СЪЕДИНЕНИЕ НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ С КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ (1885)
Съединението е актът, с който на 6 септември (18 септември по нов стил) 1885 година автономната област Източна Румелия се отцепва от Османската империя и се обединява с Княжество България, противно на решенията на Великите сили на Берлинския конгрес.
През август 1878 г. в Пловдив, Търново и други български градове възникват комитетите „Единство“, които си поставят за цел национално обединение противно на Берлинския договор. В началото на 1879 пловдивският комитет в състав Драган Цанков, Константин Величков и други дейци се преименува в Централен комитет за Южна България и се заема с военно обучение на населението под формата на гимнастически дружества. Това става под ръководството на временните руски власти. Поради негативното отношение на останалите Велики сили, те пренасочват усилията на комитета от обединението с Княжество България и Македония към подготовка за отпор срещу предвиденото в Берлинския договор изпращане на турски войски в Източна Румелия.
От пролетта на 1885 сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК (Български таен централен революционен комитет) се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата (вестник „Борба“) и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.
Първоначалното намерение на БТЦРК е да обяви Съединението на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище избухва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността от арестуване на организаторите, комитетът решава да ускори начинанието. Представители на БТЦРК заминават за Чирпан, Сливен и други градове на областта, за да поведат бунтовнически групи към Пловдив.
На 5 септември е вдигнато въстание в Чирпан, където привържениците на Съединението с Княжество България установяват собствено управление. Чирпанската чета успява да се измъкне от града и от към север да тръгне за Пловдив, но е застигната и разбита от войскова част при село Калфата (дн. село Съединение), при което загиват петима четници – Иван Данчов, Димитър Йовчев, Петко Запрянов, Георги Сербезов и сливенецът Алекси Хаджиоглу. Независимо от това четата успява да се съвземе и присъеди към тази на голямоконарци и заедно да настъпят към Пловдив. От Голямо Конаре и Конуш потеглят чети начело с Продан Тишков – Чардафон и Ангел Чолаков, които достигат областния център през нощта и на следващия ден.
При вестта за размириците в областта източнорумелийските власти, в лицето на председателя на Постоянния комитет Иван Ст. Гешов, се допитват до руския консул в Пловдив дали да обявят самѝ Съединението. След като получава отрицателен отговор, правителството разпорежда арестуване на заговорниците и съсредоточава полицейски части в Пловдив. Военните обаче не се подчиняват на заповедите на директора на милицията генерал Август фон Дригалски. През нощта срещу 6 септември войски, командвани от майор Николаев, установяват контрол над Пловдив и, без да срещат съпротива, свалят правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Временно правителство, в което влизат представители на войската и на двете южнобългарски партии начело с Георги Странски, обявява обща мобилизация на мъжете от 18 до 40 години за отпор срещу очакваното турско нападение и кани княз Александър Батенберг да подкрепи Съединението.
Пловдивските събития предизвикват масови демонстрации на подкрепа в Княжеството. Поставен пред свършен факт, Каравелов се заема да утвърди Съединението в сътрудничество с княза. На 8 септември Александър I издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден е вече в Пловдив и назначава трима комисари на мястото на временното правителство, което се отказва от пълномощията си. Междувременно княжеското правителство мобилизира армията си и изпраща наличните си войски в подкрепа на милицията в Южна България. Народното събрание, което се събира извънредно на 11 септември, утвърждава тези мерки, като гласува кредит от 5 милиона лева за покриване на военните разходи.
Вестта за извършването на Съединението през 1885 година предизвиква вълна от небивал възторг у българския народ. Едва ли могат да се намерят по-верни и по-истински думи от тези на съвременниците на този величав момент в нашата нова история. Ще се опитаме да предадем вълнението на българските сърца в онези красиви дни на народен подем от двете страни на Стара планина.
Обявената мобилизация заварва героя от Опълчението капитан Стефан Кисов в Севлиево, а думите в неговите спомени ни пренасят в атмосферата на малкото градче:
Пристигането на тия войници, както споменах по-горе, ставаше тържествено. Но още по-бляскаво и даже трогателно беше изпращанието им в полковете: майки, бащи, сестри, роднини и пр., облечени в праздничните си премени, се стичаха към призователния пункт, да изпратят своите синове, братия и роднини, като им поднасяха китки и венци от разни цветя. Войниците, окичени с тия цветя, под такта на воинствените песни, често заменявани с писъците на гайди, кавали и тъпани, тържествено заминаваха за полковете. Между изпращачите се забелязваха някои със сълзи на очи, но сълзи не от жалост за раздялата с най-близките до сърцата им, а от избликванието на патриотическите чувства, които пълнеха душата и сърдцето на всеки българин.
Изпращачите напътствуваха запасните войници с разни благословии и благопожелания.
– Да ви даде, синко, Господ здравие и сила да победите врага и запазите България, благославяха старците. Земайте пример от вашите предшественици, опълченците, които тъй храбро се биха с турците при Стара Загора, Шипка и Шейново, във време на освободителната война. Нека Бог и Света Богородица да ви дадат сила и здравие и да подкрепят десницата, за да победите врага.
– Брей, Иване, Цветко, да не сте се върнали в селото с неокичени с кръстове гърди, защото няма да ви приемем, викаха едни от момите.
– Хем гледайте добре да не се уплашите от турците, викаха шеговито други, та да стане нужда и ний да дойдем на помощ!
В същото време между войниците се водеха шумни разговори и се държаха воинствени речи. Такава една воинствена и насърдчителна реч държа на другарите си запасния войник от Габрово, Видинлиев.
Ето и самата реч:
Другари! Ний, габровчане, видехме какъв поток руска и българска кръв се проля за освобождението на България. Видяхме, как шепа опълченци и руски войници цели три деня се бориха на върха на Шипченския Балкан с десет пъти по-многочислен противник – армията на Сюлейман паша. Видяхме, как защитниците на Шипченския проход падаха като снопи под ударите на дивите Сюлейман-пашови орди – но те, защитниците на прохода не трепнаха, не напустнаха позицията си и спасиха Шипка, спасиха войнишката чест и освободиха България.
Сега ний, другари, ще си пожалим ли живота, за да си запазим свободата, извоювана с потоци скъпа българска и руска кръв? Ще допустнем ли нашите заклети врагове –турците – да нахлуят в пределите на прекрасната Южна България? Не, другари, ний до един ще паднем, ще си сложим костите на бойното поле, но няма да допустнем пак да стъпи турския крак на българска земя! Нека още веднъж покажем, че българинът не жали живота си, за да опази милото си Отечество.
Да живее България, да живее Негово Височество Княз Александър!
Ний всинца ще паднем на бойното поле, но няма да допустнем Турция пак да ни пороби, извикаха всички.
Няма да допустнем, ще паднем до един, или ще победим врага, се чуваха хиляди гласове, а подир това гръмливо „ура“ се понесе, като вълна по направление към Шипченския балкан – там, гдето сега почиват костите на поборниците за свободата на България…
Не знам, дали речта бе толкова трогателна, или пък обстановката и събитията я правеха такава, че по лицата почти на всички потекоха сълзи от умиление.
В същото време в Южна България комитетите бързо овладяват местната власт и започват организация на отбраната в случай на нападение на турците.
В Стара Загора вестта за Съединението е приета с въодушевление, за което си спомня общественикът Атанас Илиев:
Началникът на станцията, Киров, ми даде път и аз започнах да говоря на 3. Стоянов, който се яви на апарата в Пловдив:
– Заклевам ви във всичко свето българско право да ми кажете, как стои делото по Съединението. Не ще ли да се хвърли страната в някоя пропаст? Какво става с главния управител? Как се гледа то от представителите на силите, а особено руският в Пловдив? На тези запитвания ми се даде следният отговор:
– Работата е в ред. Всички представители на силите признаха Съединението с изключение на английския, който още не е получил наставления от правителството си. Главният управител се намира в безопасност. Тука всичкият народ без разлика на партии ликува и се весели. Домовете окичени с триколори. В тази минута слушам да се вика: ура! Войска и жандармерия със своите началници, майорите Николаев, Филов, Муткуров и др., са за Съединението и тържествуват. Побързайте да направите от ваша страна нужното. Съобщете всичко незабавно на Паница, за да потегли за Пловдив.
След този разговор за мене вече беше ясно кой фактор е играл главната роля за благополучния край на делото в Пловдив. Войската щом се е обявила в негова полза, то е свършено. Капитан Стоянов разбра тъй също напълно положението. Веднага у него се забележи една възбуда, която се явява на военен при звука на тръбата за тревога. Той изведнаж стана сериозен, лицето му прие един строг вид, като да се готви за бой с неприятел. Аз го запитах:
– Е, какво ще кажете, готови ли сме да разваляме Съединението, като потеглим с нашата войска към Пловдив и вдигнеме знамето на междуособицата, или ще приемем свършения факт и ще се покоряваме на временното правителство?
– Кой българин — отговори той — може да се обяви против съединението на Румелия с княжеството? Не е ли било това наша заветна мечта? Не е ли Санстефанска България нашият идеал? Няма да се делим и ще вървим и ние там, дето ни вика дългът, па каквото ще да става.
– Като е тъй — казах му аз— взимайте мерки и се гответе за важните действия, които може би скоро да настанат.
Българският политик, тогава още гимназист, Никола Генадиев описва атмосферата в Пловдив:
В Пловдив стигнахме едва на 8 септември. Тук вече беше избликът на народния възторг. Щом минахме моста на Марица, влязохме в тържествующ празничен град. Преди да ида у дома си, да видя баща си и майка си, аз се упътих към кметството, дето заседаваше временното правителство. Улиците бяха препълнени с народ. Дюкяните отворени, но хората малко внимание отдаваха на търговията, всички лица засмени, всички приказват за Съединението и за предстоящото пристигане на княза. Всред множеството се мяркат Чардафонови конарци, с големи рунтави калпаци, със стегнати навуща, с патрондаши, препасани на кръста и през двете рамена, с изрази на лицето, които напомняха старовремските български войни из картините на Доспевски; доброволци с най-разнообразни носии, от униформата на Ботевата чета до гражданско облекло и цървули. И между тях и до днес е пред очите ми един висок чирпанец, дошъл в Пловдив да се нарадва на Съединението, облякъл се в редингот, черни панталони и черна жилетка от чохено сукно, препасал през рамото си турска сабя, окачена на зелена копринена лента. Засмян, тържествующ, той постоянно махаше с дългите си ръце, на всекиго се смееше, с всекиго се ръкуваше, всекиго поздравяваше и с всеки поздрав свършваше:
Долу Румелия! Долу лъжесъединистите! Да живее Съединението!
Възторгът в Чирпан е неописуем, членът на местния комитет Никола Нанчев пише:
Новината за свалянето на румелийския паша е била получена още сутринта на 6 септемврий в Чирпан, обаче окол. началник, по лични свои съображения, не ѝ дал гласност. Телеграфистът, който получил телеграмата от Пловдив, като видял, че не последвал никакъв ефект от нея, разбрал работата и впоследствие съобщава тайно на баща ми за съдържанието ѝ. Баща ми, опиянен от радостната новина, веднага възсяда коня и в кариер се спуща из града да изпълнява ролята на глашатай. Резултатът от тая му смелост бе много скоро почувствуван. След не повече от 15 минути камбаните от всички църкви почнаха да звънят в знак на тържество. Повече от 3–4000 души (мъже и жени) блокираха площада пред окол. управление, обезоръжиха стражата, освободиха нас — задържаните, и арестуваха окол началник, без да упражнят никакво насилие над него.
Телата на убитите дейци бяха погребани на следующия ден — 7 септемврий — в чирпанските гробища с необикновена тържественост.
Населението от града и околията преценяваше добре обстоятелствата и безпрекословно беше разположено на всички жертви за закрепване на многоочакваното съединение.
Даде се нареждане от Пловдив всички съзаклятници да се приготвят за турската граница, за да изпълнят длъжността си докрай. Това нареждане се посрещна с небивала радост от всички.
Чирпан, без преувеличение, приличаше на военен лагер, в който изключително се пееха и декламираха Хр. Ботевите стихотворения. Противниците на съединението, старите опълченци от Шипка Хараламби Луничев и Янко Иванов, като се убедиха в правотата на делото, почнаха и те, като добри българи, да записват доброволци за сформиране на друга чета. Само в течение на 2 дни успяха да запишат и поведат за турската граница повече от 100 младежи.
Населението беше изоставило всичките си работи и се занимаваше изключително с устрояване на тържествата по изпращане юнаците за турската граница. При заминаване на нашата чета за Родопските планини само за 10 минути постъпиха от волни пожертвования от изпращачите 5–6000 гроша за набавяне походна аптека, вън от другите подаръци за всеки младеж. Съзаклятниците бяха отрупани с венци.
В Харманли народът прави шествие, описано ни от комитетския деец Никола Долев:
А шествието ни из града бавно и тържествено, с радост и въодушевление и с песни и „ура“ се ширеше из главните улици за в църквата Св. Атанас. Предизвестен и поканен поп Куню да направи молебен, той се уплашил и скрил. Това направи младият свещеник Христю при небивало многобройно стечение народ, изпълнящ църква, двор и улиците из около. Той направи тържествен молебен: благослови делото, освети знамето ни и се отправи към войската и народа със следующите думи: „Братя! Братя, можем сега по право да се наречем, защото едно сърце бие у всички ни и еднакви чувства ни вълнуват. Нека бог благослови делото ни под свещеното знаме на народното ни обединение! Нека бъде свидетел на клетвата ни, че под свещеното ни знаме сме готови да се жертвуваме за защита, слава и чест на отечеството. Да се заречем в този час, че ще обичаме отечеството си повече от живота си и ще му служим вярно и честно! За верност нека всеки от нас се приклони и целува ликовете на църковните герои, които са пример на храброст и честно служение.“
Членът на комитета в Татар Пазарджи Тодор Мумджиев описва събитията в града:
В града до тъмно се люлееха из улица в улица народни хора, предвождани от дейците, начело с донесените знамена и гайди от селяните.
След държаните речи (от балкона на окр. управление) от Зографски, Киров, капитан Кънчев румелийските знамена (с бял и червен цвят) са били заместени с българския трикольор. Народът и войската дали клетва в черквата Св. Богородица.
Най-напред е била завзета телеграфо-пощенската станция от комитета. Майор Цанев, на кон, е обходил улиците и поздравил народа с радостната вест.
Най-голям ефект се произведе в града (аз вече бях тук) с влизането на аликочовци и селяните от околните села, предвождани от Маврото и знаменосеца Петър Каравлиеца, Лазар Илиев и Тр. Василев, с техните знамена и гайди. Само в Доганово-Конаре нашият куриер агент е бил арестуван, а радиловци са искали да вържат Маврото, но не им се удало. Там отделни лица го последвали. Опълченецът от с. Меликадъново — Георги Здравков — също доведе много селяни. Пред много къщи са изнесени котли с вино и народът се черпява.
Всички са опиянени от радост.
След Съединението България е заплашена с война едновременно от Османската империя, която иска да възстанови правата си над Източна Румелия, и Сърбия, която настоява за териториални компенсации. Нежелаейки конфликт, в който могат да бъдат въвлечени, Великите сили сдържат турската интервенция, но в същото време изискват от княз Александър да изтегли войските си от Румелия. Поради недоверието си към княза, датиращо още от Режима на пълномощията, руският цар Александър III отказва да подкрепи българската дипломация, макар и да заявява на български делегати, че „за разединение и дума не може да става“. В подкрепа на Батенберг действа Великобритания, която се надява чрез него да елиминира руското влияние в България. На провелата се в края на октомври конференция в Цариград британският представител Уилям Уайт и френският му колега възпрепятстват изпращането на турски комисар, подкрепено от посланиците на останалите сили.
Безрезултатността на посланическата конференция провокира сръбския крал Милан. С подкрепата на Австро-Унгария, в началото на ноември той хвърля войските си срещу България. Последвалата Сръбско-българска война е решена с битката при Сливница. След победата на българите и Букурещкия мирен договор въпросът за разделяне на България повече не е поставен.
Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. В замяна на османското съгласие за персонална уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз България отстъпва на Османската империя Кърджалийска околия и Тъмръшките села. Сливането на Северна и Южна България е утвърдено окончателно едва с признаването на българската независимост през 1908 – 1909 г.
Със Съединението и успешната му защита българите постигат първия етап от националното си обединение и ревизията на Берлинския договор. Територията и населението на Княжество България се увеличават съществено, но това подтиква съседните балкански държави да се обединят трайно срещу идеята за автономия на Македония и Одринско. Илинденско-преображенското въстание през 1903 г. и Войните за национално обединение 1912 – 1918 г. са опит за постигане на българския национален идеал – етническите грници на българския народ да съвпаднат с държавните граници на България.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
