1241 г.
Обща оценка	Централизирана, дисциплинирана, компактна армия с висока ефективност	По-многочислена, но по-дезорганизирана в късния период; зависима от съюзници и наемници	Еволюция от малка професионална армия към широка, но хетерогенна феодална войска

Първото българско царство притежава по-компактна, професионално организирана и централно командвана армия, докато Второто царство развива по-многочислена, но социално и етнически разнородна феодална войска. Средновековните реалности не позволяват на нито един български владетел да разполага с масови армии в съвременния смисъл на думата; успехите на България и в двата периода се дължат на високата стратегическа култура, дисциплина и адаптивност, а не на числено превъзходство.

Военната организация на Второто българско царство съчетава архаични елементи от първобългарската и византийската традиция с адаптивни механизми, типични за средновековните европейски държави. Централизираната царска гвардия осигурява команден контрол, докато феодалните и наемни отряди придават гъвкавост и численост. Армията не е масова, но е изключително мобилна, гъвкава и функционално интегрирана в социалната структура на царството.

Тази комбинация позволява на България – въпреки ограничените си ресурси – да реализира впечатляващи военни успехи в продължение на повече от век и половина. Но същата децентрализация, която ѝ дава гъвкавост, става причина за упадъка ѝ след 1340 година, когато феодалните центрове започват да функционират като независими военни сили, а държавата губи способността си за координирана мобилизация.

Въпреки това, по числеността и общото ниво на своите войски, България без всякакво съмнение трябва да се числи сред значимите „военни нации“ на Средновековна Европа. Постигнатите блестящи тактически успехи срещу някои от най-качествените въоръжени сили в тогавашния Стар свят не оставят съмнение, че българите са били страшен и уважаван противник, който никой не си е позволявал да пренебрегва или подценява.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК