БЪЛГАРСКИ АПОКРИФЕН ЛЕТОПИС ОТ XI-XII ВЕК

Византийско владичество 16/10/20254 weeks 74 min read 95 Views

Българският апокрифен летопис от XI–XII век представлява едно от най-значимите и в същото време най-загадъчните произведения на средновековната българска литература, което комбинира оригинално историческо повествование с апокалиптични и пророчески елементи, създавайки уникален жанров синтез, без аналог в славянската книжнина. Макар традиционно да бъде поставян в рамките на историко-апокалиптичната литература, той се отличава от нея по структура, композиция и цел, като поставя акцент върху българското минало, а не върху есхатологичните видения за бъдещето. Произведението носи първоначално заглавието „Сказание на пророк Исайя как бе възнесен от ангел до седмото небе“, но в историографията става известно под названието „Български апокрифен летопис“ едва през XX век. То е създадено през времето на византийското владичество (XI–XII в.), когато българският народ е лишен от държавност, но не и от историческа памет и стремеж към духовно самоутвърждаване. Именно това обуславя неговата функция – да вдъхне самочувствие, да изгради чувство за богоизбраност и да утвърди правото на българите върху тяхната земя и история.

Летописът представлява своеобразен „исторически хронограф“, който, под формата на пророчески разказ, проследява съдбата на българския народ от времето на неговото „божествено заселване“ по Дунав до времето на автора. В увода се използва класическата „пророческа формула“ – пророк Исайя е възнесен на небето, получава откровение от Бога и е изпратен да изведе българите към тяхната земя. Този модел е познат от други апокалиптични творби, като „Видение и Тълкувание Данилово“ или „Видение на пророк Исая за последните времена“, но за разлика от тях, Българският апокрифен летопис почти напълно елиминира задължителния финал относно Второто пришествие и вместо това изгражда подробно историческо повествование. Именно тук е неговата най-голяма особеност: вмъкнатите исторически сведения не са второстепенен фон, а основна цел. Това поставя произведението на границата между митологията и историографията, между религиозния текст и националната памет. По тази причина съвременните учени като проф. Василка Тъпкова-Заимова и проф. Димо Чешмеджиев го определят като „завършващо звено в цикъла от историко-апокалиптични съчинения“, което обобщава народностната идея и превръща миналото в опора на националното самосъзнание.

I. Исторически контекст на създаването на Българския апокрифен летопис

1. Политическата обстановка през XI–XII век и загубата на държавност

Политическата ситуация на Балканите през XI–XII век е ключов фактор за разбирането на причините, които стоят зад създаването на Българския апокрифен летопис, тъй като българите са попаднали под византийска власт след 1018 г., когато Първото българско царство пада под ударите на Василий II Българоубиец. След загубата на държавността, българите запазват силно чувство за историческа идентичност, но нямат политически инструменти, чрез които да я отстояват, което води до пренасочване на енергията към духовната сфера и литературата като средство за съхранение на паметта. Византийската администрация въвежда тема България, разделя българските земи на военно-административни единици и поставя българската аристокрация под пряк контрол, което цели елиминирането на автономните центрове на власт. Въпреки това, народната памет за миналото остава жива, както личи от множеството въстания – на Петър Делян (1040–1041), на Георги Войтех (1072), както и по-късните бунтове, подготвящи почвата за възстановяването на българската държава през 1185 г. Именно в тази среда на политическа зависимост, но духовна съпротива, възникват текстове, които не просто утешават, а мотивират, като изтъкват, че българите са богоизбрани и съдбата им не зависи от Византия, а от Божия промисъл.

Този политически натиск води до търсене на културни и религиозни форми на съпротива, като апокрифната литература се превръща в безопасен, завоалиран начин за изразяване на несъгласие с византийското господство. За разлика от официалната византийска историография, която представя българите като покорен народ без право на самостоятелна история, Българският апокрифен летопис ги показва като народ, избран от Бога и воден от Негов пророк още от самото начало на съществуването им. Затова текстът не просто описва миналото, а създава алтернативен на византийския исторически наратив, в който българите не са подчинени, а са част от сакралната история на света. Така произведението функционира като акт на духовно противопоставяне, поддържайки вярата в бъдещо възстановяване на държавата. Тук можем да видим как историческата памет се превръща в оръжие, а литературата – в поле на идеологическа борба, в която БАЛ заема централно място.

2. Социално-религиозна среда и ролята на апокрифната традиция

Социално-религиозната среда на XI–XII век е белязана от дълбока криза на доверието към официалната византийска църква, която освен духовна, е и политическа институция, служеща на имперската власт, поради което българското население често възприема православното духовенство като инструмент на чуждо управление. Това поражда интерес към алтернативни религиозни форми и учения, които обещават духовна свобода, обясняват страданията чрез Божия промисъл и обещават възмездие за угнетителите. Именно така се засилва влиянието на апокрифните текстове, които в този период се разпространяват не само в книжовните центрове, но и устно сред широките народни слоеве, достигащи до селата, манастирите и дори до простолюдието. Тази популярност се дължи на факта, че апокрифите използват жив, образен език, включват легенди, чудеса, пророчества и национално-исторически мотиви, което ги прави разбираеми и въздействащи. Българският апокрифен летопис се вписва в тази традиция, но я надгражда, тъй като неговата основна цел не е просто да предскаже края на света, а да покаже, че българите имат светоисторическа мисия и тяхното страдание е временно.

Апокрифната традиция в българските земи се свързва също и с движението на богомилите, които отхвърлят официалната църква и търсят „истинската духовност“ извън институциите, което кара Византия и по-късната българска държава да ги преследват, но въпреки това техните идеи проникват в народната култура. Българският апокрифен летопис не е богомилско произведение в тесен смисъл, но споделя някои общи тенденции – критика към властта, акцент върху Божия избор на българите, идеята за духовно водачество и непримиримост към гръцкото господство. Това го прави мощен инструмент за формиране на народностно съзнание, съчетаващ религиозни и национални мотиви. Тук историографията вижда процес на „демократизация на историческата памет“, при който миналото не се създава само от двора и църквата, а и от народните писатели, които чрез апокрифите изразяват колективната идентичност. Така Българският апокрифен летопис е част от по-широк духовен процес, в който българите търсят своята роля в Божия план за света и я откриват в собствената си история.

II. Жанрова специфика: между апокалиптичната литература и историческия хронограф

1. Апокалиптични елементи и ролята на пророческия увод

Една от най-съществените особености на Българския апокрифен летопис е неговият увод, изграден по модел на апокалиптичната литература, в който пророк Исайя е възнесен от ангел до седмото небе и получава божествени наставления, което е типична „пророческа формула“, позната от произведения като „Видение на пророк Исая за последните времена“, „Видение Варухово“, „Видение и Тълкувание Данилово“ и „Откровение на Методий Патарски“. Тази формула служи за легитимация на текста, тъй като чрез нея авторът претендира, че написаното има Божествен произход и следователно неговият разказ за българската история не е човешко мнение, а Божия воля. Интересното обаче е, че след този увод, който поставя очакването за описание на бъдещите събития и глобалните катаклизми, текстът рязко се пренасочва към ретроспективно историческо повествование. Вместо да говори за края на света, той говори за началото на българската държава; вместо да описва Антихриста, описва владетели; вместо да предсказва гибел, представя блясък, строителство и победи. Това обръщане на перспективата превръща апокалиптичния модел в инструмент за историческа легитимация, защото Бог не унищожава, а заселва, не наказва, а благославя българите.

Този подход е уникален в славянската литература, защото издига националната история до сакрално ниво, приравнявайки я с библейските разкази. Пророкът, който обикновено предвещава края, тук става водач на народа, подобно на Мойсей, а българската земя се представя като Обетована земя, изчистена от „елини и римляни“ и дадена на българите по Божия воля. Това не е просто митологизация, а идеологическа стратегия, насочена срещу византийското претендиране за универсална имперска власт. Чрез този жанров обрат, авторът трансформира апокалиптичните инструменти в средство за историческо самосъзнание и политическа надежда. Така Българският апокрифен летопис стои на границата между два жанра – той започва като пророчество, но се развива като летопис, при което запазва религиозния авторитет на първия и добавя конкретиката на втория, създавайки неизмеримо по-силен ефект върху читателя.

2. Хронографска структура и последователност на историческия разказ

Хронографската структура на Българския апокрифен летопис представлява една от най-уникалните му особености, тъй като за разлика от типичните апокалиптични текстове, които се фокусират основно върху бъдещето и края на света, този текст изгражда последователно историческо повествование, започващо с митичното заселване на българите по Божия повеля и преминаващо през управлението на поредица от владетели. Така текстът се доближава до летопис или хронограф – жанр, който подрежда събитията в хронологичен ред, представяйки развитието на народа като част от световната история. Авторът не се задоволява с общи визии за съдбата на човечеството, а конкретизира времето, мястото, владетелите и дори строителните им начинания, което показва, че целта му е да изгради национална историческа памет. В този смисъл Българският апокрифен летопис е своеобразна „народна историография“, която комбинира мит, библейски стилистики и реални събития. Повествованието проследява българската история от Слав, който е представен като първия „стомогилен цар“, през Испор (Аспарух), Изот, Борис и Симеон, като всяка фигура е натоварена с конкретна роля в изграждането на държавността и духовната идентичност.

Тази структурирана историчност е още по-значима, защото е постигната чрез съчетаване на устни предания, книжовни източници и авторова интерпретация, което създава многопластов текст, който може да бъде четен на различни нива – митологично, религиозно, политическо и историческо. Авторът е запознат не само с местни предания, но и с византийски, библейски и апокрифни текстове, като съзнателно преподрежда материалите така, че българите да бъдат представени като народ с древен и легитимен произход. Особено важно е, че текстът не завършва с края на света, а с настоящето на автора, което означава, че той не гледа към бъдещия апокалипсис, а към историческата съдба на българите. Това е радикално отклонение от жанра и показва, че летописът има ясна идеологическа функция – да докаже, че българите имат божествена мисия и че тяхната история не е приключила с византийското завоевание. Така хронографската структура не само служи за подреждане на фактите, но и за утвърждаване на националната идентичност в условията на политическо подчинение, превръщайки произведението в инструмент за историческо самосъзнание и духовна устойчивост.

III. Източници и влияние на други съчинения върху Българския апокрифен летопис

1. Връзки с византийската и славянската апокалиптична традиция

Връзката на Българския апокрифен летопис с византийската и славянската апокалиптична традиция е ключова за разбирането на неговата структура, език и теологична рамка, тъй като авторът очевидно познава и използва популярни в Средновековието текстове като „Видение на пророк Исая за последните времена“, „Видение Варухово“, „Откровение на Методий Патарски“ и „Видение и Тълкувание Данилово“. Тези произведения създават модел за пророческо повествование, при което избран от Бога мъж получава небесно откровение и предава послание за съдбините на света. В Българския апокрифен летопис тази схема е пренесена почти дословно в увода: пророк Исайя е възнесен от ангел до седмото небе, където Бог му разкрива бъдещето и му възлага мисия. Интересното обаче е, че вместо да говори за края на света, Исайя получава задача, свързана конкретно с българите – да вземе „третата част от куманите, наречени българи“ и да ги засели в „Карвунската земя“. С други думи, класическият апокалиптичен модел е „приватизиран“ и насочен към националната история, което го прави уникален в славянската литература.

Това не е просто заемка, а дълбока трансформация на жанра, при която българите са поставени в центъра на световния Божи план. Така традиционните апокалиптични мотиви – божие откровение, ангелски водач, пророческа мисия – се преплитат с историческия разказ за заселването на българите, придавайки на тяхната история свещен характер. Авторът използва езиковите и структурните елементи на византийската традиция, но ги адаптира така, че да обслужват българската перспектива. Той вероятно е имал достъп до преработени гръцки текстове, както посочва проф. Тъпкова-Заимова, но също така е използвал и славянски преводи, което показва, че е бил добре образован книжовник. Влиянието на тези апокалиптични произведения личи не само в увода, но и в представянето на владетелите, които често са описани с библейски мотиви – раждане в кошница (Мойсей), битка с великан (Голиат), дълголетие като на старозаветните патриарси. Така Българският апокрифен летопис създава синтез между библейската символика и българската история, превръщайки националното минало в част от Божията вселенска история и утвърждавайки легитимността на българската държавност пред лицето на византийската идеология.

2. Устни предания и книжовна традиция в изграждането на текста

Използването на устни предания и книжовни източници в Българския апокрифен летопис представлява сложен процес на комбиниране на различни културни пластове, чрез който авторът съзнателно изгражда национална историческа памет. Според проф. Тъпкова-Заимова и проф. Милияна Каймакамова, авторът не се ограничава до книжовните извори, а използва и широка устна традиция, която вероятно е включвала народни легенди за началото на българската държава, за първите владетели и за важни събития като преселения, битки и строежи. Това личи в начина, по който са представени царете – митологизирани, но и локализирани в конкретно пространство, например със строежа на градове, крепости и „сто могили“. Устната традиция придава на текста „народен“ характер, който го прави по-достъпен и убедителен за българската аудитория. В същото време, авторът използва и книжовни източници от византийски и старобългарски текстове, както и библейски мотиви, които интегрира по начин, който служи на национално-историческата му цел. Така се получава многопластов текст, в който легендата се преплита с историята, а сакралното – с политическото.

Комбинацията от устни и писмени източници води до явлението „повторение на личности под различни имена“, което е отбелязано от Веселин Бешевлиев – например фигурата на Изот може да съдържа мотиви от Тервел, но също и от библейски персонажи или други български владетели; образът на Слав може да е събирателен образ на славянското население, но и архетип на първия цар. Тези многозначни пластове дават възможност на текста да бъде възприеман по различен начин от различни читатели – едни ще виждат в него исторически сведения, други – духовен символизъм. Така Българският апокрифен летопис се превръща в произведение, което едновременно съхранява паметта за миналото и я конструира наново, създавайки образ на българите като народ с божествена мисия и древна легитимност. Тази способност да обедини фолклор, история и богословие го прави уникален не само в българската, но и в европейската средновековна литература, превръщайки го в ключов текст за разбирането на националното самосъзнание през XI–XII век.

IV. История на откриването и научното изследване на Българския апокрифен летопис

Историята на откриването и научното изследване на Българския апокрифен летопис е дълга и сложна, като самият текст достига до модерната историография сравнително късно, което е изненадващо предвид неговото значение. Произведението е публикувано за пръв път от Люба Стоянович, която го издава под оригиналното му заглавие „Сказание на пророк Исайя как бе възнесен от ангел на седмото небе“, като по този начин го представя като част от апокалиптичната традиция. Въпреки това, Стоянович не осъзнава напълно неговия национално-исторически характер, тъй като този аспект не е бил подробно изследван в началото на XX век. Едва през 1927 г. Йордан Иванов препечатва текста в сборника „Богомилски книги и легенди“ и за първи път въвежда названието „Български апокрифен летопис“, подчертавайки националната му насоченост и уникалната му структура. Именно тази терминология се налага в науката и става общоприета. Иванов придружава текста с обширен коментар, в който обръща внимание на историческите мотиви и прави първите опити за идентификация на владетелите в текста, като свързва Испор с Аспарух и Борис със светия княз Борис I.

Това издание привлича вниманието на българските учени, които започват да анализират произведението не само като апокриф, но и като исторически извор. Въпреки това, дълго време неговата достоверност е подценявана, защото съдържа легендарни и фантастични елементи. Едва благодарение на изследванията на Иван Дуйчев, Веселин Бешевлиев и Милияна Каймакамова през втората половина на XX век летописът е преоценен и признат за ценен източник за българското средновековие. Тези учени показват, че макар текстът да има митологични пластове, той съдържа и реални исторически сведения, които могат да бъдат съпоставени с други извори. Особено важно е, че летописът отразява народната перспектива, а не официалната, което го прави уникален в сравнение с византийските хроники. Така Българският апокрифен летопис преминава от периферията към центъра на научния интерес и се превръща в ключов документ за разбирането на българската историческа памет и идеология по време на византийското владичество.

V. Авторство и датировка на Българския апокрифен летопис

1. Анонимност на автора и въпросът за неговия произход

Анонимността на автора на Българския апокрифен летопис е един от най-интересните и дискутирани въпроси в науката, тъй като липсата of пряко посочено име отваря широк спектър от хипотези за неговия произход, образованост, социална среда и идеологическа мотивация. Въпреки че авторът не се самоназовава, текстът ясно показва, че той е бил добре образован книжовник, владеещ старобългарски книжовен език, познаващ византийската и славянската апокрифна и хронографска традиция, което означава, че е имал достъп до манастирска или скрипторийна среда. Логично е да се предположи, че той е бил свързан с църковните среди, тъй като използването на библейски и богословски мотиви показва задълбочени познания, но в същото време неговият текст съдържа квази-политически послания срещу византийската хегемония, което поражда въпроса дали не принадлежи към средите на българското духовенство, което продължава да носи традицията на независимата българска църква и да съхранява националното самосъзнание. Освен това, авторът проявява задълбочено познаване на българското минало, география и устни предания, което предполага неговата народностна принадлежност. Той не е византиец, защото текстът ярко противопоставя българи и „елини“. Той не е и случаен книжовник, защото композицията е твърде сложна и целенасочена.

Историографията предлага няколко възможни среди за създаване на текста: манастири в североизточна България (района на Карвуна, Преслав, Дръстър), книжовни центрове около Охрид или манастирите в Македония, или манастири в Тракия, които все още пазят българската традиция. Според проф. Иван Дуйчев и проф. Тъпкова-Заимова, най-вероятно авторът е живял в земи, които са преживявали директен византийски натиск и където националното чувство е било особено силно. В този смисъл, вероятни са скрипториите в Паристрион (тема България), където българите са имали частична автономия и са поддържали по-свободна културна дейност. Някои учени (напр. Каймакамова) дори предполагат, че авторът е участвал в движение на „духовна съпротива“, т.е. не е просто компилатор, а идеолог, който съзнателно съчетава апокрифната форма с историческия разказ, за да създаде нов тип национално-политически текст. По тази причина не бива да разглеждаме анонимността като слабост, а като съзнателен избор – авторът се скрива зад пророк Исайя, за да придаде на текста божествен авторитет и да избегне преследване от византийската власт. Така той превръща апокрифността в защита, а националната история – в сакрално откровение, създавайки мощен идеологически инструмент, който надживява своето време.

2. Датировка: XI или XII век? Историографски спорове и аргументация

Въпросът за датировката на Българския апокрифен летопис е централна тема в научните дебати, тъй като определянето на точния период на неговото създаване е ключово за разбирането на неговия исторически контекст, идеологически цели и политическа функция. Повечето учени са единодушни, че първоизточникът на текста трябва да се датира във втората половина на XI или началото на XII век, но точната граница между тези две столетия остава дискусионна. Основният аргумент за XI век е свързан с факта, че в текста се усеща пряко отражение на византийската политика след падането на Първото българско царство, както и на първите въстания срещу византийското владичество – особено това на Петър Делян (1040–1041), което вероятно е оказало силен ефект върху българската национална памет и възраждането на идеята за българската държава. Също така в текста се наблюдава познаване на печенеги и кумани, които започват да се появяват масово на границите на Византия именно през XI век, което означава, че авторът е живял в период, когато тези племена са били актуална заплаха и често са били използвани и от българи, и от византийци за военни цели. Това съответства на събитията около 1070–1090 г., когато куманите започват да играят ключова роля в региона.

От друга страна, някои учени (напр. Турилов) посочват, че в летописа има елементи, които изглежда отразяват по-късни събития – напр. засилен натиск от куманите през XII век, оформянето на темите Паристрион, България и Македония в специфичен административен модел, както и промяна в отношението към византийската власт, която в текста изглежда по-„разклатена“, което отговаря на периода преди въстанието на Асен и Петър (1185–1187). Някои формулировки в текста също напомнят на езика на византийската администрация от втората половина на XII век. Това поражда хипотезата, че първообразът може да е от края на XI век, но окончателната редакция – от началото на XII век. Тази теория обяснява и защо текстът изглежда едновременно древен и актуален. Възможно е авторът да е използвал по-стари материали, но да ги е преработил с оглед на по-късни политически реалности. Така датировката на Българския апокрифен летопис не е просто въпрос на година, а отразява процес на постепенно оформяне на национално-историческо съзнание, при което текстът е бил жив, преработван и актуализиран, за да служи на българския народ в условията на византийско владичество. Това го прави не просто произведение от XI или XII век, а динамичен документ на националната памет, способен да отразява цял един период на духовна съпротива.

VI. Композиция и структура на текста

1. Пророчески увод и мотивът за възнасянето на Исайя

Пророческият увод на Българския апокрифен летопис е първият ключов елемент от неговата композиция, който задава цялостната рамка на текста и определя неговия авторитет, жанрова ориентация и идеологическа насоченост. Той започва с класическата сцена на възнесение: пророк Исайя е взет от ангел и изведен до седмото небе, където влиза в Божието присъствие и получава откровение. Този мотив не е случаен – числото седем има сакрално значение в библейската символика, а седмото небе се счита за най-високата степен на божественото пространство. В апокалиптичната литература, достъпът до седмото небе означава, че пророкът получава възможно най-висше познание, което надминава дори това на ангелите. Така авторът на текста съзнателно използва тази формула, за да заяви: „Това не е обикновена история. Това е богооткровена история.“ Следователно всичко, което следва – включително разказът за българите – се представя не като човешка интерпретация, а като Божий план. Това е мощен идеологически инструмент, защото поставя българската история в същата категория като библейската.

Мотивът за възнасянето също служи за „прехвърляне“ на сакралната власт от Израил към България. Пророк Исайя, който в Библията говори за избрания народ (евреите), тук става проводник на избора на нов народ – българите. Бог му заповядва да „отдели третата част от куманите, наречени българи“ и да ги засели в земя, „опустяла от елини и римляни“. Това е моментът, в който се извършва сакрално-исторически акт: българите са избрани, изведени и заселени по Божия воля. Паралелът с Мойсей и израилтяните е очевиден – изход, преселване, обещана земя. Този модел е познат в средновековната политическа мисъл и е използван от различни народи за легитимация, но тук е приложен по особено оригинален начин, защото не просто се говори за благословия, а за конкретен исторически процес. Това е преходният мост между пророчеството и хронографията: пророчески увод, исторически разказ. Така композицията на текста превръща Българския апокрифен летопис в уникално съчетание между сакрална и светска история, където библейската структура служи за утвърждаване на политическа и национална идентичност.

2. Преход от апокалиптичен увод към исторически разказ – жанрово преобразяване

Един от най-забележителните композиционни похвати в Българския апокрифен летопис е рязката и умишлена трансформация на жанра след пророческия увод, която представлява съзнателно отместване от класическата апокалиптична схема към хронографски и летописен стил. Докато в типичните апокалиптични творби пророческият увод води към описание на бъдещите събития, световни катастрофи, идването на Антихриста и финалното Божие възмездие над народите, тук след възнасянето на Исайя не следва предсказание за края на света, а разказ за началото на българската история. Това е радикална промяна, която напълно преобръща очакванията на читателя и показва, че авторът използва познатата религиозна форма, но с ново съдържание. Вместо есхатология – историография. Вместо страх от гибел – възхвала на държавност. Вместо апокалипсис – национално съзидание. Тази трансформация не е случайна, тя служи на дълбока идеологическа цел: да постави българската история на същото ниво на значимост като библейската и да внуши, че българите са не просто участници в световната история, а носители на божествена мисия.

Тази композиционна смелост превръща Българския апокрифен летопис в уникално явление: той започва като пророчество, но завършва като летопис. В рамките на текста се извършва „жанрово кръщение“ – апокрифът се превръща в хронограф. Това преобразяване има огромно значение, защото легитимира историческата памет на българите като свещена. Чрез прехвърляне на акцента от бъдеще към минало, авторът утвърждава, че истинската българска идентичност се корени в историята, а не в чужди политически структури. Той поставя българските владетели в центъра на повествованието, изброява градове, победи, строежи – всичко това в стил, напомнящ византийските хроники, но с противоположна идеологическа цел: да се докаже величието на българската държавност. Така жанровата трансформация е не само художествен, но и политически акт. Авторът взема оръжията на византийската книжнина (пророческата форма, библейските мотиви, хронографската подредба) и ги обръща срещу самата византийска идеология. Това прави Българския апокрифен летопис не просто литературно произведение, а културна революция в рамките на средновековната българска мисъл.

3. Летописна последователност на владетелите и структура на историческия наратив

Структурата на историческия разказ в Българския апокрифен летопис се основава на последователно представяне на владетели, което напомня на класическия летописен модел, познат от други средновековни традиции като руските летописи и византийските хроники, но с важна разлика: тук владетелите са не само хронологични маркери, а носители на символни функции, които подчертават различни етапи в изграждането на българската държавност. Всеки владетел има конкретна роля – Слав е „първият цар“, който населява земята и създава сто могили (символ на подредбата на пространството); Испор (Аспарух) е „основателят“ и „строителят“ на градове и крепости; Изот е войнът, който побеждава външни врагове като Озий и Голиат; Борис е християнизирателят, който покръства народа и изгражда църковна организация; Симеон е разширителят и законодателят, който довежда държавата до кулминация. Тази схема показва, че авторът изгражда цялостна национална концепция, в която държавата се развива постепенно – от заселване, през укрепване, духовно преобразяване и достигане на златен век. Това не е просто описание на миналото, а модел за бъдещето – „какво сме били, какво трябва отново да станем“.

Летописната структура обаче не е механична. Авторът съзнателно обогатява всяко владетелско описание с богословски, митологични и фолклорни елементи, които му придават сакрална значимост. Цар Слав живее 119 години – като патриарх. Испор е носен в кошница – като Мойсей. Изот побеждава Голиат – като Давид. Борис няма грях и няма жена – като монах. Симеон взима „данък яйце“ – символ на плодородие и справедливост. Всеки владетел е не просто историческа фигура, а архетип. Тази дълбока символизация прави структурата на текста не линейна хроника, а духовна драма, в която българската история е разказана като библейска сага. Летописната подредба е колкото историческа, толкова и литургична: владетелите са не само царе, но и избраници на Бога, които изпълняват определена мисия. Така композицията на Българския апокрифен летопис превръща историята в свещено предание, което съчетава времето и вечността, политиката и богословието, миналото и надеждата. Затова тази структура е не просто формална, а централна за идеологията на текста – тя изгражда „свещена история на българската държава“.

VII. Образът на българите като богоизбран народ

1. Мотивът за третата част от куманите, „наречени българи“

Мотивът за „третата част от куманите, наречени българи“ е един от най-интересните и многопластови елементи в целия Български апокрифен летопис, защото в него се преплитат етногенетични, богословски и политически идеи, които целят да обяснят произхода на българите не просто исторически, а сакрално. В текста се казва, че Бог заповядва на пророк Исайя да вземе „третата част от куманите, наречени българи“, и да ги засели в Карвунската земя. Това изказване е дълбоко символично. Първо, числото „три“ има ключово значение в библейската и християнската мисъл – свързано е със Светата Троица, завършеност, избраност. Така „третата част“ не означава просто част от племе, а избраната, свята част. Второ, свързването с куманите вероятно отразява реални политически наблюдения: авторът вижда, че куманите през XI–XII век идват от север, както някога и българите, затова заключава, че те са сродни или дори идентични. Той обаче прави нещо повече – не просто смесва етноними, а създава теологическа концепция: българите са „очистената“, избраната, третата част от степните народи, които Бог лично отделя и води.

Така се извършва сакрализация на етноса: българите не са случайно племе, а част от божествен план. Сравнението с Мойсей и евреите става неизбежно – пророкът води народа през реки (Затиуса, Ереуса и още три), подобно на Червено море и Йордан; народът влиза в опустяла земя, както евреите в Ханаан; получава цар, както Израил получава Саул. Тук се извършва „етническо богословие“ – българите са описани като новия Израил. Това има огромна идеологическа мощ в условията на византийско робство: ако българите са новият богоизбран народ, то Византия е узурпатор; ако Бог е дал земята на българите, то никой няма право да я отнема. Това не е просто мит, а политическа декларация, изразена чрез религиозна символика. Авторът показва, че българите имат вечни права върху своята земя и че тяхната история е част от свещената история на света. Така мотивът за „третата част от куманите“ не е етнографска бележка, а ключ към идеологическото ядро на целия текст: българите са избрани, спасени, водени и утвърдени от Бога. Това е най-силното духовно оръжие срещу византийската претенция за универсален имперски ред.

2. Заселването в Карвунската земя – сакрализация на българското пространство

Заселването в Карвунската земя, описано в Българския апокрифен летопис, представлява един от най-силните примери за сакрализация на географското пространство в българската средновековна литература, защото не става дума просто за преместване на народ, а за божествен акт на основаване на държава, напълно съпоставим с библейския модел на Обетованата земя. В текста ясно се казва, че Бог заповядва на Исайя да доведе българите в „Карвунската земя, която опразниха римляните и елините преди 130 години“. Това твърдение има двойна функция: първо, показва, че земята е подготвена от Бога за българите; второ, отрича правата на византийците („елините“), защото те са я напуснали. Това е дълбоко идеологическо послание: българите не са завоеватели, а приемници на божествено наследство. Земята не им е дадена случайно, а чрез пророческа мисия. Така територията между Дунав и Черно море (идентифицирана с Добруджа и Североизточна България) е представена като свещено пространство, център на българската идентичност и начална точка на държавността. В този контекст Карвуна не е просто географско име, а символ на божествено „първопространство“ – мястото, където Бог установява българската власт, подобно на това как Йерусалим става център на Израил.

Особено интересно е числото 130 години – авторът не използва метафора, а конкретно число, което изследователите свързват с Юстиниановата чума (541 г.) или с последвалите демографски катастрофи на Балканите (VI–VII в.), когато действително много територии на север от Константинопол са обезлюдени. Това показва, че авторът не просто митологизира, а използва реална историческа памет, макар и пречупена през фолклорно-библейска перспектива. Още по-значимо е, че след заселването Исайя „поставя им цар от тях“, което означава, че политическата власт е установена по Божия воля, а не чрез превземане или узурпация. Така българската държава е сакрализирана още в момента на своето създаване. В този момент се ражда идеята за българската земя като „вечна“ – един от най-мощните мотиви в българската културна памет.

Тази сакрализация на пространството има конкретни политически цели: да послужи като идеологическо оръжие срещу византийската претенция, че българските земи са „римски“ и принадлежат на империята. Авторът директно им противопоставя: „римляните и елините я напуснаха, Бог я даде на българите.“ Това е не просто аргумент, а богословска декларация за легитимност. Следователно всяко византийско управление над тази земя е нелегитимно, защото противоречи на Божията воля. Така Българският апокрифен летопис не само припомня миналото, но и отправя послание към настоящето: „Тази земя е наша, защото Бог я даде на нас. Ние ще се върнем.“ Това е духовна мобилизация, идеологическа подготовка за бъдещо въстание, и затова текстът е толкова опасен за византийската власт и толкова важен за българската народностна самозащита.

VIII. Цар Слав – „първият цар“ и образът на началото

1. Слав като архетип на първия владетел и ролята му в модела на държавността

Образът на цар Слав в Българския апокрифен летопис е едно от най-загадъчните и в същото време най-значими звена в целия текст, защото той се явява първият владетел, когото Бог поставя над българите, след като те са заселени в Карвунската земя. Авторът съзнателно го нарича „първият цар в българската земя“, което е изключително важно, защото пренася модела на библейското царство върху българската история: както Израил получава Саул, така българите получават Слав. Това не е етнографски факт, а богословско-политически акт – царството е дадено по Божия воля, а не чрез случайни исторически обстоятелства. В този смисъл Слав е архетип на „първия цар“ – митологична фигура, която символизира началото на реда, подреждането на пространството и установяването на държавността. Той „насели села и градове“ – което означава, че е създател на урбанистичната структура. Той „сътвори сто могили“ – което е символ на организация, памет и монументалност. Могилата е свещено място, място на почит към предците, на легитимация на властта. Затова Слав е наречен „стомогилен цар“ – владетел на паметта и реда.

Тази символика не е случайна. В българския и европейския фолклор могилата е маркер на цивилизация, гроб на владетел, ос на света, център на пространството. Да създадеш сто могили означава да „укрепиш света“, да наложиш ред над хаоса. Според проф. Степанов, именно това е функцията на първия цар в архаичната политическа мисъл – да структурира пространството чрез сакрални актове. Така Слав не е просто етнически водач, а космологичен организатор. Той живее 119 години, подобно на библейските патриарси, което го приравнява с духовните праотци. Той живее в епоха на изобилие – „имаше изобилие от всичко“ – което е типичен мотив за златен век в митологичния модел: началото е свято, изобилно, хармонично. Тази доба на Слав служи като мярка за бъдещето: „Така е било. Така трябва отново да бъде.“ По този начин фигурата на Слав е фундамент за националната митология – той е началото, моделът, мярката. Затова не е важно дали е историческа личност. Важно е, че е сакрална. Чрез него авторът казва: „Българската държава е древна, божествена, сакрална, и нашите царе са били избрани от Бога още от самото начало.“

2. Символиката на „сто могили“ и сакралното измерение на властта

Символиката на „сто могили“ в образа на цар Слав е една от най-дълбоките и многопластови концепции в целия Български апокрифен летопис, защото зад привидно простото описание се крие сложна система от значения, които обединяват мит, религия, политика и космогония. Могилата в традиционните индоевропейски и балкански култури не е просто гроб, а сакрално място, център на паметта и символ на властта. В българската праисторическа и ранносредновековна среда могилите са били не само погребални съоръжения, а териториални маркери, свързани с владетелско присъствие и култ към предците. Затова създаването на „сто могили“ не трябва да се разбира буквално като строителство на сто гробници, а като акт на подредба на света, чрез който първият цар легитимира пространството, установява ред и превръща хаоса в сакрално-организирана държавна територия. В старите култури „сто“ е символ на пълнота и съвършенство – десет по десет, завършен цикъл. Следователно „стомогилен цар“ означава „царят, който е завършил света“, „царят, който е подредил вселената на българите“.

Този мотив е изключително важен и поради своите паралели с византийската и библейската традиция. В Библията патриарсите и ранните царе често строят жертвеници и издигат „стълбове“ или „каменни паметници“ като знаци на Божието присъствие – Авраам, Яков, Исус Навин. В езическите култури могилите играят същата роля – те са „оси на света“, места, където небето се докосва до земята. В този смисъл „стоте могили“ са 100 „оси“, 100 свещени центъра, чрез които цар Слав „заковава“ благословията на земята. Това означава, че Българската земя е не просто територия, а сакрален организъм, структуриран от царската власт. Според проф. Степанов, функцията на царя в предмодерните общества не е само да управлява, а да подрежда света според Божия ред – да създава „център“ и „среда“. Ето защо „стомогилният цар“ е архетип на космическия законодател. Това придава на българската власт сакрално измерение: царят не е администратор, а посредник между Бога, земята и народа.

Тази символика има и политическо измерение. Византийците считат себе си за наследници на Рим и единствени законни носители на имперската власт. Чрез „стомогилния цар“ авторът на летописа заявява: „Ние имаме свой Константин, свой Соломон, свой патриарх.“ Могилите са българската алтернатива на византийските базилики и дворци. Те са нашият начин да покажем древност, легитимност и сакрална власт. Затова образът на Слав е не просто фолклорен, а политически. Той доказва, че българската държавност не започва с Аспарух (както казват византийците), а много по-рано – в сакралната древност, установена от Бога. Това е мощен контра-исторически жест срещу византийската историография. Чрез „сто могили“ авторът не просто създава мит, а изгражда идеологическо оръжие, което прави българската власт вечна и богоустановена. Именно затова Българският апокрифен летопис е толкова важен – той не само разказва историята, той я осмисля сакрално, превръщайки я в свещена памет и политическа доктрина.

IX. Цар Испор (Аспарух) – основателят на историческата държава

1. Библейският мотив за „детето в кошница“ и сакралното раждане на владетеля

Образът на цар Испор, очевидно идентифициран с хан Аспарух, е представен в Българския апокрифен летопис чрез забележителен библейски мотив – той е „дете, носено в кошница три години“, преди да бъде издигнат за владетел. Това описание е пряк паралел с историята на Мойсей, който като бебе е поставен в кошница и пуснат по Нил, за да бъде спасен и впоследствие да стане водач на богоизбрания народ. Този паралел е не просто литературна заемка, а дълбоко богословско послание: Аспарух е новият Мойсей на българите, техният избавител и законодател, избран и защитен от Бога още от детството. Тримата години в кошницата също носят символика – три е число на завършеност (Троица), на подготовка. Това показва, че Испор не е случаен войначалник, а божествено предназначен цар. Авторът чрез този мотив придава сакрално измерение на основаването на българската държава: тя не е просто резултат от миграция и военни успехи, а Божие дело, осъществено чрез избран човек.

Този мотив също така контрастира с византийския образ на Аспарух. Във византийските хроники той е представен като „варварски хаган“, „скит“, „варварин“, който напада империята. В Българския апокрифен летопис той е благословен от Бога и създава градове: Дръстър (Силистра), Плиска, а също „великия презид“ (вал) от Дунав до морето. Всичко това се представя не като узурпация, а като строителство, цивилизация и ред. Той не руши империята, а изгражда истинската държава. Така авторът обръща византийската перспектива: Аспарух не е враг на Бога, а негов инструмент. Мотивът за кошницата служи точно за това преобръщане. Също така, мотивът показва, че сакралната история се пренася от евреите към българите: както Мойсей води Израил, така Испор води България. Това поставя българската история в рамката на свещената история, създавайки силен национален мит. Следователно използването на библейския мотив не е просто украса, а съзнателна богословска стратегия: да се изгради идеята за българската държава като новия Божи завет, а Аспарух – като избрания пророк-цар, който го реализира. Това е фундамент за националната идентичност, която подкопава византийската претенция за богоизбраност.

2. Испор като строител на градове и крепости – държавност чрез архитектура

Представянето на цар Испор (Аспарух) като строител на градове и крепости в Българския апокрифен летопис е не просто описание на неговата дейност, а стратегическо изграждане на образа му като основател на държавността, цивилизацията и пространствения ред. В текста ясно се казва, че той „създаде велики градове: на Дунава град Дръстър; създаде и велик презид от Дунава до морето; той създаде и град Плиска“. Тези топоси не са случайни – те са трите най-важни символа на ранната българска държавна организация. Дръстър е център на дунавската отбрана и бъдеща епископия; Плиска е столица, административен и сакрален център; президът (грандиозен землен вал между Дунав и Черно море) е символ на държавната граница и военната мощ. Чрез тези три елемента се изгражда фундаментът на българската държава: столица (вътрешен ред), крепост (отбрана), граница (идентичност). Така Испор не е представен само като военачалник, а като „архитект на държавността“. Тази представа е дълбоко идеологическа, защото архитектурата е материализация на властта. Византия легитимира своята империя чрез Константинопол и базиликите; Българският апокрифен летопис изгражда алтернативна легитимация чрез Плиска, Дръстър и вала.

Особено важно е, че авторът приписва на Испор строителството на „велик през“ (вал), който модерната археология идентифицира с т.нар. „Голям вал“ или „Аспарухов вал“. Според някои историци (Иван Дуйчев), тази информация вероятно произхожда от старобългарски летопис, който не е запазен, тъй като византийските източници също споменават за подобни укрепления. Това означава, че авторът на апокрифния летопис не просто измисля, а ползва реални исторически факти, макар и преработени в сакрална форма. В този смисъл, образът на Испор като строител е и исторически достоверен, и митологичен. Той е едновременно Константин Велики (основател на градове) и Мойсей (водач на народа). Този синтез създава нов архетип: царят е едновременно духовен водач, военен стратег и градостроител. Това е моделът на идеалния български владетел, който по-късно ще бъде припознат и в Симеон.

Още по-важно е, че в текста Испор „насели цялата Карвунска земя, и бяха прочее преди това етиопи“. Тук отново имаме богословско-политическа формула: предходното население е „нечестиво“ (етиопи символизира „други“, „чужди“, „тъмни“ в средновековната символика), но Бог дава земята на българите чрез Испор. Това повтаря модела от Стария завет: езичниците се изтласкват, избраният народ наследява. Така Испор не просто строи крепости, а освещава земята чрез тях. Крепостта става храм на държавността. В този смисъл, военната сила се превръща в духовна мисия. Следователно представянето на Испор като строител е много повече от историческа бележка – то е централен елемент от идеологическата структура на Българския апокрифен летопис. Чрез него авторът доказва, че българската държава е не само божествено дадена, но и съзнателно изградена, укрепена и осветена от своите владетели. Това превръща ранната българска архитектура в символ на вечността и правото. И най-вече – противопоставя българската държавност на византийската, не като по-нисша, а като равностойна и дори по-сакрална, защото е основана не от император, а от пророчески избран цар.

X. Цар Изот – между историята и митологията

1. Неясният произход на Изот и различните историографски хипотези

Образът на цар Изот в Българския апокрифен летопис е един от най-спорните и загадъчни, защото неговото име не се среща в традиционните византийски или старобългарски извори, което поставя въпроса дали той е реален владетел, събирателен образ или напълно фиктивен персонаж. Този въпрос е централна тема в научните дебати. Някои изследователи (напр. Иван Дуйчев) смятат, че Изот може да представлява Тервел – историческият наследник на Аспарух, който има значителни военни успехи, включително участие в отбраната на Константинопол срещу арабите (717–718), което би могло да се отрази във фразата „погуби Озий, цар от изток“. Арабският военачалник Маслама действително командва армията на Изтока срещу Константинопол, а българите му нанасят поражение – това съвпада с текста. Според тази хипотеза Изот е Тервел, а Озий – Маслама. Обаче има проблем: Изот в текста живее 100 години и 3 месеца, ражда Борис и Симеон, строи „много градове“ – това не съответства на Тервел. Затова други учени (напр. Веселин Бешевлиев) посочват, че Изот може да е събирателен образ, който комбинира черти от няколко владетели – Тервел, Крум, Омуртаг. Например Омуртаг строи много крепости. Крум побеждава византийците и франките. Това би обяснило и името Голиат („франка поморски“) – вероятно отразява конфликти с франкските владетели около 800–850 г.

Проф. Тъпкова-Заимова предлага още по-дълбока интерпретация: Изот може да бъде фиктивен „Азотий“ – библейски или апокрифен герой, познат от някои текстове, който е бил „архетипен цар“. В този случай името Изот не е важно само по себе си, а символизира първия „войн-цар“ след основателя. Това означава, че авторът използва митологическа структура: Слав – цар-първосъздател; Испор – цар-основател; Изот – цар-войн; Борис – цар-свещеник; Симеон – цар-законодател. В тази схема конкретните исторически факти са подчинени на по-дълбока идеологическа логика. Това би обяснило защо Изот няма точен аналог в историята – защото той е „структурен цар“, не биографичен. Той символизира прехода между езическа и християнска държавност, между военна сила и духовна мощ. И въпреки това текстът съдържа реални елементи: Изот „погуби Озий, цар от изток, със своите войски и Голиат, франка поморски“. Това очевидно съдържа исторически спомени – война с арабите и франките. Следователно образът на Изот е уникална смесица между митологичен архетип и историческа памет. Той е „полухимеричен“ владетел, чрез който авторът обединява фрагменти от различни епохи, за да създаде цялостен образ на българската мощ преди християнизацията. Това прави Изот ключова фигура, защото чрез него текстът демонстрира, че българската военна слава не е изолирано събитие, а постоянна характеристика на народа.

2. Изот като мост между военната мощ и духовната приемственост

Образът на цар Изот в Българския апокрифен летопис функционира не само като исторически (или полуисторически) владетел, но и като идеологически мост между епохата на езическата военна мощ и бъдещата християнска духовна държавност. Това е изключително важно, защото авторът му приписва две ключови роли: той е велик завоевател, който побеждава външни врагове („погуби Озий, цар от изток, със своите войски, и Голиат, франка поморски“), и в същото време е родител на Борис и Симеон – двамата най-важни християнски царе на България. С други думи, Изот е „баща на християнството в България“, макар сам да не е християнин според текста. Това е уникално богословско-политическо решение: езичеството не се отхвърля, а се интегрира като необходим етап в подготовката за християнството. Военната сила на Изот подготвя почвата за духовната сила на Борис. Това означава, че според автора българската история не е разделена на „лошо езичество“ и „добро християнство“, както често мисли византийската историография, а е органично и свещено развитие от сила към вяра. Това е фундаментален разрез с византийското мислене, което представя християнството като унищожение на варварството. В Българския апокрифен летопис християнството не унищожава българската мощ, а я осветява.

Тази приемственост се вижда и в структурата на царската линия: Слав – Испор – Изот – Борис – Симеон. В този ред няма прекъсване, няма чужд владетел, няма отрицание. Това е „свещена династия“. Изот е критичният възел в тази верига. Авторът изгражда фигурата му така, че да въплъщава качествата на идеалния преходен цар: той е дълголетен (100 години и 3 месеца – число, което подсказва завършеност и стабилност), той е воин (побеждава изток и запад), той строи градове (както Испор), той предава наследство на синовете си (както библейските патриарси). Тази комбинация го поставя в позиция на „нов Яков“, който създава духовно родословие. Всъщност авторът създава „генеалогия на светостта“: Борис става светец, Симеон – мъдър цар, Петър – праведен. Всички те са „синове“ на Изот. Така дори ако Изот не е реален исторически владетел, той е необходимият идеологически елемент, който свързва езическия героизъм с християнската святост. Без него преходът би изглеждал случайно наложен отвън. С Изот преходът става вътрешен, органичен и предопределен от Бога. Това означава, че българската християнизация (Борис I) не е византийска победа, а логичен резултат от българската вътрешна история. Ето защо Българският апокрифен летопис е толкова радикален: той краде монопола на Византия върху християнството и го връща на българите, като доказва, че те сами са достигнали до него чрез своите царе. И именно Изот е ключът към този процес.

XI. Цар Борис – християнизацията като духовно въздигане на държавата

1. Образът на Борис в летописа и ролята му като „благочестив и благоверен“ цар

Образът на цар Борис I в Българския апокрифен летопис е изключително идеализиран и богословски наситен, защото той е представен не просто като владетел, който приема християнството, а като светец, „благочестив и много благоверен“, който „покръсти цялата българска земя и създаде църкви по българската земя“. Това описание съответства на традиционната почит към княз Борис-Михаил като покръстител на българите и светец, но в апокрифния текст то е изведено до още по-високо ниво. Авторът подчертава, че Борис „нямаше грях, ни жена“ – тази фраза е особенa, защото го уподобява на монашески аскет, който напълно се е посветил на Бога. Това е силно преувеличение, но служи на целта да се представи християнството не просто като политически акт, а като дълбоко духовно преобразяване на държавата. С други думи, Борис не е просто реформатор, а въплъщение на святостта, която освещава народа. Така националната история достига до своята най-висока точка в духовно отношение: ако Испор е материалният основател, Борис е духовният основател.

Още един важен момент: текстът казва, че Борис „на река Брегалница, там прие царството“. Това е изключително интересно, защото свързва Борис с мисионерската дейност на св. Константин-Кирил и Методий и техните ученици, които според Солунската легенда именно на Брегалница покръстили българите. Следователно апокрифът съзнателно влиза в диалог с друг апокрифен цикъл („Как Константин Философ покръсти българите“) и поставя Борис в центъра на славяно-българското просвещение. Този мотив е уникален, защото обединява три традиции: историческа (покръстването), апокрифна (Солунската легенда), църковна (култ към св. Борис). Авторът създава „тройна легитимация“ на Борис – историческа, международна (връзка със Св. Кирил и Методий) и духовна. Така Борис се превръща не просто в християнизиран владетел, а в „българския Константин Велики“, но още по-велик, защото той е и светец. Неговото царуване трае „16 години, без да има грях“ – това го поставя в категорията на „старозаветните праведници“. Смъртта му е „с мир в Господа“. Това е израз, който се използва само за светци. Следователно летописът не просто признава Борис за покръстител – той го канонизира на литературно ниво. Това е върховната точка на духовната идентичност: българската държава става „християнско царство“ не чрез византийска принуда, а чрез светец-цар, издигнат от Бога. Това тотално променя историческия наратив и връща инициативата на българите.

2. Борис като законодател на духовното пространство и конфликтът с византийската интерпретация

Представянето на цар Борис в Българския апокрифен летопис не се изчерпва с покръстването на народа – авторът подчертава неговата роля като законодател и създател на духовната инфраструктура на държавата, което е изключително важно, защото поставя християнизацията не като акт на външно наложена реформа, а като резултат от вътрешно национално прозрение. В текста се казва, че Борис „създаде църкви по българската земя“, което означава, че той не просто приема кръщение, а изгражда цялата църковна система, включително йерархията и литургичния ред. Това е ключов момент, защото византийската историография представя покръстването като подарък от императора и патриарха, докато апокрифът представя Борис като автономен духовен водач, който получава царството „на река Брегалница“, а не от Константинопол. Това е решаващо идеологическо противопоставяне: според византийците България е „духовна дъщеря“ на империята; според Българския апокрифен летопис България става християнска чрез Божия промисъл и собствения си цар. Така духовната зависимост от Константинопол е напълно отхвърлена.

Още по-значимо е, че Борис е представен като безгрешен, безженен, благословен – това е образ на аскет-цар, който съчетава царската и монашеската святост. Това е невиждано в византийската традиция, където императорите са или войни, или строители, но почти никога монаси. В България обаче този модел става реалност – самият Борис исторически абдикира и става монах. Апокрифът взема този факт и го превръща в теологичен идеал: българската държава е благословена, защото нейните царе се смиряват пред Бога. Това е „сакрална политическа теория“, в която властта е легитимна само ако е подчинена на духовността. По този начин текстът представя българското царство като по-християнско от византийското. Византия има император, който претендира да е равен на апостолите, но живее в лукс. България има цар, който се отказва от власт и живее без грях. Това е огромен идеологически удар по византийската претенция за духовно лидерство.

Не на последно място, Борис в апокрифния текст не е изолиран владетел, а част от свещена династия: син на Изот (архетип на прехода), брат на Симеон (законодател), баща на Петър (свети цар). Това показва, че християнизацията е вписана в дълбоката структура на българската история. Тя не е „чужда инжекция“, а вътрешна еволюция. Това е тотално различно от византийската интерпретация, според която България е „просветена“ от империята. В Българския апокрифен летопис империята изобщо не съществува като благодетел. Напротив – Борис „прави бели църкви“, „проповядва“, „приема царството в Брегалница“, „учи народа“. Той е апостол-цар. Това означава, че текстът присвоява и трансформира библейския и византийския модел, за да изгради напълно автономна българска християнска идентичност. Така апокрифът не просто прославя Борис – той го превръща в теологическа алтернатива на византийската власт. В този смисъл, образът на Борис е ключов в борбата за духовна независимост. Чрез него авторът заявява: „България не е приела християнството от Византия; България го е създала в себе си.“ Това е едно от най-силните послания в целия текст.

XII. Цар Симеон – златният век като идеал на властта

1. Цар Симеон като строител, законодател и разширител на границите

Образът на цар Симеон в Българския апокрифен летопис е представен като кулминация на българската история – той е върхът на държавното могъщество, културното развитие и божественото благоволение. В текста се казва: „И създаде градове велики по морето, и великия град Преслав той създаде, и там в него прие царството… И до града, наречен Звечан и до Солун.“ Това означава, че границите на царството се разпростират едновременно на северозапад (Звечан, в днешно Косово) и на юг (Солун), което символично показва, че България обгръща почти цялата европейска територия на Византия. Това не е просто географско описание – това е идеологическо послание: при Симеон България достига равнище на империя. Построяването на Преслав и „великите градове“ по морето (вероятно Варна, Анхиало, Месемврия) показва, че Симеон е не само завоевател, но и строител. Той материализира българската културна мощ чрез архитектура. Преслав става алтернатива на Константинопол. Това е пряко посегателство върху византийската идеологическа монополия. Византия твърди, че само тя е „втора Йерусалим“. Българският апокрифен летопис заявява: Преслав е новата столица на Божия народ.

Симеон е описан и като законодател: „И много знамения сътвори цар Симеон.“ В оригиналния контекст „знамения“ означава „чудеса, знаци“, но в апокрифната традиция те често означават и „реформи, установяване на ред“. Симеон не просто управлява – той създава божествен ред в държавата. Това напомня за образа на цар Соломон (който строи Храма) или цар Давид (който разширява границите и установява закони). Така авторът поставя Симеон в линията на библейските царе. Това не е случайно – византийците наричат Симеон „новия Давид“, но го представят като опасен тиранин. Българският апокрифен летопис го представя като „законодател на благоденствието“. В текста се казва, че данъкът по негово време е „едно повесмо, лъжица масло и яйце на година“ – това е символ на минимална данъчна тежест, справедливост и изобилие. Яйцето означава плодородие, повесмото (текстил) – занаят, масло – благословия. Това е образ на съвършената икономическа и морална система. Симеон не граби народа, а го благославя. Това е идеалът на добрия цар, който превръща държавата в рай. Тук националният мит достига своята кулминация: българската държава е най-мощна, най-справедлива и най-благословена при Симеон. Това е „златният век“ – не само исторически, но и сакрален. Авторът създава модел, който служи като политическа програма: „Така сме били, така ще бъдем пак.“ Затова образът на Симеон е не ретроспекция, а пророчество – идеал на бъдещата българска свобода.

2. Икономическата, духовната и политическата хармония при Симеон – идеалният модел на държава

Образът на цар Симеон в Българския апокрифен летопис не е просто представяне на силен владетел, а създаване на цялостен идеален държавен модел, в който трите основни измерения на властта – икономика, духовност и политика – се намират в съвършена хармония. Това не е случайно, защото авторът съзнателно изгражда Симеон като върховен архетип на българската държавност, в който се реализира Божият план за народа. Икономическата система, описана в текста чрез емблематичния данък „едно повесмо, лъжица масло и яйце на година“, не бива да се възприема буквално, а символично. Тя показва, че Симеон не притиска народа, а управлява с мъдрост и справедливост. Повесмото символизира занаятчийството и местното производство, маслото – Божията благодат и благосъстояние, яйцето – продължението на живота, плодородието и цикличната обновяемост. С други думи, икономиката при Симеон е стабилна, морална и насочена към съхранение на народа, а не към ограбването му. Това е пряка противоположност на византийската система, където тежките данъци често водят до бунтове. Така авторът показва, че българският модел на управление е по-справедлив и по-близо до Божия закон.

Духовно, управлението на Симеон е представено като време на „много знамения“ – което в апокрифния контекст означава и чудеса, и културен разцвет, и прояви на божествено благоволение. Това отговаря на реалната историческа обстановка, в която Златният век на Симеон е свързан с книжовен бум, развитие на Преславската книжовна школа, създаването на блестяща литература, богословие, изкуство и дори философия. Авторът обаче не описва тези постижения в научен стил, а ги превръща в религиозно събитие. За него държавата е велика не защото е културно развита, а защото Бог я благославя. Именно тази теологична перспектива е в основата на националната идеология на текста: държава = Божие царство на земята. При Симеон тази концепция достига своя връх. Той строи „велики градове“, но не просто като fortificationes, а като сакрални центрове – особено Преслав, който в текста е „град на царството“. Това е език, който напомня за Йерусалим, Рим и Константинопол. Така се заявява, че Преслав е равно на най-големите духовни столици в света. Това е директно предизвикателство към византийската идея за империя.

Политически, управлението на Симеон е представено като период на разширение, стабилност и хармония. Той взима данък „от цялата своя земя по всяка област“, което показва, че държавата е централизирана и единна. Той владее до Звечан и Солун, което означава, че България контролира както западните, така и южните погранични територии. Това е състояние, при което България не е заплашвана, а заплашва Византия. Това е момент, в който балансът на силите е обърнат. Симеон се явява алтернативен император. Но в текста това дори не се казва директно, защото не е необходимо – самото описание на териториите и богатството говори достатъчно. Още по-значимо е, че авторът свързва Симеон с чудеса и благословия, което го издига над обикновените царе. Така той е цар като Давид (велик владетел), като Соломон (строител и законодател) и като Константин Велики (християнски император). Симеон не е просто владетел – той е синтез на трите най-велики модела на свещена царска власт в световната история.

Именно затова Симеон е представен като „върховен идеал“, който трябва да служи като пример за бъдещите владетели и като цел за възстановяване на държавата. Текстът не просто описва Златния век – той го превръща в „паметническа матрица“. „Така сме били – така ще бъдем.“ Това е ясно послание към българите от XI–XII век, живеещи под византийска власт: „Нашата истинска държава е онази на Симеон. Настоящето робство е отклонение, а не норма. Истинската форма на България е империя.“ По този начин авторът използва образа на Симеон като политическо оръжие – не пасивна носталгия, а активно призоваване към възстановяване на величието. Затова Симеон в Българския апокрифен летопис е не просто историческа фигура, а символ на есхатологична надежда – не край на света, а край на робството. Той е образът на царството, което ще се възвърне. В тази светлина става ясно защо апокрифът не завършва с Второто пришествие – той не гледа към небето, а към бъдещата свободна България. И центърът на тази визия е именно Симеон.

XIII. Цар Петър – преходът от величие към изпитание

1. Петър като „праведен и свят цар“ – духовна висота, но политическа уязвимост

Образът на цар Петър в Българския апокрифен летопис е създаден с изключителна литературна и богословска прецизност, защото той трябва да изпълни двойна функция: от една страна да бъде показан като достоен наследник на своя баща Симеон и като светец, който въплъщава духовното съвършенство на българската държава, а от друга да бъде представен като владетел, при когото започва вътрешното отслабване, което в бъдеще ще доведе до външното покоряване от Византия. Този двойствен образ не е противоречив, а дълбоко символичен – Петър е „свят“, но именно в неговото време „светостта“ надделява над „силата“. В текста ясно се казва: „И роди Симеон свети Петър, царя български, мъж свети и напълно праведен.“ Това е почти литургична формулировка, каквато се използва за канонизирани светци. Петър е описан като праведен, мирен, благочестив. Неговият образ е изцяло позитивен от духовна гледна точка. Той не търси войни, не налага тежки данъци, не потиска народа, живее в мир с църквата и вероятно допринася за вътрешната стабилност. Всичко това е вярно и в исторически план – св. цар Петър е познат като владетел с дълго, относително мирно царуване, като строител на църкви и поддръжник на монашеството.

Но тук авторът на летописа прави нещо изключително важно: той не обвинява Петър за бъдещия упадък, но чрез него показва структурна промяна в самия модел на българската държава. При Петър духовността доминира над политическата мощ. Това е положително от гледна точка на морала, но опасно от гледна точка на държавната устойчивост. Авторът внимателно внушава, че идеалната държава трябва да съчетае духовната чистота на Петър със силата на Симеон. При Петър първото е запазено, второто – отслабва. Това се вижда ясно в текста, който не изброява териториални граници, завоевания, строежи или реформи, а акцентира само на святостта. Липсата на политическо съдържание е най-силната форма на исторически коментар! Авторът не казва „Петър отслаби държавата“, но чрез мълчание показва, че величието на Симеон вече не е налице. Това е брилянтен художествен похват: духовността се запазва, величието се губи. Следователно проблемът не е в царя, а в изменението на историческата епоха.

Затова Петър се превръща в фигура на „прехода“ – той е мост между Златния век и бъдещата криза. Авторът умишлено го описва като светец, за да подчертае, че упадъкът не идва от морална деградация на владетеля, както византийската историография често твърди, а от външни условия. Петър е праведен, но живее в опасно време. Така текстът внушава, че дори най-светият цар не може да спаси държавата, ако тя е изправена пред имперска агресия. Това води към следващата историческа фаза – падането под византийска власт. Но преди да стигне до това, авторът „затваря“ идеалния цикъл чрез Петър: Слав – начало, Испор – основаване, Изот – сила, Борис – християнизация, Симеон – златен връх, Петър – духовна корона. Това е „свещена история на българската държава“, която достига своята кулминация и след това е подложена на изпитание. Именно тук започва драмата на народа – не поради вина, а поради историческа съдба. И така Българският апокрифен летопис подготвя читателя за следващата голяма тема: защо след такава свята и велика държава настъпва византийско владичество и какво означава това в Божия план. Това е точката, в която текстът преминава от възхвала към борба, от история към идеология, от памет към пророчество.

2. Петър като „морална, но не политическа“ алтернатива – начало на духовната съпротива

Образът на цар Петър в Българския апокрифен летопис не е просто благочестив владетел, а символ на вътрешно преобразяване на българската държава, която преминава от епоха на външна мощ към епоха на духовна съпротива. Това е изключително важно, защото авторът на текста живее именно във време, в което България е загубила своята политическа независимост, но не и своята духовна идентичност. Затова той използва Петър като модел: когато държавата отслабне политически, българите не изчезват, а се „вътрешно консолидират“ чрез вярата, морала и паметта. Петър е символ на този „вътрешен човек“ в историята на народа. Той не води войни, но създава свети царски пример. Той не разширява граници, но укрепва душата на народа. В този смисъл Петър е образ на „скритата сила“ – духовната мощ, която оцелява дори когато държавата падне. Това е фундаментално послание към читателите от XI–XII в.: „Да, ние сме под Византия, но нашата святост и памет са живи. Ние не сме победени.“

Това тълкуване е в пряка опозиция с византийската пропаганда, която твърди, че след Симеон България изпада в упадък поради слабост и греховност. Византийските хронисти като Лъв Дякон или Йоан Скилица често представят българите като разделени, бедни, уплашени. Българският апокрифен летопис напълно отхвърля този образ: при Петър няма морален упадък, а духовно извисяване. Именно затова авторът пише: „И той бе свети и напълно праведен.“ Тази формула е по-силна от всяка политическа реч. Тя казва: „Българската святост е по-висока от византийската сила.“ Това обръща моралния ред: Византия може да спечели война, но не може да спечели душата на народа. В този смисъл Петър е идеален модел за българите под византийска власт. Те може да нямат царство, но имат вяра. Те може да нямат войска, но имат светци. Това е теологическа стратегия на съпротивата. Тя подготвя почвата за следващата историческа фаза – духовно и политическо възраждане.

Така Петър се превръща в началото на „българската пасионарност“ – идеята, че страданието не унищожава народа, а го пречиства и укрепва. Това е изключително дълбока концепция, която ще бъде развита по-късно в богомилството, в манастирската традиция, в народните легенди. Българският апокрифен летопис е първият текст, който формулира този модел. Петър е „мост между слава и страдание“. В неговия образ се ражда идеята за „духовната България“, която ще оцелее дори когато държавата падне. Така авторът на летописа изпреварва византийската идеология и изгражда собствена национална теология на историята: българската сила има две лица – външна (Симеон) и вътрешна (Петър). И двете са свещени. Това е гениална концепция, защото позволява на българите да се чувстват велики както в победа, така и в страдание. Именно тази идея ще подготви съзнанието за бъдещото въстание и възстановяване на царството през 1185 г. Петър не е слабост – Петър е тишината пред бурята. Той е духовното дишане преди историческия удар. И точно затова неговата роля в текста е толкова велика.

XIV. Защо след святост и величие настъпва византийското владичество?

1. Историческите причини – външен натиск, вътрешна фрагментация и промяна в геополитическия баланс

Българският апокрифен летопис не описва директно падането на България под византийска власт, но цялата структура на текста съзнателно подготвя читателя за този исторически преход. Авторът представя златния век на Симеон, духовната висота на Петър, и след това – тишина. Този мълчалив преход е всъщност най-силната форма на художествено и историческо внушение: величието е достигнато, духовната мисия е изпълнена, но настъпва време на изпитание. Защо? Отговорът се крие едновременно в реалната история и в идеологическата логика на текста. В исторически план след смъртта на Симеон (927 г.) България действително навлиза в период на външен натиск и вътрешна нестабилност. Византия, макар победена, не се отказва от своите претенции. Императорите Роман Лакапин и по-късно Никифор Фока започват дипломатическа и военна политика за възстановяване на императорския контрол на Балканите. В същото време вътрешни български боляри отслабват централната власт и създават фракции.

Особено значим е фактът, че още по времето на цар Петър България започва да изпитва натиск от нови врагове: маджарите на север, печенегите в степите, византийците на юг. Геополитическата обстановка се променя драстично. Това не е „българска вина“, а исторически цикъл. Авторът на апокрифния летопис не обвинява българите – той мълчи. Това мълчание казва: „Това беше изпитание от Бога, а не наказание.“ За разлика от византийската историография, която често представя падането на България като „Божие наказание над гордите варвари“, нашият автор не допуска подобно тълкуване. Той вече е утвърдил българите като богоизбран народ. Следователно Бог не ги отхвърля – той ги изпитва. Това е огромна концептуална разлика. В апокрифния летопис византийското владичество НЕ е край, а временна криза в свещената история.

Вътрешната фрагментация също играе роля, но авторът я представя не като морална деградация, а като естествен резултат от историческия цикъл. Дори библейските царства (Израил и Юдея) се разпадат след Соломон. В този смисъл българската история след Петър следва библейския модел: Златен век → разделение → изпитание → надежда за възстановяване. Този модел дава на автора богословска и историческа рамка, в която падането не е позор, а част от Божия промисъл. Затова той НЕ описва катастрофата – той я предполага и я рамкира. Авторът знае, че българите от XI–XII век живеят в робство, но той не иска да ги оставя в отчаяние. Затова не казва „ние загубихме“, а казва: „Бог ни води. Историята ни е свещена. Ще възкръснем.“ Именно тук летописът започва да говори не за миналото, а за настоящето и бъдещето. И това е най-важният му идеологически преход.

2. Теологичното обяснение – византийското владичество като изпитание, а не наказание

Втората голяма причина, поради която Българският апокрифен летопис възприема падането под Византия не като край, а като изпитание, се корени в богословската логика на текста. Авторът вече е утвърдил, че българите са богоизбран народ, избрани от Исайя по Божия повеля, заселени в Карвуна, получили царе от своята кръв, просветени от свети Борис, въздигнати при Симеон. Ако Бог е с тях, как Византия ги побеждава? Отговорът е дълбоко теологичен: както Израил е попаднал под властта на Вавилон, но не е бил отхвърлен от Бога, така и България попада под властта на византийците, но запазва божественото си предназначение. Това е „българският Вавилонски плен“. Само че за разлика от евреите, които са наказани за идолопоклонство, българите не са обвинени. Авторът не казва, че Бог ги наказва. Той казва, че Бог ще ги върне. Това е колосална разлика. Текстът премълчава причините и вместо това внушава надежда. Това мълчание е гениален литературен похват. Вместо да търси вина, летописът търси смисъл.

Този смисъл е ясен: византийското владичество е временно. То е изпитание на вярата и историческата памет. Ако българите запазят своята памет за Слав, Испор, Борис, Симеон и Петър – Бог ще възстанови царството. Това е директна духовна стратегия. Авторът не призовава към въоръжен бунт (както биха направили политически текстове), а към духовно пробуждане. За него паметта е по-важна от меча. Ако народът помни кой е, рано или късно ще възстанови своето царство. Това е най-силният идеологически инструмент на текста. Той превръща историята в оръжие. В този смисъл Българският апокрифен летопис не е просто „летопис“ – той е манифест на национално възраждане, написан 200 години преди Асен и Петър. Той е духовната подготовка на Втората българска държава. И именно затова авторът не завършва с Второто пришествие (както всички апокалиптични текстове). Ако завърши с Апокалипсис, историята свършва. Той не иска да свършва. Той иска да продължи. Това е най-силният жест на надежда в цялата средновековна българска литература. Българският апокрифен летопис казва: „Ние няма да умрем. Ние ще се върнем.“

XV. Българският апокрифен летопис като политическо оръжие под византийска власт

1. Апокрифността като защита: свободата да говориш истината, когато властта забранява

Една от най-значимите особености на Българския апокрифен летопис е неговият апокрифен характер – той е извън официалния канон, извън църковното одобрение, извън византийския контрол. Това не е слабост. Това е най-голямата му сила. Апокрифността не е маргиналност, а стратегия на оцеляване и съпротива. Под византийска власт българите не могат да пишат официални хроники, които да възхваляват българските царе, защото византийската цензура не би го допуснала. Но те могат да пишат „пророчества“, „видения“, „сказания“. Така истината се казва, но в прикрита форма. Това е политически камуфлаж. Авторът не заявява открито: „България е велика и трябва да се освободи“, а казва: „Бог избра българите, засели ги, даде им царе, благослови ги…“ и оставя читателят сам да разбере изводът: „След като Бог е с нас, трябва да възстановим държавата!“ Така апокрифът говори по-свободно от всяка официална хроника.

Апокрифността позволява да се атакува Византия без да се назове Византия по име. Авторът говори за „елини“, „римляни“, „измаилтяни“, „врагове на царството“. Тези термини са натоварени с символика и читателят прекрасно разбира кого имат предвид. Византийският читател би прочел текста като религиозна фантазия; българският читател – като политическо послание. Това е кодиран език на съпротивата. Той не призовава към бунт (защото това би било опасно), а към духовно пробуждане, което е още по-опасно за империята. Защото един народ, който помни историята си и вярва в своята богоизбраност, не може да бъде асимилиран. Византия може да наложи данъци, но не може да заличи паметта. Тук се крие най-голямото оръжие на апокрифа: историческата памет е политическа сила. Летописът превръща историята в идеология, мит в доктрина, литературен текст в инструмент на народното самосъзнание. Именно затова византийците мразят апокрифите, а българите ги обичат. Те са гласът, който властта не може да заглуши, защото звучи като религия, а в действителност е свобода.

2. Национална идентичност чрез сакрална история: българите като вечен народ

Българският апокрифен летопис не просто разказва история. Той конструира национална идентичност. И то не всякаква, а сакрална идентичност. За автора българите не са просто етнос, а богоизбран народ. Не са случайно възникнали на Балканите, а отделени от Исайя по волята на Бога. Не са дошли като завоеватели, а влезли в земята, която Бог е подготвил за тях. Не са назначили цар, а Бог им е поставил цар. Не са случайно приели християнството, а по божествен план чрез свети цар. Не са достигнали величие заради война, а защото Бог ги е благословил. Не са паднали заради грях, а са изпитани, за да бъдат отново въздигнати. Това е теология на историята, в която българите са носители на мисия. Това е анти-византийски манифест: Византия казва: „Ние сме новият Израил.“ Българският апокрифен летопис казва: Не. Ние сме новият Израил.

Това тотално преобръща световния ред в очите на читателя. България вече не е „варварска периферия“, а център на Божия промисъл. Византия вече не е „свещена империя“, а временен узурпатор. Това е революция на съзнанието. И тя не е изречена в политически трактат, а в литературно произведение с пророческа форма. Именно затова текстът е толкова мощен. Той не убеждава чрез факти, а чрез мит, символ, сакралност. Митът е по-силен от историята. Митът стига до сърцето. Митът създава нации. Българският апокрифен летопис е първият голям български национален мит. Той казва: Ние сме древни. Ние сме велики. Ние сме святи. Ние сме вечни.

Византия може да завладее земите. Но никога няма да завладее тази истина.

XVI. Историческата стойност на Българския апокрифен летопис и неговата преоценка в модерната историография

1. От „легенда“ и „несъстоятелен апокриф“ до ценен исторически извор: преосмислянето от учените

Дълго време Българският апокрифен летопис е бил подценяван от историците, особено в края на XIX и началото на XX век, когато позитивистичният подход доминира в историографията. Учените тогава търсят „точни факти“, „достоверни дати“, „официални документи“ и отхвърлят всичко, което съдържа легенди, чудеса, дълголетни царе или библейски мотиви. Така апокрифът бива обявен за „недостоверен“, „фантастичен“, „митологичен“ и дори „вреден“ за научното изследване. Този рационалистичен подход обаче пропуска най-важното: историята на един народ не се състои само от факти, а и от памет, идеи, представи и идеология. Апокрифът не е „измислица“, а отражение на националното съзнание. Той показва как българите са виждали себе си, как са разбирали своето минало, своята мисия и своето бъдеще. Това е безценен извор за менталността и духовния свят на българите под византийска власт. Но тази истина се осъзнава по-късно.

Първият голям учен, който преосмисля текста, е проф. Иван Дуйчев. Той посочва, че макар произведението да съдържа митологични елементи, в него има и реални исторически факти, които съответстват на други извори: строежът на валовете при Аспарух, владетелските столици, конфликти с араби и франки, покръстването, строежът на Преслав. Дуйчев доказва, че авторът не си измисля безконтролно – той работи със старобългарски летописни материали, които вече са изгубени в други форми. Тоест апокрифът съхранява фрагменти от по-древна историография, която не е достигнала до нас директно. Това го прави изключително ценен.

Следващата голяма фигура е Веселин Бешевлиев, който обръща внимание върху езиковите слоеве, личните имена и титулатурата. Той открива, че апокрифът отразява реални владетелски традиции и дори остатъци от родословни схеми, което предполага наличието на стара българска книжнина, която е била преправяна, но все пак просмуква истински данни. Той отбелязва и явлението „дублиране на фигури“ – когато един владетел е описан два или три пъти под различни имена, което означава, че текстът съчетава различни източници.

Проф. Милияна Каймакамова прави огромна крачка напред, като доказва, че авторът е използвал не само български, но и чужди извори – византийски, вероятно дори латински или ориенталски, пречупени през народното съзнание. Тя показва, че текстът отразява реални международни събития: битката при Константинопол (717–718), арабските нашествия, франкските контакти. Тя заключава, че апокрифът е „народен хронограф“, основан на широка информационна база. Това е революционно заключение: апокрифът не е измислица, а сложна компилация от памет, история и идеология.

И накрая, Анатолий Турилов, един от водещите слависти, задълбочава анализа на ръкописната традиция и доказва, че макар най-ранният запазен препис да е от XVI век, оригиналът е много по-ранен (XI–XII в.), и че текстът е бил активно преписван и разпространяван, което означава, че той е бил популярен и влиятелен. Турилов показва и че разнообразието от версии на текста свидетелства за жива книжовна традиция, а не за единичен случай.

В резултат на тези изследвания Българският апокрифен летопис преминава от категорията „апокрифна легенда“ в категорията „ключов извор за българската историческа памет“, който е не по-малко важен от официалните византийски хроники. Всъщност в някои отношения той е по-важен, защото показва как българите сами осмислят своята история, а не как враговете им я описват. Това е фундаментална промяна в подхода: ние вече не питаме „дали това е вярно?“, а „какво означава това за българската идентичност?“. И отговорът е потресаващ: означава, че българите са имали високо историческо съзнание, дълбока духовна мисъл и собствена историческа философия, която не отстъпва на византийската.

2. Българският апокрифен летопис като уникален феномен в европейската средновековна литература

Българският апокрифен летопис не е уникален само за България – той е уникален и в контекста на цялата европейска средновековна култура, защото няма аналогичен текст в никоя друга средновековна традиция, който така радикално да съчетава пророческо откровение, национална история, политическа идеология, митология, апология на държавата и духовно послание в едно единствено произведение. Византия има хроники и апокалипсиси, но не ги слива. Западът има легенди и анали, но не ги превръща в национален мит с теологична основа. Русия има летописи, но те не поставят народа над империята, а често се подчиняват на византийския модел. Само Българският апокрифен летопис създава алтернативна свещена история, в която народ, царство и Бог са в перфектна синхронност. Това го прави безпрецедентен текст – продукт на висока интелектуална и духовна зрелост.

Той показва, че българската книжовност не е „провинциална“ или „влияна от Византия“, както често твърди западната наука. Напротив: българската мисъл е способна да конкурира византийската, да я трансформира и дори да създаде алтернатива на нея. Българският апокрифен летопис демонстрира, че още през XI–XII в. българите имат своя собствена философия на историята, в която те виждат себе си като централен народ на Божия план. Това е радикално и революционно. Никой „варварски народ“ не си позволява такова самосъзнание. Но българите го правят.

Затова този текст е изключително важен не само исторически, а цивилизационно. Той доказва, че България е не просто държава с армия и царе, а духовна цивилизация със собствен мироглед. Той доказва, че след падането под Византия българите не са „изчезнали“ – те са създали най-смелия, най-оригиналния, най-националния текст в своята история. Българският апокрифен летопис е първият български национален манифест, който казва:

Ние сме богоизбран народ.
Нашата история е свещена.
Нашата държава е вечна.
Нашето робство е временно.

Това не е просто литература.
Това е идеология.
Това е памет.
Това е оръжие.
Това е пророчество.

XVII. Българският апокрифен летопис като духовна подготовка за Възстановяването на българската държава

1. Летописът като „подземен огън“ – духовна съпротива срещу византийската асимилация

Българският апокрифен летопис не е просто текст от миналото – той е активна сила, която работи вътре в българското общество през XI–XII век. Това е моментът, в който българската държава е унищожена, царската власт е премахната, българската патриаршия е сведена до архиепископия, болярството е обезоръжено, а византийската администрация се опитва да заличи всяка форма на българска идентичност. Но Византия не разбира нещо: можеш да унищожиш държавата, но не можеш да убиеш паметта. Именно Българският апокрифен летопис е най-силното доказателство за това. Той съхранява паметта за българските царе, но не като хронология, а като свещен разказ, който се запечатва в душите на хората.

Авторът не говори директно за византийското владичество, но го усещаме във всяка дума. Защо толкова много се говори за избраност, за божествена воля, за святост на царете, за построяване на градове, за справедливи данъци? Защото това липсва в настоящето. Текстът говори за миналото, за да осъди настоящето – без да споменава името „Византия“. Това е гениална форма на цензурирана съпротива. Той не казва „България трябва да се освободи“ – той казва „България винаги е била Божие царство“. Изводът е ясен: „Ако е била, трябва да бъде отново.“ Така текстът поддържа националното самосъзнание, съхранява самоуважението, подготвя духовна почва за бъдещото въстание. Той влиза в умовете на монаси, книжовници, боляри, дори обикновени хора чрез устна традиция. Той не крещи – той горѝ тихо, но дълбоко, като подземен огън, който чака момента да избухне.

2. Българският апокрифен летопис и Възстанието на Асен и Петър (1185) – съвпадение или закономерност?

Второто българско царство не се появява случайно. Въстанието на Асен и Петър през 1185 г. избухва не само заради данъка върху сватбите, а защото българите са готови да повярват отново, че са народ и че имат право на царство. Въпросът е: откъде идва тази вяра след повече от 150 години византийско господство? Отговорът не е само в политиката, а в паметта и духовността. И точно тук Българският апокрифен летопис има огромна роля. Той поддържа жив образа на Слав (първия цар), на Испор (основателя), на Борис (святия цар), на Симеон (императора), на Петър (праведния цар). Той създава ДНК на българската монархическа идея. Когато Асен и Петър събират народа си и казват: „Да възстановим царството!“, това не е нова идея. Това е древна идея, подхранвана векове наред от текстове като този.

Дори имената „Петър“ и „Асен“ са заредени с символика. Петър е име на светец-цар. Асен идва от старите аристократични родове. Те стъпват върху митологично-историческа почва, която Българският апокрифен летопис е подготвил. Този текст е нещо като „духовна конституция“ на бъдещата държава. Той е идеологическата предпоставка за възраждането. Не е случайно, че още през XIII век цар Калоян пише до папата, че неговата власт произлиза от „старите български царе Симеон и Петър“. Това е точно линията на апокрифа! Той не е забравен – той е вграден в политическото мислене на новата българска династия. Без Българския апокрифен летопис, Второто българско царство не би имало такава ясна историческа легитимация. Текстът доказва: българската идея не умира дори без държава. Той е скритият мост между Първото и Второто царство. Той е духовната нишка, която свързва Симеон Велики с Асен Велики. Затова този текст е не само исторически документ, а политически двигател на българската история.

Българският апокрифен летопис от XI–XII век е изключително явление в средновековната българска и европейска култура, защото съчетава история, мит, богословие и национална идеология в едно единствено произведение. Макар формално да е апокриф, той далеч надхвърля рамките на религиозна легенда – той е първата българска свещена история, която представя българите не просто като народ, а като богоизбрана общност, получила земя, царе и мисия по Божия воля.

В текста българската държава е показана като сакрална институция, а владетелите – като архетипни фигури: Слав (първоосновател), Испор (Аспарух – създател на държавата), Изот (воин и мост към духовността), Борис (покръстител и светец), Симеон (император на златния век), Петър (праведен цар и начало на изпитанието). Чрез тях летописът изгражда модел на българската история като възход, святост и величие, а не като поредица от случайни събития.

Най-важното: апокрифът не завършва с отчаяние, а с мълчалива надежда. Византийското владичество не е представено като Божие наказание, а като временно изпитание, което българите ще преодолеят. Така произведението се превръща в духовно оръжие, което съхранява националната памет и подготвя почвата за възраждането на България при Асен и Петър.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК

Cookie	Duration	Description
cookielawinfo-checbox-analytics	11 months	This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookie is used to store the user consent for the cookies in the category "Analytics".
cookielawinfo-checbox-functional	11 months	The cookie is set by GDPR cookie consent to record the user consent for the cookies in the category "Functional".
cookielawinfo-checbox-others	11 months	This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookie is used to store the user consent for the cookies in the category "Other.
cookielawinfo-checkbox-necessary	11 months	This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookies is used to store the user consent for the cookies in the category "Necessary".
cookielawinfo-checkbox-performance	11 months	This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookie is used to store the user consent for the cookies in the category "Performance".
viewed_cookie_policy	11 months	The cookie is set by the GDPR Cookie Consent plugin and is used to store whether or not user has consented to the use of cookies. It does not store any personal data.