БЪЛГАРСКИЯТ АГРАРИЗЪМ НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ

Българският аграризъм представлява уникално политическо и социално явление в новата българска история, което не само отразява стремежите на мнозинството от населението – селяните, но и се превръща в опит за цялостна трансформация на държавната система. В периода след Освобождението България остава предимно аграрна държава, в която 75–80% от населението се занимава със земеделие, но въпреки това политическата власт и икономическите приоритети са съсредоточени в градските елити, финансовите кръгове и индустриалните интереси. Този дисбаланс поражда социално напрежение и политическо разочарование, което създава условия за появата на организирано земеделско движение. В основата на аграризма стои идеята, че селото е не просто икономическа структура, а социален организъм със собствен морал, култура и интереси, които трябва да получат политическо представителство и водеща роля в държавата. Най-яркият изразител на тази идеология става Александър Стамболийски – харизматичен лидер, мислител и реформатор, който превръща Българския земеделски народен съюз (БЗНС) в най-мощната политическа сила в страната след Първата световна война. Неговите последователи, ученици и съмишленици развиват аграрната доктрина в различни посоки – от умерен парламентаризъм до радикално съсловно преустройство на обществото. Аграризмът не е просто партийна програма, а цялостна философия за държавата, икономиката, обществото и морала. Именно поради това той се превръща в едно от най-значимите и противоречиви явления в българската история, оставяйки трайни следи в политическата култура, социалната структура и историографските дебати.

I. Социално-икономически предпоставки за възникването на аграризма

Земеделието като гръбнак на българското общество

След Освобождението България наследява икономическа структура, доминирана от селското стопанство, което се явява не просто основен производствен сектор, а жизнена основа на обществото, културата и социалната организация. В условията на липса на развита индустрия, ограничени финансови ресурси и слабо урбанизирано население, земеделието осигурява препитание на 75 до 80% от българите, които живеят в села и малки населени места, а техният труд формира гръбнака на националния доход и държавния бюджет чрез данъци и десятъци. Въпреки това политическата система и управлението на страната се контролират от градските елити, бивши възрожденски дейци, чиновници, офицери и търговско-финансови кръгове, които не познават в дълбочина проблемите на селската общност. Селяните често са обект на експлоатация чрез данъчни тежести, лихварство и търговска спекула, което води до бедност, задлъжняване и обезземляване. Този процес е особено опасен, защото заплашва не само икономическата стабилност, но и социалния мир, тъй като разрушаването на традиционното селско стопанство означава разпад на самата национална тъкан. Политическите партии, които управляват след Освобождението, насочват вниманието си към индустриализацията, инфраструктурата и държавното строителство, но пренебрегват нуждите на селото, което остава в периферията на модернизационните политики. Този дисбаланс създава усещане за несправедливост и отчуждение сред селските маси, които не разбират защо техният труд и мнозинство нямат политическо представителство и влияние върху държавните решения. Постепенно възниква убедеността, че селяните трябва да изградят своя самостоятелна организация, която да защитава интересите им пряко, без посредничеството на градските партии. Така земеделието от икономическа реалност се превръща в социална сила, а по-късно и в политически проект, който ще положи основите на аграрното движение. Именно тази структурна роля на земеделието в българското общество прави възможно появата на аграризма като нещо повече от идеология – като историческа необходимост и политически отговор на реалните условия на живота.

Обезземляване, дългове и социално напрежение

Процесът на обезземляване на селяните след Освобождението се превръща в един от най-сериозните социални проблеми в България, защото той не само лишава значителна част от населението от основното средство за препитание, но и разклаща вековните основи на селското общество. Множество фактори допринасят за този процес – разпокъсаността на земята вследствие на наследствени делби, лихварските практики, чрез които селяните са принудени да продават имотите си, както и неефективната държавна политика, която не създава механизми за защита на малкия собственик. В условията на ниска производителност, примитивни агротехнически методи и зависимост от природните условия, всяка лоша реколта води до задлъжняване, което от своя страна често завършва с продажба на земя на частни лица, търговци или банки. Така постепенно се формира слой от безимотни и малоимотни селяни, принудени да работят като наемна работна сила или да мигрират към градовете, където обаче индустрията все още не може да поеме такъв приток от работници. Социалното напрежение се задълбочава от факта, че държавата прилага данъчна система, която тежи най-вече върху селското население, докато богатите градски слоеве често намират начини да избегнат данъците чрез политически връзки. Селянинът се чувства изоставен от властта, лишен от икономическа сигурност и политическо влияние, а това поражда усещане за дълбока несправедливост и готовност за съпротива. Появяват се първите локални бунтове срещу натуралния десятък, който се възприема като символ на държавната експлоатация и социалната неравнопоставеност. Именно тези бунтове разкриват, че селското население е готово да действа организирано, стига да има лидери и структури, които да го поведат. В тази обстановка аграрното движение не се ражда като абстрактна идеология, а като практичен отговор на реалните нужди на милиони хора, които търсят защита, справедливост и нов модел на обществен ред. Постепенно аграризмът ще се оформи като доктрина, но неговата истинска сила идва от това, че стъпва върху конкретната болка на селото, превръщайки социалното напрежение в политическа енергия.

Липса на политическо представителство и пренебрегване от градските елити

Един от най-съществените фактори за възникването на аграризма е фактът, че селското население, въпреки че представлява огромното мнозинство от българския народ, е практически изолирано от политическата власт и вземането на решения. Още от Учредителното събрание и първите парламенти политиката е доминирана от градските прослойки – интелигенция, офицери, адвокати, търговци и висши чиновници, които създават партии, пишат програми и изработват закони, без да се допитват до реалните нужди на селяните. Тези партии често използват селското население само като електорална маса, мобилизирайки го чрез местни влиятелни личности, но не му дават възможност да формулира собствени интереси и да има свои политически представители. В резултат на това селяните започват да възприемат политиката като нещо чуждо, дори враждебно, което работи срещу тях и облагодетелства градските класи. Проблемът се задълбочава от факта, че парламентът и правителството приемат закони, които често увеличават данъчната тежест върху земеделците, вместо да ги подпомагат с модернизация, инфраструктура или кредитни облекчения. Дори когато се предприемат мерки за подпомагане на аграрния сектор, те обикновено са повърхностни, неефективни или насочени към големите земевладелци, а не към масата от дребни стопани. Градските елити възприемат селяните като „необразовани“, „консервативни“ и „политически недоразвити“, което допълнително засилва дистанцията и взаимното недоверие. Това пренебрежение води до постепенно осъзнаване сред по-активните и образовани селяни, че само чрез създаването на собствена политическа организация те могат да защитят своите интереси. Именно тази необходимост от представителство се превръща в основна движеща сила за появата на организирано земеделско движение, което ще премине от професионално-просветна дейност към политическа борба. Липсата на политически глас се превръща в мощен стимул за изграждането на земеделска идентичност и идеология, която заявява, че селото не е периферия, а център на нацията и трябва да има водеща роля в държавата.

Селската интелигенция като двигател на аграрното пробуждане

За да се превърне селското недоволство в организирано движение, е необходимо да съществува прослойка, способна да формулира идеи, да създава структури и да мобилизира масите, и тази роля се поема от селската интелигенция – учители, агрономи, ветеринари, възпитаници на земеделски училища, свещеници и местни просветители. Тази нова социална категория, израснала в селото, но получила образование и по-широк мироглед, разбира дълбоко проблемите на селяните и осъзнава, че спасението не може да дойде от съществуващите градски партии. Селските учители, които са в пряк контакт с населението, започват да играят ролята на местни лидери, разпространявайки знания не само в областта of грамотността, но и в агрономията, кооперативното дело и дори политическото съзнание. Агрономите и специалистите по земеделие показват на селяните, че тяхната изостаналост не е естествена съдба, а резултат от липсата на държавна грижа, което поражда чувство за несправедливост и желание за промяна. Тази интелигенция създава първите селски дружества, читалища, кооперации и просветни кръгове, които се превръщат в ядра на бъдещите земеделски организации. В края на XIX век започват да се издават специализирани селскостопански вестници и списания, които не само разпространяват аграрни знания, но и пропагандират идеята, че селяните трябва да се сдружават и да се борят за политически права. Чрез тази преса се формира нов език – езикът на аграризма, който говори за „земя“, „труд“, „кооперация“, „съсловие“ и „народ“. Селската интелигенция разбира, че селото няма да се промени само чрез образование или просвета, а е необходима политическа организация, която да защитава интересите му на държавно ниво. Затова именно те стават инициатори на първите земеделски сдружения, а по-късно и на съюза, който ще прерасне в БЗНС. По този начин селската интелигенция се превръща в мост между традиционното село и модерната политика, превеждайки селяните от пасивна социална маса към активна политическа сила.

II. Поява и организационно изграждане на земеделското движение

Първите земеделски сдружения и тяхната роля

В средата на 90-те години на XIX век, когато социалното напрежение в селото достига критични нива, започват да се появяват първите земеделски сдружения във Врачанско, Добричко, Великотърновско и Плевенско, които поставят основата на бъдещото организирано земеделско движение. Тези сдружения възникват не по инициатива на държавата, а по волята на самите селяни и тяхната интелигенция, което ги прави автентични, органични структури, изразяващи реалните нужди на общността. Те имат три основни функции: политикопросветна – разясняват правата на селяните и ги учат да мислят политически; стопанска – организират съвместно използване на инвентар, подобряване на производството и пазара; и кредитно-стопанска – борят се с лихварството чрез взаимопомощ и кооперативни практики. Макар и местни и разпокъсани, тези сдружения бързо показват своята сила, защото чрез тях селяните осъзнават, че могат да влияят върху местното управление, да защитават интересите си и да се противопоставят на злоупотребите на чиновници и търговци. Тяхното значение обаче не се изчерпва с локалната дейност – те служат като школа по самоорганизация, дисциплина и политическо лидерство, подготвяйки бъдещите кадри на земеделското движение. Именно от средите на тези сдружения излизат личности като Йордан Пекарев, Янко Забунов, Димитър Драгиев и Ценко Церковски, които по-късно ще се превърнат в основатели на Българския земеделски съюз. Появата на сдруженията показва, че селото вече не желае да бъде пасивен наблюдател, а е готово да участва активно в обществения живот. Те са първата крачка към превръщането на селяните от „обект“ в „субект“ на политиката. В тяхното съществуване се съдържа зародишът на идеята, че селото може да бъде не просто стопанска, но и политическа сила, която да претендира за място в управлението на държавата. Именно тук започва трансформацията от стихийни форми на съпротива към целенасочена, организирана аграрна борба, която ще промени българската политическа система.

Учредяването на Българския земеделски съюз (1899) – първата организирана сила

Създаването на Българския земеделски съюз (БЗС) в края на 1899 г. представлява повратен момент в българската политическа история, защото за първи път селяните се организират на национално ниво и заявяват, че имат право на самостоятелно политическо представителство. Учредителният земеделски конгрес, проведен от 28 до 30 декември 1899 г. в Плевен, не е просто събрание на местни лидери, а кулминация на няколкогодишна подготовка, в която участват десетки сдружения и активисти от различни краища на страната. На този конгрес се формира професионално-просветна организация, чиято първоначална цел е да подобри икономическото положение на селяните чрез просвета, кооперативно движение, кредитна взаимопомощ и участие в обществения живот. Макар в този момент БЗС все още да не се определя като политическа партия, самият акт на обединение показва, че селяните вече не желаят да бъдат „мълчаливото мнозинство“, а активно ще отстояват интересите си. БЗС започва да създава локални структури, да издава вестници, да организира събрания и да обучава кадри, което му позволява бързо да се превърне в най-широката по обхват масова организация в България. Само месец след основаването му, приемането на Закона за натуралния десятък предизвиква масови протести в страната, особено в Североизточна България, и именно лидерите на Съюза застават начело на част от тези бунтове. Това фактически легитимира БЗС като орган на селската воля и показва, че той не е пасивен просветен кръг, а активна социална сила, готова да се изправи срещу държавата в защита на селяните. Учредяването на БЗС представлява раждането на нов тип политическа култура – култура на съсловна солидарност, колективна отговорност и пряко участие в управлението. От този момент нататък селото вече има своя платформа, своя идеология и своите лидери, което поставя началото на една от най-значимите политически трансформации в българската история.

Преход от просветна към политическа организация: Български земеделски народен съюз (1901)

Превръщането на Българския земеделски съюз в Български земеделски народен съюз (БЗНС) през 1901 г. бележи окончателния преход от професионално-просветно движение към самостоятелна политическа сила, която вече не се стреми само да образова селяните, а да управлява от тяхно име. След участието на Съюза в парламентарните избори през 1901 г., когато земеделците печелят 23 депутатски места, става ясно, че селяните могат не само да оказват натиск чрез протести, но и да влияят върху законодателния процес. На 7 януари във в. „Земеделска защита“ се публикува „Възвание към земеделците в България“, в което Съюзът обявява амбицията си да влезе в политиката, за да защити пряко интересите на селското съсловие. Кулминацията настъпва на Третия конгрес на 11 октомври 1901 г., когато организацията официално приема името Български земеделски народен съюз и по този начин заявява, че представлява не просто професионална група, а „народа“ – т.е. мнозинството от българското население. Тази промяна обаче не е лесна: част от членовете напускат, защото не виждат ясна политическа програма и се страхуват, че Съюзът ще загуби първоначалния си характер. На Петия конгрес в Стара Загора през 1902 г. Димитър Драгиев дори говори за изчезване на привържениците. И все пак, този временен упадък се оказва плодотворен, защото води до необходимостта БЗНС да изработи собствена идеология, различна от тази на традиционните партии. Именно тук се появява фигурата на Александър Стамболийски, който ще даде на БЗНС доктрината на аграризма и съсловната теория. Преходът към политическа партия не е просто организационна промяна, а идеен скок: от защита на стопански интереси към претенция за управление на държавата. Този момент е решаващ, защото без него аграрното движение би останало локално и стихийно, докато с него селото се превръща в исторически субект, готов да промени самата структура на политическия живот в България.

Лидерите на ранното земеделско движение: Пекарев, Забунов, Драгиев, Церковски

Ранното земеделско движение не би могло да се превърне в организирана политическа сила без група силни личности, които съчетават познаване на селската действителност, организационни умения и политическа воля, и именно такива фигури са Йордан Пекарев, Янко Забунов, Димитър Драгиев и Ценко Церковски. Те не са случайни личности, нито кариеристи, а хора, произхождащи от селото, получили образование и запазили връзка с народа, което им дава морален авторитет и доверие сред селските маси. Йордан Пекарев е сред първите, които осъзнават нуждата селяните да имат собствена организация и работи активно за създаването на земеделски сдружения, като се стреми да обедини локалните инициативи в обща структура. Янко Забунов, който по-късно ще играе ключова роля в идейното оформяне на земеделското движение, е не само организатор, но и мислител, който влияе пряко върху младия Стамболийски и му помага да развие аграрната доктрина. Димитър Драгиев, един от най-популярните и влиятелни дейци в Южна България, е изключително енергичен и способен на масова мобилизация, но в същото време е и един от първите, които осъзнават необходимостта от твърда идеологическа основа, особено когато предупреждава за „изчезване“ на привържениците при липса на ясна програма. Ценко Церковски, може би най-ярката фигура след Стамболийски, е човек със силно ораторско дарование и умение да превръща сложни идеи в разбираеми послания към селяните, а по-късно ще се превърне и в министър, който реално прилага аграрни политики. Общото между тези лидери е, че те са не само инициатори, но и „строители“ на движението – те изграждат организационната мрежа, разпространяват идеи чрез пресата, създават местни комитети, обучават кадри и участват в конгресите, които дават формата и посоката на БЗС/БЗНС. Тяхната роля е фундаментална, защото без тяхното усилие аграризмът би останал разпръсната стихия, докато благодарение на тях селото получава структура, глас и политическо самочувствие. Именно върху тази основа по-късно ще стъпи Александър Стамболийски, който ще надгради делото им и ще го превърне в доктрина и държавна политика.

От движение към партия: БЗНС като масова политическа сила

Преобразуването на земеделското движение в масова политическа сила е дълбок и постепенен процес, в който селяните се научават не само да изразяват своето недоволство, но и да участват целенасочено в управлението на държавата, опирайки се на ясна организация, идеология и политическа стратегия. След учредяването на БЗС и последвалото му преименуване в БЗНС, организацията започва да изгражда мрежа от местни структури в цялата страна, които не са просто формални клубове, а реални центрове на селската общност, където се обсъждат проблеми, вземат се решения и се координират действия. Чрез вестници като „Земеделска защита“ и „Земеделско знаме“ селяните получават собствена трибуна, а земеделските идеи започват да проникват дълбоко в селската маса, формирайки чувство за общност и съсловна идентичност. Важен момент е участието на земеделците в изборите за XI Народно събрание през 1901 г., когато печелят 23 мандата и влизат в парламента не като отделни личности, а като организирана група със собствена програма. Това доказва, че БЗНС има потенциал да бъде национална партия, способна да влияе върху законодателния процес и да поставя условия пред управляващите. Постепенно БЗНС започва да действа все по-самостоятелно, отказвайки да бъде клиентела на традиционните партии, и заявява, че представлява „народа“, т.е. мнозинството от трудовото селско съсловие. Това е коренно различен подход, защото вместо да търси коалиции с градските партии, БЗНС настоява за нов политически модел, в който селяните да имат водеща роля в държавата. Именно тогава възниква идеята за съсловна организация и кооперативна държава – концепции, които по-късно ще бъдат доразвити от Александър Стамболийски. Към началото на XX век БЗНС вече не е просто движение за защита на селяните, а претендира да бъде основна политическа сила с мисия да преобрази обществото. Така завършва първият етап от развитието на аграризма – от локални сдружения до национална партия, подготвена да влезе в борба за власт.

III. Александър Стамболийски – идеи, идеология и лидерство

Формиране на личността: образование, среда и ранни влияния

Александър Стамболийски се превръща във водеща фигура в българското земеделско движение не случайно, а в резултат на специфично съчетание от лични качества, социална среда, образование и идейни влияния, които формират неговия характер, светоглед и политическа мисия. Роден в селска среда, той отрано осъзнава реалните проблеми на селяните не като абстрактни понятия, а като част от ежедневния живот, което му дава дълбока, почти инстинктивна връзка с народа, която никой градски политик не притежава. Първото му сериозно сблъскване с властта настъпва още по време на обучението му в Земеделското училище в Садово, откъдето е изключен заради участие в демонстрация – знак, че в него вече съществува силно чувство за справедливост и готовност да се противопоставя на авторитети. Прехвърлянето му в Държавния винарски институт в Плевен се оказва съдбоносно, защото там среща Янко Забунов – човекът, който първи го насочва към идеята, че селяните не трябва просто да се оплакват, а да се организират и да създадат собствена политическа сила. След завършването си Стамболийски става учител във Ветрен, което допълнително укрепва връзката му със селските общности и му дава опит в просветната дейност и обществената комуникация. В същия период той започва да пише статии, в които атакува „партизанщината“ и разобличава традиционните политически партии като корумпирани структури, стремящи се единствено към власт. Бракът му с учителката Милена Даскалова и зестрата, която получава, му позволяват да замине за Германия през 1901 г., където се записва в Агрономическия факултет на университета в Хале. Именно престоят му в Германия разширява интелектуалния му хоризонт – той изучава немски език, чете философия, политическа теория и социология, запознава се с трудовете на Луис Хенри Морган и неговата „Древно общество“, която оказва огромно влияние върху възгледите му за еволюцията на обществата и собствеността. Там Стамболийски осъзнава, че аграризмът не е просто икономическа програма, а цялостен социално-политически проект, който може да замени съществуващата демокрация с „народовластие“ на селското съсловие. Завръщането му в България, наложено от заболяване, не прекъсва развитието му, а напротив – от 1903 г. нататък той се превръща в най-активната фигура в БЗНС, решен да превърне идеите си в революционна политическа реалност. Така личната му биография се слива с историята на движението – той не просто става негов лидер, а самото движение започва да придобива неговото лице.

Формиране на доктрината: аграризъм и съсловна теория

Идейното израстване на Александър Стамболийски бележи прехода на земеделското движение от стихийна социална реакция към стройна политическа доктрина, базирана на ясни принципи за държавата, обществото, икономиката и морала, като в центъра на тази доктрина стоят аграризмът и съсловната теория. Стамболийски започва своето идейно формиране чрез статиите си във вестник „Земеделско знаме“, където систематично развива мисълта, че селото не е просто икономически сектор, а отделно съсловие с уникални интереси, социална психология и морал, които трябва да получат политическо представителство. Под влияние на Луис Хенри Морган той възприема идеята, че обществото се развива по еволюционни етапи и че съвременната държава, доминирана от капиталистически интереси и партийни елити, е изкуствена и несправедлива. Затова той предлага „връщане към природата“ чрез принципа на трудовата собственост – земята трябва да принадлежи на този, който я обработва, а размерът на земята да бъде ограничен до това, което едно семейство може да изхрани. На тази основа той изгражда идеята за съсловна организация, при която политическите партии ще бъдат заменени от кооперации и професионални съсловия, които ще съставят функционално правителство. Това означава, че държавата трябва да бъде изградена не по партиен, а по стопански принцип – всяко съсловие (земеделско, занаятчийско, работническо, индустриално, търговско, чиновническо) ще има своя функция и представителство. Той обаче подчертава, че само селското съсловие и наемните работници имат сходни политически интереси – мир, ограничаване на монархическата власт, намаляване на военните разходи – и затова те могат да станат основата на бъдещ съюз. В този смисъл аграризмът на Стамболийски не е „анти-индустриален“, а „анти-експлоататорски“, защото не отрича прогреса, а търси справедливо разпределение на плодовете на труда. Най-радикалната му теза е, че традиционната парламентарна демокрация е изродена, защото обслужва партиите и монарха, а не народа; затова той предлага „народовластие“ – форма на пряко участие на селяните чрез съсловни представителства. Тази доктрина дава на БЗНС ясна идеологическа основа, отличаваща го от всички други партии, и превръща движението в претендент за цялостно пренареждане на обществения ред. Именно тази яснота на идеите, съчетана с харизмата на лидера, ще позволи на аграризма да се превърне в масова политическа сила.

Критика на партиите, монархията и либералната демокрация

Критиката на Александър Стамболийски към политическите партии, монархията и либералната демокрация е не просто опозиционна риторика, а дълбоко философско и системно отричане на съществуващия политически ред, който той смята за корумпиран, неефективен и враждебен към интересите на народа. Според него партиите не представляват обществото, а малки групи от амбициозни личности, чиято единствена цел е да завземат и задържат властта чрез сделки, компромиси и манипулиране на избирателите. В своята първа статия „Неразумно партизанство е гибелно за селянина“ той категорично заявява, че селяните нищо не печелят от участието си в партийни борби, защото тези борби нямат връзка с техните реални проблеми. В очите на Стамболийски монархията е естествен съюзник на партиите, тъй като те разчитат на благоволението на царя, за да получат постове, ресурси и влияние. Затова той твърди, че монархията не е национален символ, а инструмент за поддържане на политическото статукво. Още преди да дойде на власт, Стамболийски настоява, че монархът трябва да бъде лишен от реална политическа власт, а по-късно, когато управлява, приема закон, който му отнема правото да бъде върховен главнокомандващ, поставяйки армията под контрол на правителството – акт с огромно символично и политическо значение. Но най-дълбоката му критика е насочена към либералната демокрация, която той смята за лъжлива и измамна, защото на теория говори за народен суверенитет, но на практика позволява на малцинствата да управляват чрез партии, пари и пропаганда. Той нарича либералната държава „форма без съдържание“ и „демокрация на хартия“, която създава впечатление за свобода, но всъщност поддържа социална несправедливост и експлоатация. За него парламентът е „борса за интереси“, а изборите – „битка на пари и обещания“, в която селянинът винаги губи. Затова Стамболийски предлага радикална алтернатива: замяна на партийния парламентаризъм със съсловно представителство, ограничаване на монархическата власт и установяване на „народовластие“, в което решенията се вземат въз основа на трудовите и стопанските интереси на мнозинството, а не на амбициите на партийни лидери. Неговата критика е разрушителна за стария ред, но същевременно конструктивна, защото предлага нов модел, който поставя селото в центъра на политическия живот. Тази смела и последователна позиция прави Стамболийски не просто опонент, а революционер в мисленето за държавата и демокрацията.

Идеята за „новата държава“ и ролята на кооперациите

Концепцията на Александър Стамболийски за „новата държава“ е най-висшият израз на аграрната доктрина, тъй като представлява цялостен модел на обществено устройство, който трябва да замени остарялата парламентарно-партийна система с функционална, съсловна и кооперативна организация на обществото. За Стамболийски държавата не трябва да бъде инструмент на малцинството, което доминира политиката чрез партии и монархия, а орган на народа, базиран върху труда и реалните стопански интереси. „Новата държава“ според него трябва да се опре на три основни стълба: задължително образование, обществено здравеопазване и стопанска подкрепа от страна на държавата. Тя трябва да „подобри човешкия материал“, т.е. да повиши културното и здравно ниво на населението, за да създаде активни, грамотни и социално отговорни граждани. В икономически план държавата е длъжна да изгради инфраструктура – транспорт, съобщения, пътища – и да поеме инициативата за стимулиране на производството чрез данъчна и финансова система, която да насърчава труда, а не спекулацията. Но най-важният елемент в тази нова система са кооперациите, които Стамболийски смята за основната клетка на бъдещото общество. Според него кооперациите трябва да заменят политическите партии, защото обединяват хората не по идеологическа или лична принадлежност, а по професионални и стопански интереси. Чрез кооперациите селяните могат да се освободят от лихварството, да получават достъп до кредити, да продават своята продукция при по-добри условия и да закупуват евтини стоки. Освен това кооперациите изпълняват и социално-възпитателна функция, като учат селяните на дисциплина, колективност и демократично управление. Те са „училище за самоуправление“ и прототип на бъдещата съсловна държава, в която всяка професионална група ще има свои органи, ще излъчва свои представители и ще участва в управлението според своята функция. „Новата държава“ означава преминаване от формална демокрация към реално народовластие, в което политиката се основава на труда, а не на идеологията. Стамболийски вижда кооперациите като гръбнак на тази трансформация – отдолу нагоре, от селото към държавата. В този модел селото не е периферия, а център на националния живот, а земеделецът – не е „прост човек“, а носител на нов морал, социална отговорност и политическа мисия. Така визията за „новата държава“ превръща аграризма от съсловно движение в цялостна утопия за преустройство на българското общество.

IV. Стамболийски и практиката на управлението (1920–1923)

Политическата обстановка след Първата световна война и пътят към победата на изборите

След Първата световна война България изпада в едно от най-тежките положения в своята история – военно поражение, национално унижение, икономическа разруха и социална дезинтеграция създават условия за дълбока политическа криза, която подкопава легитимността на традиционните партии и отваря пътя за възхода на БЗНС. Ньойският договор налага тежки териториални загуби, огромни репарации и драстично ограничаване на армията, което поражда чувство за национална трагедия и предателство от страна на политическите елити, управлявали страната по време на войната. Хиляди войници се завръщат деморализирани, без работа и перспектива, а селяните, които са поели основната тежест на военната мобилизация, намират стопанствата си разрушени, добитъка – избит, а пазарите – парализирани. Индустрията е в упадък поради липса на суровини, капитали и пазари, градската безработица расте, инфлацията изяжда спестяванията, а лихварството и спекулата процъфтяват. В същото време съглашенските окупационни войски се разполагат в ключови райони и изискват издръжка от българската държава, което допълнително източва бюджета. Традиционните партии – народняци, либерали, демократи – са дискредитирани, защото са управлявали през войната и са свързани с националните катастрофи от 1913 и 1918 г., а опитите им да се върнат на власт предизвикват масово обществено възмущение. Българският народ е уморен от войни, корупция и политически сделки, и започва да търси нова сила, която е „чиста“, „народна“ и „неопетнена“. Именно БЗНС се явява тази сила, защото през целия военен период той последователно проповядва антивоенни позиции, защитава селяните и предупреждава, че националните катастрофи са неизбежни при политиката на партиите. През 1919 г. земеделците печелят изборите, но все още не успяват да сформират самостоятелно правителство; въпреки това тяхното влияние расте. На изборите през 1920 г. БЗНС получава 350 000 гласа и 110 депутатски места – повече от всички други партии, което му позволява да състави еднопартиен кабинет. Това е безпрецедентен момент в българската история – за първи път селската маса не само е представена в парламента, но и поема управлението на държавата. В този контекст възходът на Стамболийски не е случайност, а закономерност: той се появява в точния момент, с точната идеология и представлява единствената сила, която не е омърсена от войната. Победата му е резултат от дълбока социална промяна – селото вече не иска да бъде обект, а субект на властта, и чрез БЗНС то влиза в политическата сцена със съзнанието, че държавата трябва да бъде променена из основи.

Структура на управлението и стил на ръководство

След като поема властта през 1920 г., Александър Стамболийски и БЗНС изграждат уникален модел на управление, който се различава коренно от досегашните правителства в България, както по структура, така и по стил на ръководство. Вместо да разчита на традиционния партиен апарат, Стамболийски укрепва властта си чрез изграждане на селско-държавна ос, при която държавните институции се свързват директно със селските общности, заобикаляйки градските елити и старите партийни структури. В управлението той налага силно централизирана система, но с идеологическа мотивация – целта е да се реализира „народовластие“, при което правителството изразява волята на трудовото съсловие, а не на партийните коалиции. Вместо компромиси и сделки с други партии, Стамболийски управлява еднопартийно или с минимално допускане на други политически сили до властта, защото вярва, че селското съсловие има историческата мисия да преобрази държавата. Той назначава министри предимно от БЗНС, много от които нямат административен опит, но са лоялни и идеологически убедени, което води едновременно до ентусиазъм и до хаос. Стилът на Стамболийски е едновременно харизматичен и авторитарен – той говори директно на народа, прави обиколки из страната, среща се със селяните на полето, но същевременно взема ключови решения самостоятелно, без да се съобразява с институционалните процедури или мнението на опозицията. Той има навика да диктува законите в движение, често от трибуната или дори от влака, където пише проектозакони, които после парламентът гласува без съществена дискусия. За да укрепи властта си и да гарантира изпълнението на реформите, той създава паравоенната „Оранжева гвардия“, която служи като инструмент за натиск и понякога за репресия срещу политическите противници. Администрацията е заменена или пречистена от кадри на стария режим, което води до липса of опит и до бюрократичен хаос, но от гледна точка на Стамболийски това е неизбежно, защото „старият апарат“ е корумпиран и враждебен към селската власт. Управлението му се отличава и със силен морален патос – той вижда себе си като изразител на народа и не прави компромиси с идеите си, което му печели обичта на селяните, но и омразата на всички останали съсловия: монархисти, офицери, градска буржоазия, интелигенция, дори комунисти. В крайна сметка неговият стил на ръководство съчетава демократично съдържание (представителство на мнозинството) с авторитарна форма (концентрация на властта), което го прави едновременно реформатор и диктатор в очите на различните обществени групи. Тази двойнственост ще се окаже решаваща за съдбата на неговото управление.

Законодателни и социално-икономически реформи: трудова повинност, поземлена политика и кооперации

Управлението на Александър Стамболийски се отличава с амбициозен и системен опит за цялостна трансформация на българското общество чрез серия от законодателни и социално-икономически реформи, които имат за цел да реализират на практика аграрната доктрина и да създадат „държава на труда“. Една от първите и най-важни реформи е въвеждането на Закона за трудовата повинност през 1920 г., който задължава младежите – момчета за 12 месеца и момичета за 6 месеца – да извършват общественополезен труд. Тази трудова повинност има три измерения: стопанско (строеж на пътища, мостове, инфраструктура), социално (възпитание в дисциплина и колективност) и политическо (замяна на военната подготовка, забранена от Ньойския договор). Под външен натиск законът е частично ревизиран през 1921 г., но остава в сила и се превръща в емблема на земеделското управление. Вторият ключов стълб на реформите е поземлената политика, изразена в Закона за трудовата поземлена собственост от 1921 г., който ограничава максималния размер на земята, която едно семейство може да притежава (до 300 дка обработваема земя), а собственикът, който не обработва лично земята си, има право само на 40–100 дка в зависимост от семейното положение. Излишната земя подлежи на отчуждаване от държавата, която я разпределя на безимотни и малоимотни селяни. Макар и идеологически последователна, тази реформа среща огромни практически трудности: големите земевладелци заобикалят закона, държавният поземлен фонд остава ограничен, а броят на реално оземлените селяни е малък, което прави реформата частично неуспешна. За разлика от поземлената политика, третият елемент – кооперациите – се оказва най-ефективен. По време of управлението на Стамболийски броят на земеделските кооперации нараства значително, а те се обединяват в Общ съюз на българските земеделски кооперации, който поема кредитното обслужване, продажбата на селскостопанска продукция, доставката на потребителски стоки и дори обработката на земята. Кооперациите се превръщат в икономическо оръжие срещу лихварството и търговската спекула, както и в социален инструмент за солидарност и взаимопомощ. Освен това Стамболийски въвежда прогресивно-подоходен данък, който цели да обложи богатите и да облекчи бедните, но на практика се оказва трудно събираем поради съпротивата на градските среди и недостатъчната административна подготовка. Въпреки тези трудности, реформите на Стамболийски представляват най-мащабния опит в българската история за преобразуване на държавата в полза на селското мнозинство и превръщане на аграризма от идеология в конкретна управленска политика. Те доказват, че БЗНС не е само протестно движение, а сила, способна да управлява и да предлага алтернативен модел на развитие, дори с риск да си създаде множество врагове.

Реформи в образованието, здравеопазването и модернизацията на държавата

Една от най-важните, но често подценявани страни на управлението на Александър Стамболийски е неговата дълбока визия за модернизация на българската държава чрез развитие на човешкия капитал, образование, здравеопазване и изграждане на инфраструктура, като тези реформи имат за цел не просто подобрения в отделни сфери, а промяна на самата социална структура на обществото. Стамболийски вярва, че „новата държава“ може да съществува само ако народът бъде просветен, здрав и социално защитен, затова образованието става централен приоритет. През 1921 г. е приет Закон за народната просвета, който въвежда задължително 7-годишно основно образование и разширява достъпа до средните училища, като по този начин се цели да се прекъсне порочният кръг на селската неграмотност. Обучението в началните и средните училища получава практическо-приложен характер, за да подготвя учениците не само теоретично, но и за реалния живот и стопанска дейност. В Софийския университет „Св. Климент Охридски“ са открити четири нови факултета – Агрономически, Медицински, Ветеринарномедицински и Богословски, с което образователната система се насочва към нуждите на обществото и държавата. Провежда се и правописна реформа, която опростява българския език и улеснява грамотността – важна стъпка към културна модернизация. Паралелно с образованието Стамболийски поставя акцент върху общественото здравеопазване: държавата трябва да носи отговорност за здравето на народа, да осигури лекари в селата, да развива болници и санитарни служби, защото болният народ не може да бъде свободен и продуктивен. Модернизацията включва и изграждане на транспортна и съобщителна мрежа – пътища, мостове, пощенски и телеграфни линии – които свързват селото с града, пазара и държавните институции. Стамболийски разбира, че без инфраструктура селяните остават изолирани и без икономическа сила, затова трудовата повинност се използва именно за строителство на инфраструктура, а не само като символичен закон. В икономическата си политика той насърчава създаването на държавни предприятия, но същевременно иска държавата да регулира „разумното използване на народните богатства“, за да няма източване на ресурси от частни интереси. Всички тези мерки показват, че управлението на Стамболийски не е ограничено до селското стопанство, както често се твърди, а представлява широк проект за модернизация на нацията – чрез образование, здраве, инфраструктура и социална справедливост. Неговата визия е държавата да стане инструмент за повдигане на народа, а не за облагодетелстване на елитите, което го отличава от всички предходни и следващи управници в българската история.

V. Политически конфликти, опозиция и падането от власт (1923 г.)

Нарастваща изолация: БЗНС срещу всички останали политически сили

След утвърждаването си във властта БЗНС и Александър Стамболийски бързо осъзнават, че макар да разполагат с подкрепата на селското мнозинство, техният режим постепенно се изолира политически, тъй като влиза в конфликт с почти всички останали влиятелни сили в държавата, които започват да го възприемат като заплаха за собственото си съществуване. Традиционните партии – демократи, народняци, либерали, радикали, прогресивнолиберали – са напълно изтласкани от властта и отстранени от достъп до държавни ресурси, което ги превръща в ожесточени врагове на земеделския режим. Градската буржоазия, която е свикнала да влияе върху политиката чрез връзки и финансов натиск, се чувства застрашена от прогресивния данък, кооперативната експанзия и държавните икономически интервенции, които подкопават нейните привилегии. Интелигенцията, включително университетски преподаватели, юристи, журналисти и чиновници, гледа на земеделската власт с презрение, защото в нея вижда „селска диктатура“, която подменя „културното“ градско лидерство с „необразовани“ партийни кадри, назначавани по политическа принадлежност, а не по компетентност. Военните, особено бившите офицери, мразят Стамболийски заради съкращаването на армията, заради Народния трибунал, който съди генерали и министри, и най-вече заради Закона за войската, който лишава монарха от правомощия като главнокомандващ. Комунистите (БКП) първоначално виждат в БЗНС потенциален съюзник, но скоро разбират, че Стамболийски няма намерение да споделя властта и използва държавния апарат за репресии срещу техните структури, особено след стачките и бунтовете през 1922–1923 г. Най-напрегнати обаче стават отношенията с ВМРО, която е силно засегната от Нишкото споразумение (1923) между България и Кралството на сърби, хървати и словенци, тъй като то предвижда съвместни действия срещу четите в Пиринския край. ВМРО възприема това като предателство към каузата за освобождение на Македония и започва открита война срещу правителството – извършват се атентати, включително убийството на военния министър Александър Димитров. Всичко това води до ситуация, при която БЗНС остава сам срещу коалиция от монархисти, военни, партии, буржоазия, интелигенция, комунисти и революционери. Тази изолация не е случайна, а логически резултат от радикалния характер на земеделската власт – тя се опитва да промени самата структура на обществото, което неизбежно предизвиква съпротива от всички, които губят позиции. Така към 1923 г. БЗНС е подкрепян масово от селото, но е политически обкръжен от всички мощни институционални сили в държавата – и това предвещава драматичен сблъсък.

Конфликтът с монархията и армията

Конфликтът между Александър Стамболийски и монархията, подкрепяна от армията и стария държавен апарат, се развива постепенно, но неизбежно, защото земеделската власт подкопава самите устои на монархическия режим и военната йерархия, които традиционно са били гръбнакът на българската държава. Още от влизането си във властта Стамболийски демонстрира ясно пренебрежение към цар Борис III, отказвайки да го приема като висш авторитет и третирайки го като „декоративна фигура“, което е недопустимо в монархическа система. Най-яркият удар срещу монарха е приемането на Закона за устройството на войската, пограничната стража и жандармерията, с който се отнема правото на царя да бъде главнокомандващ, като по този начин БЗНС поставя армията под правителствен контрол. Това е не само институционално, но и символично унижение за монархията, която губи един от последните си реални лостове за влияние. Паралелно с това Стамболийски налага съд над бившите министри чрез „Народния трибунал“, който осъжда представители на стария режим и обвинява армейското командване за националните катастрофи. Така офицерският корпус, който има силно чувство за чест и корпорационна солидарност, вижда в земеделския режим заплаха за своята чест, авторитет и дори физическа сигурност. Освен законодателните промени, Стамболийски предприема масово освобождаване и понижаване на офицери, заменяйки ги с хора, лоялни на БЗНС, което създава дълбока омраза сред военния елит. Военната лига – тайна организация на офицерите, създадена след войната – започва да планира действия срещу правителството, а Борис III, външно мълчалив и предпазлив, тайно насърчава тази дейност, изчаквайки подходящ момент. Отношенията се влошават още повече след конфликта с ВМРО, защото част от армейските среди са свързани с македонските среди и смятат Стамболийски за предател заради Нишкото споразумение. Стамболийски, уверен в подкрепата на селяните и „Оранжевата гвардия“, подценява опасността, вярвайки, че армията е парализирана от Ньой и че монархът няма смелост да действа. В действителност обаче монархията и армията търпеливо изграждат коалиция на силите, обидени и застрашени от земеделската власт – политически партии, ВМРО, буржоазия, висша администрация и дори част от духовенството. Така земеделското правителство, макар и да представлява мнозинството от народа, се оказва в пряк сблъсък с дълбоките институционални структури на държавата – армията и монархията. Когато тези две сили се обединят, съдбата на Стамболийски е практически предрешена, защото той се опитва да изгради нова държава, без да контролира старите механизми на властта. Това напрежение ще избухне с жестока сила през юни 1923 г.

Ескалация на напрежението с ВМРО и външнополитически фактори

Конфликтът между правителството на Александър Стамболийски и ВМРО се превръща в един от най-взривоопасните елементи в политическата обстановка през 1922–1923 г., защото противопоставя две силни, идеологически мотивирани и организационно добре структурирани сили – едната държавна, другата революционна, които имат несъвместими цели. ВМРО, която след поражението на България във войните контролира Пиринския край и използва територията като база за четническа война срещу Кралството на сърби, хървати и словенци, вижда себе си като продължител на националноосвободителната мисия и не признава властта на нито една българска партия, която пречи на тази борба. Стамболийски обаче е убеден, че България трябва да се откаже от реваншизма, да търси мир и международна реабилитация, за да възстанови икономиката и да излезе от изолацията. Затова през март 1923 г. той подписва Нишкото споразумение с Белград, което предвижда съвместни действия на двете държави срещу „терористични формирования“ и фактически задължава България да ограничи или ликвидира четите на ВМРО. Това споразумение се възприема от организацията като национално предателство и директна заплаха за нейното съществуване. ВМРО отговаря с открита война срещу правителството: извършват се убийства на държавни служители, нападения над земеделски активисти, а напрежението в Пиринския край прераства в кървави сблъсъци. Кулминацията е убийството на военния министър Александър Димитров през 1922 г., за което правителството обвинява ВМРО. В отговор Стамболийски изпраща армия и „Оранжевата гвардия“ в региона, но това само засилва омразата и прави конфликта необратим. ВМРО започва тайни преговори с Военната лига и с опозиционните партии, а техните връзки с чужди държави – особено с Италия и Югославия – осигуряват външна подкрепа срещу земеделското правителство. Международната среда също не е благоприятна за Стамболийски: Антантата продължава да третира България като победена държава, а неговата идея за Балканска федерация и добросъседство с Югославия се възприема като наивна и опасна от националистическите среди. Така външнополитическите усилия на Стамболийски за мир и стабилност влизат в директен сблъсък с вътрешнополитическите интереси на ВМРО, която е готова да свали правителството с оръжие. В този смъртоносен триъгълник – БЗНС, ВМРО и армията – Стамболийски се оказва в центъра на буря, в която няма място за компромиси. Ескалацията на напрежението с ВМРО не е просто един от многото конфликти на земеделския режим – тя се превръща в един от най-важните катализатори на събитията от 9 юни 1923 г., когато външните и вътрешните врагове на БЗНС се обединяват за окончателен удар.

Превратът на 9 юни 1923 г. и убийството на Стамболийски

Превратът на 9 юни 1923 г. не е внезапен акт, а резултат от дълго назряване на политическа, социална и институционална омраза срещу управлението на Александър Стамболийски, което се е изправило срещу почти всички влиятелни сили в държавата. Военната лига, обединение на недоволните офицери, вижда в земеделската власт заплаха за честта и влиянието на армията, особено след съкращаването на офицерския корпус и поставянето на армията под правителствен контрол. ВМРО смята Стамболийски за предател заради Нишкото споразумение и започва открита война срещу правителството. Традиционните партии търсят реванш за изтласкването им от власт и за репресиите чрез Народния трибунал. Буржоазията и интелигенцията се чувстват унижени от „селската диктатура“, която подменя „качествените“ градски кадри с „необразовани“ активисти на БЗНС. Цар Борис III, външно мълчалив и предпазлив, тайно подкрепя усилията за отстраняване на Стамболийски, защото вижда в него най-големия враг на монархията. Всички тези сили – военни, партии, ВМРО, царският двор – създават неформална коалиция и подготвят преврата с изключителна прецизност. На 9 юни 1923 г. армейски части завземат ключови институции в София: министерства, поща, телеграф, железопътни линии. Правителството е свалено, а Стамболийски не е в столицата, а във Ветрен, където се оттегля, вярвайки, че може да разчита на селяните. Оранжевата гвардия опитва съпротива на отделни места, но организацията й е слаба и тя не може да се противопостави на добре подготвената армия. ВМРО поема задачата да се справи лично със Стамболийски. Той е заловен във Ветрен, откъдето започва политическата му кариера, и е отведен в родната му вила в Славовица – жест с дълбоко символично значение. Там е подложен на нечовешки изтезания: режат му ръката, с която е подписал Нишкото споразумение, измъчват го с часове, преди да го убият на 14 юни 1923 г., на 44-годишна възраст. Убийството му е не просто политическа ликвидация, а ритуално унищожение, целящо да изпрати ясно послание – че всяка сила, която посегне на „националния въпрос“ и на привилегиите на елитите, ще бъде смазана. Превратът установява правителството на проф. Александър Цанков, подкрепено от армията, царя и ВМРО, което незабавно започва репресии срещу БЗНС. Земеделският съюз е забранен, хиляди негови членове са арестувани, бити или убити, а селото – оставено без политическо представителство. Така завършва най-радикалният опит в българската история за създаване на селска държава – не чрез избори или парламентарни механизми, а чрез брутално насилие и унищожение на лидера, чието име ще остане символ на едновременно най-смелия и най-трагичния политически проект на България.

VI. Последователите на Стамболийски и съдбата на БЗНС след 1923 г.

Разпад и фракции: БЗНС – „Врабча 1“, „Александър Стамболийски“ и други

След преврата на 9 юни 1923 г. и бруталното убийство на Александър Стамболийски, Българският земеделски народен съюз изпада в състояние на тежък шок и организационен разпад, защото в рамките на няколко дни е обезглавен политическият, идеологическият и моралният център на движението. Много от водещите земеделски дейци са арестувани, убити или принудени да се укрият, а съюзът е поставен извън закона от новия режим на Александър Цанков. В тази ситуация БЗНС губи централното ръководство и започва да се разпада на отделни групи, които се опитват да оцелеят, но имат различни виждания за стратегията, идеологията и тактиката. Една част от земеделците, водени от по-умерени фигури, решават да търсят начин за легална дейност и се опитват да сътрудничат с властта, за да запазят поне частично влияние – от тази линия по-късно ще се появи БЗНС „Врабча 1“. Друга група, по-радикална и вярна на идеите на Стамболийски, отказва всякакъв компромис и настоява за възстановяване на „чистия“ земеделски курс – от тях ще се формира БЗНС „Александър Стамболийски“. Вътрешните конфликти се задълбочават, защото няма единна фигура, способна да обедини движението: Ценко Церковски е арестуван, Драгиев е изолиран, а нови лидери трудно се издигат поради репресиите и страха. Някои земеделци търсят съюз с БКП, други със западни либерали или дори с монархията, което води до фрагментация и идеологическа неяснота. Фракцията „Врабча 1“, кръстена на улицата в София, където се намира нейната централа, възприема по-прагматична и умерена линия, готова на компромиси и участие в избори, дори под натиска на режима. Фракцията „Александър Стамболийски“ се стреми да запази идеологическата чистота и да продължи линията на своя лидер, поставяйки селото и съсловната теория в центъра на програмата. Появяват се и други по-малки групи, често локални, които се влияят от регионални лидери и от конкретни местни условия. Всичко това превръща БЗНС от монолитна масова партия в разпокъсано поле от враждуващи фракции, които се борят не само с външните врагове, но и помежду си за правото да бъдат „истинските наследници“ на Стамболийски. Този вътрешен разпад отслабва земеделското движение и го прави уязвимо както за манипулации от страна на властта, така и за проникване на чужди влияния. Въпреки това важно е да се подчертае, че БЗНС не изчезва, а оцелява – макар и разделен, той остава най-голямата политическа сила в българското село и продължава да бъде фактор в политическия живот. Разликата е, че вече не е единен носител на аграрната идеология, а поле на борба за наследството на Стамболийски, което остава неизяснено и оспорвано десетилетия наред.

Опити за продължаване на аграрната идеология без Стамболийски

След смъртта на Александър Стамболийски земеделското движение е поставено пред изключително трудната задача да запази своята идеология и политическа идентичност без човека, който я е формулирал, олицетворявал и прилагал на практика, което се оказва почти невъзможно поради едновременно външния натиск и вътрешната идейна криза. От една страна, БЗНС е поставен извън закона, а неговите лидери са преследвани от режима на Цанков, което прави невъзможно нормалното партийно функциониране и налага преминаване към нелегални форми на действие или емиграция. От друга страна, движението губи своя център – Стамболийски не е просто лидер, а идеологически архитект, стратег и символ, и неговото отсъствие създава вакуум, който никой от останалите земеделски дейци не може да запълни напълно. Въпреки това някои фигури правят опит да продължат неговата линия: Ценко Церковски се стреми да запази идеологическата чистота и настоява за възстановяване на съсловния характер на партията; други като Димитър Драгиев се опитват да адаптират земеделската програма към новите политически условия, като търсят пътища за диалог и легализация. Проблемът е, че без Стамболийски аграризмът започва да се разделя на две тълкувания: едни виждат в него идеология на радикално съсловно преустройство и антиелитарна революция, други го възприемат като демократично движение на селската класа в рамките на парламентарната система. Някои земеделци дори започват да омекотяват доктрината, изоставяйки идеята за „народовластие“ и приемайки парламентаризма, за да могат да участват в избори. Трети пък решават, че земеделството трябва да се съюзи с работническата класа и комунистите, което води до нови напрежения. Въпреки че БЗНС „Александър Стамболийски“ продължава да се позовава на оригиналната идеология, той е твърде слаб, за да я приложи, и твърде преследван, за да се утвърди. Най-големият проблем, който показва кризата на идеологията, е, че земеделското движение започва да мисли повече в термини на оцеляване, отколкото в термини на преобразяване на държавата. Опитите за възраждане на аграрната доктрина без Стамболийски са искрени, но фрагментирани и обречени на частичност, защото доктрината е била дълбоко свързана с личността, стила и харизмата на своя създател. Въпреки това самият факт, че земеделската идеология продължава да съществува, да вдъхновява и да влияе върху селските маси дори след репресиите, показва, че аграризмът не е просто дело на един човек, а израз на дълбоки социални потребности, които не могат да бъдат унищожени с физическата ликвидация на лидера.

БЗНС в условията на авторитарни режими (1923–1944)

Периодът между 1923 и 1944 г. е най-тежкият изпит за Българския земеделски народен съюз, защото това е време на последователни авторитарни режими, държавен терор, войни и диктатури, при които БЗНС е ту забраняван, ту допускан в ограничена форма, но никога не получава реална възможност да възстанови мощта си от времето на Стамболийски. Веднага след преврата на 9 юни 1923 г. започва т.нар. „белия терор“ – репресии, масови арести, убийства и насилие срещу земеделски и комунистически активисти, като целта е напълно да се парализира съпротивата на селото. През септември 1923 г. избухва Септемврийското въстание, в което участват не само комунисти, но и значителен брой земеделци, особено от радикалното крило на БЗНС, което показва, че земеделието и работническото движение имат обща социална основа – народното недоволство срещу политическия елит. Въстанието е смазано с изключителна жестокост, а БЗНС е още по-сериозно отслабен. През 1926 г. на власт идва Андрей Ляпчев, който смекчава репресиите и допуска частично възстановяване на БЗНС, но само в контролирана и „опитомена“ форма. В този период възникват различни легални и нелегални крила на БЗНС, които продължават да се борят за влияние. През 1931 г. БЗНС става част от коалицията „Народен блок“ с Демократическата, Радикалната и Националлибералната партия и дори участва във властта, но това е вече много по-умерен и парламентаризиран земеделизъм, далеч от съсловната революционна доктрина на Стамболийски. След преврата на 19 май 1934 г. властта се поема от Военния съюз и звенарите, които забраняват всички партии, включително БЗНС, с цел да установят „държавен авторитаризъм“ без партийна система. Това е втори тежък удар, защото лишава земеделието от всякаква легална политическа платформа. През 1935 г. цар Борис III установява личен режим, при който партиите остават формално забранени, а политическият живот е строго контролиран. В този период част от земеделците търсят начини за легитимиране чрез приближаване до двореца, други преминават в опозиция, а трети отново се радикализират. В годините на Втората световна война ситуацията става още по-сложна: България се присъединява към Тристранния пакт, което поставя БЗНС пред дилема – да подкрепи „националната кауза“ или да се противопостави на съюза с нацистка Германия. Част от земеделците, начело с Никола Петков, застават в опозиция и създават връзки с Отечествения фронт, където БЗНС се оказва в един лагер с комунистите – не от идеологическа близост, а поради общото отхвърляне на царския авторитаризъм и германското влияние. Така в условията на диктатура, цензура и репресии БЗНС успява да оцелее като идея и структура, дори и разделен, преследван и отслабен. Въпреки всички удари, земеделизмът не е унищожен, защото остава дълбоко вкоренен в селото – а селото все още е България.

БЗНС и Отечественият фронт (1944)

Навлизането на България в решаващия момент на 1944 г. създава напълно нова политическа ситуация, в която БЗНС – въпреки десетилетията на преследване, разпад и вътрешни конфликти – отново се оказва ключов фактор, способен да влияе върху бъдещето на държавата. След години на авторитарно управление, нарастващото недоволство от съюза с нацистка Германия и надигането на антифашистко движение водят до създаването на Отечествения фронт (ОФ) – широка коалиция от различни политически сили, обединени около идеята за сваляне на диктатурата на царя и правителството и за излизане от войната. В тази коалиция влизат Българската комунистическа партия (БКП), земеделци, социалдемократи и звенари, което я превръща в необичайно обединение на леви, центристки и дори национално ориентирани сили. БЗНС влиза в ОФ не като слаб придатък, а като политически субект с традиция, масова социална база и морален авторитет, защото той е единствената партия, която може да се противопостави на комунистите на полето на „народното представителство“. Докато БКП има силни нелегални структури и съветска подкрепа, БЗНС продължава да има влияние в селата и реална легитимност сред огромната част от населението. Именно поради това комунистите осъзнават, че без земеделците не могат да постигнат мирен преход към власт. В рамките на ОФ най-силна става групата на Никола Петков – син на Димо Казасов и ярък представител на демократичния земеделизъм, който вярва в парламентарното управление и гражданските свободи. Той възприема участието в ОФ като временен тактически съюз срещу монархизма и фашизма, но не като капитулация пред комунистическата идеология. За Никола Петков земеделската партия трябва да бъде стълб на бъдещата демократична република, която да продължи реформаторския дух на Стамболийски, но вече в съвременен, парламентарен формат. В първите месеци след 9 септември 1944 г. земеделците действително заемат важни позиции в правителството на ОФ, а БЗНС отново се легализира и започва да възстановява своите структури. Това е последният момент в българската история, когато земеделството и комунизмът действат заедно – но това сътрудничество е повърхностно и временно, защото БКП вече има ясен стратегически план да използва ОФ като инструмент за концентрация на властта, след което да елиминира останалите партии. Въпреки това участието на БЗНС в ОФ демонстрира жизнеността на аграрната идея: дори след десетилетия на репресии и без лидер като Стамболийски, земеделците отново се явяват фактор, който не може да бъде игнориран. Този момент обаче се оказва прелюдия към последната и най-тежка битка в историята на земеделското движение.

VII. БЗНС в епохата на комунизма: между сътрудничеството и унищожението

Първоначално сътрудничество с комунистите и ролята на Никола Петков

След 9 септември 1944 г. Българският земеделски народен съюз навлиза в нов и съдбоносен етап от своята история, в който за пръв път се сблъсква не просто с авторитарен режим, а с тоталитарна идеология, която цели не да го ограничи, а да го погълне или унищожи. В първите месеци след установяването на властта на Отечествения фронт БЗНС изглежда възроден: той отново е легализиран, възстановява своите структури в селата, привлича нови членове и се превръща в основния политически представител на селското население. Комунистите, които все още нямат масова подкрепа на село, тактически приемат сътрудничеството с БЗНС, защото разбират, че без него не могат да изградят стабилен режим. В правителството земеделците получават важни министерства, а Никола Петков – най-яркият и най-авторитетният лидер след Стамболийски – се превръща в ключова фигура на новата политическа сцена. Той е син на Димитър Петков, участник във войните, интелигентен, морално твърд, с огромен авторитет в селото и с ясна идеологическа визия: той вярва в демокрацията, парламентаризма и гражданските свободи, но също така разбира необходимостта от социални реформи и защита на селото. За разлика от Стамболийски, Никола Петков не е антимонархист по инстинкт, а рационалист, който смята, че България може да бъде модерна и демократична република само чрез балансиран политически процес, а не чрез диктатура. В началото той участва в управлението на Отечествения фронт, надявайки се да го превърне в истинска коалиция на различни политически сили, а не в инструмент за комунистическа хегемония. Но много скоро става ясно, че комунистите използват ОФ като параван, докато поетапно овладяват армията, полицията, съдебната власт и медиите. Никола Петков започва да разобличава тази политика в парламента и в пресата, превръщайки се в единствения реален опозиционен лидер в страната. Той се противопоставя на репресиите, на фалшифицирането на изборите, на национализацията без контрол и на установяването на еднопартийна диктатура. Неговите позиции и безкомпромисно поведение будят огромно уважение сред народа, но го превръщат в смъртен враг на комунистическия режим. Така първоначалното сътрудничество между БЗНС и БКП постепенно се превръща в идеологическа и политическа конфронтация, която ще завърши с трагедия – но и с раждането на земеделския мит за Никола Петков като „втория Стамболийски“. Именно в този момент се решава съдбата на БЗНС: дали ще остане независима сила, или ще бъде елиминиран или асимилиран от новата тоталитарна власт.

Арестът, процесът и екзекуцията на Никола Петков – второто „обезглавяване“ на земеделството

Конфронтацията между Българския земеделски народен съюз, воден от Никола Петков, и Българската комунистическа партия се изостря драматично през 1946–1947 г., когато става ясно, че комунистите не желаят реално съвместно управление, а пълен политически монопол чрез ликвидиране на всяка независима сила. Никола Петков, който след 1945 г. е лидер на легалната опозиция и символ на демократичната алтернатива, се превръща в единствената фигура, способна да обедини селяните, градската интелигенция и умерените политически кръгове срещу налаганата комунистическа диктатура. Той разобличава фалшифицираните избори, насилието над опозиционери, незаконните арести, партизанския произвол, унищожаването на съдебната независимост и фактическото подчиняване на България на Съветския съюз. За разлика от много други лидери, той не търси компромиси, не бяга в чужбина и не мълчи – остава в Народното събрание и говори открито, което го прави изключително опасен за комунистите, защото неговият авторитет сред народа е огромен. Затова БКП решава да го унищожи чрез класически тоталитарен инструмент – политически процес, маскиран като съдебно дело. На 5 юни 1947 г. Никола Петков е арестуван в сградата of парламента, в грубо нарушение на депутатския имунитет, което ясно показва, че вече няма правов ред. Следва инсцениран „процес“ по съветски образец, в който „доказателствата“ са фалшифицирани, „свидетелите“ са изнудвани или подготвени, а съдът е напълно зависим от комунистическата власт. Петков е обвинен в „заговор срещу държавата“, „шпионаж“ и „опит за сваляне на народната власт“, което е абсурдно, но служи като юридическо оправдание за неговата физическа ликвидация. Процесът има една цел – да изплаши народа, да унижи опозицията и да отреже историческия корен на земеделската сила. Въпреки ужасния натиск, Никола Петков запазва достойнство, отказва да признае вина и заявява: „Аз умирам за България. Но и те няма да ме надживеят.“ Тази фраза се превръща в символ на морална победа над тиранията. На 16 септември 1947 г. той е обесен – съзнателно не разстрелян, за да бъде „обруган като престъпник“, което показва колко дълбоко БКП се страхува от неговия авторитет. Екзекуцията му е второто „обезглавяване“ на земеделското движение – първо е Стамболийски през 1923 г., второ е Петков през 1947 г. И в двата случая държавата (монархическа или комунистическа) унищожава лидера чрез насилие, защото не може да победи неговата идея. След смъртта му БЗНС е поставен пред избор: да бъде окончателно унищожен или да се превърне в послушен инструмент на комунистите, лишен от дух, идеология и самостоятелност. От този момент започва една нова, трагична фаза в историята на земеделството – фаза на формално съществуване, но реално обезсмисляне.

Преобразуване в „сателитна“ партия: БЗНС като параван на комунистическата власт

След екзекуцията на Никола Петков през 1947 г. Българският земеделски народен съюз престава да бъде независима политическа сила и е насилствено превърнат в подчинена, „сателитна“ партия на Българската комунистическа партия – процес, който няма аналог в предишната му история и който фактически обезсмисля самата идея за аграрно политическо представителство. Комунистите разбират, че не могат просто да ликвидират БЗНС, защото той е дълбоко вкоренен в селската психология и има историческа легитимност, затова решават да го оставят да съществува формално, но под пълен контрол, като го превърнат в инструмент на режима. За да постигнат това, те поставят начело на Съюза лоялни, зависими или компрометирани фигури, които нямат нито идейната сила на Стамболийски, нито моралния авторитет на Никола Петков, и го изолират от всички истински земеделски лидери. БЗНС е включен в Отечествения фронт като „втора партия“, но без реална политическа свобода – той няма право на собствена програма, собствена външна политика или критика към БКП. Партийният апарат на комунистите контролира всички негови решения, списъци с членове, ръководни органи, дори неговата преса. Земеделците са принудени да подкрепят комунистическите закони, включително тези, които разрушават селото – колективизацията, национализацията на кооперациите, ликвидирането на частната собственост. Така БЗНС, партията, която винаги е защитавала селската икономическа самостоятелност, се превръща в съучастник в унищожението на селската класа, което е историческа трагедия и морална катастрофа. За да легитимира своята диктатура, БКП използва БЗНС като „доказателство“, че в България има „многопартийна система“, но всъщност това е фалшив плурализъм: изборите се провеждат в рамките of един „Отечествен фронт“, където всички партии представят обща листа, уточнена от комунистите. В Народното събрание БЗНС получава формално определен брой депутати, но те гласуват винаги „единодушно“ с БКП. В замяна на лоялността си, земеделските псевдолидери получават министерски постове (обикновено в земеделието или социалната политика), привилегии и безопасност – докато истинските земеделци са в затвори, лагери или изгнание. По този начин БЗНС е институционално „съхранен“, но идейно убит: той вече не изразява интересите на селото, а обслужва режим, който го унищожава. Това е най-циничният обрат в българската политическа история – партията на селяните става инструмент за колективизацията, насилственото отнемане на земята и превръщането на селяните от собственици в работници на ТКЗС. Така комунистическата власт не просто побеждава аграризма – тя го превръща в собствена марионетка, лишавайки го от душата, за да го използва като празна черупка.

Земеделска идентичност под комунизма: идеология, кооптиране и съпротива

След като БЗНС е превърнат в контролирана „втора партия“, комунистическият режим започва да пренаписва самата земеделска идентичност, за да я превърне от идеология на селската свобода в инструмент за легитимация на колективизацията и тоталитарната държава. За да постигнат това, комунистите използват двойна стратегия: от една страна, те си присвояват символите на земеделското движение – говоренето за „народ“, „труд“, „земя“, „селянин“, – а от друга страна, унищожават всяка независима форма на селско самосъзнание, която може да се превърне в опозиционна сила. В официалната пропаганда БЗНС е представян като „партия на селячеството в рамките на социализма“, което уж доказва, че комунистическата власт не е против селото, а работи за неговото „модернизиране“. Но в действителност земеделската идеология е обезкостена: изчезва принципът за трудова собственост („земята за този, който я обработва“), изчезва кооперативната автономия (кооперациите са погълнати от ТКЗС), изчезва съсловната теория (държавата не признава „съсловия“, а само „трудови маси“ под ръководството на партията). Остава само куха реторика, докато реалната политика ликвидира селяните като самостоятелна социална група. Въпреки това земеделската идентичност не изчезва напълно – тя оцелява в паметта, културата и мълчаливото вътрешно съпротивление. Много селяни влизат в ТКЗС по принуда, но запазват омраза към колективизацията и продължават да ценят частната собственост, труда и свободата – ценности, които са в основата на аграризма. Дори в условия на репресии, част от земеделците (особено тези, свързани с наследството на Никола Петков) поддържат нелегални контакти, предават паметта за истинския БЗНС и създават мрежи на духовна съпротива. В някои случаи тази съпротива приема и активни форми – има саботажи на ТКЗС, разпространение of нелегална литература, слухове за завръщане на „земята на народа“. Най-голямата опасност за режима е, че селяните не приемат комунистическата идеология като своя; те може да я търпят, но не я обичат. Затова режимът използва „официалния“ БЗНС, за да се преструва, че селото участва в управлението, но всъщност непрекъснато следи, репресира и унищожава всяка проява на истински земеделски дух. Така комунизмът не само политически подчинява, но и културно „преформатира“ земеделството, опитвайки се да заличи най-голямото му оръжие – споменът за свободата и самостоятелността. Този процес е дълбоко трагичен: аграризмът, който някога мечтае да създаде „държава на селото“, се превръща в жертва на „държавата срещу селото“. Въпреки това идеята никога не умира напълно – тя оцелява в паметта на поколенията и чака своя исторически реванш.

VIII. Възраждане и трансформации на БЗНС след 1989 г.

Политическа легализация и завръщане на истинския земеделски дух

След падането на комунистическия режим през 1989 г. Българският земеделски народен съюз излиза от сянката на тоталитарната система и започва процес на възраждане, който представлява не просто организационно възстановяване, а опит за възкресяване на историческата идентичност, идеология и моралното наследство на Стамболийски и Никола Петков. За първи път от десетилетия БЗНС може да действа свободно, да изразява собствена позиция и да се освободи от ролята на сателит на комунистите. Още през 1989–1990 г. започва процес на политическа легализация: възстановяват се старите структури, създават се нови местни организации и в селата избухва вълна от ентусиазъм, защото мнозина помнят, че земеделството някога е било реална сила, която е защитавала интересите на народа. Възниква мощно морално очакване: „земеделците да върнат България на народа“, както Стамболийски и Петков са желаели. Много политически затворници и потомци на репресирани земеделци излизат на политическата сцена с идеята да възстановят „истинския БЗНС“. Връщат се символи и лозунги, реабилитира се паметта на Никола Петков и за първи път от 1947 г. насам неговото име се произнася публично с почит. БЗНС става основен член-учредител на Съюза на демократичните сили (СДС), създаден през 1989 г. като широка коалиция срещу комунистическата власт. В първите месеци след падането на режима земеделците са възприемани като естествен носител на антикомунистическата легитимност, защото именно БЗНС – а не буржоазните партии – има доказана история на съпротива и мъченичество. В този период възниква усещането, че земеделците могат отново да станат водеща политическа сила, както през 1919–1923 г. и 1945–1947 г. Обществото очаква от тях не просто участие в избори, а морално възстановяване на държавата. Въпреки репресиите на миналото, любовта на селото към земеделската идея се оказва жива – тя е била подтисната, но не унищожена, и сега се проявява със сила. Възраждането на БЗНС след 1989 г. е не просто политически акт, а историческо възмездие: тази партия, два пъти обезглавена чрез убийства, два пъти смазвана чрез диктатури, отново се изправя на крака и заявява своята роля като пазител на демокрацията, народния интерес и историческата памет. Но въпреки този мощен старт, пред нея стоят сериозни изпитания, които ще определят съдбата ѝ в новата епоха на политически плурализъм и пазарна икономика.

Вътрешни конфликти и разцепления в условията на демокрацията

Въпреки че началото на прехода след 1989 г. създава условия за възраждане на Българския земеделски народен съюз, много бързо става ясно, че партията не е подготвена за новата политическа реалност на плурализъм, конкуренция и медийно влияние, което води до дълбоки вътрешни конфликти и серия от разцепления, които отслабват земеделското движение по-силно, отколкото репресиите на комунистическия режим. Основният проблем е, че в БЗНС едновременно се завръщат различни групи – стари земеделци от емиграцията, бивши политзатворници, приспособенци от „официалния“ комунистически БЗНС, нови лидери без историческа подготовка, както и хора, които виждат партията като средство за лична кариера. Липсва единна фигура, способна да обедини движението както правят Стамболийски или Никола Петков, и започва борба за ръководството. Част от земеделците настояват БЗНС да остане твърдо антикомунистически и да бъде морален стожер на демокрацията; други искат по-прагматичен подход и дори демонстрират готовност за сътрудничество с бившите комунисти, което предизвиква остри идейни сблъсъци. В рамките на СДС земеделците играят ключова роля, но някои лидери се чувстват недооценени, което води до напрежение с останалите партньори. Постепенно се оформят няколко крила: едни остават лоялни към СДС, други се отделят и търсят самостоятелен път, трети започват да се конкурират за „истинската марка“ БЗНС. Най-големият удар идва, когато БЗНС се разпада на различни формации: БЗНС „Никола Петков“, БЗНС (обединен), БЗНС-НС, БЗНС „Врабча-1“ и други по-малки групи, всяка претендираща да бъде „истинският наследник“. Тази фрагментация не е само организационна, но и морална: вместо да бъдат символ на единство между град и село, земеделците започват да изглеждат като дребни политически играчи. Селото, което някога е вярвало в БЗНС като в собствената си партия, се чувства разочаровано от вътрешните борби и постепенно губи доверие. Демократичната свобода, вместо да укрепи БЗНС, разкрива неговата неспособност да се адаптира и да изгради модерна структура. Така в условията на демокрацията земеделците за първи път губят не заради репресии, а заради собствената си неорганизираност и разделение. Това е парадокс: в условията на свобода БЗНС отслабва повече, отколкото в условията of диктатура. И все пак, въпреки разцепленията, земеделската идея не изчезва – тя продължава да съществува като морален символ и историческа памет, която чака условия за ново възраждане.

БЗНС в новата партийна система и търсене на идентичност след 2000 г.

В началото на XXI век Българският земеделски народен съюз се оказва в коренно променена политическа среда, в която традиционните социални структури на селото са разрушени от урбанизацията, емиграцията и аграрната криза, а партийната система е доминирана от нови политически формации без историческа връзка с аграризма, което поставя БЗНС пред екзистенциалния въпрос: „Кои сме ние и кого представляваме?“. След 2000 г. селото вече не е онова икономическо и демографско мнозинство, което Стамболийски и Никола Петков са водили; то е социално диверсифицирано, разделено на малки собственици, арендатори, обезлюдени населени места и бедни общности, които нямат общ интерес, лесно се манипулират и често са зависими от местни „барони“ и клиентелистки мрежи. В условията на пазарна икономика аграрният въпрос вече не е само социален, а стратегически – за европейските субсидии, за собствеността върху земята, за модернизацията и за конкурентоспособността. В тази нова реалност БЗНС трудно намира своята роля, защото е хванат между наследството на традиционната аграрна идеология и нуждата от модерна политическа програма, която да отговаря на европейските условия. Част от земеделските формации се опитват да се адаптират и да станат „центристки“ партии, залагайки на европейска интеграция, екологични политики, развитие на селските райони и социална справедливост. Други обаче остават в миналото, използвайки носталгична реторика, без да предлагат реални решения. Раздробяването на БЗНС продължава и през 2000-те години, като различни фракции се присъединяват към различни коалиции – някои към десницата (СДС, ДСБ), други към НДСВ, трети към ГЕРБ или БСП – което още повече размива идентичността на движението. В обществото се създава впечатление, че БЗНС вече не е самостоятелен субект, а „приложение“ към по-големи партии. Най-големият проблем е, че земеделската идея се изпразва от съдържание: партията, която някога е искала да промени държавата от основи, сега се бори за няколко депутатски места или министерски пост в селското стопанство. Този упадък обаче не означава край. В началото на XXI век се появяват нови дебати за устойчиво земеделие, хранителна сигурност, демографска криза и регионално развитие – теми, които по същество са аграрни. Това означава, че обективната нужда от „земеделска политика“ отново съществува. Проблемът е, че БЗНС не е успял да се позиционира като съвременен носител на тези идеи. Така Съюзът се оказва на кръстопът: или ще остане символ на миналото, или ще намери сили да се реформира и да възроди аграризма в нова, европейска форма. Историята показва, че земеделството винаги възкръсва, когато условията настъпят – въпросът е дали БЗНС ще има лидер, способен да повтори духа на Стамболийски и Петков, но в реалностите на XXI век.

IX. Идейно наследство и историческа оценка на аграризма

Аграризмът като уникална политическа доктрина в българската и европейската история

Аграризмът, формулиран и приложен най-дълбоко в България от Александър Стамболийски и неговите последователи, представлява уникално политическо явление не само в национален, но и в европейски и световен контекст, защото комбинира социална философия, политическа теория, морален идеал и конкретна управленска практика, изградена върху централната роля на селото и труда. В Европа през XIX и началото на XX век селските движения съществуват в различни държави – Русия (народници), Сърбия, Румъния, Полша, Чехия, Унгария – но никое от тях не достига такава степен на идеологическа систематизация, политическо влияние и реално управление, както българският аграризъм. За разлика от либерализма, който защитава индивидуалната свобода и частната собственост, и от социализма, който поставя акцент върху колективната собственост и класовата борба, аграризмът предлага трета алтернатива – общество, основано на труда, кооперациите и съсловието, в което селото не е изостанал остатък от миналото, а морална и социална основа на бъдещето. Българският аграризъм не е реакционен или консервативен (както понякога се твърди), а модернистичен и прогресивен: той иска модернизация, образование, инфраструктура, здравеопазване, социална държава, но не чрез разрушаване на селото, а чрез неговото овластяване и рационализиране. Аграризмът на Стамболийски е антиимпериалистически, антивоенен и антикапиталистически, но не е класически социализъм, защото не отрича частната собственост, а я ограничава до „трудова собственост“ – земята да принадлежи на този, който я обработва. Той е и антилiberalен, но не отхвърля демокрацията, а я преформулира като „народовластие“ – участие на съсловията, а не на партийните елити. По този начин аграризмът съчетава демокрацията с функционално представителство, което го прави изключително оригинална теория на държавата. В европейски мащаб единственият друг подобен случай е Чехословашката република с Томаш Масарик и Антонín Švehla, но там аграризмът никога не достига такава идеологическа чистота. Българският аграризъм е най-последователният опит в Европа да се създаде държава на селото – и именно затова той е едновременно гениален и трагичен: гениален, защото предлага уникален модел, трагичен, защото влиза в директен конфликт с монархията, военните и комунизма, които два пъти убиват неговите лидери. В исторически план аграризмът е доказателство, че България е родила не само революционери и монарси, но и оригинални политически мислители от европейска величина. Тази доктрина, макар и потъпкана, остава едно от най-интересните и неизследвани интелектуални постижения на българската политическа история.

Александър Стамболийски и Никола Петков – два типа лидерство, една мисия

Александър Стамболийски и Никола Петков са двете най-велики личности в историята на българския земеделизъм, но те не са просто „първият“ и „вторият“ лидер на БЗНС, а два напълно различни, допълващи се модела на политическо лидерство, които въплъщават една и съща мисия – защитата на народа и създаването на справедлива държава. Стамболийски е революционер по дух, визионер, който мисли в категории на исторически мащаби: той иска да преустрои цялата политическа система, да замени партиите със съсловия, да постави селото в центъра на държавата и да изгради нов тип „народовластие“. Неговият стил е харизматичен, директен, често авторитарен – той взема решения със силна ръка, обича да говори пред народа, презира политическите елити и вярва, че моралът на селото може да спаси България. Той е разрушител на стария ред и строител на нова парадигма. Никола Петков, от друга страна, е демократ по убеждение, рационален и институционален лидер, който мисли в рамките на парламентаризма и вярва, че държавата може да бъде променена отвътре чрез законност, граждански права и политическа култура. Той не отхвърля монархията по принцип, а я осъжда, когато тя става инструмент на диктатурата; не отрича партиите, а иска те да бъдат честни и отговорни; не унищожава институциите, а се бори да ги направи справедливи. Ако Стамболийски е олицетворение на „мощта на масите“, то Никола Петков е образ на „величието на морала“. Първият създава аграрната държава, вторият се опитва да създаде демократичната държава. И двамата обаче са еднакво опасни за диктатурите – монархическа и комунистическа – защото и двамата вярват, че истинската власт трябва да принадлежи на народа, а не на елитите. Затова и двамата са убити по един и същ начин – чрез политически преврат, изтезания, инсценирани процеси и публична екзекуция – с цел да бъде не просто ликвидирана личността им, а да бъде унищожен символът, който носи. Стамболийски умира като „враг на монархията“, Петков – като „враг на народната република“, но и двамата умират като мъченици на свободата и демокрацията. Техните съдби се оглеждат една в друга, доказвайки, че аграризмът не е просто политическа програма, а морална кауза, която поставя човека, труда и справедливостта над властта. Затова историческата мисия на аграризма не приключва с тяхната смърт – тя остава като незавършен проект за българската държавност, който чака своето възраждане в нови форми.

Земеделската идея днес: актуалност, потенциал и уроци за бъдещето

Въпреки че Българският земеделски народен съюз днес не притежава политическата мощ от времето на Стамболийски или моралния авторитет от епохата на Никола Петков, аграрната идея не е изчезнала и всъщност е по-актуална от всякога, защото проблемите, които аграризмът поставя – земята, трудът, справедливостта, държавата и народовластието – остават нерешени в съвременна България. След 1989 г. демокрацията бе възстановена формално, но огромна част от населението, особено в селските райони, остана без реално политическо представителство, което възпроизвежда същата историческа дилема: кой защитава „тихото мнозинство“, което не принадлежи към градските елити? Земята отново се оказа централен въпрос – този път не като символ на трудова собственост, а като обект на арендатори, корпорации, чужди инвестиции и спекула. Българското село отново страда – обезлюдяване, липса на инфраструктура, липса на здравеопазване, бедност, миграция – проблеми, които напомнят за края на XIX век, когато аграризмът се ражда като социален протест. В европейски контекст земеделието днес не е изостанало, а стратегическо: въпросът за хранителния суверенитет, устойчивото производство, опазването на природата, биоразнообразието и регионалното развитие се намира в центъра на политиката на ЕС. Това означава, че аграрната идея има потенциала да бъде модернизирана – не като носталгия по миналото, а като визия за екологична, социално справедлива и демократична държава. Урокът от Стамболийски е, че селото може да бъде двигател на национална трансформация; урокът от Никола Петков е, че аграризмът трябва да бъде свързан с демокрацията и човешките права. Съвременният аграризъм би могъл да комбинира тези две линии – социална сила + политическа култура – и да предложи алтернатива на олигархичния модел на прехода. Земеделската идея остава жива, защото съдържа морално ядро: уважение към труда, солидарност, справедливост, отговорност за земята и общността. В свят, в който глобалният капитализъм разрушава локалните общества, аграризмът може да предложи философия на устойчивост и човечност. Тя учи, че държавата трябва да служи на народа, а не обратното; че властта без морал води до диктатура; че политиката не е професия, а служение. Най-големият урок от историята на аграризма е, че когато народът е оставен без представителство, той ражда свои лидери и свои идеи, които променят държавата. Затова аграризмът не е мъртъв – той е спящ гигант в българската историческа памет. И въпросът не е дали ще се завърне, а кой ще има смелостта да го съживи в XXI век, превръщайки го не в копие на миналото, а в нова формула за бъдещето.

Българският аграризъм не е просто една от многото политически доктрини, появили се след Освобождението, а най-оригиналният, най-дълбокият и най-радикалният български опит да се създаде справедлива държава, основана на реалната социална структура на народа, на труда и на морала. Докато либерализмът защитава формалните свободи, социализмът – класовата борба, а национализмът – държавния интерес, аграризмът поставя в центъра човека, земята и общността, съчетавайки социална чувствителност, демократично убеждение и морално виждане за политиката като служение. Именно поради това аграризмът е едновременно идеология, движение, държавен проект и морална философия. Той е единствената политическа сила в българската история, която два пъти печели избори с абсолютно мнозинство и два пъти е унищожена с военен преврат и политическо убийство – първо чрез Стамболийски през 1923 г., после чрез Никола Петков през 1947 г. Никоя друга идеология не е предизвиквала такава омраза от страна на всички елити – монархически, военни, буржоазни, комунистически – и това само доказва колко опасен е аграризмът за всяка власт, която се стреми към монопол и която пренебрегва народа. Аграризмът показва, че най-голямата сила в България не са елитите, а обикновените хора – селяните, работещите, общностите – и че когато те се организират, могат да променят системата. Той доказва, че политиката може да бъде честна, социално отговорна и ориентирана към дългосрочно развитие, а не към лична изгода. В своя най-висш етап аграризмът се превръща в опит за създаване на „нов тип държава“, която да обединява свобода и справедливост, индивидуална собственост и обществен интерес, демокрация и ред. Този опит не успява поради бруталната съпротива на елитите, но остава като най-големият нереализиран проект на българската политическа мисъл. В историческата перспектива аграризмът е доказателство, че България има собствена оригинална политическа традиция, която не е копие на западни модели, а е дълбоко свързана с нашата социална структура, култура и манталитет. Той е „българската политическа школа“, която съчетава националния характер с модерни идеи. Наследството на аграризма продължава да живее чрез паметта за Стамболийски и Никола Петков, чрез ценностите на справедливост, народовластие, труд и морал. Дори когато БЗНС отслабва организационно, аграрната идея остава вплетена в българското обществено съзнание като символ на истинската демокрация – демокрация не на партиите, а на народа. Затова мястото на аграризма в българската история е изключително: той е най-смелият опит да се създаде държава „отдолу нагоре“, най-голямата политическа жертва в името на народа и най-ярката морална традиция, която продължава да ни напомня, че истинската власт трябва да служи, а не да властва. Аграризмът не е минало – той е критерий за бъдещето.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК