Този въпрос редовно се намества във виртуалното пространство през „социалките“ и реакцията почти винаги е идентична. В началото се говори за хранителни продукти, после за алкохолни напитки, красивата българска природа, родители, а накрая — за „приятели“, с които да споделяме безгрижни мигове. Не съм чул досега на някого да му липсват сирените на 2 юни, както на мен, но едва ли съм единствен. Определящо в идентифицирането на липсите обаче едва ли се крие в конкретните артикули и житейски ситуации, а по-скоро в дълбоко загнездена емоция, която намира материализация в по-лесно назовими и посочими неща.

Обикновено се започва със сиренето и киселото мляко. Към сиренето бих добавил и кашкавала. Макар че в чужбина могат да бъдат намерени безброй артикули от този вид с многостранен произход, нашето си остава „ненадминато“. И това наше е връщане към времето в България, когато избор нямаше. Искаме си онова сиренце, онзи кашкавалец „Балкан“ и онова кисело мляко, чиито бурканчетa като деца връщахме празни в магазина, за да ни ги заменят с пълните със „станиолените“ капачки. Всички неща от миризливи — по-миризливи. Но пък създават прекрасни асоциации. През първите години на Прехода изведнъж празните хранителни магазини се препълниха с всякакви вносни продукти — доколко са били автентични, е друг въпрос, но бяха невероятно вкусни за жадуващите разнообразие българи и се продаваха в луксозни опаковки за онова време. Специално сирена имаше уж от Дания, Франция, Германия и други държави в богато орисувани и надписани картонени кутийки, които веднъж опитани, караха човек да възкликне: „Господи, какво сме яли досега!“

Българско бяло саламурено сирене

Помня дядо си, който остана вдовец, та в шумния му хладилник обикновено можеше да се намери само и единствено една огромна бучка българско сирене. На него друго не му и трябваше — откъсваше си по някой домат от градината, нарязваше си го с една джобна ножка, която все още притежавам, а сиренето идваше като екстра към домата. Пролетта, преди той да почине, отидох да изкарам с него ученическата си ваканция. Съответно реших да се проявя като кулинар и с ранните си умения в тази сфера, предвид наличните продукти, реших да правя палачинки. За целта посетих задушния дори в началото на април курник, за да събера яйца, където една кокошка изкара 14-годишния ми префърцунен градски акълец, защото тя, горката, бе избрала грешното време да мъти. Дори ме одраска в собствения си страх. Разбих старателно яйцата със студена вода поради липсата на прясно мляко и включих един неизползваем обикновено „Раховец“, тъй като не знаех как да запаля печката на дърва. Не знам дали е мъжка дарба, но на моя пол правенето на палачинки определено се отдава. Прекрасно оформени и съвършено еднакви кръгли пайчета бяха наредени върху една ламаринена селска чиния с бяло покритие и тъмносиньо дъно. Извадих сиренето от хладилника, което си беше поставено върху една друга такава чиния — без саламура и неувито. На върха то беше пресъхнало и образувало жълтеникава коричка. Изрязах я и останалата част старателно натроших с вилица, след което се приготвих да увивам палачинки. Но уви (играта на думи е умишлена)! Дядо ми в този момент влезе в кухнята и попита, сочейки към чинията: „Какво е това?“ Докато му отговарях, че от това ще стават палачинки, той награби с меча лапа кръглите пайчета и си ги натъпка в устата с настървение. На дъното останаха само две нещастни палачинки. Увих ги за себе си и се отказах повече да готвя, докато съм там. След години в САЩ съм попадал на ужасно българско сирене, на което обаче нямаше как да се ядосам, защото ми напомняше този носталгичен епизод от моя живот.

Българско кисело мляко

Киселото мляко, естествено, е друг артикул, липсващ на емигрантите. И отново, има всякакви чешити кисели млека от цял свят, които, смея да твърдя, са много по-добри. Но я нямало „великата“ бактерия в тях. И като се появи нещо псевдобългарско на пазара, което е толкова вкиснато, че няма шанс да бъде опитано от никой местен, на нас, българите, ни създава сантиментални асоциации: „Точно същото като в детството ми!“ Не даваме и косъм да падне върху свещеното ни млекце.

Български Мезета

Естествено, накъде и без нашата скара и сухи мезета? Едно от първите ми младежки проектогаджета (демек нищо не се получи) в САЩ беше мексиканка, която реших да „впечатля“, като я закарам в единствения тогава български ресторант, за да опита „невероятната“ ни кухня. Съответно поръчах вълчо мезе с всички възможни български деликатеси: суджук, луканка, пастърма, бански старец, шпек и др. Не можете да повярвате колко нищожен се почувствах, и то не толкова от последвалото любовно „отрязване“, а от семплия коментар: „ОК е, но е доста солено. Не се усеща месото.“ Егати тъпата мексиканка! Да не говорим, че това мезе беше на някаква цена, на която дори български морски курорт не би се сетил, че е възможно да се постави.

Впоследствие мегаполисността на моята битова реалия ме накара да осъзная, че ние не сме измислили топлата вода. В случая — сухото мезе! В САЩ нямам идея колко хиляди сухи колбаси има по рецепти от цял свят, в това число и български. Някои са хубави, други недотам толкова. Човек всяка седмица може да си купува различни и не знам колко години трябва да минат, за да ги е изпробвал всичките. Но ние си държим на нашето в повечето случаи, защото това ни дава някакво упование навън и ни кара да се чувстваме добре в българската си кожа, напомня ни за детство и за прекрасни отминали моменти.

Българска Ракия

Алкохолните напитки от България пък са извор на друг тип емоции и спомени. Ракия с шопска салата е най-сакралният еликсир в историята на цивилизацията за много от нас. Не че не се наслаждаваме на разнообразни видове уиски, водка, коняк, джин, ром, текила и други алкохоли от цял свят, но това „някак си е друго“. Нищо не може да измести от сърцето на българина масата с бяла покривка, шишето ракия по средата и пълни чашки от този божествен нектар. Това се гарнира задължително с шопска салата с хубави български чушки и домати, разбира се и с българско сирене, кромид и магданоз, както и с безспирните раздумки с приятели в тази обстановка. И навън често емигрантът се опитва да си спретне тази идилия, но обикновено всеки стига до заключението, че „не е същото“, защото липсва автентичната родна атмосфера.

Българска Природа

Точно такива отминали моменти ни карат да въздишаме и по българската природа. В днешно време повечето хора не са „невъзвръщенци“ и си позволяват да посещават родината периодично, като тези посещения са свързани почти винаги с емоционални срещи с родители, в случай че те са останали да живеят в родината, както и с планирани или импровизирани екскурзии из България, съпроводени с много снимки, които имат за цел да запечатат „уникалните красоти“ на нашата земя. Хората неслучайно обичат да казват, че емигрантите се прибираме, за да „заредим батериите“ и че именно природата се явява това „зарядно“. Пътувалите по света знаят, че той има да предложи още много красоти, които чисто обективно може и да са по-големи и по-внушителни от нашите. Но дали действат така зареждащо? При първо посещение — може би да, но ако продължаваме да се връщаме там постоянно, усещането не е чак толкова магично като при посещенията в България. Затова и немалко хора усещат една специфична празнота, когато пътуват по света и са далеч от България. Умеят да оценяват и да се възхищават, но не могат да осъществят тази подсъзнателна родствена връзка с чуждата земя. Навън всичко българско ни липсва! И това не е породено от свръхпатриотизъм, а от съвсем естествена нужда да бъдем себе си и да се почувстваме у дома.

Разбира се, има емигранти, които яростно твърдят, че нищо не им липсва от България. Дори напротив! Прибирали се с нежелание, не се чувствали на мястото си и на третия ден напирали да отпътуват обратно. Даже да съм склонен да приема това за чиста монета, то според мен отразява много малък процент хулители. За останалите хулители по-скоро тази настройка е един вид защитна реакция, за да се запази вътрешния душевен баланс. С други думи, тези хора предпочитат гроздето да е кисело само за да не се позволи изпадането в лоши емоционални състояния, граничещи и преминаващи в откровена депресия.

За всички останали обаче нещата са много по-ясни. Всеки дребен елемент, който ни напомня за България, тачим най-драго в себе си. Дори хора като мен, живеещи в градове с голямо наше емигрантско население, на които българските артикули и междучовешки отношения определено не са липсвали в последните 20 години, обаянието на родното е превземащо. Може би по някакъв всеобщ стандарт българското и да не е най-хубавото на земята. Кой знае? Но за повечето от нас субективният вкус е водещ в определянето на най-хубавото, а той е категоричен: „Нашето си е наше!

Автор: Николай Стефанов