„Чърчил е расист!“ Надписът се появява, надраскан със спрей върху статуята на Уинстън Чърчил в Лондон по време на местните протести срещу расизма Black Lives Matter. Впоследствие се появяват и редица писания по темата, включително и статия на CNN, която призовава да бъде свален ореолът около личността му на „велик бял мъж“.

Протестиращи под лозунга “ Black lives matter“ във Великобритания поискаха да бъде свалена и статуята на лидера на индийското националноосвободително движение Махатма Ганди (1869-1948), инсталирана в град Лестър.

Че Чърчил е бил меко казано труден човек със своите разбирания за света, едва ли някой ще спори. Дали е бил расист? Възможно е. Той е човек, роден в аристократично семейство по времето на империята на кралица Виктория, така че вероятността да е имал онова изконно усещане за превъзходство над останалите, едва ли е малка.

По-големият въпрос в случая – важно ли е това? Дори и от гледната точка на борбата с расизма? Истината е, че много от хората, които историята помни като големи личности, са имали своите морални слабости. Освен всичко друго, Чърчил е прекалявал с алкохола. Ганди е бил доста агресивен спрямо жените. Джордж Вашингтон пък идва от културния и икономически елит на робовладелците плантатори във Вирджиния. И така нататък… Въпросът е, че техните имена са останали в историята не с личните им недостатъци, а с това, което са направили.

Желанието да се преразглежда историята не е нещо ново. За политическата пропаганда миналото винаги е било виждано като оръжие. Сриваш едни образи, за да изградиш други. И едва ли някой може да спре тези опити. Въпросът е какво ще постигнат тези, които драскат по статуята на Чърчил, забраняват „Отнесени от вихъра“, „Малка къща в прерията“ и епизод на сериала „Фолти тауърс“, редактират „Пипи Дългото чорапче“ или бутат паметници? Или по-скоро какво си мислят, че ще постигнат?

Защото реалният резултат от тези действия, освен вероятното вътрешно удовлетворение, че са направили все пак нещо видимо, е събуждането на неприязън сред една немалка част от останалото население.

Борбата срещу расизма е борбата да спечелиш максимално много хора към това да оставят настрани предразсъдъците си и да гледат към околните хора като към личности, а не като към представители на „по-нисша“ раса. Вандалските актове, бутането на паметници, налагането на някаква безумна цензура върху продукти на културата събуждат обаче съвсем други послания – послания за агресия, варварство и бясна тълпа, която идва да наложи идеологията си със сила.

Цензурата върху книги и филми, бутането на паметници и цялата тази агресия неминуемо създават реакционни движения. А колкото по-нелепи са забраните и виковете, толкова повече сила набират те.

Неимоверно лесно е да се присмееш на идеология, която е толкова крехка и ранима, че се обижда от епизод на „Фолти тауърс“ или изпада в ужас всеки път, когато известна писателка изразява малко по-различно мнение.

ИЗГЛЕЖДА ВЯРНО ТВЪРДЕНИЕТО НА ОРУЕЛ, ЧЕ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ РАСИСТИ ЩЕ БЪДАТ АНТИРАСИСТИТЕ…