ОСЕТИНЕЦЪТ НИКОЛАЙ-ДУДАР КАРАЕВ

Историята на българското националноосвободително движение е изпълнена с примери за саможертва, героизъм и всеотдайност. В редиците на борците за българска свобода редом с нашите възрожденци и опълченци се сражават и чужденци – руснаци, белоруси, украинци, черногорци, грузинци, поляци, сърби и други доброволци. Сред тези герои се откроява името на осетинеца Николай-Дудар Караев – човек, напуснал своя отдалечен кавказки аул, за да отдаде сили и младост за освобождението на България.

I. Произход и ранни години

Николай-Дудар Караев е роден през 1849 година в затънтеното планинско селище Цмти, разположено в централната част на Кавказкия хребет. Родното му място по това време е почти откъснато от света – свързано е с останалите райони само чрез тясна планинска пътека, проходима единствено през летните месеци. През зимата снегът и суровият климат изолират напълно селото.

Местното население, включително и семейството на Караев, е предимно неграмотно. До началото на XX век осетинците не разполагат със собствена писменост. След присъединяването на Осетия към Русия през 1774 г. жителите на региона получават възможност да се приобщят към руската културна и религиозна традиция – приемат православието и получават руски имена, но запазват и своето национално самосъзнание.

II. Вдъхновение от балканските борби

Младият Николай-Дудар Караев е дълбоко впечатлен от борбата на балканските народи срещу Османската империя. Чувайки за страданията на българите, сърбите и другите поробени народи, той решава да напусне родното си място, придружен от своя верен кон, за да помогне на каузата за свобода.

Първият му досег с освободителните движения е по време на Сръбско-турската война (1876 г.), когато се включва като доброволец под ръководството на генерал Михаил Черняев. По това време в Сърбия се формират български батальони, влизащи в състава на руско-българската доброволческа бригада. След края на войната част от тези доброволци остават в Сърбия и по-късно се присъединяват към формиращото се в Плоещ Българско опълчение. Сред тях е и Караев.

III. Присъединяване към Българското опълчение

Караев постъпва официално в редовете на българското опълчение на 20 април 1877 г. Той изявява желание да бъде включен в конната сотня, но тъй като такава не е сформирана, е причислен първоначално към 6-а опълченска дружина, а впоследствие преминава в 3-а дружина. По-късно, заради храбростта и способността си да действа самостоятелно, е назначен за свръзка при щаба на опълчението, където изпълнява задачи, поверени му лично от генерал Николай Столетов.

IV. Битката при Стара Загора (31 юли 1877 г.)

Първото голямо сражение, в което участва Караев, е битката при Стара Загора. Там около 3500 руски войници и опълченци се изправят срещу 30-хилядната армия на Сюлейман паша. Главните руски сили, водени от генерал Гурко, по това време са в Нова Загора, което оставя защитниците на града изолирани.

Смелият осетинец се включва доброволно в разузнавателна мисия, за да проучи разположението на врага. Турската армия го обстрелва с куршуми, но Караев се измъква с незначителни рани, благодарение на уменията си като ездач, на късмета и на слабата подготовка на противника.

Въпреки героизма на опълченците и помощта на местното население, численото превъзходство на турците се оказва решаващо. Армията на генерал Гурко закъснява поради сражение с войските на Реуф паша. Защитниците на Стара Загора отстъпват, а градът е опожарен. Местните жители бягат, а оцелелите бойци се изтеглят в планините, за да укрепят Шипченския и Хаинбоазкия проход.

Караев остава сред последните защитници на града. Той отдава коня си на ранения щаб-капитан Стесел и се изтегля пешком, въоръжен само със сабя. По време на отстъплението е нападнат от шестима турци, които сам поразява в ръкопашен бой. По-късно той описва този момент така:

Вървях сам, няма никого, пооглеждах често назад. От мен се лее пот до безконечност, качулката и черкезката ми станаха вир вода, боли ме все повече и повече.

V. Разузнавателна мисия за генерал Столетов

След сражението при Стара Загора руските командири разбират, че турците няма да спрат настъплението си. Генерал Столетов решава да организира ново разузнаване и избира за него Николай-Дудар Караев и един българин от Габрово, владеещ турски език (чието име не е запазено в източниците). Двамата са облечени като турци, за да избегнат подозрение, а подготовката на мисията е извършена лично от генерал Столетов. Според записките на Караев, за задачата знаят само генералът и още един човек.

Мисията потвърждава опасенията на Столетов, че Сюлейман паша ще се опита да превземе Шипченския проход – събитие, което наистина започва на 8 август 1877 г.

VI. Участие в Шипченската епопея

Въпреки че Караев не оставя писмени спомени за участието си в Шипченските боеве, неговата роля е документирана в военното му досие и в спомените на неговия син – генерал от съветската армия Г.Н. Караев.

На 9 август 1877 г. Караев има ключова задача – да възпламени фитила на фугасите, поставени под руските окопи на връх Шипка. Първият му опит е неуспешен, но той не се отказва, въпреки че турците са вече опасно близо. Успешното задействане на фугасите нанася сериозни загуби на противника и отблъсква първата голяма атака.

По-късно генерал Столетов му поверява секретен пост в дъното на дола под позициите. Караев открива разбита каруца с 42 000 руски рубли, предназначени за снабдяване на войските на Шипка.

Ден след тежките боеве, в условия на летни жеги и недостиг на вода, Караев повежда група от десетина доброволци и отбива турците, които контролират единствения извор, снабдяващ с вода цялата позиция. В служебното му досие е записано:

На 10 август, на другия ден след боя на Шипка, Караев заедно с други доброволци отбили турците от дола, където се намирал единствения извор, снабдяващ с вода цялата позиция.

В хода на военните действия Караев е два пъти ранен – веднъж в главата и веднъж в левия крак.

VII. Живот след войната

След края на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) Николай-Дудар Караев се завръща в Русия заедно с армията. Здравето му е разклатено от преживените битки и той се пенсионира от военна служба. Любопитно е, че макар да напуска Осетия неграмотен, след войната се връща грамотен и с офицерски чин – свидетелство за развитието му като личност и за признанието, което получава.

Караев умира през 1919 година в Петроград (дн. Санкт Петербург) на 70-годишна възраст.

Макар да е чужденец, Николай-Дудар Караев посвещава част от живота си на българската свобода. Той се отличава с изключителна смелост, саможертва и преданост към каузата на поробения народ. Неговите разузнавателни мисии, решителното участие в битката при Стара Загора, героизмът му на Шипченския проход, както и грижата за снабдяването на опълченците с вода и ресурси, го превръщат в символ на братската помощ, която България получава от народите на Русия и Кавказ.

Името на Николай-Дудар Караев заслужено стои сред героите на българската национална памет – пример за това как идеалът за свобода може да обедини хора от различни народи и култури.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК