ОКУПАЦИЯТА НА ВИДИН ОТ УНГАРЦИТЕ (1365-1369)

Окупацията на Видин от унгарците (1365–1369) е едно от най-драматичните и показателни събития в историята на късносредновековна България. Тя се случва в период на вътрешна политическа раздробеност, външни заплахи от няколко различни посоки и дълбоки противоречия между православния Изток и католическия Запад. Завладяването на Видин от унгарския крал Лайош I Велики не представлява обикновен военен акт, а добре планирана акция с ясна идеологическа, религиозна и геополитическа насоченост. Унгария не просто окупира територия – тя се стреми да наложи свой контрол над стратегически регион, да унищожи местната династия, да подчини населението чрез насилствено покатоличесване и да използва Видин като плацдарм за по-нататъшна експанзия на Балканите.

Тази окупация се превръща в лакмус за състоянието на Второто българско царство. От една страна тя показва колко уязвима е България поради разпокъсаност, вътрешни династични конфликти и зависимост от външни сили. От друга страна реакцията на цар Иван Александър и неговите дипломатически и военни действия разкриват, че България все още има ресурс да се противопоставя и да защитава своята независимост. Събитията около Видин изваждат на преден план и друг фундаментален елемент – религията. Унгарската окупация е придружена от систематична политика за покатоличване на православното население, насилие над духовенството, създаване на католически епископии и унищожаване на православната църковна структура. Това превръща конфликта не само във военен, но и в цивилизационен сблъсък между два модела – католическия универсализъм и православната държавна традиция.

Окупацията на Видин е и ключ към разбирането на по-широкия международен контекст на XIV век. Тя се вписва в амбициозната програма на Лайош I за доминация в Централна и Югоизточна Европа, в опитите на папството да подчини Балканите, както и в последните усилия на Византия да търси западна помощ срещу османците чрез унии и религиозни компромиси. Именно тук проличават сблъсъкът на интереси между Унгария, България, Византия, Сърбия, Влашко и Османската бейлика.

След четири години на религиозен натиск, политическо насилие и демографски експерименти, окупацията приключва с освобождението на Видин от съюзническите сили на България и Влашко. Но макар градът да е върнат под български контрол, последствията остават дълбоки. Българската антизападна и антилатинска идеология се засилва, доверието между православните държави и католическа Европа окончателно рухва, а Видинското царство трайно отслабва.

В следващите раздели ще разгледаме хронологично и аналитично причините за унгарската инвазия, личността и амбициите на крал Лайош I, стратегическото значение на Видин, начина на провеждане на окупацията, политиката на насилствено покатоличване, дипломатическите реакции на България и Византия, военните действия за освобождението и дълбоките духовни, културни и политически последици от това събитие.

I. Международната политическа ситуация на Балканите и в Централна Европа през XIV век

1. Балканите между разпадаща се Византия и възходяща Османска бейлика – През XIV век Балканският полуостров представлява сложна мозайка от държави, които се намират в различен етап на политическо развитие, вътрешна стабилност и външна зависимост. Византия, някога всемогъщата Източна Римска империя, е в състояние на постоянна агония, разкъсвана от граждански войни, династични конфликти и икономическо изтощение. Император Йоан V Палеолог търси помощ от Запада, включително чрез унизителни предложения за уния с Рим, защото османските турци настъпват неудържимо в Мала Азия и вече навлизат в европейските земи на империята. В същото време България и Сърбия, които в предишното столетие са били фактори от първа величина, вече не притежават онова стратегическо надмощие, което им позволява да диктуват условията на Балканите. Разпокъсаността се засилва: след смъртта на Стефан Душан (1355) Сърбия се разпада на отделни феодални княжества, докато България е разделена между Търновското царство на Иван Александър, Видинското царство на Иван Срацимир и Карвунското деспотство на Добротица. Тази политическа фрагментация отваря вратата за намесата на външни сили, които използват слабостите на местните владетели, за да наложат своята воля. Резултатът е създаване на вакуум на властта, който османците започват методично да запълват, като използват тактиката „разделяй и владей“. В този контекст Видин, като стратегически дунавски град, се превръща в ключов обект на интерес за всеки, който желае контрол над северозападния Балкански регион.

2. Унгария като възходяща сила и амбициите на Лайош I Велики – Докато балканските държави отслабват, Унгарското кралство под управлението на Лайош I (1342–1382) се превръща в една от най-силните европейски монархии. Лайош е владетел с изключителни амбиции, които надхвърлят рамките на Централна Европа. Той води успешни войни в Италия, Непол, Полша, Сърбия и Влашко, утвърждавайки унгарското влияние в ключови региони. Според проф. Норман Хаусли самият Лайош се възприема като „преден фронтови войн на християнската Свещена война“, който защитава католицизма от литовци, татари, гиблини и „схизматици“ на Балканите. Това самоусещане обяснява защо той вижда завладяването на български територии не само като политическо, но и като религиозно дело. Унгария се стреми да контролира Дунава, да постави под зависимост Влашко и Сърбия, а България да бъде или съюзник, или подчинена държава. Лайош I използва всеки повод за интервенция – включително дипломатически претексти като обвинения за „турска помощ“ от страна на българите към византийците. Всъщност инвазията в българските земи през 1365 г. е част от дългосрочната унгарска политика на експанзия към Балканите, започнала още по времето на Бела IV и Стефан V. За Лайош Видин е не просто град, а символ на контрол над южния бряг на Дунав и трамплин към вътрешността на Балканите.

3. Ролята на Влашко и династичните връзки между Балканите и Централна Европа – През XIV век Влашко, макар формално васална на Унгария, се превръща в самостоятелен политически фактор, който умело балансира между католическа Унгария, православна България и нарастващата османска заплаха. Владислав I Влайку и неговият наследник Владислав Бесараб изпълняват ключова роля: те понякога подкрепят унгарците, когато е изгодно, а в други моменти преминават на страната на българите. Този „гъвкав реализъм“ позволява на Влашко да оцелее и да се укрепи, докато други държави отслабват. Влашко има и династични връзки с България – например Иван Александър е женен за Теодора Бесараб, дъщеря на влашкия владетел. Това създава мрежа от политически и семейни отношения, които усложняват геополитиката на региона. Същевременно Унгария се опитва да използва васалитета на Влашко, за да легитимира своите претенции върху българските земи, твърдейки, че контролът над Дунава ѝ дава историческо право да се намесва. Видин е пряко свързан с влашките територии и контролът над него значи контрол над търговските пътища, военните маршрути и дипломатическите канали между Централна Европа и Балканите. Това прави Видин толкова ценен, че нито България, нито Унгария, нито Влашко могат да си позволят да го изоставят.

4. Папството и католическата експанзия като идеологическо оръжие – Втората половина на XIV век е период, в който папството, въпреки кризите и Авиньонския плен, продължава да търси начини да разшири влиянието си в Източна Европа. Католическата църква разглежда православните земи не като равни партньори, а като „схизматични територии“, които трябва да бъдат върнати в „истинската вяра“. Унгария е главният изпълнител на тази политика на Балканите и затова папа Урбан V подкрепя Лайош I. За папството окупацията на Видин е шанс да се създаде католически плацдарм в православна България. Поради тази причина още през 1365–1366 г. папата създава две католически епископии – Видинска и Преславска. Този акт не е просто духовен жест – това е директна заявка, че българските земи вече се разглеждат като част от католическата сфера. Папството благославя насилственото покръстване на населението и дори канонизира францисканските монаси, загинали по време на събитията. Така религиозната експанзия се превръща в идеологическо оправдание за политическата окупация. Това предопределя и ожесточената реакция на българското общество, което вижда в унгарците не само врагове, но и символ на латинската заплаха, която някога е поругала Константинопол (1204).

5. Вътрешната слабост на България като покана за чужда агресия – Въпреки че България все още е значима държава, нейното вътрешно разпадане е очевидно. Цар Иван Александър управлява дълго (1331–1371), но в края на своето царуване допуска съдбоносна грешка – разделя държавата между синовете си. Иван Срацимир получава Видин още приживе, което го прави полунезависим владетел, а Иван Шишман по-късно наследява Търново. Това разделение отслабва централната власт и създава идеални условия за външна намеса. Видинското царство, макар силно укрепено, остава уязвимо поради липса на подкрепа от Търново и поради стратегическото си положение на границата с Унгария. България е притисната и от османците в Тракия, което кара Иван Александър да търси временни съюзи с турците – действие, което Лайош I използва като претекст за „свещена война“. Българската власт е разкъсана между нуждата да защитава Търново, да държи в подчинение Видин и да отблъсква османците. Липсата на координация между отделните български владетели прави страната лесна мишена. Така унгарската агресия не се дължи само на унгарската сила – тя е възможна и заради българската слабост.

II. Причините за унгарската инвазия и идеологическите оправдания

1. Геополитически амбиции на Лайош I и стремежът към контрол над Дунава – Унгарският крал Лайош I Велики не е обикновен владетел, а един от най-амбициозните монарси на Европа през XIV век. Той наследява силно и централизирано кралство, което вече е доказало своя военен потенциал срещу Чехия, Полша и Сърбия, и решава да насочи експанзията на юг. Основната стратегическа цел на Лайош е да превърне Унгария в доминираща сила по поречието на Дунав – най-важната транспортна и търговска артерия в региона. Видин, намиращ се на един от най-удобните и контролируеми участъци от реката, е ключ към тази доминация. Който владее Видин, контролира не само дунавската търговия, но и достъпа към вътрешността на България и Сърбия. Лайош вече е поставил Сърбия в зависимост, а Влашко го признава за сюзерен. Липсва само Видин, за да се затвори стратегическият пръстен. Следователно инвазията в 1365 г. не е инцидент, а част от по-голям политически проект – превръщането на Унгария в балканска империя с католическа мисия. В този контекст Видин се превръща в трамплин за бъдещи действия срещу Търново, Добротица и дори Византия.

2. Използване на дипломатически претекст: „турската помощ“ на Иван Александър – Въпреки че Лайош има чисто политически мотиви, той се нуждае от дипломатически претекст, за да обоснове своята агресия пред Папството и западните владетели. Този претекст е намерен в обстоятелството, че цар Иван Александър използва османска помощ при последната си война срещу император Йоан V Палеолог. Макар на Балканите подобни тактически съюзи с турци да се използват често и от византийци, и от сърби, Лайош представя българското действие като „предателство към християнството“. Така той изкривява балканската реалност и я подчинява на западната концепция за „свещена война“. Унгарската пропаганда внушава, че България е отстъпила от своята християнска мисия, докато Унгария е призвана да я спаси. Това е грубо оправдание, защото Лайош сам води войни срещу други християнски държави и насилствено налага католицизма. Въпреки това дипломатическият претекст „българите използват мюсюлмани срещу християни“ е използван отлично на международната сцена, за да се осигури папска подкрепа и да се легитимира военната кампания. Така Унгария се явява „наказателна сила“, а не агресор – образ, който ѝ осигурява морално алиби пред Европа.

3. Религиозна пропаганда и папска санкция за нападението – За да бъде напълно оправдана инвазията, Лайош I търси и получава благословията на папа Урбан V. Свещената война срещу „схизматиците“ е представена като продължение на кръстоносните походи. Папството вижда в това шанс да възстанови влиянието си на Балканите, особено след провала на Лионската уния (1274). Лайош обещава да „върне българите в лоното на истинската църква“ и папата му дава пълна подкрепа. Така окупацията на Видин придобива религиозен ореол: това не е просто завоевание, а „кръстоносна мисия“. Папата не само благославя похода, но и подготвя бъдещи действия: още преди падането на Видин той планира създаване на католически епископии на българска територия. Когато градът пада, папството веднага създава Видинска и Преславска архиепископия, което показва, че планът е бил предварително изработен. Така религията се превръща в инструмент на империализма: насилственото покатоличване на населението, заложническата политика спрямо владетелите и унищожаването на православието са не страничен ефект, а основна цел на унгарската окупация.

4. Династични и легитимистки претенции към Видинското царство – Лайош I твърди, че Видин и Северозападна България са „старо унгарско наследство“. Тези претенции датират още от времето на крал Коломан и Бела IV, когато унгарските армии временно окупират Белград, Браничево и част от българските земи. Унгарската дипломация твърди, че Видин е бил „дарен“ или „откупен“ по време на династични споразумения в XIII век. Тези „исторически“ претенции са частично измислени, частично преувеличени, но служат за едно: да представят инвазията като „възстановяване на законно право“, а не като завоевание. Освен това Унгария използва династичната слабост на България: след като Иван Александър разделя държавата, унгарците заявяват, че Иван Срацимир не е напълно легитимен владетел, защото е поставен от баща си без одобрението на „съседните християнски владетели“. Така Лайош се обявява за „защитник на законността“ и използва вътрешнобългарските династични конфликти, за да оправдае своето вмешателство. Това е типично за унгарската политика: да атакува не като открит враг, а като „арбитър“ и „наследник“ на изкуствено конструирани права.

5. Страхът от османците като инструмент за унгарско влияние – Иронично или не, унгарците използват османската заплаха като аргумент, за да окупират български земи, въпреки че реално отслабват българските сили и улесняват османската експанзия. Лайош I твърди, че Унгария „поема защитата на Балканите“ от турците. Той се позиционира като последната крепост на католическия свят и очаква подчинение от православните държави в замяна на „защита“. Но тази защита е условна: за да бъдат „защитени“, българите трябва да приемат католицизма и унгарския сюзеренитет. Така България е поставена пред фалшив избор – или да признае властта на Унгария, или да бъде обвинена, че „безразсъдно застрашава християнството“. В действителност Унгария не се бие сериозно с османците в този период, а насочва войските си срещу православните. Това разкрива истинската цел: не защита, а доминация. Лайош използва страха от турците като пропагандно оръжие, за да принуди Балканските държави да го признаят за хегемон. Именно това лицемерие поражда дълбока омраза към унгарците в българското общество и засилва антизападните настроения.

III. Личността на крал Лайош I и неговата политическо-религиозна програма

1. Произход, възпитание и идеологическо формиране на Лайош I – Крал Лайош I (Людовик Анжуйски), наследник на династията Анжу, е възпитан в духа на френско-неаполитанската традиция, където идеята за „богоустановена кралска власт“ и „свещен дълг за разширяване на католическата вяра“ е водеща. Той получава отлично образование, което комбинира рицарските добродетели с дълбоко религиозно чувство и политическа амбиция. Още от ранна възраст Лайош е възпитан да вярва, че унгарският крал има специална мисия в Европа – да бъде защитник на католицизма и унищожител на схизматиците. Влиянието на папството и францисканските ордени върху неговото формиране е огромно, а идеалът му е да съчетае ролята на владетел, кръстоносец и законодател. Израснал в среда, която подкрепя агресивната експанзия, той възприема Балканите не като равноправен партньор, а като територия, която трябва да бъде цивилизована и подчинена. Така още личното му формиране предопределя неговия стил на управление: религиозно оправдана геополитическа агресия.

2. Възгледът на Лайош I за себе си като „меч на католическия свят“ – Лайош не се възприема просто като крал, а като инструмент на Божията воля. Според британския историк Норман Хаусли, самият Лайош смята, че се намира „на предния фронт на християнската Свещена война, като отблъска литовците и техните татарски съюзници, отвоюва Сърбия и част от България за католическата църква, защитава италианските земи на Светия престол от неговите врагове – гибелините, а през последните години от своето управление организира защитата на Балканите срещу османските турци“. Това изказване, съставено от различни негови действия и послания, представлява самодефиниране: той е „универсален християнски владетел“ с мисия. Именно този идеологически фанатизъм го кара да третира православните не като съюзници, а като „половин еретици“, които трябва да бъдат спасени чрез насилствено подчинение. Затова войната срещу Видин не е „обикновен поход“ – тя е „свещено дело“ в неговите очи. Това убеждение го прави опасен противник, защото той не се ръководи само от прагматизъм, а от религиозна мотивация, която оправдава всякакви средства.

3. Законодател и строител на централизирана държава – Лайош I не е само военачалник – той е и реформатор. Той укрепва властта на короната, ограничава местните барони, въвежда единно данъчно законодателство и централизира правосъдието. Това превръща Унгария в модерна и силна държава, способна да мобилизира огромни ресурси и да води продължителни кампании. Същевременно Лайош развива дворцова култура и покровителства рицарския идеал, което привлича западноевропейски авантюристи в неговата армия. Така той разполага не само с вътрешен ресурс, но и с международна подкрепа. Централизацията му позволява да организира поход в България с изключителна бързина и ефективност. Докато българските владетели са разделени и се колебаят, Лайош действа с пълна решителност. Видин пада само за броени дни – силно доказателство за ефективността на неговата държавна машина. Това прави Унгария най-мощната сила в региона, а Лайош – владетел, пред когото дори Византия се опитва да се сниши и да преговаря.

4. Лайош като дипломат – майстор на натиска и манипулацията – Лайош не разчита само на сила – той е изключително умен дипломат. Той се представя като „защитник на християнството“ пред папата, като „наследник на унгарските крале“ пред своите боляри, като „законен сюзерен“ пред Влашко и дори като „възможен съюзник“ пред Византия. Всяка от тези роли е внимателно конструирана според интересите на съответната страна. Например, когато преговаря с Йоан V Палеолог през 1366 г., Лайош се представя като спасител от турците и изисква цената – признаване на върховенството на папата. Той знае, че византийците са в отчаяно положение, и се опитва да изтъргува геополитическо влияние срещу „религиозно единение“. Това показва, че Лайош умее да използва идеология като валута и да манипулира най-големите слабости на противниците си. Толкова е хитър, че дори когато използва брутална сила, успява да я представи като акт на „справедливост“ или „милост“. Видинската кампания е точно това: агресивно завоевание, маскирано като религиозна и легитимна намеса.

5. Религиозен фанатизъм и план за масово покатоличване – Въпреки че е прагматичен политик, Лайош притежава и искрен религиозен фанатизъм. Той искрено вярва, че католицизмът е единствената истинска вяра, а православието е „опасна схизма“, която трябва да бъде изкоренена. За разлика от други владетели, които използват религията като оправдание, Лайош я използва като програма. След завладяването на Видин през 1365 г. той започва процес на насилствено покатоличване. Призовава францисканците от Босна, които имат опит в борбата с богомили и „схизматици“. Само в рамките на 50 дни, според Марко от Витербо, те „покръстват“ над 200 000 души – число вероятно преувеличено, но показателно за мащаба на операцията. Същевременно Лайош издава заповеди за депортиране на православни свещеници, конфискация на имущество, разрушаване на храмове и налагане на католически епископи. Това не е „религиозен диалог“, а културен геноцид. Лайош не цели само политически контрол – той иска духовно подчинение. Именно това прави окупацията на Видин толкова драматична: тя е опит не просто да се завладее българска земя, а да се унищожи българската идентичност.

IV. Завладяването на Видин през 1365 г.: ход на военната кампания и пленяването на Иван Срацимир

1. Унгарската армия се подготвя: мобилизация, стратегия и изборът на момента за атака – Унгарската инвазия във Видин не е спонтанна акция, а внимателно планирана операция, проведена в най-подходящия политически момент. Лайош I избира пролетта на 1365 г., когато балканските държави са изтощени от вътрешни конфликти. Византия е ангажирана с вътрешни спорове и турската заплаха, Сърбия се разпада след смъртта of Душан, а България е разделена между Търново и Видин. Унгарската армия е мобилизирана по всички правила на западната военна организация: тежка рицарска конница, леко пехотно подкрепление, а също и съюзни контингенти от влашки и хърватски войски. Съществено е, че унгарците използват Дунав като логистична артерия, което им позволява бързо придвижване и снабдяване. Самата кампания е подготвена дипломатически: Лайош представя инвазията като „справедлива война“ и „наказателна акция срещу схизматиците“. Той получава папска благословия, което гарантира, че нападението няма да бъде осъдено на международната сцена. Изборът на точно този момент не е случаен – Иван Александър е зает с отношенията си с Византия и османците, а Видин е оставен относително изолиран. Унгарската стратегия е ясна: бърз удар, превземане на столицата, пленяване на владетеля и установяване на военна администрация.

2. Уязвимостта на Видинското царство и липсата на помощ от Търново – Видин, макар укрепен град с добра стратегическа позиция, е политически уязвим. Иван Срацимир управлява полу-независимо от своя баща Иван Александър, което отслабва възможността за координирана защита. Макар формално част от България, Видинската област е оставена сама срещу мощната унгарска държава. Допълнителен проблем е липсата на единство между българските владетели: Иван Александър не изпраща незабавно военна помощ, вероятно поради политически съображения или очакване, че конфликтът може да бъде решен чрез дипломация. Тази нерешителност дава на Лайош огромно предимство. Още по-тежък е фактът, че Видин е заобиколен от земи, в които унгарското влияние вече е силно: на север е Влашко (васал на Унгария), на запад – сръбски земи, частично под унгарски контрол. Това значи, че Видин е изолиран като „остров“ в море от враждебни сили. Въпреки че крепостта е мощна, гарнизонът не разполага с ресурси за продължителна отбрана, а липсата на общобългарска стратегия прави падането на града неизбежно. Така политическата раздробеност на България директно води до уязвимостта на Видин.

3. Бързият унгарски удар и превземането на града на 2 юни 1365 г. – През пролетта на 1365 г. унгарската армия пресича Дунава и настъпва към Видин с впечатляваща скорост. Лайош I начело на войските си прилага стратегията на „шок и страх“ – внезапно нахлуване, демонстрация на сила и психологически натиск. Вместо да се впусне в продължителна обсада, той предприема съчетание от преговори, заплахи и военни действия. Според някои извори унгарците първо предлагат „мир срещу подчинение“, но когато Иван Срацимир отказва да приеме католическа зависимост, следва директно нападение. Унгарците вероятно използват и вътрешни предатели или симпатизанти, защото превземането на толкова силна крепост за кратко време е необичайно. На 2 юни 1365 г. Видин пада. Това е огромен шок за българския свят: един от трите центъра на държавата е загубен за броени дни. Падането на града показва няколко неща: унгарската армия е добре организирана, българската е неподготвена, а политическата криза е достигнала критична точка.

4. Пленяването на Иван Срацимир и изпращането му в крепостта Хумник – След падането на Видин, унгарците предприемат ход, който превръща окупацията в династичен удар: пленяват самия цар Иван Срацимир. Това не е случайно, а стратегическо действие с дълбоко значение. Като пленят законния владетел, унгарците фактически обезглавяват Видинското царство и отрязват всяка възможност за законна съпротива. Иван Срацимир е отведен далеч – в хърватската крепост Хумник (Humňik), днешната крепост Хум у Загорју. Изборът на място е символичен: далеч от българските земи, под строг контрол, в католическа среда. Там той вероятно е поставен под натиск да приеме католицизма – и според изворите, той действително е покръстен заедно със своята съпруга Анна. Това покатоличване има огромно пропагандно значение за унгарците: „българският цар прие истинската вяра“. Унгарците се опитват да демонстрират, че българската династия вече е „освободена от схизмата“. Така пленът на Иван Срацимир не е просто военен трофей, а символично покоряване на българската държавност. Това унижение предизвиква яростна реакция в Търново и допринася за бъдещата решимост на Иван Александър да освободи сина си на всяка цена.

5. Установяването на унгарска администрация и превръщането на Видин в банство – След военното завладяване унгарците незабавно преминават към политическа реорганизация. Видин е обявен за унгарско владение и е превърнат в „банство“ – специфична административна единица в унгарската държавна система, управлявана от бан (висш благородник, пряк представител на краля). Банът има пълна военна, съдебна и данъчна власт. Това означава, че Видинското царство е премахнато като самостоятелен субект. Всички местни боляри са или подчинени, или заменени с унгарски благородници. Налага се западно право, въвежда се католическа църковна йерархия, а православието е ограничено. Започва конфискация на земи и имущество, както и разселване на българското духовенство. Унгарците реформират и крепостната система, за да подсигурят военен контрол. Видин става не просто окупиран град, а част от унгарската държава. Този административен модел показва, че Лайош няма намерение да се изтегли – той планира постоянна власт и интеграция на региона в унгарското кралство. Това е най-радикалната намеса на чужда държава във вътрешната структура на България от времето на латинската окупация на Константинопол (1204). Следователно 1365 г. е повратна точка: България за първи път губи цяла част от своята територия не временно, а с намерение за окончателно присъединяване към чужда държава. Именно това прави реакцията на българите толкова решителна и яростна.

V. Административната и военна организация на унгарската окупационна власт

1. Превръщането на Видин в унгарско банство и ликвидацията на българската държавност – След завладяването на Видин през 1365 г. унгарците незабавно пристъпват към цялостна административна реорганизация, която има за цел не временно управление, а трайно интегриране на региона в Унгарското кралство. Видин не остава автономна област, нито васално княжество, а е превърнат в банство – специфична административно-териториална единица, използвана от унгарците за управление на завладени погранични земи с особено стратегическо значение. Назначен е бан – висш благородник, пряк представител на краля, който получава пълни военни, съдебни, финансови и административни правомощия. Това означава пълно елиминиране на властта на местните български боляри, които или са отстранени, или принудени да се закълнат във вярност на Лайош I. Централистичният модел на унгарската държава се налага в една традиционно автономна и самоуправляваща се област, което води до сериозно напрежение. Видинската крепост, дотогава символ на българската независимост, се превръща в щаб на чужда окупационна власт. В юридически план българската държавност е напълно ликвидирана: цар Иван Срацимир е пленен, династията е обезвластена, българските институции са разпуснати. Това не е просто военна окупация, а опит за пълно унищожаване на царството като субект на международната политика. Видин е обявен за „правомерно унгарско владение“, което показва, че Лайош няма намерение да го върне. Именно този административен модел доказва, че унгарската инвазия не е наказателна кампания, а целенасочен проект за експанзия.

2. Унгарският бан и военните гарнизони: контрол чрез сила и страх – За да гарантират своята власт, унгарците създават добре структурирана военна система. Във Видин и ключовите крепости на областта са настанени постоянни гарнизони, съставени от унгарски рицари, хърватски войници и влашки наемници. Военните части са организирани не само като класическа армия, но и като окупационна полиция, чиято задача е да следи за бунтове, да събира данъци и да контролира движението на населението. Гарнизоните имат право да арестуват, конфискуват имущество и дори да екзекутират без съд, ако заподозрат „нелоялност“. Влагането на чужди войски в сърцето на Видинската област има психологически ефект – българите разбират, че унгарската власт няма да бъде временна. Унгарците укрепват стратегически пунктове по Дунава и вътре в областта, което им позволява да реагират бързо при всяко съпротивително движение. Друга хитрост на унгарците е, че те не разчитат само на един голям гарнизон, а на мрежа от по-малки, добре разположени военни постове, които си сътрудничат и създават непрекъсната линия на контрол. Тази тактика е типична за унгарската експанзия в Трансилвания и Славония и се прилага за първи път в такъв мащаб върху българска земя. Видин е наблюдаван денонощно; движението на боеприпаси, храни и духовници е строго контролирано. Създава се специален шпионски апарат, който следи местните боляри, свещеници и влиятелни търговци. Така унгарците съчетават груба сила и интелигентно наблюдение, което прави откритата съпротива изключително трудна.

3. Замяната на българските боляри с унгарски благородници – Един от най-значимите удари върху местната структура на власт е систематичната подмяна на българската аристокрация. Унгарците отлично разбират, че докато българските боляри запазват влияние, всяка окупация е временна. Затова Лайош I прилага класическа западна политика: отнемане на земи от „неблагонадеждни“ лица и раздаването им на унгарски благородници, които са лично зависими от краля. Тези нови феодали получават не само земя, но и права върху населението – включително право да събират данъци, да налагат съдебни решения и да изискват военна служба. Тази феодална трансформация има за цел да промени социалната тъкан на региона. Местните български боляри са изправени пред три избора: покорство и служба на унгарците, изгнание в Търново или бунт (често завършващ с екзекуция). Някои по-малки боляри приемат унгарската власт формално, за да запазят част от имуществото си, но повечето влиятелни родове са напълно отстранени. Това е радикално различно от османската политика, която по-късно ще запази част от местната аристокрация като спахии. Унгарците искат не просто подчинение, а тотална замяна на елита. Целта е ясна: да няма кой да организира българско въстание. Така социалната йерархия е насилствено пренаписана по чужд модел.

4. Данъчна експлоатация и икономическа трансформация в полза на Унгария – След административното укрепване унгарците пристъпват към икономическа експлоатация на Видинската област. Те въвеждат унгарска данъчна система, която е по-тежка от българската, тъй като включва не само поземлени данъци, но и специфични налози върху търговия, риболов по Дунава, транзитни такси и дори религиозни такси за некатолици. Особено доходоносен е контролът върху дунавската търговия: унгарците монополизират речния транспорт и поставят мита, които облагодетелстват търговците от Буда и Загреб, а ощетяват българските и влашките търговци. Местното население е натоварено с повинности за поддръжка на пътища и крепости, както и с доставяне на храни и фураж за гарнизоните. На практика Видин става източник на ресурси за унгарската държава. Нещо повече – унгарците започват системна колонизация с унгарски, хърватски и саксонски заселници (миньори, занаятчии, дребни благородници), които получават привилегии и земя. Така икономиката се пренасочва към нуждите на Унгария, а местното население бива превърнато в подчинена класа. Този модел е аналогичен на унгарското управление в Трансилвания и Хърватия. Резултатът е дълбоко социално напрежение и ненавист към окупаторите.

VI. Религиозната политика на унгарците и насилственото покатоличване – духовният геноцид над българите

1. Католицизмът като оръжие: окупацията не е само военна, а цивилизационна инвазия – Унгарската власт във Видин не се задоволява с политически и военен контрол – тя цели духовно покоряване и културно унищожение на българската идентичност. За Лайош I войната срещу Видин не е „обикновен поход“, а „свещена мисия“, в която католицизмът трябва да бъде наложен като единствена легитимна вяра. Затова окупацията веднага придобива идеологически характер: православната религиозна структура е обявена за „схизматична“ и „еретическа“, а католическата – за носителка на истината. Унгарците прекрасно осъзнават, че в българското общество православието не е просто религия, а основа на държавност, култура, книжнина, идентичност. Следователно, за да унищожат българската държавност, те трябва да унищожат православието. Това е първият целенасочен опит за религиозно-културен геноцид над българите в нашата история, предшестващ дори османските потурчвания. Разликата е, че османците често търпят православието, докато унгарците го обявяват за неприемливо. Така окупацията се превръща в цивилизационен сблъсък: католически Запад срещу православен Изток, в който българите са поставени пред избор – отказ от своята вяра или подчинение чрез насилие.

2. Създаването на католически епископии във Видин и Преслав – директна заявка за унищожение на православната църковна структура – Още в края на 1365 г., веднага след падането на Видин, папа Урбан V учредява две католически епископски катедри на българска територия: Видинска архиепископия и Преславска архиепископия. Това не е просто духовен акт – това е политическо заявление, че тези земи вече принадлежат на папството и на унгарската корона. Видинската архиепископия е поставена директно под властта на папата, което означава, че над българските земи се налага чужда юрисдикция. Унгарската окупация унищожава традиционната православна йерархия: митрополитите са изгонени, свещениците са депортирани, манастирите са ограбени или затворени. В Преслав унгарците не успяват да се наложат поради съпротивата на Търново, но фактът, че дори са опитали да поставят католически епископ в сърцето на старата българска църковна традиция, показва колко тотален е техният план. Това е първият случай в историята, в който католицизмът се опитва системно да изтрие православието от цели региони на България, не чрез проповед, а чрез държавна сила.

3. Францисканската мисия във Видинско – операция по масово насилствено покатоличване – Най-драстичният елемент от унгарската религиозна политика е изпращането на францискански монаси от Босненския викариат, които имат богат опит в борбата срещу богомили, павликяни и „православни схизматици“. Тази група от само осем монаси извършва огромна по мащаби пропагандна и принудителна мисия. Според писмото на генералния предстоятел на Францисканския орден Марко от Витербо, за само 50 дни те „покръстват наново“ над 200 000 души. Това число е вероятно преувеличено, но дори самият факт, че се споменава, показва колко масово и агресивно е покатоличването. По заповед на краля всички „покръстени“ са вписани с имената си в официален държавен списък, за да няма „връщане към схизмата“. Тоест, религиозната промяна е записана като юридическо събитие. Важно е да се отбележи: това не е доброволна мисия, а административна, със силова подкрепа от унгарската военна власт. Францисканците действат като идеологическо оръжие на окупацията. Те разбиват православната общност, разпространяват католическа догма, унищожават църковни книги, налагат нови обреди и създават мрежа от католически енории. За първи път в българската история православието е подложено на организиран, държавно санкциониран натиск за религиозно унищожение.

4. Депортиране на православни свещеници – удар по духовната сърцевина на народа – За да обезглавят православната общност, унгарците предприемат едно от най-бруталните действия в цялата окупация: депортирането на православните свещеници и техните семейства. Заповед от 20 юли 1366 г., издадена от крал Лайош, нарежда на благородниците и жителите на банатските комитати Крашов и Кеве да съберат ВСИЧКИ православни свещеници от Видинско, заедно с техните семейства и цялото им движимо имущество, и да ги отведат на място, посочено от комеса Бенедикт Химфи. Това не е религиозен спор – това е духовна депортация, целяща да остави българите без пастири, без църковни служби, без тайнства, без книжовна традиция. Унгарците отлично разбират: ако унищожиш свещениците, народът губи своята религиозна и културна опора. Това действие представлява целенасочен удар върху българската идентичност. В тези земи православието престава да бъде официална религия и се превръща в преследвана вяра. Свещениците са арестувани, разселвани, някои екзекутирани. Храмовете са или затворени, или превърнати в католически църкви. Така унгарците не просто владеят територия – те я духовно кастрират, опитвайки се да създадат нова, „католическа“ българска общност.

5. Реакцията на българите: скрита съпротива, антизападна идеология и зародиш на духовен национализъм – Макар унгарците да упражняват огромен натиск, българското население не се примирява. Съпротивата обаче не може да бъде открита поради военната сила на окупатора, затова тя придобива пасивна и духовна форма. Българите отказват да посещават католическите храмове, продължават тайнo да извършват православни обреди, крият свещени книги, съхраняват икони, кръщават децата си по православен обичай. Възниква анти-католическа книжнина, която осъжда „латинските беззакония“ и защитава православната вяра. Това е изключително важно: в този период се формира най-силното отрицателно отношение към Запада в българската душевност, което по-късно ще стане политически фактор. Българите започват да възприемат себе си не просто като народ, а като последен защитник на истинското християнство. Това укрепва духовната самосъзнателност и поражда ранна форма на религиозен национализъм, в който православието е синоним на българщина. Окупацията, която целѝ да унищожи идентичността на българите, парадоксално води до нейното укрепване.

VII. Дипломатическите реакции на България, Византия, Влашко и Запада

1. Първоначалната реакция на цар Иван Александър – шок, дипломатическа парализа и осъзнаване на мащаба на заплахата – Новината за падането на Видин през 1365 г. заварва цар Иван Александър в изключително неблагоприятна позиция. Търновският владетел първоначално е шокиран не само от скоростта на унгарската инвазия, но и от факта, че Унгария не се стреми към васалитет, а към пряко анексиране на българска територия и унищожаване на православната вяра. Иван Александър разбира, че това не е обикновен военен конфликт, а екзистенциална заплаха за българската държавност и династията Асеневци. В първите месеци след падането на Видин, той вероятно се надява на дипломатическо решение и се опитва да установи контакт с Лайош I, но унгарският крал отказва всякакви преговори, докато Иван Срацимир не признае папата. Това шокира българския цар – никога преди католическа държава не е поставяла толкова крайни условия. Осъзнавайки мащаба на заплахата, Иван Александър започва да реорганизира ресурсите на държавата, но не бърза с военни действия, защото знае, че сам няма да победи Унгария. Затова започва мащабна дипломатическа подготовка, търсейки съюзници и международна подкрепа.

2. Византийската двойствена политика: между надеждата за уния и страха от унгарска хегемония – Византия, под управлението на Йоан V Палеолог, посреща унгарската окупация на Видин с раздвоение. От една страна, императорът е в дълбока зависимост от Запада и отчаяно търси помощ срещу османците, което го кара да бъде склонен на отстъпки пред папството. Затова през зимата на 1366 г. той пътува лично до Буда, за да преговаря с Лайош I. Императорът се надява да го убеди да се насочи срещу турците, но Лайош поставя неприемливи условия – Византия да признае върховенството на папата и (според Йоан VI Кантакузин) самият император да приеме католическо кръщение. Това е нечуван прецедент: владетелят на Източната Римска империя да бъде третиран като еретик, който трябва да мине през „правилно кръщение“. Това унижение разкрива истинската цел на Лайош: не съюз срещу турците, а подчинение на православния свят. Византия разбира опасността – ако Видин е паднал, утре може да падне и Търново, а след това дори Константинопол. Затова, макар официално да не осъжда унгарската окупация, Византия постепенно застава на страната на българите, защото осъзнава, че Унгария е по-опасна от османците в религиозно отношение. Именно този момент бележи края на илюзиите за уния между Изтока и Запада.

3. Влашко като решаващ фактор – от васал на Унгария към съюзник на България – Ролята на Влашко е ключова и често подценявана. Влашкият войвода Владислав I Влайку (или според някои извори Владислав Бесараб) първоначално е под силно унгарско влияние и дори участва в някои унгарски експедиции. Но окупацията на Видин променя всичко. Владислав осъзнава, че ако Унгария ликвидира Видинското царство, следващата жертва ще бъде Влашко. Той разбира, че Лайош не признава нито православие, нито автономия, а иска директно подчинение. Това кара влашкия владетел да се отдръпне от Унгария и да започне тайни преговори с Иван Александър. Постепенно се оформя българо-влашки съюз, който ще се превърне в решаващ военен фактор през 1369 г. Влашко осигурява войска, конница и познаване на дунавските маршрути. Именно влашката намеса ще пречупи унгарската власт. Този преход от васалитет към бунт срещу Унгария е изключително важен за историята на Балканите: той показва, че православните държави могат да се обединят срещу католическата хегемония.

4. Западна Европа – пълна подкрепа за Унгария и легитимация на окупацията – Докато България търси съюзници на изток и юг, Западна Европа застава твърдо зад Лайош I. Папството не само благославя окупацията, но я представя като „свят акт за покръстване на схизматиците“. Францисканският орден я възхвалява като „триумф на истинската вяра“. Западните хронисти описват Лайош като „меча на християнството“. Нито една католическа държава не осъжда агресията. Напротив – Италия, Свещената римска империя, Полша и други монархии гледат на унгарската експанзия като на възможен модел за „цивилизиране“ на Балканите. Така българската кауза остава изолирана в Западна Европа. Това е категоричен знак: Западът нито разбира, нито уважава православието, нито признава българската държавност като равностойна. Унията се предлага само ако Изтокът капитулира. Този период окончателно убива илюзията, че „католиците ще помогнат срещу турците“. Българите виждат, че Западът е по-опасен духовно от османците, защото иска да унищожи вярата им. Тази дипломатическа изолация на България от католическия свят ще има дълготрайни последици за българската геополитика.

5. Българската дипломатическа стратегия: от изолация към активна коалиционна политика – След първоначалния шок и дипломатическа парализа, цар Иван Александър предприема решителни действия. Той разбира, че сам не може да победи Унгария, и започва мащабна дипломатическа офанзива. Възстановява отношенията с Влашко, установява контакт със сърбите (макар Сърбия да е разпокъсана), опитва да привлече и византийска подкрепа, но най-важното – той подготвя координиран военен план за освобождението на Видин. Това е изключително важно: българската дипломация преминава от пасивна към активна. Иван Александър не моли за мир – той готви реванш. Тази политика е успешна: през 1368–1369 г. се оформя съюз между България и Влашко, подкрепен мълчаливо от Византия, която не се намесва срещу тях. Това е първият пример за балканска коалиция срещу католическа експанзия. България се завръща на дипломатическата сцена като активен играч, а не като жертва. Това поставя началото на подготовката за военната кампания, която ще доведе до освобождението на Видин.

VIII. Българо-влашко-унгарският сблъсък (1368–1369) и освобождението на Видин

1. Сформирането на българо-влашкия съюз – от дипломатически контакт към военен съюз – След четири години унгарска окупация, насилствено покатоличване и унижение на българската държавност, цар Иван Александър разбира, че освобождението на Видин може да бъде постигнато само чрез стратегически съюз. Най-логичният и силен партньор е Влашко – държава, която познава унгарската агресия от първа ръка и която е следващата потенциална жертва. Владислав I Влайку (или Владислав Бесараб) вече е осъзнал, че Унгария не признава нито васалитет, нито автономия, а цели пълно поглъщане. Така българските и влашките интереси се припокриват напълно: и двете държави трябва да спрат унгарската експанзия, за да оцелеят. Съюзът не е формален документ, а реална координация: българите ще действат към Видин от юг и изток, а влашките войски ще ударят от север и северозапад. Този план показва изключителен стратегически разум – за първи път от десетилетия българската външна политика успява да изгради ефективна регионална коалиция. Съюзът има и психологическо значение: православните държави обединяват сили срещу католическата заплаха. Това е обратен удар срещу унгарската идеология, че „само католиците могат да защитият християнството“. Сега самите православни показват, че могат да се защитават.

2. Подготовката за войната: мобилизация, разузнаване и контрапропаганда – Българската държава, въпреки вътрешната си раздробеност, започва масова мобилизация. Иван Александър укрепва крепости по дунавската линия, извършва проверки на болярите, събира опитни воеводи и подготвя армията за поход. Особено внимание се отделя на разузнаването: български и влашки шпиони навлизат в окупираните земи, за да установят разположението на унгарските гарнизони, числеността им и настроението на населението. Установено е, че унгарската армия е разпръсната, а гарнизоните са сравнително малки, разчитайки на психологически контрол, а не на голяма военна сила. Това дава предимство на българо-влашките войски, които могат да действат бързо и да разбиват гарнизоните един по един. Успоредно с военната подготовка, се води и контрапропаганда: българското духовенство убеждава народа, че освобождението е близо, и го призовава да не приема окончателно католицизма. Тази духовна мобилизация е критично важна, защото укрепва морала на населението и създава мрежа от тайни сътрудници вътре в окупираните земи. Народът започва да вярва, че Търново не ги е изоставило. Това подготвя почвата за масова вътрешна подкрепа по време на предстоящото настъпление.

3. Първите сблъсъци: влашките войски разбиват унгарците при Дунав – В началото на 1368 г. Влашко прави първия решителен ход. Владислав Бесараб събира своята конница – прочутата влашка лека конница, способна на бързи атаки и отстъпления, и нахлува в унгарските владения по северния бряг на Дунав. Той атакува унгарските позиции в банатските комитати и разбива няколко гарнизона. Унгарците не очакват толкова смел удар от свой бивш васал. Това ги дезорганизира и принуждава да изтеглят част от войските си от Видин, за да защитят северните си земи. Именно този маньовър е гениален: влашките сили отвличат вниманието и изтощават унгарците, докато българите подготвят настъпление от юг. Историческите извори посочват, че влашката атака е толкова успешна, че Лайош I временно прекъсва плановете си за война в Италия и е принуден да насочи армията си обратно към Дунав. Това показва, че унгарската окупация не е толкова стабилна, колкото изглежда. Освен това влашката намеса е ясен сигнал: православните държави вече не се страхуват от Унгария.

4. Българската контраофанзива – връщането на крепостите около Видин – Докато унгарците са ангажирани с влашките нападения, българските войски под командването на Иван Александър и негови доверени воеводи започват настъпление в Северозападна България. Ударът е насочен не първо към самия Видин, а към по-малките крепости, които формират отбранителен пояс около града. Това е тактически гениално – ако българите бяха атакували директно Видин, щяха да се сблъскат със силен гарнизон. Вместо това, те изолират града, унищожавайки унгарските позиции в Берковица, Лом, Кула и други важни укрепления. Така унгарската армия е отрязана от снабдяване и подкрепления. Във всяка превзета крепост българите връщат православното духовенство и възстановяват местната управа, което допълнително засилва морала на населението. Особено важна е психологическата победа: хората виждат, че българската армия е силна и решителна. Видин постепенно се оказва обсаден не с класическа обсада, а с пълна стратегическа изолация. Тази фаза на войната показва, че България е запазила високо военно майсторство и способност да води сложни операции.

5. Решаващият момент през 1369 г.: българо-влашките сили проникват във Видин и принуждават унгарците да капитулират – През зимата на 1368–1369 г. унгарската армия е изтощена от влашките набези, вътрешни проблеми и финансови трудности. През февруари 1369 г. влашките войски предприемат решителен поход по Дунава, разбиват унгарския гарнизон и навлизат във Видинската област. Едновременно с това българските сили настъпват от юг. Видин е атакуван от две страни. Гарнизонът е малоброен, изолиран и деморализиран. Част от местното население въстава отвътре или оказва логистична помощ на освободителите. Унгарците осъзнават, че не могат да удържат града и влизат в преговори. Някои извори посочват, че те се съгласяват да се изтеглят в замяна на свободно отстъпление и гаранции за живота им – други, че бягат в паника. Впоследствие българите и влашките сили влизат във Видин и официално възстановяват българската власт. Иван Срацимир е освободен от плен (вероятно чрез дипломатическа сделка или размяна на заложници) и е върнат на трона. Така през есента на 1369 г. Видин отново е български. Унгарската окупация приключва.

IX. Завръщането на Иван Срацимир и възстановяването на българската власт във Видин

1. Освобождението на Иван Срацимир от унгарски плен – дипломатическа победа или стратегически компромис? След четири години плен в хърватската крепост Хумник, Иван Срацимир е освободен през 1369 г. – но въпросът как точно става това остава предмет на исторически дебати. Някои извори твърдят, че освобождаването е резултат от директен военен натиск: българо-влашките сили поставят Унгария в такава позиция, че Лайош е принуден да отстъпи. Други предполагат, че е постигнато чрез дипломатическа сделка: Унгария запазва някои малки територии или получава обещание за ненападение. Възможен е и трети сценарий – комбинация от устъпки и военен натиск. Каквато и да е истината, важното е, че освобождаването на Иван Срацимир е голяма дипломатическа победа за България. То показва, че българската държава, дори в условия на разпокъсаност, може да защити династията си. Политическият сигнал е силен: Асеневци НЕ са мъртви, Видинското царство НЕ е ликвидирано, българската власт се възстановява. Това е удар върху унгарската престиж и огромен успех за Иван Александър, който показва, че все още може да влияе върху съдбата на Балканите.

2. Завръщане на престола: възстановява ли се напълно авторитетът на Иван Срацимир? Въпреки че формално е възстановен като владетел на Видин, Иван Срацимир се завръща променен човек и променен владетел. Четирите години плен, покатоличването (независимо дали искрено или насилствено), животът под чужда власт – всичко това оставя следи в него. Българските боляри и духовенство го приемат отново, но с известно подозрение. Първото, което той прави, е да се отрече от католицизма и да се върне към православието. Това е ключов акт на възстановяване на легитимността му. Но макар официално отново да е цар, авторитетът му не е същият като преди. Част от аристокрацията се пита дали той е достатъчно силен лидер, след като е бил пленник. Още повече – някои боляри са се издигнали по време на отсъствието му и сега не желаят да върнат властта си. Така Иван Срацимир трябва не само да възстанови държавата, но и да възстанови собствената си вътрешна политическа позиция. Той започва да укрепва двора си, да назначава верни хора, да възстановява старите родове и да привлича духовенството на своя страна. Това е труден процес, но необходим, за да може Видин да бъде стабилен.

3. Първи мерки: възстановяване на православието и прочистване от унгарско влияние – Най-спешната задача след освобождението е духовната реставрация. Унгарската окупация е нанесла тежък удар на православната църковна структура: свещеници са депортирани, манастири са ограбени, католически епископ е поставен във Видин. Иван Срацимир действа решително: католическите духовници са изгонени или принудени да напуснат, католическите храмове са върнати на православната общност, църковните земи са възстановени, преследваните свещеници са върнати. Това е не просто религиозен акт, а политическо заявление, че българската идентичност е отново господстваща. Видинското царство започва масово възстановяване на православните манастири и храмове. Има свидетелства, че Срацимир лично дарява църкви и манастири, за да покаже, че повече няма да има компромис с католицизма. Този процес пречиства обществото от унгарското влияние и укрепва позициите на българската църква. Народът възприема това като възкресение на вярата, което засилва лоялността към новото управление.

4. Политическо и военно укрепване – Срацимир вече не вярва на Търново – Макар Иван Александър да е този, който организира освобождението му, след завръщането си Иван Срацимир става значително по-независим. Има силни основания да смята, че разделението на България е една от причините за унгарската окупация. Той осъзнава, че ако бъде само пасивен васал на Търново, държавата му отново може да падне. Затова започва самостоятелна укрепителна и външнополитическа дейност. Изгражда нови крепости по Дунава, засилва военния гарнизон на Видин, установява по-тесни отношения с Влашко (защото вече знае, че Влашко е надежден съюзник срещу Унгария). Това е ключово: Иван Срацимир вече не се опира само на Търново, а изгражда самостоятелен геополитически курс. Той дори започва да сече свои монети – явен знак на суверенитет. Видинското царство се превръща в почти напълно независим политически субект. Това ще има важни последици в по-късните десетилетия, когато България ще бъде разкъсвана между османците и вътрешните династични различия. Но в контекста на 1369 г. това показва, че Иван Срацимир е станал по-прагматичен и решителен владетел.

5. Защо въпреки победата, Видин никога повече не достига старата си мощ – Макар освобождението да е голям успех, реалността е тежка: Видин никога вече няма да бъде толкова силен, както преди 1365 г. Причините са много. Първо, унгарската окупация унищожава част от икономическата база на региона – търговските пътища са прекъснати, населението е намаляло, а доверието в стабилността на властта е разклатено. Второ, голяма част от местната аристокрация е избита, депортирана или компрометирана. Това отслабва социалната структура. Трето, Иван Срацимир вече управлява в сянката на две заплахи: Унгария на север и османците на юг. Видин е между чука и наковалнята. Четвърто, отношенията с Търново остават напрегнати – Иван Александър е стар и скоро ще умре (1371), което ще доведе до ново династично напрежение. Пето, въпреки че православието е възстановено, духовната травма остава. Народът помни насилственото покатоличване и се страхува от нова окупация. Всичко това прави Видин по-затворен, по-предпазлив и по-изолиран. Да, той остава столица на силно царство, но вече няма увереността и блестящата културна роля отпреди. Окупацията е оставила дълбока рана, която никога напълно не заздравява.

X. Последиците от унгарската окупация: политически, религиозни и цивилизационни промени с дълготрайно въздействие

1. Политическите последици: окончателен край на идеята за единна и силна България – Унгарската окупация на Видин (1365–1369) нанася огромен удар върху държавното единство на България. Дори след освобождението, Видинското царство никога повече не се връща в пълна зависимост от Търново. Иван Срацимир, макар освободен с помощта на баща си Иван Александър, осъзнава, че Търново не може да гарантира неговата сигурност. Затова той започва да води самостоятелна политика, да сече собствена монета, да сключва сам договори и да се ориентира към Влашко и дори към Османците като възможни партньори. Това поставя началото на трайно двойно българско управление – Търново и Видин действат като две почти независими държави. След смъртта на Иван Александър (1371) тази раздробеност става необратима. Унгарската окупация показва, че външните врагове могат да използват вътрешнобългарските противоречия, за да разрушават страната отвътре. Така политическата слабост, разпокъсаност и недоверието между двата български двора се задълбочават. В стратегически план България вече не е една мощна сила, а две отслабени царства, което отваря пътя към бъдеща османска доминация. Унгарската окупация е първият голям удар, който показва колко опасна е разделената държава – и този урок остава неизучен.

2. Религиозните последици: засилване на православната идентичност и трайна омраза към католицизма – Най-дълбоките последици от окупацията са в духовната сфера. Насилственото покатоличване, депортацията на православното духовенство, създаването на католически епископии, унищожаването на храмове и принудителното записване на „покръстени“ в официални списъци – всичко това води до религиозен шок. Българите за пръв път преживяват систематичен опит за унищожение на тяхната вяра от европейска християнска държава. Резултатът е обратен на очакванията на унгарците: вместо да отслабне, православната идентичност става още по-силна. Народът започва да възприема православието като символ на национално оцеляване. Изворите показват, че именно след 1365 г. се появяват първите анти-католически и антилатински сборници, писани на български и сръбски език, които осъждат „латинските беззакония“. Тези текстове са яростни, емоционални, идеологически наситени. Те описват католиците като „осквернители“, „лъжебратя“, „омразни похитители на вярата“. Така се заражда траен духовен антагонизъм между българи и католици, който ще продължи столетия. Парадоксално, унгарската окупация, която цели да ни направи католици, ни превръща в още по-убедени православни.

3. Културни последици: възраждане на православната книжнина и укрепване на българската духовна интелигенция – В опит да унищожат православната култура, унгарците несъзнателно допринасят за нейното укрепване. След освобождението започва мащабно възраждане на книжнината. Манастирите отново се превръщат в духовни и просветни центрове. Преписват се стари книги, създават се нови творби, възникват антилатински полемики, богословски трактати и защити на православната доктрина. Българските книжовници започват да виждат себе си не само като духовници, но и като защитници на националната памет. Това е период, в който се засилва култът към историческите светци и царе, към Асеневци, към Симеон, към патриотичната традиция. Окупацията предизвиква дълбока културна реакция: „ако загубим вярата, ще загубим народа“. От този момент нататък православието и българщината стават практически неразделими понятия. Това ще окаже влияние дори по време на османското владичество, когато православната църква ще стане пазител на националната идентичност. В този смисъл унгарската окупация е исторически катализатор: тя формира духовния имунитет на българския народ.

4. Геополитически последици: трайно недоверие към Запада и нови балкански съюзи – След 1369 г. България никога повече не гледа на католическия Запад като на потенциален спасител от турците. Преди това много балкански владетели са имали илюзията, че Западът може да помогне чрез кръстоносен поход или уния. Окупацията на Видин унищожава тази илюзия. Българите виждат, че католическите държави не искат да помогнат – те искат да завладеят. Унгария се превръща в символ на западната агресия. Това променя българската външна политика: вместо да търси помощ от Рим, България започва да търси съюзи с православните държави (Влашко, Сърбия, дори Византия). И макар тези съюзи да не са винаги ефективни, идеологическият избор е направен: Изтокът е по-близък от Запада. Това недоверие към католическия свят ще продължи и през XV век, когато някои владетели (като Иван Шишман) категорично отказват уния с папата, дори при османска заплаха. И макар по-късно Владислав Варненчик да поведе католически кръстоносен поход (1444), българите не участват масово – те вече знаят, че „католиците идват не да помогнат, а да завладеят“. Унгарската окупация е епохална: тя определя българската геополитическа ориентация за векове.

5. Цивилизационни последици: травма, която оформя българското национално самосъзнание – Окупацията на Видин е повече от политическо събитие – тя е дълбока цивилизационна травма. Българите преживяват унижение: чужд владетел пленява български цар, унищожава държавността, преследва вярата, налага чужда култура. Народът е поставен пред избор: „или ще станете католици, или ще загинете“. Това колективно преживяване изгражда трайно историческо недоверие към Запада, което ще личи в цялата по-късна история – от отказа на уния, през подозрителността към католически мисионери, до възрожденските текстове, които осъждат папизма. Но от тази травма се ражда и положителен резултат: българите осъзнават, че тяхната вяра, култура и идентичност са единственото, което не бива да изгубят. Така се формира ранен тип духовен национализъм, който по-късно ще се превърне в основа на националното Възраждане. Затова може да се каже: унгарската окупация прави българите по-болни политически, но по-здрави духовно. Тя отслабва държавата, но укрепва народа. Тя убива илюзиите, но създава ясно съзнание за цивилизационна мисия. И точно тази духовна сила ще позволи на българите да оцелеят и през още по-тъмните векове на османско владичество.

Окупацията на Видин от унгарците (1365–1369) не е просто епизод от военната история на България – тя е цивилизационен шок, който пренарежда политическите, религиозните и културните основи на българската държавност. Това е събитие, което показва с болезнена яснота какво се случва, когато една държава е вътрешно разделена, когато владетелите ѝ поставят династични интереси над националното единство и когато външните сили използват религията като инструмент за политическа агресия. Видин не пада, защото е слаб град – той пада, защото България е разделена. Унгария не напада, защото търси конфликти – тя напада, защото вижда шанс да унищожи българската независимост и да превърне Балканите в католически плацдарм.

Тази окупация разкрива няколко фундаментални истини за епохата. Първо, католическият Запад не е „естествен съюзник“ на православните държави срещу турците – напротив, той често е по-опасен, защото се стреми към духовно и политическо подчинение. Унгарската агресия показва, че папството е готово да жертва православни държави, стига католицизмът да се разшири. Второ, Видинската катастрофа доказва, че вътрешната разпокъсаност е по-смъртоносна от външната заплаха. Докато България е единна – тя е сила. Когато е разделена между Търново, Видин и Карвун – тя става лесна плячка. Трето, окупацията показва, че духовното поробване може да бъде по-жестоко от военното: унгарците не просто искат данъци – те искат душите на българите. Именно този опит за масово насилствено покатоличване превръща окупацията в религиозен геноцид.

Но тази трагедия ражда и сила. Българите отговарят не само с оръжие, но и с духовна твърдост. Православието става символ на национална идентичност, църквата – крепост на съпротивата, книжнината – оръжие на паметта. Видинската окупация създава първата мощна вълна на антизападна, антилатинска идеология, която ще определя нашата geopolitika и векове наред. Тя прави ясно, че българският път е различен от католическия модел – и че нашето място е в православната цивилизационна общност. Българо-влашкият съюз за освобождение на Видин е блестящ пример, че православните държави могат да бъдат силни, когато са единни. Освобождението на града през 1369 г. е не само военна победа – то е доказателство, че българската воля за независимост все още съществува.

И все пак, тази победа е последната голяма външнополитическа победа на средновековна България. След Видин България никога повече няма да успее да се обедини напълно. Скоро след това идва османската експанзия, където вече раздробените български държавици не успяват да окажат общ отпор. В този смисъл окупацията на Видин е последното предупреждение – и последният шанс. Тя показа какво се случва, когато пренебрегнем единството и позволим на чужди сили да се намесват в нашите вътрешни дела.

Историческият урок е ясен и вечен: Когато България е духовно силна – тя оцелява. Когато е политически единна – тя побеждава. Когато се раздели и забрави кои са истинските ѝ врагове – тя пада.

Унгарската окупация на Видин (1365–1369) не е просто минало. Тя е огледало, в което виждаме всички свои слабости… и цялата си вътрешна мощ, която се пробужда, когато българската държавност и българската вяра са поставени пред изпитание. Именно затова този епизод е ключ към разбирането не само на края на Второто българско царство, но и на българската историческа съдба като цяло.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК