С призивите за нова конституция се появиха разнородни родни умове, надпреварващи се да дават идеи за промени и нововъведения в основния закон. Тези идеи обхващат почти всички сфери, но една от най-повтарящите се е идеята за промяна на изборния закон. И докато тя витаеше в общественото пространство и преди, в момента предложенията са за вписване на тези промени в нова конституция, за да не може всяка нова власт да ги отмени чрез проста процедура по промяна на изборния закон. И тук не става въпрос единствено за въвеждане на електронно гласуване, а кой изобщо да може да гласува. В тези предложения обаче прозира повече антидемократичност, отколкото прогресивност или разширяване на спектъра от граждански права. Съвсем логично изниква въпросът дали евентуални нововъведения няма да спомогнат за връщането на някои тоталитарни и недемократични практики, вместо да ни доближат до най-свободните общества на света.

Гласуването като право

Не искам да затормозявам с правния и политически аспект на проблема, като обяснявам в детайли разликите между човешки и граждански права, затова реших да опростя наратива с въвеждането на термина „правоспособности“, който искам да разгледам паралелно с правата. Правата са заложени обикновено във всяка конституция и произтичащите от нея допълнителни закони, като те имат тенденцията да са или неограничени, или ограниченията да са сведени до разумен минимум. Едно такова право е равенството на всички граждани пред закона. Независимо от каквото и да било, всички граждани под юрисдикцията на дадена конституция са равни пред закона и никой не се ползва с повече привилегии от друг, нито пък някой има повече ограничения от всички останали. Затова равенството пред закона може да се счита за неограничено право, и то придобито по рождение. Разбира се, в реалния живот нещата не стоят точно така, но не само практически, защото в много конституции има провизии, които са в противоречие с това иначе заложено право. Друго такова право е правото на всеки да участва в управлението на държавата при демократичните конституции, като то е ограничено единствено от някаква минимална възраст по чисто практически съображения. Парадокс в това отношение е недемократичния феодализъм, където малки деца и дори пеленачета имат право да застават начело на управлението чисто легално, макар това право отново да е ограничено от регентство до настъпване на пълнолетие. В демократичните общества непълнолетни граждани нямат възможност по конституция да бъдат част от управленските структури. Но това право съвсем основателно може да се разглежда като такова, защото е неограничено, като изключим споменатата практическа бариера. И разбира се, трето такова право е правото на вот. То също е ограничено от минимална възраст по практически съображения, но е неограничено в същността си, защото дава възможност на почти всички граждани под юрисдикцията на конституцията да гласуват на свободни избори. Именно това право е ключово в разграничението между демократични и тиранични общества и се счита от някои за най-важното право въобще.

При явяване за гражданство в Америка един от въпросите на интервюто е кое е най-важното нещо, което американският паспорт дава. И отговорът е строго фиксиран, не се очаква свободно поетично излияние колко велики са САЩ или какво означава емоциално за конкретния индивид придобиването на това гражданство. Отговорът е кратък и ясен: правото на вот! Именно това право отличава новия гражданин от останалите имигранти и затова то се тачи като епитом на демократичния дух на държавата. Причина за това може да се търси и в извоюването на това право за все по-широк кръг от жители през годините. Немалко кръв се е проляла, за да се стигне до днешното положение. Със създаването на САЩ право на вот са имали единствено бели мъже със собственост, за да се премине през Гражданската война, премахването на робството и отвоюването на право на глас да имат мъже от всички раси и без значение дали притежават собственост, или не. А чак през 1920 г. право на глас придобиват и жените. Тази година се отбелязват, умишлено не казвам празнуват, 100 години от това събитие, което буди в американците повече чувство на срам, отколкото гордост. Срамът идва от закъснялостта на правото, много хора не могат да проумеят как най-прочутата демокрация в света дава това право на жените в толкова късен етап от историята на държавата. Но не се спира дотук. Много гласове се надигат с призив още повече ограничения на правото на вот да бъдат премахнати: да се позволи на поставените под запрещение да гласуват, както и да се намали минималната възраст от 18 на 16 години. По-дръзки гласове дори искат да се позволи на легални и нелегални имигранти да гласуват, ако те съвестно плащат данъците си. Затова призивите за ограничение на правото на вот другаде в самия край на втората декада на 21-ви век будят в мен недоумение.

