МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА (1913)

Междусъюзническата война (16 юни – 18 юли 1913 г.) е въоръжен конфликт на Балканите между бившите съюзници от Балканската лига – Царство България от една страна и Сърбия, Гърция, Черна гора и впоследствие Румъния, а косвено и Османската империя от друга. Тя е пряк резултат от неразрешените териториални спорове след победата над Османската империя в Балканската война (1912–1913). Войната има съдбоносно значение за България: тя води до тежка военна и дипломатическа катастрофа, която променя политическата карта на Балканите и оставя дълготрайни последици за българската национална кауза.

I. Исторически контекст и причини

1.1. Балканската лига и Първата балканска война

• Първата балканска война е в историята. Османската империя е разбита и почти изцяло изгонена от Европа. България установява контрол над земите от Мидия на изток до Гевгели на запад. Това включва важни икономически центрове като Одрин, Лозенград и Сяр,  едни от най-големите Беломорски пристанища – Кавала и Дедеагач. В тези земи живее голям брой българско население, което предполага още по-бързата им интеграция в държавата. Гърци и сърби от своя страна също получават значително разширение и също така си поделят голяма част от Македония. Именно Македония ще се превърна в ябълката на раздора за доскорошните съюзници, които, тълкувайки всеки по своему подписаните през 1912 година договори, ще искат да вземат колкото се може повече територия.
• През 1912 г. България, Сърбия, Гърция и Черна гора създават Балканската лига, съюз насочен срещу Османската империя, с цел освобождаване на останалите под турска власт християнски земи.
• Българската армия играе решаваща роля и постига грандиозни победи при Лозенград (Къркклисе), Люлебургаз – Бунархисар, стига до линията Чаталджа, а на юг – до Дедеагач и Солунска област.
• Сърбия и Гърция също разширяват териториите си в Македония, а Черна гора – в Северна Албания и Санджак.

1.2. Спорът за Македония

• Основният проблем е подялбата на Македония.
• Опирайки се на българо-сръбския договор отпреди войната, правителството в София настоява да получи от сърбите поне т. нар. безспорна зона и арбитраж от руския император за „спорната“ зона. Освен това българският политически елит има претенции и към Солун, въпреки че липсват довоенни договорености с Гърция. От една страна исканията на София изглеждат логични с довода, че населението във въпросните територии е преобладаващо българско. От друга страна, твърдението на управниците е, че българската армия е изнесла основната тежест на войната срещу османците, сражавайки се срещу главните им сили по направлението към Цариград, и е дала най-много жертви в сравнение с останалите съюзници. Съвсем друг въпрос е дали българското правителство не е трябвало да изчака някой по-удобен момент в близките години и да се задоволи със спечелното.
• Разбира се, Сърбия и Гърция имат съвсем друг поглед върху нещата. Виждайки че България ще се превърне във водеща сила на Балканите, двете държави започват да се опитват да променят това. Белград настоява за ревизия на договора си с България, така че да задържи не само „спорната“ зона, но и останалите македонски територии, завзети от войските ѝ, а Атина отбелязва, че компактни маси от гръцко население попадат под българско владениe. Един от главните аргументи на сърбите пък е, че те са изнесли основната тежест на войната в Македония, тъй като българската държава не е спазила уговорката си и вместо 100-хилядна войска е отделила за Вардарския военен театър само Седма рилска дивизия.
• България претендира за територии, които според нея са етнически и исторически български, особено Вардарска и Егейска Македония.
• За съжаление в това съдбоносно за България време държавният и военният елит не са на необходимото ниво за справяне със сложната политическа ситуация. Нека обаче за момент си представим, че се намираме на тяхно място. За по-малко от година българската армия успява да разбие по безапелационен начин турците и да стигне почти до столицата им. В резултат голяма част от Санстефанския идеал сякаш е постигнат – Беломорска Тракия, Странджанско и Пиринският край са изцяло в български предели. Това обаче не се отнася за по-голямата част от Македония. А осъществяването на националния идеал е толкова близо, че те губят търпение и искат да го постигнат още сега, в рамките само на една година. Не се отчитат много важни фактори като изморената войска, която е на бойното поле от октомври 1912, липсата на подкрепа сред която и да е от другите Балкански държави и възможността съседите ни да се обърнат срещу нас.
• Междувременно антибългарският съюз на Белград и Атина е готов. Преговори между двете държави се водят още през януари 1913 година. На 22 април е сключено предварително споразумение за съюз, а на 1 май и военна конвенция. Следва договор, с който двете страни си гарантират взаимно териториалните придобивки, както и разработка на общ военен план в случай на война срещу българите, към който се включва и Черна гора.
• Положението на България още повече се усложнява от поведението на Румъния, която дава сигнали, че би подкрепила евентуални военни действия срещу София. Това се дължи на факта, че в края на 1912 година Букурещ настоява да бъде компенсирана със земи в Южна Добруджа заради териториалното разширение на Балканския съюз. Искането първоначално е отхвърлено от българското правителство, с аргумента че въпросът не може да се разглежда докато трае войната срещу Османската империя. В началото на 1913 година обаче започват разговори за отстъпки към Румъния, която открито заплашва с окупация на части от Добруджа. Концесиите, които София предлага обаче са твърде незначителни в очите на румънските представители. Към февруари румънските искания са за територията до линията Силистра-Балчик, а впоследствие и Тутракан-Балчик. Не помага и намесата на великите сили, които с решение на провелата се в Петербург посланическа конференция от 26 април 1913 година отсъждат Силистра и околността ѝ да премине в румънско владение. Това обаче не устройва нито една от двете страни – румънците искат още земи, а българите смятат за недопустимо да предадат града, след като северните им съседи нямат никаква роля в Балканската война. Страстите временно са обуздани от руските предупреждения.
  За никого обаче не е тайна, че Сърбия и Гърция разговарят, а  на 5 юни румънският пълномощен министър в София Димитриу Гика предупреждава, че „в случай на война между съюзниците Румъния ще мобилизира и навлезе с войските си, за да обезпечи своите интереси.“ Излишно е да се споменава, че подобна война е добре дошла за Османската империя, която още не може да се примири, че една от най-силните ѝ крепости Одрин е в български ръце, а изглежда не смята да спазва решенията от Лондон – нейните войски в Тракия не само не са демобилизирани, а са подсилени със свежи сили.

1.3. Ролята на Великите сили

• Великите сили (Русия, Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция, Италия) се стремят да запазят баланс на силите на Балканите.
• Растящото напрежение между Балканските съюзници подтиква Русия към действие. За Петербург разпадът на съюза представлява  един изключително неприятен сценарий, който се надява да избегне. Затова на 2 юни руският посланик в София Александър Неклюдов отправя покана до новия премиер Стоян Данев за събиране на министър-председателите от Балканския съюз в руската столица. България гледа скептично на предложението и настоява да се извърши арбитражът, така както фигурира в договора със Сърбия. От Белград също изказват претенции с цел протакване. Руското търпение постепенно се изчерпва и на 14 юни в София пристига телеграма от външния министър Сазонов, в която се отправя ултимативна покана за среща в Петербург. Това кара Фердинанд и Данев да отстъпят и да приготвят делегация.
• Австро-Унгария подкрепя Сърбия да бъде ограничена, но не е готова на военна намеса.
• Румъния и Османската империя използват напрежението, за да поискат териториални компенсации.

II. Ход на Междусъюзническата война

2.1. Българското върховно командване и решението за настъпление

• България, разочарована от дипломатическите усилия, решава да реши спора със сила.
• Всички досегашни сигнали обаче са или пренебрегнати, или пропуснати от родния политически елит и така се стига до 16 юни 1913 година, когато цар Фердинанд и ген. Михаил Савов решават да засилят българската позиция на предстоящите преговори с една успешна военна акция. През нощта на 16 срещу 17 юни  ген. Савов в изпълнение на заповедта на царя нарежда на Четвърта и Втора армия да атакуват сръбските и гръцките позиции в Македония, което става без знание на правителството. Този дата остава в нашата история като „Денят на престъпното безумие“.
• Подробностите около тази случка не са напълно ясни. Съществуват доста несигурни твърдения и са изказани различни мнения. Някои смятат дори, че ген. Савов сам е съставил заповедта на Фердинанд за нападение, но пък самият той казва, че следва единствено нарежданията на монарха. Все още стои и въпросът дали тогавашното правителство е било напълно наясно с решението на царя. Тезата, че атаката е предприета без знанието на министър-председателя Данев е широко застъпена, но според някои това на практика няма как да се случи. Едно е сигурно – съществува сериозно разминаване  в оценките и намеренията на правителството, царя и военните, т.е. отговорните фактори за бъдещето на страната.

