ЦАР ИВАН АЛЕКСАНДЪР

Четиринадесетото столетие е може би един от най-любопитните и будещи интерес сред историците периоди от развитието на българската държава. Това вероятно се дължи на многобройните превратности, с които е характерен неговият ход. Чумни епидемии, дворцови метежи, вражески нашествия и задаващата се тъмна сянка на османското завоевание са само част от събитията, променящи облика на Балканите и даващи път за изява на нови играчи на политическата сцена.

За България този век е векът на Срацимировците – могъщата династия, водеща произхода си от куманския род на Тертеровците, и великата династия на Асеневците.

I. Образът на владетеля в българската памет

Вече сме проследявани политическите изяви на много от по-изтъкнатите представители на Срацимировците – като Елена Българска, Иван Срацимир, Иван Шишман, Константин II, Фружин, Александър Шишман и др. Но сред тях липсва едно последно парче от пъзела, за да добием цялостна представа за политическата мозайка на Балканите през XIV в. Става дума, разбира се, за цар Иван Александър – име, многократно провокирало разпалени спорове и противоречия сред болшинството български читатели.

За някои владетелят на Второто българско царство е виждан като причината за упадъка на българската държавност и виновника за разкола на страната. Други пък приписват на неговото властване качествата на истински втори Златен век на култура и политическо могъщество – своеобразен апотеоз на развитието на Средновековна България.

Историята има своите начини да предизвиква и отсява неопитните владетели, които обикновено завършват живота си с насилствена смърт, предшествана от кратко управление. Иван Александър, от друга страна, се нарежда сред малцината български владетели с най-продължителен период на властване – цели четиридесет години, отстъпвайки единствено на цар Петър I.

II. Възкачване на престола (1331 г.)

Иван Александър се възкачва на престола през 1331 година, след успешния преврат срещу племенника си Иван Стефан. Той се ползвал с одобрението на болярското съсловие и подкрепата на армията.

Пред стабилността на властта му обаче стояли три големи пречки:

1. На запад – набиращото сили сръбско кралство, което не било доволно от свалянето на техния протеже Иван Стефан.
2. На север – вуйчото на Иван Александър, Белаур, отказал да признае властта на своя племенник и се укрепил във Видин.
3. На юг – византийският император Андроник III подготвял поход за отнемане на тракийски крепости, възползвайки се от смяната на властта в Търново.

III. Отношения със Сърбия: съюз чрез династичен брак

Иван Александър съумял сравнително бързо да се справи със заплахата от Сърбия. Непосредствено след възцаряването му, и там на власт се издига нов владетел – амбициозният Стефан Душан.

Българският цар си гарантирал неговата подкрепа, като му предложил за съпруга сестра си Елена Българска – жена, чиято съдба отредила много по-голяма роля от тази на обикновен гарант за мир.

Историците виждат в този жест не само дипломатическо решение, а и далновидна стратегия за укрепване на българското влияние на Балканите.

IV. Войната с Византия и битката при Русокастро

За да отслаби вуйчо си Белаур, Иван Александър насочва към Видин татарски наемници, а сам тръгва с войските си срещу византийците в Тракия.

Българите имали числено превъзходство и си върнали градове като Дъбилин (Ямбол), Русокастро, Айтос и др. Византийците избягвали решителна битка, но царят подготвял изненада.

На 18 юли 1331 г., с помощта на 3000 татарски наемници, българската армия разгромява ромеите при Русокастро. Победата е решителна – българите си връщат редица територии, а мирът е скрепен с династичен брак между дъщерята на Андроник III и престолонаследника Михаил, сина на Иван Александър.

Същевременно възвърнатите земи в Тракия са връчени като апанаж (феодално владение – б. ред.) от българския цар на племенника му Шишман, за което говори един каменен надпис, открит в Ямбол през 1884 година. Съдбата на новото владение и владетеля му не ни се разкриват от достигналите до нас извори, но може да предполагаме, че то става жертва на опустошителните османски набези в Тракия в хода на византийската гражданска война от 40-те години на XIV в. При все това, самото му създаване говори в подкрепа на предпочитаната от Иван Александър политика на непотизъм или споделен суверенитет, стремейки се да покрие цялата държавна територия с власт, упражнявана директно от неговата фамилия. След като ликвидира и опасността от Византия, българският суверен най-накрая има възможност да насочи вниманието си и към непокорството на вуйчо си Белаур, който все още се бунтувал във Видин.

V. Борбата с Белаур

Постигнатите вече победи на бойното поле подхранват самочувствието на Иван Александър и доверието на армията в него като предводител. Трудно е да се каже кога започва наказателния поход срещу Видин, но по всичко изглежда, че укрепения характер на твърдините на Белаур не способства за незабавното разрешение на българската междуособна война в полза на Александър.

Всъщност може да твърдим, че конфликтът се проточва за цели пет години, като според изворите през 1336 година българският цар нахлува с голяма войска „в Бдин, цялото Подунавие, даже и до Морава“. Този източник ни подсказва сериозна подготовка и действително след посочената година, името на Белаур изчезва от историческите хроники. Имайки предвид безкомпромисния начин, по който Иван Александър преследва враговете на своята власт, едва ли може да смятаме, че Белаур получава милост от племенника си и се е отървава.

От достигналите до нас сведения за Иван Александър може да заключим, че дори и държавните граници не спират българския цар в желанието му да унищожи своите политически противници, както бившата търновска царица Анна Неда бързо се убеждава. Намерила убежище в Дубровник след преврата на Иван Александър, тя скоро е споходена от делегати на сръбския крал Стефан Душан, убеден от зет си да изиска изгонването на някогашната царица от крайморската република.

VI. Дипломатически сблъсъци: Анна Неда и Шишман

Бившата царица Анна Неда, изгонена от Търново, намира убежище в Дубровник, но по настояване на Стефан Душан е прогонена и оттам.

Нейният син Шишман предявява претенции към престола от Константинопол, където намира поддръжка от Йоан Кантакузин. Това създава нова заплаха, но кризата се разсейва с избухването на византийската гражданска война (1341–1347), която въвлича всички балкански държави.

VII. Иван Александър в „Софийския песнивец“

Многобройните победи на царя в края на първото десетилетие от управлението му са ознаменувани със съставянето на Софийския песнивец (1337 г.) – похвално слово, поръчано от самия владетел. В него Иван Александър е описан като:

Най-православния между всички, старейшина и военачалник и крепък в битки, любезен и благоприветлив, руменодоброзрачен и красив на вид.

Авторът не пести хвалебствия по отношение на покровителя си, сравнявайки го дори с Александър Велики, завоевател на градове и крепости, победител над „гръцкия цар“ и обединител на земите до Морава както можем да се убедим от следващите редове:

По своята военна мощ той ми изглежда като втори древен Александър. Така и този отначало много градове превзе с крепкост и мъжество. Такъв се яви сред нас великият Иван Александър, който царува над всички българи, който се прояви в големи и усилни битки и мощно низложи гръцкия цар, и когато този се скиташе го хвана в ръцете си и превзе укрепени градове; Несебър и цяло Поморие с Романия, така също Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава. И като хвана с ръце всички свои врагове, подложи ги под нозете си и установи крепка тишина във вселената.

VIII. Културен разцвет и книжовност

Лондонското евангелие

Един от най-ярките символи на културния подем при Иван Александър е Лондонското евангелие (1355–1356 г.). То представлява богато илюстрован ръкопис, днес съхраняван в Британската библиотека. Съдържа повече от 366 миниатюри – сцени от Новия завет, придружени с изображения на царя, неговото семейство и висши духовници. Това е най-големият средновековен илюстриран ръкопис на славянски език.

В него Иван Александър е представен като „нов Константин“ – покровител на православието, владетел, равен на византийските императори.

Манасиевата хроника

Друг значим паметник е преводът и преписът на Манасиевата хроника – византийско произведение, което при Иван Александър е украсено с над 300 цветни миниатюри. В тях се преплитат исторически и религиозни сцени, но и политическо послание – българският владетел е изобразен като продължител на традицията на православната имперска власт.

Търновската книжовна школа

По времето на Иван Александър Търново се превръща в славянски духовен център. Тук работят книжовници като Теодосий Търновски и неговия ученик Евтимий (по-късно патриарх). Превеждат се и се създават богослужебни книги, жития, похвални слова.

Царят лично покровителства книжовниците, като осигурява средства за преписи и украса. Благодарение на това днес говорим за „втори Златен век на българската култура“, макар и този път в сянката на политическа нестабилност.

Манастирско строителство и изкуство

Иван Александър е ктитор на редица църкви и манастири:

• обновява части от Търновския царски манастир „Св. Четиридесет мъченици“;
• дарява средства на Рилския манастир, където са изографисани сцени с неговия образ;
• в манастирите около Търново се появяват стенописи, където царят и семейството му са изобразени като защитници на православието.

Тези художествени паметници съчетават византийска традиция и местна българска школа, създавайки стил, който оказва влияние и върху съседни православни земи.

IX. Среща с османската заплаха

Втората половина на XIV век е белязана от усилващото се присъствие на османските турци на Балканите. Първите им нападения започват още през 40-те години, а след битката при Черномен (1371 г.) те се превръщат в решаваща сила. Иван Александър успява временно да запази България от големи поражения, но вече в края на живота му става ясно, че османската опасност е реална и неизбежна.

X. Разделянето на царството

В опит да укрепи властта на династията си, Иван Александър разделя държавата между синовете си. Иван Срацимир получава Видин, а Иван Шишман – Търново. Това разделение обаче се оказва фатално, защото отслабва централната власт и улеснява османското завоевание.

Оценките за Иван Александър са противоречиви:

• Критиците го смятат за владетел, чиято политика на непотизъм и разделение довела до отслабване на България пред лицето на османската опасност.
• Защитниците му посочват, че при него България преживява последен културен разцвет, отбелязан с изключителни книжовни паметници и художествени творби.

Истината вероятно е в сложното съчетание на двете.

Иван Александър остава емблематична фигура в българската история. Той е владетел, който успява да спечели важни военни победи, да укрепи династическите връзки на Балканите и да постави България в центъра на културен подем. В същото време неговото управление бележи началото на фаталното раздробяване и на невъзможността да се спре османската експанзия.

Затова XIV век, и по-специално управлението на Иван Александър, остава време на контрасти – между блясъка на ръкописите и миниатюрите, и мрака на надвисналото робство; между гордостта на „самодържеца на българи и гърци“ и драмата на разделеното царство.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК