УЧАСТИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ ВЪВ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Втората световна война започва на 1 септември 1939 година, когато Германия напада Полша и с това разтърсва и без това нестабилния следвоенен европейски ред. Постепенно във войната се включват 61 държави, над един милиард и седемстотин милиона души са въвлечени пряко или косвено, а от двете страни на фронтовете застават около 110 милиона войници. България, белязана от тежките клаузи на Ньойския договор и от незалеченото чувство за национална несправедливост, следи развитието на конфликта с тревога, но и с надежда за ревизия на наложените граници. Управляващите в София се опитват да балансират между големите сили, да избегнат нова национална катастрофа и едновременно с това да използват възможностите за териториални придобивки.

Пътят на България между 1939 и 1945 година не е праволинеен, не е еднозначен и не се вписва лесно в простите схеми „победители – победени“ или „агресори – жертви“. Държавата официално се присъединява към Тристранния пакт, предоставя територията си за германската армия, участва в окупационния режим в части от Югославия и Гърция и обявява война на Великобритания и САЩ, но не изпраща войски на Източния фронт срещу СССР. След 9 септември 1944 година Българската армия се обръща срещу Германия и участва активно в разгрома на Вермахта на Балканите, в Югославия, Унгария и Австрия. Тази сложна траектория прави оценката за участието на Българската армия многопластова: тя включва и грешките на политическото ръководство, и жертвите на цивилното население, и безспорния героизъм на войника и офицера на бойното поле.

I. Международната обстановка и българската държавна стратегия

Европейският ред след Първата световна война

След Първата световна война България остава в групата на победените държави и Ньойският договор от 1919 година налага тежки териториални, военни и финансови ограничения, които дълбоко травмират обществото и формират устойчив реваншистки и ревизионистки настроения. В това обкръжение през 20-те и 30-те години българската външна политика лавира между желанието за ревизия и необходимостта от оцеляване в една враждебна балканска среда, в която Югославия, Гърция и Румъния се оформят като противници на всякакви промени в границите. Втората световна война се подготвя дълго, а възходът на нацистка Германия и фашистка Италия създава нови центрове на сила, които обещават ревизия на следвоенните договори, но цената е обвързване с агресивни тоталитарни режими. Българските управляващи виждат в германския подем едновременно заплаха и шанс за национална кауза: от една страна, икономическата зависимост от германския пазар нараства, а от друга – Берлин се представя като фактор, който може да принуди съседите да отстъпят спорни територии.

Паралелно с това международната система, изградена около Обществото на народите и колективната сигурност, постепенно се разпада и това прави малките държави като България особено уязвими. Поредицата от агресии – аншлусът на Австрия, разчленяването на Чехословакия, нападението над Полша – показва, че западните демокрации не могат ефективно да защитят статуквото и това допълнително подтиква София да търси нови покровители. Съветският съюз се възприема от българския политически елит амбивалентно: като идеологическа заплаха за монархията и буржоазната държава, но и като исторически „освободител“ от Османската империя. Пактът „Рибентроп–Молотов“ и подялбата на сфери на влияние между Берлин и Москва още повече усложняват картината, защото показват, че съдбата на малките държави може да бъде решавана без тяхното участие. В този контекст България се стреми да остане извън прякото бойно поле, да запази формален неутралитет и да извлече максимални дивиденти от сблъсъка на великите сили, но стратегическото ѝ положение на Балканите и контрола върху комуникациите към Гърция и Турция постепенно правят това невъзможно.

Българските национални цели и „невъзможният избор“

Вътрешнополитически България навлиза във войната с авторитарен режим, опиращ се на монархическата институция, армията и консервативно ориентираните слоеве, които поставят на първо място националната кауза за обединение на българските земи. За широки кръгове от обществото „националният идеал“ означава връщане на Южна Добруджа, Македония, Беломорието и Западните покрайнини, загубени или недостигнати в предишните войни. Тази идея се превръща в мощен инструмент за легитимация на всяка външнополитическа стъпка, включително и на сближаването с Третия райх. В същото време обществото носи тежкия спомен за националните катастрофи от 1913 и 1918 година и страхът от ново поражение прави управляващите особено предпазливи към пряко участие във военни действия. Цар Борис III и част от военния елит се стремят да използват германския натиск за да постигнат териториални корекции, без да въвличат армията в фронтови операции срещу великите сили, особено срещу СССР, който е дълбоко уважаван сред офицерството и населението.

Постепенно се оформя стратегия, при която България се стреми да се възползва от силата на Германия за решаване на своите национални проблеми, но да остане на „втора линия“ на конфликта, избягвайки масови фронтови жертви. Тази стратегия обаче има вътрешни противоречия: тя предполага участие в окупационни режими, обвързване с агресора и неизбежно влошаване на отношенията със западните демокрации и СССР. Подписването на Крайовската спогодба през 1940 година и връщането на Южна Добруджа изглеждат като триумф на този подход и създават илюзия, че може да има „евтина“ победа без участие в големи сражения. Точно това усещане за контрол и успешен прагматизъм заблуждава политическия елит, че същият модел ще работи и по-нататък, когато натискът на Берлин за присъединяване към Тристранния пакт нараства. Така България постепенно се приближава към „невъзможния избор“, при който отказът да се подчинява на германските изисквания може да доведе до окупация, а съгласието – до морални и политически последствия, чието бреме ще носи десетилетия.

II. От неутралитет към Тристранния пакт

Политическият курс на цар Борис III и правителството на Богдан Филов

В първите години от Втората световна война българската дипломация официално поддържа политика на неутралитет, като се опитва да демонстрира равно отстояние от воюващите блокове, но фактическата икономическа и политическа линия все повече накланя везните към Германия. Икономиката на страната е силно ориентирана към германския пазар, суровините и земеделската продукция се изнасят по клирингови споразумения, а германските военни доставки стават ключови за въоръжаването на армията. На този фон идването на власт на правителството на Богдан Филов – изявен германофил и човек с доверие в Берлин – ускорява процеса на политическо сближаване. Цар Борис III се опитва да балансира между външния натиск и вътрешните страхове от война, но в крайна сметка приема логиката, че без германска подкрепа България няма шанс да реализира своите териториални претенции.

След присъединяването на Румъния към силите на Оста и разполагането на германски войски на север от България, натискът върху София става почти непреодолим. Балканите са нужни на Хитлер като плацдарм за предстоящата кампания срещу Гърция и за осигуряване на южния фланг преди нападението над СССР. На 1 март 1941 година в двореца „Белведере“ във Виена България подписва протокол за присъединяването си към Тристранния пакт и така формално влиза в орбитата на Оста. Страната предоставя своята територия и комуникации за разгръщане на германските войски, които скоро след това започват настъпление срещу Югославия и Гърция. Български войски не участват в самия разгром на тези държави, което изглежда като потвърждение на линията да се избягва пряко участие във фронтовите боеве, но политическият избор е вече направен: България е съюзник на Хитлер и това определя следващите стъпки на армията и държавата.

Виена, новите граници и привидната дипломатическа победа

Присъединяването към Тристранния пакт е представяно от пропагандата като „исторически успех“, защото отваря пътя за включването на Македония, Беломорието и Поморавието в българската администрация след германските победи на Балканите. След разгрома на Югославия и Гърция през април 1941 година германската армия окупира огромни територии, а по договореност с Берлин на България се „предоставя“ да поеме гражданската администрация и полицейския контрол в значителна част от Вардарска Македония, Поморавието и Западна Тракия. В София този акт се възприема като частично сбъдване на националния идеал: войските на Българската армия влизат в Скопие, Битоля, Щип, Ксанти и Драма, посрещани на много места от местното българско население като освободители, и това създава силно емоционално усещане за историческа справедливост. Армията се превръща във видим символ на „националното обединение“ и това укрепва нейната обществена легитимност.

Зад този емоционален и пропаганден успех обаче се крият сериозни стратегически и морални проблеми. Българската армия вече не е просто наблюдател на войната, а участник в окупационна система, която се подчинява на германските интереси и често влиза в конфликт с местното нелоялно население и с нарастващите съпротивителни движения. Оперативно част от българските части в Сърбия първоначално са подчинени на немското командване, а по-късно действат под негово ръководство, което ги принуждава в някои случаи да участват в акции срещу партизани. Макар че мащабът на тези действия не може да се сравни с жестокостите на SS и други германски формирования, самият факт на участие в антипартизански операции поставя армията в сложна позиция спрямо бъдещите победители и спрямо историческата оценка. Така привидната дипломатическа победа и реализираният национален идеал имат своята скрита цена: България се оказва не просто маргинален, а реален съюзник на Хитлеровата коалиция.

III. Българската армия в „новите земи“

Влизане на войските и изграждане на българската администрация

След април 1941 година Българската армия започва системно разгръщане на свои части в Македония, Поморавието и Беломорска Тракия, изпълнявайки поетия ангажимент да поеме административния контрол и сигурността в тези области. Още в първите месеци се създават дивизионни и гарнизонни комендантури, изграждат се полицейски структури и се въвежда българско законодателство, училища, църкви и администрация. В много райони, особено където българското етническо и културно присъствие е силно, войските са посрещани с цветя и ентусиазъм, местното население сменя гръцки или сръбски надписи с български, а значителна част от интелигенцията се включва в новата власт. Армията играе ключова роля в тази трансформация, защото в отсъствието на утвърдени граждански институции именно офицерският корпус осигурява ред, логистика и символно присъствие на държавата.

Това „национално възвръщане“ е съпроводено и с усилия за инфраструктурно и икономическо интегриране на „новите земи“: ремонтират се пътища и железници, изграждат се гарнизони, създават се складове и тилова база, които да подпомагат германските операции на Балканите. Доколкото самата война още не е достигнала фронтово тези области, за значителна част от българските войници службата там се възприема като относително спокойна гарнизонна служба, съчетана с патриотичната мисия да „пази българщината“. В същото време армията е принудена да се справя с разнообразни предизвикателства – от снабдителни трудности и болести до междуетническо напрежение, натрупано от предишни режими на национално потисничество. Постепенно става ясно, че зад образа на „освободители“ се крие и по-сложна реалност, в която местните общности не са еднородни и част от тях не приемат новия режим като окончателно решение.

Между „освобождение“ и окупация – съпротива и антипартизански операции

С развитието на войната и особено след нападението над СССР на 22 юни 1941 година в Югославия и Гърция започват да се оформят мощни партизански движения, които постепенно разширяват своята дейност и на територии под българска администрация. Немското командване, което не разполага с достатъчно сили, изисква от българските гарнизони да участват в операции по „прочистване“ и защита на важни комуникации, което поставя армията в позицията на съучастник в германската политика на репресии. Въпреки че българските части като цяло избягват крайни жестокости и често се стремят да ограничат щетите върху цивилното население, самото им присъствие в ролята на окупационна сила подкопава първоначалния образ на освободители. В някои райони се стига до сблъсъци с местни формирования, включително и с такива, които имат проюгославска, прогръцка или открито комунистическа ориентация, и това още повече усложнява междуетническите отношения.

С напредването на времето част от населението в „новите земи“ започва да възприема българската администрация по-скоро като поредната власт, отколкото като окончателен национален идеал, а това засилва несигурността на гарнизоните. Българските войници се оказват между чука и наковалнята: от една страна – германският натиск за по-твърди мерки, от друга – нежеланието да се превърнат в палачи и да горят мостовете към съседните народи, с които българите исторически имат сложни, но и дълбоки връзки. Историческият парадокс е, че именно армията, която се стреми да бъде носител на националното обединение, се оказва инструмент за временна окупация, чиито последствия се усещат дълго след войната. Този опит предопределя и част от следвоенните обвинения към „старото офицерство“, но също така обяснява защо след 9 септември 1944 година значителна част от същите тези офицери и войници с готовност приемат да воюват срещу Германия – за да измият с кръв политическите грешки на предишната власт.

IV. Войната с Великобритания и САЩ и въздушната отбрана

Обявяване на война и стратегическата уязвимост на България

Под силен германски натиск и в духа на вече поетите ангажименти, през 1941 година България обявява война на Великобритания и САЩ, като управляващите се надяват това да остане преди всичко „символичен акт“. Разчита се на географската отдалеченост от основните театри на войната и на липсата на непосредствен фронт с англо-американските сили. Реалността обаче бързо опровергава тези надежди: с развитието на съюзническата стратегия за „въздушна война“ срещу страните от Оста и след включването на Балканите в плановете за отслабване на германската икономическа и военна инфраструктура, България се превръща в легитимна цел за бомбардировки. София, Пловдив, Варна и други градове влизат в обхвата на тежките англо-американски бомбардировачи, а железопътни възли, заводи и складове са определени като приоритетни цели в стратегическите планове.

Най-тежко страда София, която преживява серия от разрушителни въздушни нападения. Разрушени са хиляди сгради, между които и множество исторически и културни обекти, а жертвите надхвърлят хиляда души. В паметта на софиянци остават не само грохотът на падащите бомби, но и жестоките подробности: говори се за хвърляни детски играчки с експлозиви, за разрушени училища, болници и квартали в централната градска част. Тези бомбардировки показват на българското общество конкретната цена на формално „символичната“ война с Великобритания и САЩ и допринасят за нарастващо недоволство към правителството и към обвързването с Германия. В същото време те поставят на изпитание и Българската армия, конкретно противовъздушната отбрана и изтребителната авиация, които трябва да се изправят срещу авиационна мощ, надхвърляща техните технически и числени възможности.

Въздушната война над София и героизмът на българските летци

Въздушните боеве над България се водят при абсолютното числено и техническо превъзходство на англо-американската авиация, въоръжена с модерни бомбардировачи и изтребители, подкрепена от добре организирана логистика и разузнаване. Българската изтребителна авиация разполага с ограничен брой самолети – немски „Месершмит“ и други типове – и с пилоти, които често трябва да компенсират технологичната разлика с лична храброст и тактическа изобретателност. Въпреки неблагоприятните условия, българските летци успяват да свалят около 120 вражески самолета, а в очите на населението те се превръщат в символ на съпротива срещу разрушението. Един от най-ярките образи е този на Димитър Списаревски – летец от Добрич, който при една от най-тежките бомбардировки през декември 1943 година прави таран на американски бомбардировач B-24 „Либератор“ и го унищожава с цената на собствения си живот. Този акт на саможертва се превръща в легенда и ще бъде припомнян десетилетия наред като пример за крайна преданост към дълга.

Освен Списаревски, редица други летци – като Мито Дисов, Неделчо Бончев и мнозина техни другари – също показват висока бойна доблест, осъществявайки многократни излитания в рамките на една нощ, атакувайки стегнати формации от бомбардировачи и поемайки огромен риск. Въпреки героизма, стратегически България не може да спре разрушенията: противникът разполага с далеч по-големи ресурси и може да компенсира загубите. Но за населението и за армията тези въздушни боеве имат друг, морален ефект – те показват, че страната не капитулира пасивно пред разрушението, а се опитва да се защити. По своеобразен начин въздушната война укрепва връзката между армия и общество, защото хората виждат в лицето на летците не политическите решения на властта, а конкретната жертва на българския войник, който изпълнява дълга си независимо от грешките на политиците. Тази символика ще има значение и след 9 септември 1944 година, когато същата армия е призвана да воюва в съвсем друг политически контекст.

V. Политическата криза през 1944 година и смяната на фронта

Съветското настъпление и дипломатическата изолация на София

Към лятото на 1944 година общият ход на събитията по фронтовете на Втората световна война недвусмислено показва приближаващия крах на Третия райх и неговите съюзници. Червената армия настъпва мощно на изток и на юг, немските войски търпят поражения в Италия и Франция, а инициативата окончателно преминава в ръцете на Антихитлеристката коалиция. България, която до този момент се опитва да поддържа специфична „лоялна дистанция“ спрямо Германия, се оказва в почти пълна дипломатическа изолация: западните държави я разглеждат като съюзник на Оста, а СССР не забравя, че страната е обявила война на съюзниците му Великобритания и САЩ. Опитите на правителството да води тайни преговори за излизане от войната са закъснели и противоречиви, и когато Червената армия се приближава към българските граници, времето за маневри е почти изчерпано.

На 5 септември 1944 година СССР обявява война на България, което е шок за управляващите, но от гледна точка на Москва е логично продължение на политиката към държава, която официално все още е в съюз с Германия. Правителството се стреми бързо да промени курса, да прекрати отношенията с Райха и да сключи примирие със Съюзниците, за да избегне окупация и нова национална катастрофа. Но външните събития изпреварват вътрешните колебания: настъплението на Трети украински фронт към Дунав и политическата активност на отечественофронтовските сили вътре в страната водят до бърз и драматичен завой.

Девети септември и трансформацията на армията в „народна“

На 9 септември 1944 година в София избухва преврат, организиран от Отечествения фронт с подкрепата на части от армията и с благосклонното присъствие на Червената армия в непосредствена близост. Монархическият режим падa, регентите са арестувани, а властта преминава в ръцете на ново правителство, което незабавно обявява прекратяване на войната с Антихитлеристката коалиция и обявява война на Германия. Българската армия за броени дни трябва да се престрои – не само организационно, но и психологически – от съюзник на Райха в негов противник. В този момент в нея се съдържат противоречиви настроения: част от офицерството е дълбоко свързано с предишния режим и гледа с подозрение на новата власт, но мнозинството войници и немалко командири приемат идеята, че чрез участие в разгрома на Германия България може да спаси поне териториалната си цялост и да намали тежестта на бъдещия мирен договор.

Паралелно с политическите промени започва процес на „демократизиране“ и идеологическо преориентиране на армията, която постепенно започва да се нарича Българска народна армия. В кратки срокове са извършени чистки сред висшия офицерски състав, част от генералитета е отстранен или арестуван, а на преден план излизат офицери, които или са доказали лоялност към новата власт, или са готови да приемат новата политическа линия. Въпреки сътресенията и недоверието, армията успява да запази бойното си ядро и организационната си структура достатъчно цяла, за да бъде използвана в настъпателни операции. Това е ключов момент: решението България да участва активно във военните действия на страната на Антихитлеристката коалиция не е само политически акт, а и военностратегическа необходимост, защото на Балканите все още е концентрирана значителна германска групировка, която трябва да бъде разгромена с общите усилия на Червената армия, Българската армия и Югославската партизанска армия.

VI. Първи период на бойните действия: Балканските операции през есента на 1944 година

Мобилизация, стратегическо разгръщане и задачи на армията

След смяната на фронта България се задължава пред Съюзниците да участва активно в завършването на разгрома на Германия, като предостави значителни военни сили за операции срещу германските войски на Балканите. Първата задача е да се извърши бърза мобилизация и стратегическо разгръщане на армията в нови, настъпателни конфигурации. Въпреки вътрешнополитическата нестабилност и чистките, мобилизацията протича организирано и към 1 октомври 1944 година Българската армия достига численост около половин милион души. Това е внушителен ресурс за страна с ограничени икономически възможности и показва, че държавата се отнася сериозно към новата си роля в коалицията срещу Германия. Основната задача на армията е да настъпи по направленията София – Ниш – Прищина, Кюстендил – Скопие и Горна Джумая – Велес, да унищожи германските сили, които се опитват да задържат тези райони, и да овладее долините на Морава и Вардар, както и Косово поле.

Тази задача има не само оперативно, но и стратегическо значение: германското командване подготвя оттеглянето на 350-хилядната група армии „Е“ от Гърция към север, където тя трябва да укрепи отбраната на Третия райх в Централна Европа. В Югославия вече се е формирала мощна германска групировка от над половин милион войници, която може да бъде разгромена само с обединените усилия на Червената армия, югославските партизани и българските войски. Ако България не затвори пътищата за отстъпление през Вардар и Косово, значителни немски сили биха се измъкнали и биха продължили да оказват съпротива в Унгария и Австрия. Така българското настъпление придобива значение, което надхвърля националната рамка: то се превръща в ключов елемент от общия стратегически план на Антихитлеристката коалиция за ускоряване края на войната в Европа.

Нишката, Страцинско–Кумановската и Брегалнишко–струмишката операция

Втора армия под командването на генерал-майор Кирил Станчев поема направлението на главния удар София – Пирот – Ниш – Прищина. В една от решаващите операции – Нишката настъпателна операция – българските части се изправят срещу елитната немска СС дивизия „Принц Ойген“. Със съдействието на две авиодивизии от 17-а въздушна армия на Трети украински фронт българската армия успява да пробие противниковата отбрана, да разгроми значителни германски сили и да овладее важния пътен възел Ниш. Тази победа не само отваря пътя към Косово поле, но и показва на съюзниците, че България не е „номинален“ участник във войната, а реална бойна сила, способна да поеме тежестта на фронтови операции. В същото време Първа армия под командването на генерал Владимир Стойчев провежда Страцинско–Кумановската настъпателна операция, при която последователно са овладени дълбоко ешелонирани немски отбранителни рубежи, а армията преминава в преследване към Скопие и Косово поле.

Четвърта армия, първоначално командвана от генерал-майор Боян Урумов, а след това от генерал-майор Асен Сираков, действа по горноджумайско–велешкото направление и провежда Брегалнишко–струмишката операция от 15 октомври до 14 ноември 1944 година. В тези боеве българските войски освобождават Кочани и Щип, принуждавайки отстъпващия враг да изостави позиции и техника. На 13 ноември с участието на части от Четвърта армия е освободено и Скопие – символен град за българската национална кауза от времето на Възраждането. В резултат на двумесечни настъпателни действия в Сърбия, Вардарска Македония и Косово Българската армия напредва с повече от 200 километра, нанася на германците загуби от около 35 хиляди убити, ранени и пленени и блокира пътищата за изтегляне на значителни части от група армии „Е“. Около 33 хиляди германски войници не успяват да напуснат навреме Гърция и попадат в британски плен именно поради това, че българските войски заемат долините на Вардар и Морава и вратата към север се затваря. Дори противниците признават значението на този успех: началникът на щаба на група армии „Е“ генерал Ерих Шмид–Рихберг по-късно отбелязва, че българският войскови контингент е „значителна свежа бойна сила“, която прегражда пътя на групировката в момент на най-голяма уязвимост.

VII. Първа българска армия в Унгария и боевете по Драва

Сремската настъпателна операция и включването в съветската стратегия

Успешните операции на Балканите не означават край на участието на Българската армия във войната, защото хитлеристката коалиция все още не капитулира и фронтовете в Централна Европа остават активни. Взаимните договорености със Съюзниците и стремежът на България да укрепи позициите си в бъдещия мирен процес водят до решение Първа българска армия отново да бъде сформирана и изпратена да действа в рамките на общия стратегически план на Червената армия. Командването отново е поверено на генерал-майор Владимир Стойчев, който се ползва с уважение както сред българските офицери, така и сред съветските командири. Една от първите големи операции, в които армията участва, е Сремската настъпателна операция – част от общия замисъл за настъпление на войските от левия стратегически фланг на Червената армия, която провежда Будапещенската настъпателна операция.

Сремската равнина е важен оперативен район, защото контролът върху нея отваря пътя към южните подстъпи на Унгария и към Тисо–Дунавското междуречие, където германските войски се опитват да организират последни отбранителни линии. Българската армия, поставена в условия на суров климат, непозната местност и сложна коалиционна координация, трябва да изпълнява задачи, които не са по-леки от тези на големите съветски части. Тук ясно личи преходът от „национален фронт“ към „общосъюзнически фронт“: българският войник вече воюва не само за да защити родината, но и като част от по-широк стратегически план за разгрома на Германия. Участието в Сремската операция дава възможност на армията да натрупа опит във воденето на боеве в равнинен, наситен с реки и канали терен, и да се адаптира към съветските тактики и командни процедури, което ще бъде жизненоважно за предстоящите боеве в Южна Унгария.

Епичните боеве по Драва и цената на отбраната

След прегрупиране Първа българска армия заема позиции в Южна Унгария, където през март 1945 година германското командване предприема последното си голямо настъпление на Източния фронт, опитвайки се да отвори път към нефтените полета и да стабилизира фронта. В полосата на българските войски се разиграват драматични боеве по река Драва: Втора германска танкова армия се вклинява към Нагбайом, а на левия фланг на българите противникът форсира Драва, установява плацдарм и се стреми да достигне височините около Харкан. В продължение на дни българските части, заедно със съветските съединения, водят ожесточени отбранителни боеве, понасят тежки загуби, но не допускат пробив в дълбочина. От 8 март започват съвместни действия за ликвидирането на вклинилия се противник, като особено жестоки сражения се водят около селата Дравасаболч, Дравачехи и Дравапалконя.

Тези боеве, продължили четиринадесет денонощия, се превръщат в един от върховете на българската бойна слава във Втората световна война. Героизмът и твърдостта на първоармейците провалят плана на немското командване да използва настъплението при Драва като средство за стабилизиране на фронта и удължаване на войната. В телеграма до командващия Първа българска армия регентите подчертават, че усилията на бойците ще бъдат „надлежно оценени“ и ще осигурят „по-щастливи бъднини“ на България. Зад тези официални формулировки стоят конкретни човешки съдби: хиляди български войници загиват или са ранени далеч от родината, в села с непозвучащи имена, защото политиката на страната е довела до необходимостта да доказват с кръв лоялността на България към новата коалиция. Тук ясно личи трагичната цена на предишните грешки: същата армия, която още вчера е поддържала окупационен режим на Балканите, сега трябва да се бие до изнемога, за да защити държавните интереси в новия международен ред.

VIII. Мурската настъпателна операция и военнополитическите резултати

Настъплението към Австрийските Алпи и излизането на България в Централна Европа

В заключителния етап на войната Първа българска армия участва в Мурската настъпателна операция, в резултат на която българските войници достигат до подножието на Австрийските Алпи и действат на повече от хиляда километра от родината. Исторически това е безпрецедентно: никога преди в тринадесетвековната история на българската държавност войници под български флаг не са воювали толкова далеч от своите земи. Сравненията със средновековните походи на Крум и Омуртаг, които водят боеве в долините на Сава, Драва и Мура, но не достигат до алпийските масиви, създават силно чувство за историческа приемственост: сякаш потомците на прабългарите завършват един символичен кръг, достигайки източниците на реките, по чиито долини някога са воювали техните предци. От военна гледна точка настъплението към Австрия допринася за окончателното разпадане на германските отбранителни линии в този сектор и ускорява капитулацията на Третия райх.

Военното присъствие на България в Сърбия, Унгария и Австрия има и важен политически ефект. Участието в победата над Германия дава аргументи на българската делегация на Парижката мирна конференция да защитава териториалната цялост на страната и да настоява, че България, макар и била съюзник на Оста, в завършващата фаза на войната реално допринася за разгрома на хитлеристката коалиция. Делегациите на СССР, Чехословакия, Полша и други държави подкрепят тези аргументи, позовавайки се именно на участието на българската армия в боевете и на жертвите, дадени на фронта. Резултатът е, че бъдещият мирен договор – Парижкият от 1947 година – потвърждава не само границите на България от 1 януари 1941 година, но и окончателното присъединяване на Южна Добруджа, върната още през 1940 година. Така, въпреки политическите грешки и трагичните моменти, военното участие на Българската армия помага да се избегне трета национална катастрофа.

Човешките загуби, паметта за войната и оценките за българското участие

Участието на България във Втората световна война, продължило около четири години в различни фази, струва на страната около 35 хиляди човешки живота – войници, офицери, цивилни жертви на бомбардировки и репресии. Към това се добавят материални щети, разрушени градове и инфраструктура, икономическо изтощение и психологическа травма. Паметта за войната в българското общество остава сложна и многопластова: от една страна са спомените за бомбардировките над София, за екзодуса от разрушените квартали, за страхa от сирените и взривовете; от друга – спомените за „освободената“ Македония и Беломорието, за радостните посрещания на българската армия и за болезненото отстъпление след войната. Допълнителен пласт добавя участието на армията в разгрома на Германия – епичните боеве при Ниш, по Драва и Мура, които десетилетия наред са в центъра на официалната памет в социалистическа България.

Оценките за участието на Българската армия неизбежно се влияят от политическите контексти: след 1944 година се налага образът на армия, която „народната власт“ пречиства от „фашистки елементи“ и насочва срещу нацизма; след 1989 година се появяват опити за ревизия на този наратив и за по-критичен поглед към ролята на България като съюзник на Хитлер в началната фаза на войната. Въпреки различните интерпретации, едно остава трудно оспоримо: най-малко упреци могат да бъдат отправени към обикновения български войник и офицер, който, независимо от политическата линия на правителството, изпълнява дълга си на фронта. Армията се оказва в ситуация, в която политическите решения на държавното ръководство я водят първо в окупационни мисии, а после – в тежки настъпателни и отбранителни боеве далеч от родината, но именно тя е тази, която с кръв плаща за възможността България да запази своята държавност и граници след войната. Паметта за тези жертви продължава да бъде важен елемент от националното самосъзнание, независимо от промените в политическите оценки.

Участието на Българската армия във Втората световна война е драматична история за трудни избори, за политически грешки и за военен героизъм, която не се побира в простите схеми на „прави“ и „неправи“. България първо се присъединява към Тристранния пакт и участва в окупационния режим на Балканите, обявява война на Великобритания и САЩ и става цел на разрушителни бомбардировки, а след това прави рязък завой, обявява война на Германия и включва армията си активно в разгрома на Вермахта. На този фон Българската армия се проявява като гъвкава и способна бойна сила: тя успешно изпълнява задачи по охрана и администрация в „новите земи“, издържа тежките изпитания на въздушната война над родната територия и показва впечатляващи бойни качества в настъпателните операции в Сърбия, Македония, Косово, Унгария и Австрия. В резултат на това България успява да избегне трета национална катастрофа и да запази териториалната си цялост, включително Южна Добруджа, макар и на цената на сериозни човешки и материални загуби.

Историческата оценка за тези събития и до днес остава предмет на спорове, но едно изглежда ясно: армията, повече от който и да е друг институт, носи върху себе си тежестта на решенията, взети от политиците. Българският войник и офицер в периода 1939–1945 година воюва първо в сянката на националния идеал за обединение, а после – в името на оцеляването на държавата в новия международен ред, оформян от Антихитлеристката коалиция. Ако към политическите елити могат да се отправят справедливи и остри критики за недалновидност, закъснели решения и опасни илюзии, то към воините на Българската армия преобладаващо остава уважението към тяхната жертва и професионализъм. Втората световна война се превръща за България в пореден урок за цената на геополитическите заблуди, но и в свидетелство, че дори в най-тежки времена българският войник е способен да воюва с чест и да допринася за общата победа над един от най-мрачните режими в човешката история.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК