НАЕМНИЦИТЕ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Въпросът за наемничеството в Първото българско царство е едновременно емпирично богат и концептуално труден: изворите са разпокъсани, терминологията е подвижна, а съвременните интерпретации често смесват правни статути с функционални роли. В късноантичната и ранносредновековната военна практика границата между „съюзник“, „федерат“, „подвластен племенен контингент“ и „наемник“ е пропусклива и ситуационна; най-често тя се очертава не от етнически етикети, а от договора, плащането и командването. Българските владетели в периода VII–XI век оперират на кръстопът между имперска логика (наемни корпуси, дворцови гвардии, договори за служба), степна динамика (конфедерации, временни военни коалиции, обмен на хора срещу плячка) и регионални зависимости (славянски племена, дунавски и балкански общности с локални задължения). Още с пренасянето на държавния център при Аспарух към долнодунавския лимес, българската политика към славянските племена приема модел на военна интеграция чрез задължения за гранична служба и взаимна отбрана, който от гледна точка на функционалната история на войната е близък до римските auxilia. При Тервел виждаме огледална ситуация: самите българи поемат наемна роля в полза на Юстиниан II, получавайки престиж, територия и богатства – класически обмен между политическо признание и договорена военна услуга. Константинополската политика на наемане и противопоставяне на степни и севернодунавски сили внася хронична нестабилност и прави наемничеството структурален механизъм на властта в региона, а не просто епизодична мярка. При Крум и неговите наследници наемните и съюзнически контингенти стават инструмент за оперативно насищане на полевата армия, за инженерно и обсадно осигуряване, и за стратегическо принуждение на Византия. През IX–X век навлизането на маджари, печенези и варяги в балканската система превръща „пазара на война“ в широка трансрегиона мрежа, в която парите, плячката, пленниците и титлите циркулират заедно с хората под оръжие. Краят на Първото царство е белязан именно от такава наемна интервенция – варяжката експедиция на Святослав, финансирана от Константинопол, която демонстрира как финансовото и дипломатическо управление на наемни сили може да предефинира баланса на силите на Балканите. Целта на този текст е да реконструира механиките, мащабите и ефектите на наемничеството в българската военнополитическа практика между VII и началото на XI век, като отдели правно-договорните форми от оперативния им резултат и проследи причинно-следствените вериги, по които чуждестранните контингенти влияят върху властта, институциите и войната.

I. Концептуални рамки: между наемник, съюзник и федерат

Правна природа на услугата и командването

Правната природа на наемничеството в ранносредновековен контекст се дефинира от три взаимосвързани параметъра: плащането, командването и сроковете/условията на службата. Наемникът по дефиниция получава възнаграждение в пари, вещи или териториални привилегии, но това възнаграждение може да бъде обвързано с плячката, с данъчни облекчения или с разпределение на пленници за труд – варианти, типични за степните и дунавските практики. Командването може да бъде интегрирано (чуждият корпус влиза директно под българскo командване) или автономно (контингентът запазва свой вожд, приема общата оперативна цел и координация, но съхранява вътрешна дисциплина), като и двата модела са засвидетелствани около Дунав. Сроковете варират от еднократни кампании до многогодишни договори, а понякога – до фактическа колонизация чрез военна служба, когато на воините се предоставят земи срещу постоянни гранични задължения. В този спектър федератът е съюзник по договор, обвързан с империя или царство чрез статут и привилегии; auxilia пък е функционална роля – помощни части, често чуждоплеменни, които допълват регулярната армия с нишови умения. Оттук следва, че славянските подразделения по границите могат да бъдат едновременно подвластни и „наемни“ по функция, ако получават конкретни дивиденти срещу служба, независимо че са вътрешни за държавата. Наемничеството в този смисъл не е само пазар на отделни войници, а институционализирана рамка за военни услуги, чиито форми се движат по непрекъснатост от васален контингент до чужда професионална дружина. Ключовият разграничител остава възможността за прекратяване или смяна на страната при промяна на условията – феномен, който изворите свидетелстват сред славяни и степняци, когато византийската хазна наддава по-високо. Така наемничеството става не само военен, но и дипломатически инструмент, в който финансовата сметка и престижът се оказват равноправни валути. За българските владетели това означава постоянна нужда от договорна гъвкавост, гаранции и заложници, както и от механизми за бързо плащане и снабдяване.

Икономика, логистика и пазар на война

Икономиката на наемничеството в Първото царство се опира на три източника: царската хазна, прякото разпределяне на плячка и специфични данъчни решения, насочени към издръжка на помощни корпуси. Хазната осигурява злато и луксозни стоки за престижни плащания (както при Тервел), но в оперативен план често се разчита на разплащане „ex eventu“ – чрез плячка, пленници и добитък, което синхронизира стимулите на наемниците с успеха на похода. Логистично наемните части изискват храна, фураж, ремонт на въоръжение и, при степните съюзници, контролирани пасища и маршрути, което превръща снабдяването в съществен елемент на договорите. Пазарът на война по Дунав и в степния пояс работи с висока мобилност: племенни вождове договарят услуги за един сезон, а след това сменят патрона според сигурността на плащането и перспективата за плячка. Византия, с по-дълбока фискална база, често наддава по-успешно, но българите компенсират с близостта на театрите на военни действия и с възможността да предлагат земя или статут. За наемниците ключов фактор е рискът: колкото по-голяма е опасността от сражения с тежка пехота и укрепени градове, толкова по-високи са очакваните компенсации, което обяснява привличането на особено опитни контингенти при обсади (Крум) и големи полеви битки (Симеон). В това уравнение пленниците са икономика сами по себе си – използвани за труд на север от Дунав, обменяни дипломатически или интегрирани в колонизационни схеми, те редуцират паричното напрежение върху хазната. В крайна сметка наемничеството функционира като амортисьор на мобилизационните лимити: позволява на владетеля бързо да „удебели“ армията, да покрие специализирани способности (конни стрелци, речни екипажи, обсадна техника) и да проектра сила отвъд обичайния демографски капацитет.

II. Ранни практики (края на VII – VIII век)

Славянските контингенти като auxilia по дунавския лимес

След установяването на българската власт при долния Дунав славянските племена са включени в система от военни задължения, която им отрежда ролята на гранични и помощни части. Северите и Седемте племена получават конкретни участъци за отбрана срещу Византия и Аварския хаганат, което по същество е децентрализиран граничен гарнизон, разчитащ на местно познание и бърза мобилизация. Функционално това съответства на auxilia: контингенти, които не са интегрална част от „царската дружина“, но действат под върховно командване и срещу преференции, данъчни облекчения или дял от плячката. В речната война славяните осигуряват екипажи, мостове и превози по Дунав и делтата, обслужвайки връзката между Бесарабия и южните аванпостове – специализация, която трудно се дублира от тежката конница. Поради локалния си характер тези формирования са устойчиви срещу изтощение, но уязвими на дипломатически подкуп и на внезапна смяна на лоялностите, особено когато империята изкушава с подаръци и титли. За българските владетели това налага контрол чрез заложници, смесени гарнизони и редовни царски инспекции, както и периодично преразпределяне на ползи, за да се минимизира риска от сепаративни сделки. Тази ранна практика показва, че наемноподобната служба може да бъде вътрешна: етнически „свои“ контингенти изпълняват задачи срещу конкретни дивиденти и под условие, което ги прави функционално близки до наемници. В операционен план това позволява на царя да концентрира „ядрото“ на армията за решителни операции, докато периферията се държи от местни помощни сили. Тъкмо тази гъвкавост обяснява бързото консолидиране на властта в Мизия и отблъскването на аварския натиск. В същото време зависимостта от локални елити произвежда дълга сянка в политическата стабилност, която ще изплува при византийските кампании на Константин V.

Българите като наемни съюзници на Юстиниан II

Епизодът с Юстиниан II (705) осветява обратния фокус: български владетел и войска поемат договорна служба в имперския дворцов конфликт, получавайки срещу това злато, стоки, титла „кесар“ и стратегическата област Загоре. Това е архетипен договор с двойна валута – символен престиж и материална облага – който легитимира царската позиция в международната йерархия и фиксира прецедент за трансгранично наемничество. Чисто оперативно подобна експедиция изисква временна реорганизация на вътрешната отбрана, надеждни линии за снабдяване и ясно дефинирани срокове, което подсказва наличието на договорна грамотност и на дипломатическа рутина. Повторните наемания на български контингенти от византийски претенденти през 711 и 719 г. показват, че Константинопол е разпознавал в българите не само противник, но и високоефективна наемна сила за кризисни ситуации. За Плиска това носи непосредствени ресурси и признание, но също така създава прецедент: ако българските войски могат да служат по договор на императора, защо славянски племена да не приемат договори с него срещу Плиска. Така се оформя двупосочност на пазара, в която репутацията на коректно плащане и на „доброто име“ на владетеля става стратегически ресурс. На вътрешно равнище подобни наемни експедиции консолидират царската дружина чрез плячка и награди, укрепват личната преданост и позволяват формиране на ядро от опитни командири, видели обсади и дворцови операции. Но те също увеличават зависимостта от мобилни съюзници и от бързото осигуряване на възнаграждения – уязвимост, която ще проличи в следващите десетилетия.

III. Крумова епоха: реформи, коалиции и наемни ядра (802–831)

Върбишкият проход и архитектурата на съюзническите части

Кампанията срещу Никифор I (811) разкрива зряла архитектура на съюзнически и наемни компоненти в българската армия: след първоначалните загуби Крум активира славянски и аварски контингенти ad hoc, създавайки комбинирана сила, способна на инженерни и тактически решения в пресечен терен. Изграждането на заграждения, контролът на проходите и синхронизацията на ударите предполагат командна рамка, в която автономните вождове са подчинени на общ план и времеви график – типична черта на добре договорени коалиции. За да работи такава система, възнагражденията трябва да са бързи и видими: плячка, пленници, добитък, както и разпределени земи/пасища за сезонни лагери на степняците, осигуряват непосредствен стимул и стабилизират лоялността. Успехът при Върбишкия проход показва, че наемните и съюзнически части не са „апендикс“, а функционална синергия, без която стратегическото унищожение на императорската армия би било далеч по-малко вероятно. Последвалите офанзиви в Тракия (812–813) демонстрират повторяемост на модела: временно набрани корпорации за обсади и рейдове се включват към „твърдото ядро“ на българската дружина, която задава темпото и политическата цел. Обсадната подготовка – рядка компетентност сред степни и племенни войни – подсказва трансфер на знания и, вероятно, използване на пленени византийски техници/военнопленници като принудителен „наемен“ ресурс. Композицията „ядро + коалиция“ позволява на Крум да оперира едновременно по фронтове и да поддържа натиск върху имперската периферия, докато дипломатическите канали работят за обезпечаване на следващи контингенти. В този период наемничеството става инструмент на стратегията, а не временна нужда.

Договорни режими, гаранции и управление на риска

Когато съюзниците са автономни актьори, управлението на риска изисква гаранции: заложници от елита, разменени дарове с висока символна стойност и обещани териториални ползи при успех. Българските владетели балансират между бързо разплащане в пари/стоки и по-дълбоки привилегии (например право на паша или заселване), като целят да удължат хоризонта на лоялността отвъд една кампания. Дезертиранията на славянски контингенти към Константинопол в предходните десетилетия учат Плиска, че санкциите трябва да са видими и бързи, а същевременно – да се предвиждат „клапани“: разделяне на съюзни корпуси на по-малки единици, смесване с български командни ядра и контрол над снабдителните пътища. Финансово това предполага мобилна хазна и своевременна логистика; политически – постоянна дипломатическа игра за поддържане на конкурентни оферти по-непривлекателни от българската. Възниква и въпросът за интеграцията: част от наемните воини могат да бъдат „закотвени“ чрез брак, приемане на заложници и религиозно покръстване, което трансформира временната служба в лоялност към новия господар. Този механизъм създава кадрови резерви и мости към местните общности, но крие риск от създаване на нови локални властови центрове. Рефлексът на Крум е да държи стратегически инициативата и да поддържа висока скорост на кампаниите, намалявайки времето, в което коалицията може да се разпадне. Така договорът остава валиден не само поради обещаното, а защото непрекъснатата серия от победи прави българския патронаж най-печелившият вариант.

IV. Динамиката на степния пояс през IX–X век: маджари, печенези, варяги

Маджарите и печенезите между лагерите на София и Константинопол

В края на IX век българската дипломация на Симеон преобразува степния баланс чрез привличане на печенежки контингенти срещу маджарите – ход, който комбинира пари, обещания за плячка и оперативна координация по река Буг. Разгромът на маджарската конфедерация (ок. 899) е класически пример как „наемната“ мобилност може да бъде използвана за стратегическо пренасочване на цял народ към Панония, освобождавайки българския тил. Само десетилетие и половина по-късно ролите се обръщат: печенезите приемат византийски пари и стават ромейски наемници, докато Симеон привлича маджари или други подвижни сили по своя сметка, за да подсили удара при Ахелой и последвалите операции. Тази „вълнообразност“ не е изключение, а норма на степния пазар: елитите търсят патрон, който предлага най-добра комбинация от ресурси, плячка и сигурност, а българската и византийската хазни се надцакват според моментните си възможности. За Симеон систематичната употреба на външни корпуси е начин да компенсира напрежението от „търговската война“ с империята и да поддържа висока интензивност на бойните действия по няколко направления. Оперативно печенезите внасят висока мобилност, разузнаване и конна стрелба, трудно реплицируеми от балканските пехотни традиции, но изискват широка свобода на маньовър и конкретни пасища, което утежнява логистиката. Маджарите също са скъпи и непредсказуеми, готови да влязат в рейд отвъд договорения театър, ако контролът е слаб. Затова българската практика е да ги привързва към кратки, ясно целеположени кампании с бързо изтегляне и видимо разплащане, докато „твърдото ядро“ завзема и държи териториалните печалби. В дълъг хоризонт това произвежда нестабилност по периферията, но дава на царя инструмент за внезапен надмощен удар и стратегическа изненада.

Варяжката интервенция на Святослав и пределите на наемната игра

Кампанията на княз Святослав в края на X век, финансирана от Константинопол, е повратен момент, който показва пределите на наемната стратегия, когато тя се използва от противника в мащаб. Варяжката дружина, подсилена от източнославянски, маджарски и печенежки контингенти, материализира концентрирана наемна мощ, способна да прекрои политическата география на Мизия, да превземе Преслав и да постави Византия в позиция да „подбере плодовете“ след Аркадиопол. За българската държава това е урок по стратегическа уязвимост: когато двойният пазар – същият, който Плиска и Преслав използват – бъде монетизиран от империята с по-дълбоки ресурси, резултатът може да е надкритична маса наемна сила, срещу която местните задължения и „ядрото“ не стигат. Оперативно варягите комбинират дисциплинирана тежка пехота с висока маршова скорост по реки и пътища, което обезсмисля част от българските предимства в маньовъра и фортфиксацията. Дипломатическият опит за разбиване на коалицията чрез контра-оферти среща ограничение: Константинопол плаща не само пари, но и стратегически обещания за плячка и автономия в новозавоювани земи. Наивно е да се очаква, че всеки наемен корпус е „обръщаем“ с повече злато; при висока перспектива за териториални придобивки и престиж, лоялността става по-твърда. Българската реакция – опит за регионални коалиции със сърби и албански канове – показва разбиране за логиката на пазара, но идва късно и при неблагоприятен силов баланс. Структурният извод е ясен: наемничеството е мощен мултипликатор на сила, но то работи оптимално като добавка към стабилно демографско и институционално ядро; ако противникът може да формира по-голяма и по-скъпа коалиция, самата зависимост от наемни компоненти се превръща в стратегическа ахилесова пета. Именно този урок ще определя по-умереното и прагматично използване на чужди корпуси в началните десетилетия на следващия век.

V. Самуиловата епоха: западнобалкански мрежи, регионални лоялности и пределите на мобилизационния ресурс

Сръбските княжества и албанските кланове като източник на маневрен резерв

Самуиловата държавност се разгръща в обкръжение от дребни властови центрове, чиито елити продават военни услуги срещу привилегии, плячка и статут, а това създава динамична, но крехка система от договорности, съчетаваща наемничество и васална зависимост. Сръбските княжества Рашка и Дукля представляват първичен резервоар от лекопехотни и лекоконни формирования, привикнали към планинско-долинен терен, бързи набези и засади по гранични пътища, което ги прави особено полезни за отклоняване на византийски комуникации и пресичане на снабдителни линии. Тези контингенти влизат в българските операции не като механично добавени единици, а като локално „усилване“ на логистични възли, които позволяват на Самуил да държи дълги фронтове при ограничено ядро от собствена дружина. Албанските планински кланове, от своя страна, осигуряват дребни, но многобройни групи с висока теренна компетентност, способни да пазят проходи, да съпровождат обоз и да извършват удари по тила – услуги, които повишават оперативната устойчивост на българските походи в западните провинции. Плащането към тези съюзници рядко е чисто парично: често се комбинират временни данъчни облекчения, право на търговия или пастирски достъп до пасища, разпределена плячка и обещания за покровителство при междукланови конфликти, което превръща българската корона в арбитър на локалния ред. За да се ограничат внезапните смени на лоялността – реален риск при имперски контраоферти – Самуил прибягва до класически гаранции: заложници от аристокрацията, бракови връзки и включване на местни водачи в командната рамка, което им дава престиж и видим дял от успеха. Въпреки това, поради ограничената фискална база и непрекъснатия натиск на Византия, хоризонтът на тези договори остава кратък, а нуждата от честа реафирмация на условията – висока, което увеличава транзакционните разходи на войната. При сражения с висока интензивност тези наемни корпуса показват голяма стойност в началната маневрена фаза и в постбойните преследвания, но отстъпват в продължителни обсади и фронтални сблъсъци с имперска тежка пехота, което изисква българското ядро да поема ударите и да капитализира тактическите прозорци, отворени от съюзниците. Така Самуил съчетава локализирани договори с централизирано оперативно планиране, като се стреми да превърне периферната гъвкавост в стратегическа дълготрайност, макар че ограничените ресурси и времето действат срещу него. Резултатът е държавна машина, която може да експлодира в серия от бързи кампании, но изпитва затруднения да поддържа статична доминация в широки територии без непрекъснато презареждане с чужди контингенти. Именно това напрежение между скорост и устойчивост дефинира пределите на мобилизационния ресурс в късната фаза на Първото царство.

Дипломация под огън: контраоферти, амнистии и инструментализиране на пленници

Дипломатическият инструментариум на Самуил спрямо наемните и съюзнически елити обединява твърди и меки лостове: контраоферти на византийските обещания, амнистии за колебаещи се водачи, превръщане на пленници в ресурс и разпределение на статут като валута за лоялност. Пленниците – от войници до инженери и занаятчии – не са просто демографски актив, а механизъм за намаляване на паричното напрежение, позволявайки на българската страна да „плаща“ с труд в крепостно строителство, транспорт, поддръжка на въоръжение и дори в обучение на местни корпуси. Амнистията е инструмент за бързо обръщане на съюзническата карта: предлагането на опрощение и защитен статут на водачи, преминаващи от имперска към българска орбита, понижава цената на наемането и сигнализира, че българският патронаж е предвидим в разплащането и щедър в статута. За да бъде това устойчиво, всяка амнистия е придружена от гаранции и отчасти от условно поставени привилегии, зависещи от реални услуги – практика, която дълго е характерна за степните договори и която намалява стимулите за опортюнистично поведение. Контраофертите към византийските предложения обикновено комбинират бърз достъп до плячка и реални административни позиции в гранични зони, което осигурява на местните елити незабавна материална полза и право да конвертират военната си сила в легитимна власт. Тази схема работи, докато бойните успехи са достатъчни, за да държат висок морал и очакванията за бъдеща плячка; при дълги паузи или поредица от неуспехи валутата на обещанията се обезценява, а имперската хазна – по-дълбока и по-редовна – става отново доминиращ фактор. Затова Самуил се стреми да поддържа оперативен ритъм, който минимизира прозорците за византийско наддаване и фиксира лоялностите чрез непрекъсната заетост и видимост на царското покровителство. В края на краищата, дипломацията под огън е управление на очаквания: да се направи така, че следващата българска победа да изглежда по-вероятна от следващата византийска пенсия.

VI. Специализации и родове войска: какво купува една държава, когато наема войници

Лека конница, конни стрелци и степният „форс мажор“

Най-ценната наемна стока в дунавско-степния пазар е леката конница и конният стрелец – способности, които българската армия притежава, но не в неизчерпаем обем и не винаги в оптимална комбинация за всеки театър. Печенези, маджари и сродни групи предоставят мобилни корпуси, които могат да покриват широки пространства, да извършват дълбоки разузнавателни прониквания и да разграждат тежки пехотни построения чрез фази на приближаване и оттегляне, психология на огъня и изтощаващо преследване. Тези корпуси се наемат не просто като „още конници“, а като конкретен оперативен ефект: възможност за нанасяне на удар на 2–3 дневни прехода от главната армия, за блокиране на реки и проходи със съвместно действие и за принуда на противника да разтегне фронта си. За да работи това, договорите включват свобода на маневър, гарантирани пасища и изрични клаузи за дял от плячката, които да компенсират високия оперативен риск. Командната интеграция обикновено е хибридна: български офицери задават общата цел и времето, а съюзните вождове управляват тактическите решения, за да се използва пълноценно тяхната теренна и културна компетентност. Логистично леката конница е „скъпа“ в пространство и „евтина“ във време: тя изисква широки зони за паша, но може бързо да проектира сила и да се самоизхранва чрез рейдове, което намалява натиска върху обозите. Проблемът е контролът: същите способности, които правят корпуса полезен, го правят и трудно управляем, ако дисциплината се разхлаби или ако стимулите за самостоятелен рейд станат прекомерни. Затова българската страна прилага „смесени задачи“ – обвързва наемната конница с български ядра в ключови моменти и я ползва самостоятелно само там, където изходът няма да зависи единствено от нея. В исторически план това е рационален компромис: държавата купува скорост, шок и разузнаване, но плаща с риск, който управлява чрез договорни и командни предпазители.

Тежка пехота, инженерни дружини и „сивата“ зона между пленници и професионалисти

Втората стратегическа покупка са инженерните и обсадни компетентности, както и дисциплинирани пехотни ядра, които да държат линия срещу имперски тагми и да поддържат продължителни операции пред крепости. Българската армия развива обсадни умения, но мащабни кампании като при Крум, Симеон и късните операции изискват допълване: строители, дърводелци, каменоделци, техници по метателни машини, лодкостроители за речни операции. Част от тези хора са пленници, превърнати в принудителен труд – практика, широко разпространена и в империята, – но друга част са фактически наемни специалисти, привлечени с обещания за безопасност, заплата и статут срещу конкретни задачи. „Сивата“ зона между пленници и наемници е икономически рационална: тя редуцира паричния разход и дава на държавата възможност да трансформира еднократен военен успех (вземане на пленници) в дългосрочен технически капитал. За да се избегне саботаж и бягство, тези групи се смесват с български надзор и се организират в полуавтономни екипи, които се придвижват с армията и оставят след себе си инфраструктура – пътища, мостове, полеви укрепления – която подобрява операционния радиус. Тежката пехота, нужна за щурм и за стоене под огън, може да бъде подсилвана от чужди корпуси – варяжки наемници са най-известният пример в региона – но за българите директното наемане на варяги в масов порядък е по-рядко, поради висока цена и риск от политическо компрометиране. Затова държавата предпочита да „купува“ елементи от дисциплина и техника чрез интеграция на отделни инструктори и малки ядра, докато разчита на собствените си дружини за носене на основния удар. Този модел е по-бавен в натрупването на експертиза, но по-безопасен политически и по-евтин фискално, което го прави устойчив в условия на циклични кампании и неравномерни приходи.

VII. Наемници в речната и обсадната война: логистика, инженерство и контрол над артериите

Дунавът като военна магистрала и ролята на славянските екипажи

Дунавът и неговите притоци са кръвоносната система на българската война на север, а контролирането им изисква специфични умения в лодкостроене, навигация, мостово строителство и речна логистика – компетентности, които славянските общности по лимеса предоставят като част от своите auxilia-подобни задължения. Тези екипажи, макар и подвластни, функционират на „наемноподобен“ принцип: срещу специален статут, данъчни облекчения и дял от плячката те поддържат флотилии от плитко газещи съдове, организират прехвърлянето на войски, осигуряват снабдяването и позволяват бързи оперативни прехвърляния между бреговете. В кампаниите, когато държавата се разтяга между южни и северни театри, тази мобилност е решаваща: тя позволява удар на юг, докато северните гарнизони не колабират, и обратно, като минимизира времето за реакция и компенсира числени дефицити. Плащането на тези речни корпуси е смесено: натура (зърно, сол, метал), парично възнаграждение при големи операции и преференции в търговията, които им дават икономически стимул да поддържат високо ниво на готовност. Контролът е деликатен, защото същата инфраструктура може да бъде използвана срещу държавата при смяна на лоялност; затова българската корона държи ключовите пунктове с „твърди“ гарнизони и регламентира достъпа до материали за корабоплаване. Ефективността на тази система личи най-добре в операции, които изискват синхрон между речни прехвърляния и сухопътни маньоври – способност, която увеличава вероятността за оперативна изненада и изолиране на имперски корпуси. В по-дългосрочен план речната компетентност се превръща в културен капитал на общностите по Дунав, които чрез военната си услуга закрепват икономическа ниша и канализират местни елити в държавната йерархия. Така „наемното“ умение става структурна опора на държавността, но запазва рисковете от външно подкупване и вътрешни разделения, които изискват постоянна царска бдителност.

Обсадната война като тест за институционална дълбочина

Обсадата е най-скъпата форма на война за всяка средновековна държава, защото изисква продължително изхранване, инженерни умения, дисциплина под огън и сложна координация – всичко това трудно може да бъде импровизирано с еднократно наемане. Българската практика показва, че наемните и „полунаемните“ ресурси – инженери, дърводелци, каменоделци, понякога и чужди пехотни ядра – могат да дадат тласък, но само ако са вградени в командна рамка, която осигурява ритъм на работа, защита от вражески sallies и постоянен поток от материали. Затова обсадата се превръща в индикатор доколко държавата е успяла да институционализира наемничеството, превръщайки го от еднократна покупка в постоянна способност: наличието на резерв от инструменти, планове, обучени екипи и процедури. Във фазите на възход – Крум, Симеон – се вижда как пленници-техници се смесват с местни и чужди специалисти, образувайки ядра, които се пренасят между кампании и обучават следващи поколения, докато командири от дружината усвояват инженерно мислене. Проблемът идва при стратегическо изтощение: когато приходите намалеят, а фронтовете се разширят, първо се разпадат именно „скъпите“ способности – обсадните и инженерните – защото изискват покой между кампании и целенасочено финансиране. Тук Византия има системно преимущество с по-дълбока фискална база и градска икономика, които поддържат корпуси като свои собствени, а не като временни наемни присадки. Българският отговор е прагматично да използва обсади като кулминации след маньовър и изолация, минимизирайки времето и разхода, но това работи най-добре, когато наемните компоненти са налични и мотивирани. Следователно обсадата не просто „измерва“ парите на държавата, а измерва способността ѝ да стабилизира наемничеството в институция – ако това не е постигнато, всеки следващ сезон започва от нула.

VIII. Синтез: стратегическата икономика на наемничеството и нейното наследство

Наемничеството като мултипликатор на сила и като системен риск

В дългосрочна перспектива наемничеството в Първото българско царство действа като силов мултипликатор, който позволява на владетелите да компенсират демографски и фискални ограничения, да разтягат оперативния радиус и да въвеждат специализирани способности, иначе недостъпни за едно предимно аграрно общество. Когато е добре управлявано – чрез смесени командни схеми, бързи и предвидими плащания, гаранции и институционална интеграция на ключови специалисти – то превръща краткосрочните договори в квази-постоянни способности и повишава вероятността за оперативна изненада и стратегическо надмощие. Същевременно то въвежда системен риск: възможност противникът да наддаде, да „прекупи“ цели корпуси и да обърне логиката на войната, както се случва с варяжката интервенция на Святослав, финансирана от Константинопол. Рискът се усилва в моменти на изтощение, когато държавата губи способност да поддържа скъпите компоненти – обсадни екипи, речни флотилии, дисциплинирани пехотни ядра – и остава зависима от мобилни, но капризни съюзници. Изходът не е отказ от наемничество, а институционализация: създаване на резерви, процедури и кадрови ядра, които да позволят бързо „включване“ на външни сили в стабилна рамка, вместо всяка кампания да се преговаря от начало. Когато тази институционализация е частично постигната – както при Крум и Симеон – българската държава демонстрира способност за стратегически пробиви и контрол на темпото; когато тя отслабва – в късните десетилетия преди падането – същата зависимост от наемни компоненти се превръща в ахилесова пета. Следователно истинската цена на наемничеството не е в златото, а в управлението на времето: дали държавата може да плаща достатъчно бързо, да обучава достатъчно устойчиво и да печели достатъчно често, за да държи пазара на своя страна.

Политическо наследство: елити, статути и паметта за „войниците на съдбата“

Политическото наследство на наемничеството е видимо в структурата на елитите и в паметта на институциите: локални водачи, интегрирани чрез договори за служба, се превръщат в посредници между центъра и периферията, а технически компетентни групи – инженери, лодкостроители, мостари – получават привилегии и корпоративна идентичност. Това има двоен ефект: от една страна, разширява социалната база на държавата и вкарва периферни общности в политическата игра; от друга, създава „острови“ на автономия, които при слаб център могат да се върнат към опортюнистични стратегии и да бъдат подкупени от външни сили. Паметта за наемните корпуси се пречупва през хроники и предания, често идеологически окрасени, но зад тях се разчита устойчива практика на обмен: услуги срещу статут, риск срещу плячка, лоялност срещу престиж. В това отношение българската история не е изключение, а част от по-широкия средиземноморско-степен модел, при който границите между „свой“ и „чужд“ са функционални, а не етнически. Наследството е и методологическо: за да се разбере Първото царство, трябва да се чете не само в категориите на демография и битки, а и в категориите на договори, пазари на военни услуги и институции, които превръщат краткосрочни наемни решения в дългосрочна държавна мощ. Тук съвременната историография има още работа: да реконструира договорни формули, плащания в натура, маршрути на флотилии и инженерни практики, които показват как „войниците на съдбата“ са били не периферия, а структурна част от българската държавност. В крайна сметка, ако търсим „скелета“ на българската сила в епохата, трябва да видим не само костите на дружината, но и сухожилията на наемничеството, които свързват мускулите на армията с мозъка на политиката.

IX. Казусите на Ахелой и Аркадиопол: операционна лаборатория на наемничеството

Ахелой (917): синтез на наемна мощ и вътрешна мобилизация

Битката при Ахелой е най-високата точка на Симеоновата стратегия и същевременно учебник по управление на наемни ресурси в синергия с национална мобилизация. Българската армия се състои от три функционални ядра: царската дружина – постоянният елитен корпус; провинциалните войски – мобилизирани земеделски контингенти, поддържани от регионалната аристокрация; и съюзно-наемните сили – предимно маджари и славяни, подсилени от по-малки групи степни конници. Ролята на наемните части е двойна: тактическа (разширяване на фронта, маневриране, обход) и психологическа (увеличаване на визуалния и звуковия ефект на армията, внушавайки превъзходство). Плащането се извършва на три нива – предварителен аванс в стоки, гарантирана плячка от пленници и добитък, и обещание за постбойни дарове. Командването е централизиранo: Симеон или неговият протостратег задават план, а чуждите вождове действат в рамките на точно определени участъци. Тактическият резултат – унищожението на византийската армия – показва, че системата на смесено командване може да работи ефективно, когато общата цел е ясно комуникирана и времето за взаимодействие е ограничено до решителен сблъсък. След победата наемните корпуси получават своите дялове и се разотиват, но оставят след себе си стабилизираща функция: страхът от техния потенциал възпира Византия от незабавен контраудар. От гледна точка на политическата икономия, Ахелой показва, че успешното наемничество не се измерва само в сраженията, а и в постбойното управление на плячката – честно и бързо разпределение, което запазва доверието на съюзниците и подготвя терена за следващи кампании. Превръщането на наемните договори в ритмична практика означава, че държавата вече оперира като „военен предприемач“, способен да купува и продава война с предсказуемост – качество, рядко срещано в ранносредновековна Европа.

Аркадиопол (970): обратната страна на модела

При Аркадиопол сценарият се обръща. Варяжко-славянската армия на княз Святослав – финансирана от Константинопол – е огледален образ на българските практики: международна коалиция от наемници, обединена чрез пари, плячка и обещания за територия. Сражението срещу византийците завършва с поражение на варягите и разпадане на тяхната коалиция, но стратегическите последици са катастрофални за България: изтощена, оголена от собствени наемни връзки и превърната в бойно поле, държавата не може да се противопостави на последвалата имперска експанзия. Аркадиопол демонстрира границата на наемния модел: когато държавата загуби способност да контролира пазара на война и да определя неговите условия, тя става обект на чужда наемна експлоатация. Варяжката армия представлява типичен пример на „наемна критична маса“ – сила, която не служи на конкретен владетел, а на най-добрия платец. Святослав сам е военен предприемач, превърнал се в инструмент на византийската дипломация. България, изградена върху система от договори и съюзи, се оказва лишена от ресурс да ги възстанови в новите реалности на 970 г. Логистичният и финансов срив прехвърля инициативата към империята, която може да плаща повече, по-дълго и с по-голяма сигурност. По този начин Аркадиопол не е просто поражение на едно поле, а институционален крах на модел, основан върху договори без резервна парична база. В този смисъл, ако Ахелой е демонстрация на стратегическо равновесие между пари, лоялност и резултат, Аркадиопол е обратното – момент, в който пазарът на война се обръща срещу своя създател.

X. Финансова археология: златото, стоките и плячката като валути на войната

Хазната, металите и фискалната еластичност

Фискалната база на Първото българско царство се състои от три слоя: пряк данък в натура (зърно, добитък, труд), търговски приходи от обмен с Византия и данъчни постъпления от новоприсъединени територии. Отсъствието на собствена монетна система до IX век поставя ограничения върху мащабното парично плащане на наемници; затова се използват византийски солиди и обекти на лукса – коприна, сребро, оръжие, сол, вино – като еквиваленти. Хазната на владетеля изпълнява функция на хибридна банка: съхранява византийско злато, търговски дарове и плячка, които могат да бъдат преразпределени при нужда. За бързо плащане се използва механизъм на „царски складове“ – арсенали от оръжие и запаси в ключови центрове, откъдето се отпускат средства към войската. Фискалната еластичност – способността бързо да се мобилизират ценности без да се срине икономиката – е ограничена, затова владетелите комбинират частни съкровища и плячка, за да изплащат наемите. При Симеон и Петър се наблюдава по-добра институционализация на плащанията чрез църковни посредници и фиксирани такси, докато в по-ранни етапи системата е персонализирана: владетелят лично дарява, обещава и контролира разпределението. Затова стабилността на наемничеството зависи не само от богатството на държавата, а от репутацията на владетеля като „честен платец“. Нарушаването на този принцип – забавяне на плащания, неправилно разпределение на плячката – има директен ефект: дезертирания, смени на лагери и вътрешни бунтове. Следователно управлението на хазната е политически инструмент, равен по значение на армията, и един от скритите механизми, чрез които се поддържа стратегическото равновесие с империята.

Плячката и робите като оперативна валута

Плячката представлява алтернативна валута, едновременно материална и социална. За наемните контингенти дялът от плячката е основен стимул, измерван не само в злато, а в добитък, оръжие, дрехи, жени и пленници. Войната произвежда стока: пленниците се използват като работна сила в Бесарабия и северните владения, продават се на пазари или се обменят за дипломатически цели. Това превръща военната кампания в икономическа операция с висока възвръщаемост, при която наемниците са инвеститори – те влагат риск и умения, очаквайки дивидент след победа. Българската държава регулира разпределението чрез йерархичен процентен принцип: царят и висшите военачалници получават фиксиран дял, наемните вождове – отделен, а редовите воини – според ранга и риска. Този модел минимизира конфликти и поддържа усещането за справедливост, което е съществено за стабилността на договора. Отделен аспект е контролът върху износа на плячка: за да се предотвратят нелегални продажби към Византия, държавата въвежда надзор на гранични пазари и събира мита, превръщайки самата плячка в източник на приходи. Робството, макар и морално неутрализирано в средновековния контекст, играе ключова роля в икономиката на войната – то заменя нуждата от заплата чрез принудителен труд и позволява на държавата да инвестира победата в дългосрочен производствен ресурс. Тази конверсия на бойна енергия в икономическа стойност е може би най-съществената характеристика на българското наемничество: то не просто купува мечове, а финансира цели цикли на държавно възстановяване.

XI. Сравнителни паралели: българският модел и византийската система на наемници

Имперският модел: институционализация и бюрокрация

Византия изгражда своята наемна система върху административна и фискална инфраструктура: скриптории за договори, постоянни списъци на чужди корпуси, контрол върху плащанията и ясно регламентирани титли. Този модел дава устойчивост, но и намалява гъвкавостта. Българската практика, по-независима от писмени договори, е по-бърза в адаптацията – владетелят може да сключи сделка за седмици, докато империята се нуждае от месеци за одобрение и преводи. От друга страна, византийците компенсират с дългосрочна финансова надеждност, което ги прави привлекателен клиент за елитни наемници като варягите. България остава конкурентоспособна чрез географска близост и оперативна сигурност: кампаниите се водят в познат терен, което намалява логистичния риск за наемните части. Това превръща България в регионален „стартап“ на военната икономика – по-гъвкав, по-рисков, но и по-зависим от личното лидерство. При равни други условия наемниците предпочитат имперската стабилност; когато императорската хазна изнемогва или губи доверие, българският модел – бърз, паричен, персонален – печели. Тази циклична конкуренция създава своеобразен „дунавски пазар на война“, където Византия и България играят ролите на двама търговци, борещи се за лоялността на едни и същи бойци.

Западноевропейският контраст: липса на пазар и рицарска икономика

В същия период Западна Европа развива друг тип наемничество – феодално, свързано с лична клетва и поземлени задължения, а не с парични договори. Рицарят не е наемник, а васал. Това прави българо-византийският регион уникален: тук се създава „предкапиталистически“ пазар на война, в който отношенията се договарят в пари и стоки, а не в поземлени бенефиции. България стои по-близо до степните икономики и ранната имперска практика на auxilia, отколкото до западния модел. Именно тази гъвкавост позволява бързи маневри и мащабни мобилизации, но също и хронична нестабилност – липсата на постоянна аристокрация, обвързана със земя, прави лоялността течна. В дългосрочен план това обяснява защо византийският модел надживява българския: институциите побеждават личните договори. Все пак, историческият принос на българската система е неоспорим – тя доказва, че и без бюрокрация една държава може да оперира ефективно на сложен пазар на сила, ако съчетае доверие, престиж и бърза логистика.

Наемничеството в Първото българско царство е повече от епизод или маргинална тема: то е структурна част от държавния механизъм и лакмус за неговата жизненост. През него могат да се измерят трите ключови параметъра на властта – финансовата база, административната рационалност и политическата репутация. В ранната фаза (VII–VIII в.) то изпълнява ролята на мост между етнически и функционални групи, превръщайки разнородността в сила. При Тервел и Крум то е инструмент за проекция на сила и за легитимация чрез успех; при Симеон – средство за изграждане на имперска претенция; при Самуил – отчаян опит за съпротива чрез мрежи от договори; при падането – симптом на изчерпване на фискалния и институционален ресурс. Парадоксът е, че същият механизъм, който позволява експанзия, може да ускори колапса, ако липсва финансова дълбочина. Затова наемниците са едновременно двигател и барометър: когато държавата плаща навреме, командва ясно и печели често – те са нейното острие; когато тя закъснява, губи доверие и време – те стават нейният нож в гърба. В крайна сметка историята на българското наемничество е история на една ранна модерност: икономика на риск, договори и взаимна изгода, изпреварила своята епоха и оставила траен отпечатък в регионалната военна култура.
Това наследство очаква своето пълно изследване – не като куриоз, а като ключ към разбирането на механизмите, чрез които една средновековна държава може да превърне чуждия меч в продължение на собствената си воля.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК