АЛЕКСАНДЪР ТЕОДОРОВ-БАЛАН
Когато произнесем думи като „ъзглед“, „гледище“, „излет“, „заплаха“, „общувам“, „хижа“, „влак“, трудно можем да си представим, че някой съзнателно е измислил тези звучни и родни на ухото български думи. Те звучат така, сякаш са били винаги част от езика ни, предавани през вековете. Истината е, че техен създател е един човек – академик Александър Теодоров-Балан – виден езиковед, литературен историк, филолог, библиограф и първи ректор на Софийския университет.
Животът и делото на Балан са пример за непрестанен труд, любов към родния език и стремеж за създаване на модерна българска културна идентичност. Той е сред малцината, които полагат основите на съвременната филология у нас и доказват, че езикът може да бъде обогатяван целенасочено, без да се губи неговата красота.
I. Академикът, който обогати българския език
Едва ли някой друг в българската лингвистика е успял толкова осезаемо да остави трайни следи в речника ни. Балан посвещава живота си на обогатяването и модернизирането на българския език според новите времена. Той е страстен пурист – убеден, че родният език трябва да бъде максимално чист, а чуждиците да бъдат заменяни с български съответствия.
Именно така се раждат думи, които днес използваме естествено: „ъзглед“ вместо вю или перспектива, „гледище“, „излет“, „заплаха“, „общувам“, „хижа“ вместо шале, „влак“ вместо трен.
Балан е и автор на редица куриозни, понякога иронизирани от съвременниците му предложения. Най-популярният пример е „драсни-пални-клечица“, с която той иска да замени думата кибрит. И макар често да се спори дали точно той е автор на този израз (някои го приписват на Иван Богоров или Кирил Христов), безспорно е, че Балан се превръща в символ на езиковата чистота и търсенето на автентични български изрази.
II. Шегите около пуризма на Балан
Голямата отдаденост на Балан към езика често става повод за добронамерени шеги. Сред интелигенцията от онова време се разпространява иронично писмо до министъра на просветата Иван Вазов, в което се пародира езикът на академика:
Храноглътните ми желания са като у новобрачни. Гълталището ми, коремието ми и продължаващите го телесни добавки са в изправност. Сърцетупът ми е нормален, кървотласъкът е естествен, а любощенските ми подсети – непрестанни. При това младосърдие и якотелесие, бива ли да ме подхвърляте на изпъдица?
Христо Смирненски също увековечава Балан в шеговитата си поема „Баланиади“, завършваща с прочутата строфа:
Гърбосложен на кревата,
аз жадувам твоя стан
и в унесница благата
стих въртя a la Balan.
Макар да е обект на закачки, Балан остава уважаван заради колоритната си личност и огромния принос към науката.
III. Външност и характер – „Дядо Балан“
В спомените на съвременниците си Балан е описван като нестандартен и запомнящ се човек. Чудомир го вижда на преклонна възраст, наметнат със сива пелерина и отличителна значка за почетно гражданство на София – образ, който внушава строгост и интелектуален авторитет.
Но зад академичната осанка се крие човек с благост и топлота. Литературният историк Петър Динеков го описва като човек, който е приемал младите си колеги и студенти не просто като ученици, а като приятели. Той ги изслушвал с внимание, подкрепял ги и ги въвеждал в света на литературата и науката.
Тази доброжелателност и дълголетие му спечелват прозвището „Дядо Балан“, с което го запомня обществото.
IV. Ранни години и образование
Александър Теодоров-Балан е роден на 27 октомври 1859 г. в село Кубей, Бесарабия, в семейство на сливенски бежанци. Фамилията „Балан“ произлиза от думата бял, тъй като членовете на рода били светлокоси и светлокожи.
Семейството е свързано с важни фигури в българската история. Негов брат е генерал Георги Тодоров, главнокомандващ българската армия в Първата световна война, а другият му брат – Марин Тодоров, е кмет на София (1904–1908).
Балан учи славянска филология в Прага, като е финансово подпомаган от своя вуйчо Димитър Греков, известен политик от Консервативната партия. Темата на докторската му дисертация е „За звука „ь“ в новобългарския език“. По-късно специализира в Лайпциг, преди да се завърне в България, за да посвети живота си на родната наука.
V. Професионален път – учител, администратор, учен
След завръщането си в България Балан е назначен за учител в Пловдив, където среща бъдещата си съпруга – Юлия (Жули) Гресо, французойка и милосърдна сестра по време на Сръбско-българската война. През 1887 г. е преместен в София и започва работа в Министерството на просветата, достигайки до позицията „Началник на средното образование“.
Балан и Жули сключват брак през 1888 г. и създават семейство, белязано от радости и трагедии – от седемте им деца четири умират малки, а самата Жули умира от туберкулоза през 1923 г. Оцелелите синове – Владимир, Милко и Станислав – свързват живота си с България:
- Милко става професор по медицина,
- Владимир ръководи българския клон на „Луфтханза“, но изчезва безследно след 9 септември 1944 г.,
- Станислав е личен секретар на цар Борис III, осъден на смърт от Народния съд, но помилван благодарение на намесата на своя съученик Трайчо Костов.
Историята разказва, че за да спаси Станислав, Балан лично търси среща с Георги Димитров – единственият случай, когато моли за помощ от влиятелни хора.
VI. Основоположник на българската филология и университетски живот
Балан е сред създателите на висшето образование в България. Той е избран за първи ректор на Софийския университет през 1888 г. и остава начело до 1889 г., като по-късно е преизбиран за още два мандата – 1896/1897 и 1902/1903 г.
Неговите университетски лекции обхващат славянска и българска литература, както и задълбочени курсове по езикознание. Един от ключовите му трудове е „Български книгопис за сто години 1806–1905“ – опит за систематизирана библиография на новата българска книжнина.
До самия си край Балан продължава да води лекции и да участва в научния живот. Дори след 90-годишна възраст той изнася беседи и работи по своите изследвания.
VII. Културен и обществен принос
Освен филолог и университетски ръководител, Балан е обществен деец с широки интереси. Той е сред основателите на първата масонска ложа в България, а заедно с Алеко Константинов е един от създателите на организираното туристическо движение у нас.
Любовта му към литературата също е забележителна. Първата му публикация – преводът на разказа „Целувка“ от чешката писателка Каролина Светла – се появява в пловдивския вестник „Народний глас“ през 1880 г.
Александър Теодоров-Балан живее почти цял век, умирайки на 12 февруари 1959 г. в София, малко преди да навърши 100 години. Последните му години са белязани от уважение и признание – обществото го нарича с обич „Дядо Балан“, а учениците му продължават да го търсят за съвет и подкрепа.
Неговото наследство включва над 850 книги, студии и статии, голяма част от които са посветени на езика и литературата. Балан не оставя незавършени трудове – работи до последно и напуска света, след като е дал всичко, което е имал на родината си.
Александър Теодоров-Балан е не просто учен – той е строител на модерната българска културна идентичност. Благодарение на него днес говорим на език, който е едновременно богат, чист и способен да изрази съвременните реалности.
Той показва, че езикът е жив организъм, който може да се развива, когато в него се влага любов, мисъл и системна работа. Чрез своята дейност като първи ректор на Софийския университет, като библиограф и литературен историк, Балан издига авторитета на българската наука и образование.
Думите, които той създаде, звучат естествено и родно. Затова, когато днес казваме „влак“, „хижа“ или „общувам“, ние – често несъзнателно – изразяваме жива връзка с труда на този изключителен човек.
Животът на Александър Теодоров-Балан е пример за неуморна отдаденост на родината, наука и култура. Той превръща българския език в модерен и гъвкав инструмент, без да го лишава от неговата уникалност и мелодичност.
Балан остава вдъхновение за всички, които вярват, че думите изграждат нации, а езикът е сърцето на една култура. Благодарение на неговия труд България получава език, способен да устои на времето и да се развива достойно в съвременния свят.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
