ПАРАДЪТ НА ВЪЗКРЪСНАЛАТА БЪЛГАРСКА АРМИЯ НА 6 МАЙ 1937 Г.

Парадът на възкръсналата Българска армия на 6 май 1937 г. се провежда в момент, когато европейската система, наложена след Първата световна война, видимо се разпуква и политическата гравитация на континента се пренарежда. България излиза от катастрофата със сломен идеал и с Ньойския диктат, който минимизира въоръжените ѝ сили и символично санкционира амбицията ѝ за национално обединение; но в рамките на по-малко от две десетилетия държавата възстановява икономическата си устойчивост и търси пътища за военна модернизация в условията на международни ревизионни настроения. През призмата на тази дълбока трансформация парадът на Гергьовден 1937 г. не е просто зрелищна манифестация: той функционира като концентриран политически жест, доктринален сигнал към съседите и великите сили, и вътрешен акт на символично отменяне на пораженския статут. Същевременно ритуалът по връчването на полковите знамена на 5 май от цар Борис III и последвалото на 6 май дефиле под режисурата на военния министър ген. Христо Луков комбинират три ключови равнища — институционално, социално и символно — за да произведат ефекта на „възкресение“: реставрация на армейския престиж, кондензация на колективната памет („Помнете Ньой!“ се чува като мото във Военното училище) и публично потвърждение на възстановената държавна воля. Настоящият текст реконструира контекста, подготовката и протичането на парада, като интерпретира събитието не само описателно, а като стратегическо изказване на българската държавност в епоха на ускоряваща се европейска криза.

I. Геополитически контекст и крахът на послевоенната система

Последиците от Ньой и трансформацията на българската държавност

Ньойският договор налага на България количествени и качествени ограничения, които редуцират армията до символични контури и отнемат на институцията способността да бъде инструмент на националната политика; щатовете се свиват, наборната система се суспендира, въоръжението се ампутира, а общественият престиж на войската плавно ерозира. Въпреки това междувоенната държава рефлексивно пренарежда приоритетите си: тя се концентрира върху фискална стабилизация, инфраструктура и постепенно индустриално оживление, което да създава предпоставки за по-късна военна нормализация. Паралелно, социалната тъкан се мобилизира чрез институции на паметта — годишнини, ритуали на почит към падналите, училищни форми на патриотично възпитание — и така се поддържа морална готовност, която, макар и без материален израз, функционира като латентен „стратегически ресурс“. Във Военното училище се установява дисциплинарна етика, в която вечерната сваляне на знамето се съпровожда от ритуалния вик „Помнете Ньой!“ и от одобрителния хор на бъдещите офицери „Помним Ньой! Готови сме да мрем за България!“, което закрепва поколенчески мост между фронтовото минало и очакванията за възстановена армейска субектност. Докато на Балканите и в Централна Европа ревизионизмът набира скорости, българските елити проектират идентичност на „обезоръжен, но непримирим субект“, който подготвя институционална реабилитация на въоръжените сили веднага щом геополитическото налягане отслабне.

Ревизионна динамика в Европа и българският стратегически изговор

С идването на националсоциалистите на власт в Германия и бързата ерозия на Версайско-Локарнската архитектура, международната среда се пренастройва в полза на държави, които търсят ревизия, макар и с различни темпове и инструменти. България артикулира ревизионни цели умерено и тактически, избягва демонстративни провокации, но използва прозорците на възможност с административна и логистична точност: започва пренастройка на униформи, възстановява тренировъчни цикли, реорганизира кадрови ядра и приоритизира малки, но символично натоварени инвестиции в техника. Публичният дискурс пренарежда значението на Деня на храбростта — от мемориален статус към декларативен знак на възстановена воля — а столичната сцена се избира като проекционна повърхност за дипломатическо съобщение: България се завръща на картата като армейски субект. Така парадът през 1937 г. не се ражда в празно пространство; той се подготвя като кулминация на семиотична трансформация, в която радиото, печатът и ритуалът на знамето произвеждат кохерентен наратив: неправдата на Ньой отслабва, държавата възстановява армейската форма, а обществото реинвестира доверие в институцията, която до вчера е изглеждала „обезкръвена“.

II. Политико-институционални предпоставки и организационна архитектура

Ролята на Борис III и министър Христо Луков в конструирането на сигналния акт

Монархът се позиционира като гарант на приемственост между фронтовата слава и модерната дисциплина, използвайки жестове на лично смирение и физическо присъствие, които подкопават дистанцията между върховен главнокомандващ и строя; през май 1937 г. той приема да стои на нивото на улицата, с каска вместо фуражка, и да козирува в продължение на шест часа — избор, който не просто впечатлява, а възпроизвежда идеята за „служение“, без да се размива йерархичният код. Военният министър ген. Христо Луков от своя страна превръща парада в операция по стратегическа комуникация: сценарият е изработен така, че да подчертае институционалната „дълбочина“ на войската — от живите опълченци и старите генерали, през юнкерите и наборните пехотинци, до кавалеристите, артилеристите и танкистите. Тази композиция създава оптичен аргумент: армията не е „новосформирана витрина“, а органически континуитет, който събира памет, школовка и модерна техника в един маршов ритъм. Политическото послание е двупластово: вътрешно — възстановяване на доверието, и външно — сигнал към съседите и към наблюдаващите аташета, че ограниченията на Ньой де факто се разпадат в лицето на възродена способност за мобилизация.

Бюджет, снабдяване и логистичен дизайн на зрелището

Организационната архитектура на парада изисква прецизност, която превръща всяка минута в носител на смисъл: строевете се разполагат по бул. „Евлоги Георгиев“ още в 8:30, техниката изчаква на Цариградско шосе, а радиомрежата се подготвя да даде национален хоризонт на събитието; в 10:00 прозвучава сигнал „Внимание!“ по радио „София“ и синхронизира столицата с периферията. Финансово-материалната подготовка се опира на икономика, която през първата половина на 30-те години е постигнала стабилизация: налични са ресурси за нови униформи, за възстановени оркестри и за демонстративно придвижване на оръдия и машини, без да се нарушава деликатният баланс между публична показност и реални способности. Логистичната схема осигурява „динамична перспектива“ — блоковете се редуват така, че зрителят да вижда последователно миналото (опълченци), школовката (юнкери), масата (пехота), мобилната мощ (кавалерия), далекобойната тежест (артилерия), механизираната новост (танкове) и небесното измерение (авиация). Всяка категория е полифонна: оркестровите марши („Велик е нашият войник“) не просто съпровождат, а ритмизират аргумента за „възкръсване“, докато акустиката на ботушите и тътена на стъпката превеждат визуалното в физически осезаемо внушение за маса, ред и решимост.

III. „Помнете Ньой!“ и връчването на знамената на 5 май 1937 г.

Ритуалът като прагов акт между памет и мобилизация

Церемонията по връчването на новите бойни знамена от цар Борис III на 5 май функционира като „прагов ритуал“, който отваря портата към парада и фиксира символния капитал на предстоящото дефиле; знамената са материалната ос на войсковата идентичност и канал, през който монаршеският авторитет се влива в полковата чест. В рамките на тази сцена се сгъстяват слоеве памет: опозицията между „отнетата чест“ (Ньой) и „възстановеното достойнство“ (новото знаме) се разрешава чрез акт на връчване, в който върховният главнокомандващ не просто отдава символ, а предава стража върху националната памет. Ритуалът във Военното училище — вечерният вик „Помнете Ньой!“ и отговорът „Помним Ньой! Готови сме да мрем за България!“ — в този контекст не е само дисциплинарна формула; той става образователен механизъм, който превръща историческата травма в енергия за институционална консолидация. Психологическият ефект е отчетлив: бъдещите офицери интериоризират тезата, че личната чест е функция на полковата традиция, а полковата чест — на националното дело; знамената, получили публична легитимация от монарха, материализират тази транзитивност и подготвят публиката да чете парада не като „репетиция за война“, а като изпит за възстановено достойнство.

Знаковата политика и преосмислянето на Деня на храбростта

Денят на храбростта — Гергьовден — в този композиционен план се преосмисля от мемориална рамка в активен инструмент на държавно действие; изборът знамената да се връчват ден по-рано, а парадът да се проведе на 6 май, създава двуделен цикъл, в който „вътрешната консолидация“ (полковете получават своите знамена) предхожда „външната проекция“ (гражданството и чуждите наблюдатели виждат стройните редове). Тази драматургия е осезаема и чрез медиите: радиото превръща локалното преживяване в национално събитие, усилва координацията между център и периферия и произвежда обща акустична памет — сигналът „Внимание!“ в 10:00 на 6 май се чува в цялата страна и превръща зрителите пред приемниците в участници, макар и дистанционни. По този начин знамената изпълняват трояка функция: събират полковата идентичност, закотвят монархическата легитимност и снемат маркера на поражението, като пренаписват Деня на храбростта в ключ на възстановено действие. Резултатът е нов социален договор между армия и общество, в който честта не се пази само чрез паметници, а чрез дисциплинирана форма, видима за всички.

IV. Парадът на 6 май 1937 г.: сценарий, протокол, въздействие

Пространствена организация, маршов ред и акустика на държавността

Софийското градско ядро се превръща в театър на държавността: пред Народното събрание се подрежда официалната трибуна, по бул. „Евлоги Георгиев“ се строяват частите, а на Цариградско шосе се концентрира техниката — логистична конфигурация, която позволява плавно включване на механизираните звена след пехотата и кавалерията. Още в 8:30 хиляди мъже са по местата си — от оцелелите опълченци на Шипка и старите генерали до матроси, юнкери и наборни войници — и така се формира „вертикален срез“ на българското военно време, където паметта и младостта дефилират в общ ритъм. В 10:00 радиото подава сигнал „Внимание!“, а маршовият тътен започва да се надига към трибуната: първо минават живите опълченци, след тях блоковете на юнкери, матроси и пехотинци; кавалерията поддържа мобилния етос на традицията, артилерията излага далекобойния потенциал, а танковете и бронираните машини визуализират „новия език“ на войната. Зрителската маса — десетки хиляди в центъра и безброй по домовете пред приемниците — се въвлича чрез двоен канал, зрителен и акустичен: маршовете на оркестрите („Велик е нашият войник“) се преплитат с ритъма на стъпките, а съгласуваните команди превеждат абстрактните понятия „ред“ и „дисциплина“ в почти телесно преживяване. Когато бойните знамена наближават, Борис III слиза от трибуната с каска на глава и приема почестите на нивото на улицата; този жест декодира монархията като институция на служение и превръща шестте часа козируване в образ на издръжливата държавна воля.

Въздушно-механизирана демонстрация, международни реакции и вътрешнополитически ефект

Във въздушното пространство над града самолетите с Андреевския кръст описват фигури, синхронизирани с наземния ритъм; по този начин вертикалната и хоризонталната ос на парада се пресичат в зрелище, което показва, че България владее не само строевата форма, но и технологичната модерност. Механизираните колони — танкове, бронирани машини, автомобилна тяга на артилерията — артикулират дискурс на функционална готовност, без да е необходимо да се изговаря пряко доктрина; самата кинетика на машините върши политическата работа. Чуждите военни аташета интерпретират мащаба като „наднормен“ за страна със санкционирани въоръжени сили и регистрират подозрение, че частите минават по няколко пъти — реакция, която по ирония само усилва желания дипломатически ефект: че България е възстановила маса и ред. Вътрешнополитическият резултат е кондензиране на обществено самочувствие: за шест часа, в режим на дисциплиниран спектакъл, се стабилизира идеята, че „поражението е оттеглено“ и че армията отново е ос на държавния ред. Парадът по този начин става морално оръжие: не призовава към агресия, а легитимира готовност; не сочи конкретна фронтова линия, а институционализира самоуважение. В ретроспектива той предхожда политическите резултати от 1940–1941 г., когато възвръщането на територии се посреща с масова еуфория и религиозно-празнични формули („Христос Воскресе!“), тоест със символен речник, вече изпробван и утвърден на 6 май 1937 г.

V. Обществен отзвук, медийни кодове и националната рецепция

Публични реакции и социология на зрелището

Парадът през 1937 г. се разгръща като масово концентриран публичен афект, който активно структурира колективното възприятие за държавата. Наблюденията по линии на печата, кореспонденциите от столицата и радиофонотеката показват синхронизирани изказвания на възторг, които в социологически план изпълняват функцията на „социално отчертаване“ на политическата легитимност. Зрителите, дошли по бул. „Евлоги Георгиев“, демонстрират поведение, което превръща участието в зрелището в акт на идентификация; виковете „ура“ и размахването на цветя не са спонтанна емоция в чист вид, а ритуално поведение, което материализира колективното одобрение към възстановената армейска способност. Радиопредаването „масовизира“ събитието и превръща разнородните аудитории из страната в хомогенна „национална публика“; в 10:00, когато се излъчва „Внимание!“, дистанционният слушател „встъпва“ в пространството на парада не чрез физическо, а чрез акустично присъствие. Социологическият ефект от това е амплификация на принадлежността: в слушателя се създава усещане, че той „съприсъства“ на държавния акт и че неговото пасивно слушане функционира като активна подкрепа. Печатът впоследствие фиксира наративите и разширява „живия“ ефект на парада във времето; описанията в пресата не просто докладват, а превеждат зрелището на езика на историческия разказ и така парадът се стабилизира като памет.

VI. Сравнителна перспектива: 1937 г. и другите междувоенни паради в Европа

Сравнението с Берлин, Рим, Букурещ, Будапеща и Белград разкрива различни политико-ритуални граматики. Третият райх поддържа паради, които перформативно демонстрират тотална мобилизация и „война в потенциал“; Мусолинистка Италия организира „синхронни“ спектакли, които правят маршовото тяло продължение на държавния авторитет. Срещу това България през 1937 г. не инсценира тотална война; тя демонстрира възстановена капацитетност, но внимателно избягва ескалационни сигнали. Българската ритуална архитектура функционира като „демонстративна умереност“: едновременно се показва възстановена маса и се избягва агресивно политическо кодиране. Това позволява на София да се позиционира като ревизионна държава, но не и като реваншистка. Тази разлика обяснява защо чуждите аташета се оказват объркани: парадът е организиран с германска „строгост на формата“, но без германската „динамика на заплахата“. Парадът така оформя отличителен „български модел“: средство за дипломатическо внушение чрез контролирана зрелищност, без стратегическо повишаване на риска.

VII. Дългосрочни последствия: политическа символика, доктринален капитал, реабилитация

Парадът има дълбоки последствия, които надхвърлят рамките на календарния ден. В ретроспекция той се оказва „начална нота“ на последователност, която завършва с връщането на Южна Добруджа (1940 г.) и с влизането на войската в Македония и Беломорието (1941 г.). Обществената реакция към тези събития — от масовото „Добре дошли, братя! Христос Воскресе!“ през Цветница 1941 г. — директно кореспондира с ритуалния език, въведен на 6 май 1937 г.: от акустично „възкръсване“ се преминава към политическо „възстановяване“. В този смисъл парадът не е изолиран спектакъл, а първият публично кодиран акт на „пост-Ньойска държава“. Той възвръща армейската институция като стратегически субект, реабилитира държавното самочувствие и превръща паметта за поражението в продуктивна политическа валута. На институционално ниво парадът натрупва доктринален капитал: той доказва, че дисциплината, строевата форма, техниката и авиацията могат да бъдат интегрирани в единен „наратив“ без размиване на функционалната логика. Този капитал впоследствие структурира армейската практика, включително в мобилизационните сценарии 1939–1941 г.

Парадът на 6 май 1937 г. постепенно излиза от режима на „еднодневна медийна сензация“ и се вписва в дългата линия на българската ритуална култура. Историографията разглежда събитието като ключов маркер за края на символичната валидност на Ньой; в систематичните анализи се подчертава, че това е първият случай след 1919 г., когато България не се дефинира чрез ограниченията, а чрез възстановената воля. За съвременния изследовател парадът е ценен и като лаборатория за изучаване на механизмите, чрез които политическата власт превръща армията в инструмент за социална интеграция. Паметта за парада функционира в два режима: „пряката памет“ — запазена в свидетелства, хроники, фотографии; и „културната памет“ — която използва събитието като метафора за възкресяване. За съвременните прочити парадът е емблема, която показва, че възстановяването на военно-политическата субектност може да се случи не в резултат на война, а в резултат на ритуално реперформулиране на държавната воля. Точно тук парадът от 1937 г. надживява времето си: той остава не като военен епизод, а като историческа форма, в която една държава произнася себе си наново.

Таблица „Участници и роли“

Категория участник	Роля в парада	Символно значение
Живи опълченци от Шипка и ветерани от войните	Откриват дефилето	Легитимират приемствеността между Освобождението и модерната държавност
Старши генерали от фронтовото поколение	Маркират „прехода“ между минала слава и бъдещ доктринален елит	Прехвърлят авторитет от миналия фронт към новата армейска форма
Юнкери от Военното училище	Институционализират бъдещия офицерски корпус	Показват, че държавата вече произвежда собствени командни кадри
Наборни пехотни формирования	Представят масата на бойноспособната армия	Демонстрират възстановената легитимност на наборната система
Морски части (матроси)	Включват „второто пространство“ – Черноморския вектор	Интегрират морското измерение на националната сигурност
Кавалерия	Материализират мобилния идеал на традицията	Придават динамика и „военен пейзаж“ с висока визуална сила
Артилерия	Демонстрира далекобойната мощ	Потвърждава доктринален капацитет, надхвърлящ чисто пехотната перспектива
Танкови и бронирани звена	Представят механизацията	Подчертават модерността и технологичната общност със съвременните армии
Авиация (самолети с Андреевски кръст)	„Вертикално“ измерение на силовия потенциал	Покриват последното ниво на модерна военна архитектура
Монархът (цар Борис III)	Върховен символен интегратор	Уплътнява сакралната легитимност на знамето и армейската чест
Военен министър ген. Христо Луков	Стратег и режисьор на случването	Превежда политическата воля в институционално сценично действие

Парадът на възкръсналата Българска армия на 6 май 1937 г. не просто възпроизвежда форма; той произвежда смисъл. В рамките на шест часа държавата артикулира нова онтология: България престава да бъде държава, описвана през ограниченията на Ньой, и се превръща в държава, описвана през възстановения ред — през строя, през техниката, през ритуала на знамето и през акустичната свързаност на гражданството, което слуша парада по радио. Парадът не е „визуална демонстрация“; парадът е догматичен акт — той формулира нова дефиниция на националната чест и я закрепва чрез образи, звук и публично тяло.

Три години по-късно Южна Добруджа се връща към България; четири години по-късно Македония посреща българските войници с „Христос Воскресе!“. В историческа перспектива това не е случайна симетрия; това е политическа последователност. Парадът от 1937 г. е „първият камък“ в тази арка. Той е точката, в която България сменя режима на паметта: от „страна, на която нещо ѝ е отнето“ към „страна, която си връща субектността“. И именно затова той остава един от най-важните ритуални моменти на българския ХХ век.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК