В предишното писмо очертах разликите между право и привилегия (която нарекох също правоспособност), докато сега бих желал да направя друга съществена разлика, а именно между право и задължение. Упорито ни се внушава от политически елементи с дискриминационен и тираничен афинитет, че е редно някои права да се превърнат и в задължения, като разлика между двете не се прави. Истината е, че едно право престава да бъде такова, когато се превърне в задължение, затова обществото винаги трябва да е нащрек какво му се предлага и внимателно да анализира подбудите и евентуалните последствия, иначе постепенно ще загуби правата си и съответно ще се превърне в безправово.
В Америка Законът за правата включва първоначалните 10 Поправки към Конституцията, които по същество не са поправки, а добавки. Те ясно формулират правата на гражданите. Тези права могат да бъдат отнети или ограничени по съответен законодателен ред чрез ратификация на допълните поправки към основния закон. Но това досега не се е случило за цели 230 години, въпреки че са правени постъпки и че на местно законодателно ниво нерядко се осъществяват ограничения, гарантирани според Десетата поправка в Конституцията, даваща право на отделните щати някакво ниво на независимо законодателство. Да, впоследствие се ратифицират още 17 поправки към тази Конституция (някои от които наистина са поправки, а не просто добавки), като една поправка отменя предшестваща я (Забраната за алкохола в Осемнадесетата поправка), тоест действащите поправки са с една по-малко от ратифицираните: 26 вместо 27. Но само оригиналните 10 поправки се наричат Закон за правата, въпреки че и следващи поправки формулират и гарантират нови права на гражданите (правото на директен избор на сенатори, правото на жените да гласуват и др.). Любопитното е, че за почти два века и половина нито едно обособено право в рамките на това законодателство не се е превърнало в задължение, нито се забелязва някаква тенденция това да се случи. По-скоро нови права ще бъдат добавяни, а някои стари ще бъдат модифицирани (и вероятно напълно премахнати), но не се вижда вариант за момента някое право да бъде превърнато в задължение.
В България конституция се сменя средно на всеки 30 години. Въпреки че не е имало конституция, която да не гарантира определени права на гражданите, цялостната структура на тези основни закони са позволявали потъпкването или цялостната отмяна на тези права. Това не се променя с всяка следваща конституция и в един момент се намираме в ситуация, в която липсва инструментариум, съблюдаващ и гарантиращ изпълнението ѝ, и то най-вече в частта на гарантиране на залегналите права. Това се получава именно защото се бъркат права с привилегии, както и права със задължения. Дали от невежество, или от нечисти подбуди, родните политици размиват границите между тези термини, взаимозаменят ги или ги използват като синоними и ако в света на художествената литература това може да се разгледа като богатство на езика и разнообразие в изказа, в правния свят е недопустимо да се смесват — там има ясно разграничение.
В САЩ Първата поправка към Конституцията гарантира правото на свободно слово. Упражняването на това право обаче не е задължително. По свое желание гражданите може изобщо да не го упражнят през живота си. Представете си колко абсурдно би било задължително да ни заставят да заставаме на площада, за да изразяваме „свободно“ мнението си! Втората поправка пък гарантира правото на носене на оръжие от гражданите. Въпреки че на много места в Щатите това право вече е ограничено и се е превърнало в привилегия, а и при евентуална промяна в Конституцията, то първо ще „изхвърчи“, никой не го е превърнал в задължение. Човек може никога да не пипне оръжие през живота си и по желание да не се възползва правото си, но важното е, че го има като право. Петата поправка пък гарантира правото срещу самоинкриминиране. По филмите всички сме чували, когато обвиняем или свидетел по някое дело казва: „Пледирам Петата!“ (“I’ll take the 5th!”) Това означава, че никой не може насила да те накара да правиш инкриминиращи самопризнания. В същото време никой не може да те задължи да се възползваш от това си право. Деветнадесетата поправка от своя страна гарантира правото на гражданите от друг пол освен мъжки да гласуват на избори. Това право обаче не е задължение и много жени вероятно никога не са се възползвали от него.
В България имаме твърде много политици и общественици, които четат и разбират историята на държавата и правото по същия начин, както когато четат „Приказките на Шехеразада“. Все по-гръмките гласове, проповядващи правото на вот да стане задължително, допускат фундаментални грешки в дефинициите на понятията и оттам следват и неадекватните им претенции. Не се прави разлика между дълг и задължение. Изпълнението на дълга не е задължителен, но се е създало объркване още от времето на задължителната казарма, когато популярният израз беше: „Отбих военния си дълг!“ Военен дълг отбива професионалният военен, който е избрал свободно този път за себе си, останалите просто отбиваха задължителна казарма, тоест отбиваха едно задължение. Това не е дълг. По същия начин правото на вот на много места се разглежда като обществен дълг, но то не е задължение. Никой насила не може да те накара да гласуваш. Там, където това се прави, обикновено наблюдаваме тиранична власт и регулярни нарушения на човешки права. Дори по време на неотдавнашния тоталитаризъм в България извеждаха хората под строй, за да гласуват на някакви гротескни избори. Нима сега трябва да се стремим отново към това? Затова не е лошо да си изкристализираме предварително понятията, преди да започнем да отправяме гръмки послания, които потенциално ще забъркат поредната конституционна каша в родното законодателство. Правото на вот престава да бъде право, когато вотът стане задължителен. То вече се превръща в задължение и губи предназначението си. Да заставиш гражданите да правят нещо, било то според, или въпреки волята им, не е нито гарантиране на право, нито изпълнение на дълг — това си е законов императив, тоест задължение.
Докато обществото ни се подвежда по неиздържани от правна гледна точка предложения, които все повече добиват лозунгов вид, България няма да се радва на хармонична законова база, която ясно от една страна да очертава и гарантира правата на гражданите си, а от друга — да формулира задълженията и следи за изпълнението им. Особено когато не се спазва строгата демаркационна линия между права и задължения и двете се използват едва ли не като взаимозаменяеми понятия, все повече ще се наблюдават отклонения от естествения път на една правова държава.
Автор: Николай Стефанов
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