От известно време насам в България има тенденция да се поставя вина върху малцинствени групи и хора с нисък или никакъв образователен ценз за резултатите от изборите. Намеква се едва ли не, че ако на тези групи им бъде отнето правото на вот, резултатите ще са коренно различни и българите най-после ще успеят да изберат честни и доблестни политици, които да изведат държавата напред и нагоре. Изтъква се, че бедните и необразовани хора от малцинствата са податливи на дребни подкупи, с които „продават“ гласа си на дадена партия, без реално да гласуват по съвест и убеждение. Някои дори открито заявяват, че тези хора не са способни да притежават съвест и убеждение, че нямат и най-бегла преценка за ситуацията в държавата и затова техният вот по-скоро обърква всичко за останалите граждани, гласуващи по съвест. Смело се лансира идеята да се забрани на хора без определен образователен ценз, на неплащащите данъци или на живеещите в чужбина български граждани да гласуват. Тръгне ли се веднъж по тази пътека, спокойно може да се намери за логично работещите в раздутата държавна администрация или обвързаните с бизнес договори с държавата да не трябва да гласуват заради конфликт на интереси. С други думи, ограничаването на правото на вот може да доведе единствено до поредица недемократични решения

В Америка се прави разлика между право и привилегия. Правото е всеобщо, важи за всички граждани и рядко може да бъде губено или отнемано, докато привилегията представлява това, което думата буквално означава. За право се счита възможността да се гласува свободно, а привилегии са медицинското обслужване и образованието, които се заплащат. Затова има течения в обществото, които упорито се борят за официалното и законово трансформиране на последните две от привилегии в права. В България по закон образованието е право, но както всички можем да видим, това не се спазва стриктно. Един политик, настояващ за образователен ценз, за да може да се гласува, изказа мнението, че образованието е въпрос на избор и ако човек откаже да се образова и придобие съответния минимален ценз, необходим за гласуване при евентуална промяна на изборния закон, това все едно означавало, че този човек просто упражнява свободната си воля да не гласува. Това е много повърхностно съждение, защото при евентуално оформяне на една по-авторитарна власт, възможностите за придобиване на образователен ценз биха могли да станат непосилни за голям процент от хората само чрез вдигане на летвата на изискванията. Това не е демокрация!

В контекста на България бих искал също да разгледам привилегиите като правоспособности. Например всички ние имаме право на вот по рождение, докато изкарването на шофьорска книжка е правоспособност, за чието придобиване е необходимо да се положи съответния изпит. Затова книжката е привилегия, а не право. Тя дава право да оперираш МПС, но не е вписано в Конституцията право по рождение. Ако предложените провизии в изборния закон или директното им вписване в евентуална нова конституция станат факт, то тогава правото на вот ще се превърне в правоспособност и привилегия, а това е характерно повече за феодалните, отколкото за демократичните общества. Ако това право се превърне в привилегия, то по-добре изобщо да го няма, защото то е основен компонент на демокрацията. Ако няма да живеем в демокрация, за какво ни е изобщо да можем да гласуваме?
Независимо в коя партия членуват и каква политическа философия изповядват, повечето български политици поне наглед са обединени около идеята за защита на евроатлантическите ценности и демократичните устои на обществото. В по-напредналите общества, изповядващи тези ценности, се наблюдава все повече правоспособности и привилегии да получават статут на права, докато при нас набира популярност мнението да се работи в обратна посока. Това занапред би заложило бомбата, от която може да избухне конфликт между различни прослойки в обществото, а последствията да имат потенциала да прераснат в нещо много по-опасно.

Автор: Николай Стефанов