2.2. Българската армия – сила и слабости

• България разполага с около 500 000 войници (една от най-големите армии в региона), но е деморализирана, снабдяването е затруднено, а фронтът – прекалено дълъг.
• Противниците мобилизират:
  • Сърбия – ~420 000 войници
  • Гърция – ~150 000
  • Румъния – ~300 000 (влиза по-късно)
  • Османската империя – ~200 000 (по-късно в Тракия)

2.3. Военни действия срещу Сърбия

• Българската армия започва настъпление на фронта между Осоговска планина и Орфанския залив.   Левият бряг на Струма е изчистен от гръцки войски, завладяно е Гевгели. Настъплението на Пета армия на север от Осогово обаче закъснява, а  две български армии (Първа и Трета) на практика бездействат, заради нерешителността на правителството на Данев. Министър-председателят се опитва да разреши конфликта по дипломатически път и под негов натиск офанзивата е прекратена, което впоследствие ще бъде оценено като стратегическа грешка.
• Западните ни съседи се възползват от това и на 18 юни минават в контранастъпление, нанасяйки тежък удар по десния фланг на Четвърта армия. Сръбският успех е неутрализиран от победата на лявото българско крило. Втора армия обаче е в кризисна ситуация, тъй като не е добре позиционирана. Гърците се възползват от това и настъпват с голямата си артилерия. На 21 юни позициите са пробити на две места – Лахна и Кукуш. Четвърта армия успява да се изтегли своевременно към Калиманското плато, но оставя в сръбски ръце Кочани, Щип и др.
• Битка при Брегалница (30 юни – 8 юли 1913) – решаващо сражение.
  • Българската 4-та армия атакува, но сръбските войски, по-добре организирани и снабдени, нанасят тежки загуби.
  • Българите са принудени да отстъпят.
• На 4 юли Трета сръбска армия настъпва към Царево село, но е спряна след успешното за българите сражение при Калиманци (11 юли). Следва и българска победа при Голеш, но опитите на армията ни да настъпи са безуспешни. В началото на юли Първа армия се изтеглия, което на сръбската Тимошка групировка да окупира заедно с румънците цяла Северозападна България без Видин.
• Куманово и Щип остават под сръбски контрол, българите губят стратегическата инициатива.

2.4. Военни действия срещу Гърция

• Така стигаме до Кресненското сражение, едно от най-ключовите в цялата война. На 10 юли въпреки поканата на румънското правителство за мирна конференция, на която българите откликват, гръцкият крал Константин I отказват да спре. На 14-15 юли българските и гръцките части се срещат при Кресна. Втора, части от Четвърта армия, с подкрепата на Западнородопския и Самоковския отряд, нанасят тежко сражение на врага и заплашват с обкръжение. Опитите за пробиване на гърците са безуспешни и бързо променилият мнението си Константин I е принуден да поиска спиране на военните действия. Примирието е договорено в Букурещ и влиза в сила на 18 юли.
• Сражения при Кукуш, Лахана и Дойран (юни–юли 1913).
  • Първоначално българите успяват да превземат Кукуш, но гръцките сили под командването на крал Константин I преминават в контранастъпление.
  • Гърците настъпват към Сяр, Драма и Кавала.
  • Войната се превръща в тежка позиционна битка с много жертви.

2.5. Интервенцията на Румъния

• На 28  юни и румънците се включват във войната съвсем очаквано. Войските им преминават Тутракан-Балчик и се отправят към Шумен и Варна. Съгласно заповед на правителството българските погранични части не оказват съпротива, а повечето войски са изтеглени от Северозападна България.
• При вестта за румънското форсиране на Дунав, кабинетът Данев подава оставка (2 юли). Отчаяният цар Фердинанд няма друг избор освен да се обърне директно към крал Карол и да обещае, че румънците ще получат каквото искат стига да прекратят действията. На 4 юли е сформирано новото правителство на Васил Радославов. Външният министър Генадиев уведомява, че страната ни предава територията, населена с българи, на румънците. Тяхната армия обаче продължава настъплението си  съгласно договореност с генералните щабове на Сърбия и Гърция.
• Румънското нахлуване заставя кабинета да търси примирие със сърби и гърци. Съюзниците обаче отказват да преговарят. През това време те се договарят за общо настъпление към Горна Джумая. Причината врагът да не иска да подпише примирие са договорките, които трите държави са направили за разпределение на териториите, които ще придобият след войната.
• Румъния иска като компенсация Южна Добруджа, която България не е в състояние да защити.

2.6. Османската намеса

• Редно е да обърнем и внимание на действията на единствения български враг от предишната война – Османската империя. Турското правителство хитро изчаква развоя на бойните действия между съюзниците до 29 юни.  Тогава то предприема офанзива с флота си, като достига Ахтопол. Ден по-късно и сухопътните войски се включват, достигайки Булаир и Чаталджа. 
• Без да обявяват формално война, на 6 юли османците прекосяват граничната линия Мидия-Енос. На същия ден си връщат Люлебургаз, Виза и Бунархисар. На 10 юли авангардът на турските воюски влиза и в Одрин. България, която разполага с твърде малко редовни войски в района, се обръща към Великите сили с молба да гарантират спазването на Лондонския договор, но без успех.
• Реваншистко настроената турска армия опожарява редица села и прогонва местното население на север. Българското командване започва да прехвърля масово войски в Тракия чак на 20 юли и турското напредване е преустановено. В началото на август, под натиск от Русия и Великобритания, цариградското правителство изтегля войските си зад старите български граници. Макар късно, ролята на Великите сили се оказва ключова.
  

III. Край на войната и мирни договори

3.1. Примирие и Букурещки мирен договор (28 юли / 10 август 1913)

• Мирният договор на България с бившите ѝ съюзници и Румъния е сключен в Букурещ на 28 юли. Съгласно клаузите му България отстъпва на Румъния Южна Добруджа, Сърбия запазва Вардарска Македония, а българо-гръцката граница минава по Беласица и Места.
• България запазва само малка част от Македония (т.нар. Пиринска Македония).

3.2. Цариградски мирен договор (16 септември 1913)

• Подписан с Османската империя.
• България се отказва от Одринска Тракия и Източна Тракия, които остават в османски ръце.
• Границата е фиксирана по река Марица и линията Мидия–Енос.

IV. Последствия

4.1. Национална катастрофа

• Междусъюзническата война е смятана за Първа национална катастрофа на България.
• Трудно е да си представим от колко голямо значение за развитието на Югоизточна Европа се оказва Междусъюзническата война. Непосредствено преди нея България се превръща в регионална сила, която в очите на своите съседи заплашва  баланса на силите на полуострова. Фаталните грешки на българската власт не бива да бъдат поставяни под съмнение, но хвърлянето на цялата вина върху само един човек или звено не е справедливо. 
• Равносметката е отчайваща. След тежките войни и дадените близо 200 000 жертви България увеличава населението си с едва 8%, като тоя наброява 4 800 000 души. За сравнение Сърбия го увеличава с 40%. Макар площта на страната ни да се увеличава от 96 000 кв. км до 112 000 при настъпила демографска, икономическа и политическа криза. България изживява Първата национална катастрофа. Сърбия и Гърция излизат от конфликта с почти удвоена площ, а Румъния придобива важни и плодородни територии. Макар днес да гледаме на техните действия като вероломни и недостойни, не бива да забравяме, че всяка държава преследва собствените си интереси и е наивно да очакваме, че те ще се откажат от тях само защото една кауза се смята за по-справедлива от друга.

4.2. Политически последици

• Правителството на Стоян Данев пада, а недоволството от цар Фердинанд нараства.
• Политическата нестабилност води до засилване на реваншистките настроения и желание за ревизия на Букурещкия договор.
• България се ориентира към Германия и Австро-Унгария, подготвяйки се за бъдещ реванш във война срещу Сърбия и Румъния.

4.3. Международни отношения

• Русия губи влиянието си над България, което се прехвърля към Централните сили.
• Румъния укрепва позициите си, а Сърбия и Гърция се сближават и стават основни опоненти на България.

4.4. Военни и социални последици

• Армията е деморализирана, но се модернизира в следващите години с германско и австро-унгарско въоръжение.
• Икономиката е изтощена, данъците се увеличават, а обществото е травмирано от загубите и бежанските вълни.

V. Значение и историческа оценка

Междусъюзническата война е ключов повратен момент в българската история.

• Тя показва провала на българската дипломация, липсата на реалистична външна политика и надценяването на военните възможности.
• Войната слага край на мечтата за национално обединение, започнала с Освобождението (1878).
• Създава дълбоки балкански вражди, които ще се пренесат в Първата световна война (1915–1918), когато България ще търси реванш срещу Сърбия, Румъния и Гърция.

Основни сражения и операции (16 юни – 18 юли 1913 г.)

Дата	Място / Сражение	Участващи армии	Командващи	Ход и изход
16–17 юни 1913	Български нападения срещу Сърбия и Гърция (начало на войната)	Българска 4-та армия срещу Сръбска 1-ва армия; Българска 2-ра армия срещу Гръцка армия	Ген. Михаил Савов (България), Радомир Путник (Сърбия), крал Константин I (Гърция)	Българите започват настъпление без официална декларация за война; първоначални успехи, но липса на синхрон и логистика.
19–21 юни 1913	Кукуш (дн. Килкис, Гърция)	Българска 2-ра армия (ген. Иванов) срещу Гръцката армия	Ген. Никола Иванов (България), крал Константин I	Българите отстъпват след тежки боеве; гърците овладяват Кукуш, който е опожарен.
20–23 юни 1913	Лахана	Българска 2-ра армия срещу Гръцката армия	Ген. Иванов / Константин I	Гръцките сили настъпват към Серес и Драма; българите губят позиции.
30 юни – 8 юли 1913	Брегалница (Македония)	Българска 4-та и 5-та армии срещу Сръбска 1-ва, 2-ра и 3-та армия	Ген. Стефан Тошев, ген. Димитър Гешов / Радомир Путник	Решаваща битка: българите губят стратегическата инициатива; тежки загуби (~20 000 българи, ~16 000 сърби).
4–10 юли 1913	Дойран	Българска 2-ра армия срещу Гръцката армия	Ген. Иванов / Константин I	Българите задържат позиции известно време, но се изтеглят поради сръбски натиск на север.
10–14 юли 1913	Щип – Кратово – Куманово	Българска 4-та армия срещу Сърбия	Ген. Ковачев / Путник	Българската отбрана се разпада; Сърбия заема цяла Вардарска Македония.
10 юли 1913	Румънско нахлуване в Северна България	Румънска армия (3-ти и 4-ти корпус) срещу минимална българска отбрана	Ген. Пр. Крецулеску (Румъния)	Румъния без бой достига до Враждебна и заплашва София; българите се изтеглят заради липса на сили.
12–20 юли 1913	Османско настъпление в Източна Тракия	Османска армия срещу слаби български гарнизони	Ахмед Изет паша / ген. Николаев	Османците си връщат Одрин и Източна Тракия без сериозна съпротива.

Обобщение на силите

Държава	Максимален мобилизационен състав	Командване	Основни направления
България	~500 000 души	Цар Фердинанд I, ген. Михаил Савов	Срещу Сърбия (Вардарска Македония) и Гърция (Егейска Македония); отбрана срещу Румъния и Османската империя.
Сърбия	~420 000 души	Радомир Путник	Вардарска Македония, контраофанзива към Кюстендил и Щип.
Гърция	~150 000 души	Крал Константин I	Егейска Македония, настъпление към Сяр, Драма, Кавала.
Румъния	~300 000 души	Ген. Пр. Крецулеску	Бързо нахлуване в Северна България (Добрич – Варна – София).
Османска империя	~200 000 души	Ахмед Изет паша	Настъпление в Източна Тракия, връщане на Одрин.

Анализ на ключовите фактори за поражението на България

• Липса на дипломатическа подготовка – България започва войната без съюзници и срещу обединен фронт.
• Преразтеглен фронт – армията е изтощена и разположена на няколко посоки без обща стратегическа координация.
• Морална и логистична криза – липса на боеприпаси, резерви и транспортна мрежа.
• Неочаквана румънска и османска намеса – удар в тил и загуба на Тракия без бой.

Междусъюзническата война от 1913 г. е трагична страница за България. Въпреки героизма на войниците, страната плаща цената на прибързани решения, дипломатическа изолация и липса на единство между съюзниците. Тази война оставя трайни рани в българското национално съзнание, превръщайки се в символ на пропуснат шанс за обединение и начало на поредица от национални катастрофи.
Историците я разглеждат като предупреждение за опасностите от неразумен максимализъм и изолация в международната политика.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК