Преди години проф. Андрей Пантев беше казал, че всяка малка нация се рови назад в историята, за да избие комплексите на настоящата си незначителност с претенции за величие, граничещи с мания. Перифразирам, естествено. Но тази теза сочи към две неща: първо, балканските нации до една страдат от такава мания; второ, всяка една от тях е малка и незначителна. Но дори и да са имали някакви проблясъци в историята, то те, погледнати от разстояние на времето, са били твърде спорадични и краткотрайни. Като цяло Балканите са били един нестабилен регион от множество племена и народи, минаващи през всякакви кризи, като през по-голямата част от своето съществуване от Античността до сега са били подвластни на различни империи. Лошото при тези народи е, че историческата им памет е кратка, документирането на историята оскъдно и често унищожавано или прикривано от самите народи, а това представлява идеална предпоставка за всякакви спекулации и хипотези относно същинския произход на този или онзи народ, съответно в днешно време на тази или онази нация заедно с нейните етнически компоненти. Друго лошо е, че постоянно са в конфликт с един или друг съсед, като това е оставило огромен отпечатък върху нагласите един към друг и върху манталитета като цяло. Това от своя страна се отразява негативно и на начина, по който тези народи днес правят дипломация и си вредят както взаимно, така и на самите себе си.
На една от първите си местоработи като емигрант попаднах сред няколко колеги от Албания. В обедните почивки един от тях много разпалено ми разказваше за тяхната история и минало величие, каква империя били само! На мен, естествено, в началото ми беше смешно, защото от малки всички свързвахме Албания по онова време с изостаналост и липса на какъвто и да е престиж. Не само изтърканият лаф за албанския реотан, но и всичко, свързано с тази държава, за мен бе синоним на ниско качество. И в един момент този човек съвсем чистосърдечно ме убеждаваше колко велика е нацията му. Снозходителното ми първоначално отношение бързо прерастна в откровена тревога при осъзнаването, че ние сме същите жалки удавници в собственото си блато, отчаяно търсещи сухи клонки някъде наоколо, за да се хванем и изплуваме. Тези клонки обикновено са под формата на исторически сказки за някогашно величие, но понякога се състоят в настоятелните тези за настоящи свръхспособности и интелект, които чакат само да бъдат оценени по целия свят. По-късно общувах в различни периоди и със сърби, босненци, хървати, словенци, черногорци, гърци, румънци и т.н. Убедих се, че всички балкански народи са затънали в абсолютно същото блато и усещането им за света и себе си не се различава от нашето. Всички носим спесификата и духа на един и същ регион, като взаимната ни обремененост е твърде дълбока, за да превъзмогнем наслояваните с много поколения през вековете настроения и неприязън един към друг. И ако с гореизброените народи отношенията ни са се заплитали, разплитали и оплитали на възел в продължение на много векове, то ситуацията между нас и македонци е сравнително нова. Но пък затова може би предизвиква яростни спорове и причинява силна болка. В период само на един малко по-дълъг човешки живот се получи злощастно противопоставяне, от което излизане едва ли може да има. Но най-страшното е, че от наша страна има някаква огромна непримиримост относно отдавна загубена кауза, която може да ни донесе огромни поражения и загуби на други фронтове, и то за пореден път. Затова не би било лошо поне да се постараем да не допускаме старите грешки, довели ни толкова национална мъка. Не бива отново да се впускаме в лоша и пагубна дипломация.
В момента сме на ръба на огромна грешка! Окрилени от факта, че като членове на Европейския съюз ние уж имаме равностоен глас, ние съвсем по махленски сме тръгнали да демонстрираме власт над себеподобния. Разбирам, че специалисти по македонизъм и негови опоненти има много повече от самите македонци, но нараненото ни чувство за вселенска справедливост трябва да се гони стратегически, а не емоционално и с крещяща поза на наранена чест. Честта ни има нужда от защита на много други места. Разбирам сантиментите на всички, които твърдят, че македонците са българи, македонският език е български и че историята ни е обща — българска! Че сърбите са направили кощунствена промивка и един вид геноцид, най-вече етноцид. Но добрата дипломация избягва сантиментите. Нека оставим историци и лингвисти да човъркат и да се джафкат взаимно, но не бива да се допускат хора с нисък интелект в политиката да прехвърлят доводите от тези интелектуални битки в дипломатическите отношения
Нека си го кажем просто: на дипломацията не ѝ пука дали македонците са българи, дали българите са татари или траки. В днешно време това няма абсолютно никакво значение. В ера, в която самосъзнанието е издигнато на пиедестал и когато хора се раждат като мъже, а се възприемат като жени или други полове, чийто брой вече изтървах, не можем да се опитваме да налагаме на някого да се чувства българин. Та какво направихме ние, за да го накараме да се почувства такъв? Бил съм и все още съм свидетел как хора от цял свят и всякакви етноси се натискат да станат американци, и то не просто американски граждани, а истински американци, да казват с гордост, че са американци. Америка е създала условията и духа, които създават в човек усещането за чест да бъдат американци и да бъдат възприемани като такива от околните. Та с какво ние предразполагаме хората извън граница да се почувстват българи? С какво да се гордеят? С истината? Или с раздаването на паспорти на килограм? Кога гледаме самите ние на себе си с признание и уважение, за да очакваме отвън да ни признаят и да жадуват да бъдат част от нас? Че даже и във футбола на онези отборчето се класира за европейско първенство, а нашият най-безславно се провали. С това ли да се гордеят? Докато не разберем, че в света на световната политика истината е селективна и базирана на временни интереси, ние винаги сами ще си вкарваме автоголове или най-малкото ще стреляме към собствената си врата и другите ще довкарват.
А какво трябва да правим? В никакъв случай не бива да правим глупостта да налагаме вето върху приобщаването на Северна Македония към Европейския съюз, да натискаме един бутон, от което ще произлязат само неприятни последствия. Членството ни в съюза ни е дало тази опция и ние решаваме да я използваме, за да порежем народ, който смятаме за свой уж. Малкото власт, която имаме, да използваме срещу себеподобния. Ама ние само сме го били използвали като ливъридж, за да изискаме определени признания от македонска страна за историята и езика. Тоест изнудваме по най-тъпия начин. А от това ще произтече следното: този ливъридж ние не можем да го използваме срещу никоя друга държава, за всеки нормален човек е повече от ясно, че България няма сила да спре Северна Македония за ЕС; ще ни изсъскат от нечие чуждо посолство, даже няма да ни изсъскат, а с усмивка ще ни „препоръчат“ и нашите дипломати и политици ще се престараят да изпълнят препоръката; тогава ще остане горчилката у съседите от нашето вето и явен опит за обструкция и изнудване, като при първа възможност на нас ще ни се наложи вето от тяхна страна за нещо съвсем несвързано с нашите взаимни отношения, просто за да ни го върнат — тогава не само ще ни заболи, а ще изглеждаме и крайно глупаво в очите на цяла Европа и света. А дори да издействаме някакви писмени признания от македонците за общи исторически и езикови корени, то някоя следваща тяхна администрация с лека ръка ще ги зачеркне и ще се откаже от тях, след като веднъж са станали пълноправна част от Европейския съюз. Нека си пишат своята история, ние — също. Скопие не може да ни нареди какво да пишем.
Как би изглеждала добрата дипломация тогава? Просто трябва да забравим на този етап да преследваме утопични цели. Македонската кауза отдавна е умряла! Но българската тепърва ще живее. Нека пуснем безпрепятствено Северна Македония за ЕС, но няма да е лошо да променим имиграционната си политика. Съвсем в правото сме си да забраним двойно гражданство за северномакедонци. Нека им поставим въпроса така: Или сте само българи, или сте само македонци! Не може и двете. Ако звучи прекалено дискриминационно спрямо една нация, нищо не ни пречи да забраним двойно гражданство за хора, родени извън територията на България и чиито родители не са с българско гражданство. Такъв закон трябва да се приложи ретроактивно и раздадените като хелоуински бонбони паспорти досега да се отнемат, освен ако притежателите им не се откажат от другото си гражданство. Ще кажете, че на македонците нашите паспорти вече няма да им трябват, защото досега само са ги ползвали, за да влизат безпрепятствено в Европа. Нищо че няма да им трябват — нека си им ги вземем! Това е въпрос на национална сигурност също. Не мисля, че е редно граждани, които имат чуждо самосъзнание, да могат да гласуват на избори. Това си е своеобразна покана за чуждо вмешателство в изборите и политиката ни, а и мисля, че вече сме го виждали да се случва. Тези неща трябва да се мислят отдалеч и съвсем не конституират параноя, защото са твърде реални.
А дали македонците наистина са българи? Спокойно мога да твърдя, че българинът е способен да се отрече от рода си, което само по себе си не е достатъчно доказателство. Но дори и да е така, ние трябва да си свършим работата по друг начин: да се заемем да си спретнем държавата по такъв начин, че за чужденците да бъде чест и престиж да се наричат българи и да се натискат само по тази причина за българско гражданство. Тогава и много хора навън ще започнат да разпознават българските си корени и сами ще се нарекат българи. И да си вземем поука за следващите си дипломатически връзки със Сърбия. Ако сърбите така целенасочено могат да извършат български етноцид в Македония, то те са компрометирани пред нас като партньор. Банките гледат кредитната история на клиент, за да му отпуснат заем или да работят с него. При липса на хубава кредитна история ще искат някакъв депозит или гаранция. Същото е с дипломацията. Сърбия има лоша дипломатическа и политическа история с нас и затова ние трябва много предпазливо и с изискване за различен вид гаранции да подхождаме с тях. Мисля, че в исторически план сме се парили прекалено много, за да не подхождаме дискриминационно. Именно затова историята е важна — за да имаме обеца на ухото.
Самата дипломация не е точно наука, а съчетава обща култура с талант. За съжаление много наши дипломати са школувани по чужда система, която е приложима в държави, играещи често от позицията на силата и притежаващи различни типове ливъридж. Ние не сме от тях и тези теории само пречат на дипломацията ни. Като се добави и балканския манталитет на един наш дипломат, всяка ситуация може лесно да се превърне в пълен провал. Затова България има нужда от собствена дипломатическа теория, която никой все още не е развил
Автор: Николай Стефанов
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
