ХРИСТИЯНСТВОТО И КЪСНОАНТИЧНИТЕ БЪЛГАРИ

Въпросът за ранното проникване на християнството сред българите изглежда на пръв поглед решен от съвременната историческа наука: „истинският“ християнски пробив идва едва с покръстването при княз Борис I – Михаил и официализирането на религията на unius et summi Dei в българската държава. Цариградският патриарх Фотий описва този момент с ярки думи, когато казва, че българите се отказват от „отеческите си бесове и оргии“ и по чуден начин се присаждат към християнската вяра.

Но и българите […] се отказаха от отеческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се присадиха към християнската вяра” – пише цариградският патриарх Фотий (IX в.).

Покръстването на Борис променя статута на България, вкарва я в орбитата на християнската oikoumene и, както убедително заключава проф. Георги Бакалов, предпоставя формирането на една Pax Orthodoxa – православен цивилизационен ареал, в който България заема централно място.

Но зад този добре очертан политически и идеологически поврат стои по-дълга и по-сложна предистория. До днес принадлежността на рода Дуло и владетелите Кубрат, Аспарух и Тервел към християнството остава предмет на хипотези и спорове – от смели реконструкции до крайно скептични позиции. Още по-пренебрегнат обаче е въпросът за разпространението на Христовото учение сред „обикновените“ българи в епохата на късната античност и ранното Средновековие. Съвременната наука обикновено приема, че преди VIII–IX в. наличието на християни сред българите е малко вероятно, почти невъзможно. Ала късноантичните извори хвърлят различна светлина: те говорят за християнски анклави сред хуните и федератите в Скития, за мисионерски посолства, за варвари, които „учат псалтира и греят скитския студ с топлината на вярата“. В този контекст късноантичните българи – наследници и политически приемници на хуните – се оказват не извън, а вътре в полето на християнска мисия и конфесионални конфликти.

I. Късноантичният контекст и въпросът за „варварската“ християнизация

Романия и Barbaricum в епохата на късната античност

Късната античност поставя Римската империя в необичайна за предходните векове ситуация: границата по Дунав и по лимеса вече не е непреодолима стена, а порьозен фронт на постоянни миграции, федератски договори и посолства. Империята не просто отблъсква варварите, а ги интегрира като съюзници, заселва ги на своя територия, дава им земя и статут – понякога срещу военна служба, понякога срещу политическа лоялност. В този свят границата между Romania и Barbaricum не е строго географска линия, а динамична зона на постоянен обмен, в която хора, идеи и религии непрекъснато преминават насам-натам. Тъкмо тук християнството започва да излиза от тесните рамки на градската и провинциалната мрежа и да прониква сред „варварските“ общности – било чрез мисионерска дейност, било чрез лични контакти, военни кампании или принудителни заселвания. Тази широка рамка е ключова, защото показва, че при всички съмнения за „масова“ християнизация, не може да се говори за херметична изолация на варварите спрямо християнската вяра.

Образът на варварите в късноантичната литература често е демонизиран – те са описвани като разрушители на градове, профанатори на църкви, врагове на мира. Но същите автори понякога споменават и за варварски крале, приели християнството, за цели групи федерати, които участват в литургичния живот на имперските градове. Така Павел Орозий подчертава, че църквите на Изток и Запад се изпълват с хуни и всякакви други варвари, за чието присъствие трябва да се благодари на Бога. Тук варваринът вече не е само разрушител, а и обект на мисия, потенциален брат във вярата. Това двойствено отношение произвежда напрежение, но същевременно показва и реалния процес на религиозно преплитане по границите на Империята. В тази среда късноантичните българи – като част от по-широкия хунски и постхунски хоризонт – неминуемо влизат в контакт с християнството, дори и това да не води до незабавна и масова промяна на религиозните практики.

Историографският скептицизъм и неговите ограничения

Съвременната историография често заема предпазлива, дори скептична позиция към идеята за християни сред късноантичните българи. Аргументът обикновено се основава на липсата на директни свидетелства, които еднозначно да назовават българите като християни преди VIII–IX век, както и на факта, че самото покръстване при Борис I се описва като радикален цивилизационен завой. Оттук се прави изводът, че преди този момент християнството почти не присъства в българското общество. Тази логика изглежда стройна, но тя пренебрегва логиката на късноантичните процеси: при повечето „варварски“ народи ранните християнски ядра са малки, социално ограничени и често свързани с елити или федератски контингенти. Липсата на масова християнска идентичност не означава отсъствие на християнска група, още по-малко отсъствие на контакти с християнството.

Освен това извори като тези на Йероним, Созомен, Орозий и Козма Индикоплевст говорят за християнски групи сред хуните, сред скитите и сред различни федерати – категории, в които влизат и общности, тясно свързани с прабългарите или с техните предшественици. Ако прабългарите, както подчертава проф. Рашо Рашев, свързват началото на своята държава с хуните и се смятат за техни законни политически приемници, то логично е да се запитаме дали те не наследяват и част от религиозните контакти, установени още в хунската епоха. Скептицизмът на модерната наука е полезен коректив срещу свръхсмели конструкции, но той не бива да превръща „липсата на доказателства“ в доказателство за липса. Между радикалното отрицание и некритичното утвърждаване има поле за нюансирана реконструкция, в което късноантичните българи се очертават като общност на границата между езически традиции и ранни християнски влияния.

II. Хуните между демонизирания образ и християнските анклави

Йероним, Созомен и „скитският студ“, стоплен от вярата

Едно от най-впечатляващите свидетелства за християнство сред варварите идва от Йероним Стридонски, който пише, че „хуните учат псалтира и греят скитския студ с топлината на вярата“. Тази картина на пръв поглед контрастира рязко с традиционния образ на хуните като демонични разрушители, обгърнати в страх и ужас. Йероним не просто упоменава някакво повърхностно познаване на християнството, а изрично посочва усвояването на псалтирното пеене – практика, която предполага не само мимолетен интерес, а въвличане в литургичната и молитвената култура на Църквата. Същият феномен се допълва от свидетелството на Созомен, който локализира хуни край град Томи в Скития и описва тяхното увлечение по местния епископ Теотим, когото наричат „бог римски“ заради неговите добродетели. Тук вече става дума за персонален авторитет на християнски духовник, признат дори от варварски групи, които иначе се възприемат като външни за ромейския свят.

Тези извори показват, че още в края на IV и началото на V век християнството започва да прониква в хунската среда, макар и на островен, анклавен принцип. Става дума за групи, разположени в погранични региони, където мисионерската дейност на епископи като Теотим се преплита с военни и дипломатически отношения. Тук присъствието на християни сред хуните не означава изчезване на езическите им култове, а по-скоро създаване на паралелни религиозни пространства. Но за нашия въпрос е важно, че тези хуни – част от по-широк политически и етнокултурен конгломерат – се оказват непосредствени съседи и често съюзници, а по-късно и предшественици на прабългарите. Ако в хунската среда вече има християнски ядра, то контактът на бъдещите българи с християнството не може да започва от нулата в IX век, а има дълбоки корени в късноантичния опит по Дунавския лимес.

Орозий, „варварите в църквите“ и политиката на Теодосий I

Павел Орозий добавя още едно измерение към този процес, когато отбелязва, че църквите се изпълват с хуни и разнообразни варвари, пребиваващи на ромейска територия. Тук не става дума просто за военни наемници, които случайно се оказват в градовете, а за хора, които по някакъв начин се интегрират в общността на вярващите. Орозий изрично подчертава, че за това трябва да се благодари на Бога – тоест, варварското присъствие в църквите се разглежда като знак за успеха на християнството. В същото време знаем, че някои от западните варварски крале – като тези на свебите и бургундите – приемат християнството през V век, което показва, че за Орозий е напълно естествено да поставя хуните в една редица с други вече християнизирани народи. Това не значи, че цялото хунско множество става християнско, но ясно свидетелства за съществуването на християни сред тях.

Управлението на император Теодосий I също играе важна роля в този контекст. Теодосий укрепва позициите на християнството чрез законодателство и репресии срещу езическите култове, но паралелно с това разчита и на хунската конница в своите походи, включително във войната срещу западния август Максим през 388 г. Когато една и съща власт едновременно налага християнството и интегрира варварски съюзници, неизбежно възникват религиозни допирни точки. Първите мисионерски посолства до хуните в края на IV век вероятно са именно продукт на този двоен процес – стремежът да се укрепи политическият съюз се преплита с идеята да се „облагороди“ варварина чрез християнска вяра. В този сложен контекст потомците на тези хуни, сред които често се ситуират и ранните български групи, се оказват наследници не само на военно-политически традиции, но и на вече започнал диалог с християнството, който по-късно ще бъде реинтерпретиран от средновековните историци.

III. От хуните към прабългарите: политическо наследство и религиозни контакти

Самосъзнанието за хунско наследство в Именника на българските ханове

Проф. Рашо Рашев подчертава, че прабългарите свързват началото на своята държава с хуните и се възприемат като техни законни политически приемници. Това съзнание е ясно отразено в „Именника на българските ханове“, където линията на властта се насочва назад към епохата на хунското господство. Тук не става дума за случайна митологизация, а за цялостна политическа конструкция, която легитимира властта на българските владетели чрез връзка с една престижна и страховита варварска сила. Ако българските елити съзнателно се поставят в хунската традиция, те вероятно наследяват и нейните сложни отношения с Романия – от военни съюзи и конфликти до мисионерски контакти и християнски анклави. Така българската политическа идентичност още от самото начало се изгражда върху пресечната точка между хунския „варварски“ престиж и ромейската културно-религиозна привлекателност.

В този контекст е логично да се предположи, че част от прабългарската аристокрация познава християнството не като абстрактна доктрина, а като религия на силния съсед, с когото се воюва и преговаря. Дори и да не приемат вярата официално, българските владетели вероятно разбират политическия капитал, който стои зад християнството. Тъкмо поради това в по-късната традиция се появяват хипотези и легендарни разкази за християнството на Кубрат и част от рода Дуло – те не могат да бъдат доказани с категорична сигурност, но отразяват едно дълбоко чувство за близост между българската династия и християнския свят. Тази близост не е непременно доктринална; тя е политическа, дипломатическа и културна. Но именно върху такава база по-късно става възможен и радикалният ход на Борис I, който превръща християнството от инструмент на контакт в фундамент на държавната идентичност.

Разпадането на хунския съюз и появата на българите в Скития

След смъртта на Атила хунският военно-племенен съюз се разпада, а част от свързаните с него групи търсят нови територии и политически конфигурации. Тук изворите споменават българите, водени от Ернах – син на Атила, в чиято фигура по-късната българска традиция разпознава Ирник от рода Дуло. Тези българи се установяват в Скития и влизат в съюзни отношения с Империята, което ги поставя в същите онези погранични зони, в които вече са засвидетелствани християнски общности сред хуните. Когато българите на Ернах стават федерати на Романия, те се включват в света на имперската политика, армия и религия. Отношенията не са еднопосочни: Империята се опитва да използва тяхната военна сила, но и да ги контролира; българите от своя страна използват преимуществата на федератския статут, но не губят напълно собствената си идентичност.

В тази динамика християнството се явява както инструмент на интеграция, така и поле на напрежение. От една страна, част от федератите вероятно са подложени на християнско въздействие – чрез контакти с духовници, чрез участие в градския живот, чрез смесени бракове. От друга страна, запазването на традиционни култове е важен елемент от самосъхранението на варварската общност. Но дори при тази двойнственост фактът, че българи от кръга на Ернах са трайно заселени в Скития и участват в имперската военна система, прави напълно вероятно присъствието на християнски ядра сред тях. По-късните източници, които намекват за християнство сред българите федерати, не се появяват в исторически вакуум, а стъпват върху тази дълга поредица от контакти, започнала още в късноантичната хунска епоха.

IV. Българите федерати и бунтът на Виталиан

Виталиан като защитник на православието и неговите „хуни и българи“

Към края на V и началото на VI век Романия е разтърсена от нова религиозна криза – този път не между езичество и християнство, а вътре в самата Църква, между православието и източното монофизитство, подкрепяно от император Анастасий I. В този конфликт ключова роля играе comes Виталиан, който се представя като защитник на православието и повежда срещу императора войски, съставени от различни федератски контингенти. Йоан Малала отбелязва, че Виталиан достига до стените на Константинопол с „множество хуни и българи“, т.е. българите тук се явяват активен фактор в една конфронтация, която е дефинирана преди всичко религиозно. Румънският историк Дан Русу предполага, че сред тези войски християните са рядкост, но самото участие на българи в религиозно мотивиран конфликт поставя въпроса дали сред тях няма поне ограничени християнски групи.

За Виталиан защита на православието е политически ресурс, с който той легитимира своето въстание срещу императора. Ако част от неговите федерати – включително българи – пребивават дълго на византийска територия, те неизбежно се сблъскват с богословските спорове и с поляризацията между халкидонци и монофизити. Дори да не споделят доктринално някоя от страните, самият факт, че воюват „за“ православието, ги поставя в орбитата на определена религиозна идентичност. Тук не можем да твърдим, че българите масово приемат православието, но можем да допуснем, че именно сред такива федератски контингенти се оформят първите по-устойчиви християнски ядра, които по-късно ще бъдат напълно асимилирани в по-широкия български етнос, оформящ се на Балканите.

Неясната, но значима религиозна принадлежност на федератите

Изворите, които описват бунта на Виталиан и участието на българите в него, не дават пряка информация за религиозната принадлежност на тези федерати. Това мълчание често се интерпретира като знак, че те остават езичници. Но същото мълчание се наблюдава и по отношение на други варварски групи, за които знаем от други извори, че са християнизирани частично или напълно. Затова отсъствието на изрично назоваване не може да се приема като категорично доказателство за езичество. По-скоро то отразява интересите на хронистите, които се фокусират върху богословските и политическите фигури в центъра на събитията, а оставят федератите на периферията на разказа. И все пак, когато в същия период други автори, като Козма Индикоплевст, говорят за християнство сред българите, става трудно да се поддържа тезата за пълно отсъствие на християни в техните редици.

Същевременно именно федератският статус на българите създава най-благоприятната почва за християнизация. Те служат в ромейската армия, участват в кампании в Африка и Италия срещу готите, както свидетелства Прокопий, който често ги нарича „хуни“. Тези походи означават продължително пребиваване в християнска среда, контакт с духовенство, участие в литургични практики, а понякога и получаване на земя на имперска територия. При такава гъстота на контактите би било по-скоро изненадващо да няма никакво християнско присъствие сред българите федерати. Така, макар да не можем да очертаем ясна статистическа картина, можем да говорим за едно постепенно нарастване на християнските ядра в българската среда, започващо именно от късноантичните федератски групи.

V. Свидетелството на Козма Индикоплевст и „българите християни“

„Топографията“ и картината на триумфиращото християнство

Козма Индикоплевст, египетски мисионер и пътешественик от времето на Юстиниан I, създава в своята „Християнска топография“ впечатляваща карта на разпространението на християнството – от Индия до краищата на Европа. В този широк панорамeн разказ той изброява редица народи, между които има хора, „които са повярвали, възвестяват Христовото евангелие и изповядват възкресението на мъртвите“. Сред тях Козма упоменава скити, хиркани, херуи, българи, елини, илирийци и други. От контекста е ясно, че авторът има за цел да подчертае универсалното разпространение на християнството; затова той е склонен да подчертава успехите и да омаловажава неуспехите на мисионерската дейност. Това създава риск от преувеличение, но не отменя напълно стойността на неговото свидетелство. Фактът, че българите са включени в този списък, показва, че в средата на VI век те вече се възприемат от поне част от християнските автори като народ, сред който има християни.

Проф. Веселин Бешевлиев съвсем основателно предупреждава, че Козма може да проявява авторова волност, когато обявява за християнски някои народи с несигурно религиозно положение, за да засили идеята за „тоталния триумф“ на християнството. Но дори и при тази уговорка остава въпросът защо именно българите попадат в списъка, и то редом с херулите, за които знаем, че приемат християнството при Юстиниан I. Ако Козма търси примери за „успешна мисия“, той едва ли би включил напълно езически народ, за когото няма никакви сведения за християнско присъствие. Това подсказва, че още в неговата епоха съществува информация за християни сред българите, най-вероятно сред тези от тях, които живеят на византийска територия като федерати или заселени групи.

Българите федерати, херулите и балканското пространство

Бешевлиев интерпретира сведението на Козма в духа на федератската хипотеза: според него българите, споменати в „Топографията“, са именно онези българи, които живеят на византийска територия като федерати и по аналогия с херулите приемат християнството. Те населяват земи източно от Илирик и северно от Елада, т.е. разполагат се в зоната, където Юстиниан по-късно ще организира своята политика на укрепване и реконкиста. Ако херулите са документирано християнизирани при Юстиниан, логично е да се предположи, че част от съседните федерати – включително българи – следват подобен път, особено ако са включени в същите военни структури и са подложени на същите политически механизми за интеграция. Така „българите християни“ на Козма се явяват не изолирана сензационна забележка, а част от по-широкия процес на християнизиране на федератите на Балканите.

Тази интерпретация има важни последици за нашето разбиране за късноантичните българи. Ако приемем, че сред тях вече има християнски ядра в VI век, това означава, че при заселванията южно от Дунав и при оформянето на по-късните български групи част от населението носи християнска идентичност още преди голямото покръстване. Тези групи може да са малобройни и социално периферни, но тяхното съществуване създава „памет“ за християнството в рамките на българската общност. Когато Борис I през IX век прави своя избор, той не въвежда напълно непозната религия, а институционализира и национализира в рамките на българската държавност нещо, което вече има дълга история на фрагментарно присъствие сред българите федерати и техните потомци на Балканите.

VI. Балканските заселвания на българи през V–VI век и пространството на Прима Юстиниана

Манасиевият препис и българите при Анастасий

Особено интересна за историята на българите на Балканите е една преписка към средновековния български превод на Манасиевата „Хроника“, която гласи: „При Анастасий цар българите започнаха да поемат тази земя. Като преминаха от Бдин, и най-напред започнаха да превземат долната земя Охридска и след това цялата тази земя. От изхода на българите до сега има 870 години“. Макар да е късна по време и проблематична в детайлите, тази бележка свидетелства за традиция, която свързва българското заселване на Балканите още с управлението на Анастасий I, т.е. в края на V – началото на VI век. Тук българите не се появяват само по Дунав, а се насочват към вътрешността на Балканите – Охридско и съседните територии, което предполага по-дълбока и трайна интеграция в балканската среда.

Ако тази традиция отразява реален исторически процес, то българите, заселващи се в Македония и околните земи, неизбежно попадат в пространството на епископски и митрополитски структури, средище на християнска култура и богословски дебати. Тези земи са част от мрежа от градове и селища, в които християнството вече е доминираща религия, а монашеството и култът към светиите са силно развити. Дори и да запазват собствените си вярвания, българите неизбежно влизат в контакт с християнската инфраструктура – храмове, манастири, духовенство. Така в рамките на няколко поколения се създават условия за смесени бракове, за приемане на християнството от отделни семейства и родове, за формирането на „смесени“ общности, в които езическите и християнските елементи съжителстват. Тази фрагментарна, но реална християнизация по периферията на българската общност подготвя почвата за по-късното масово покръстване, като доставя първите „инсайдери“ – българи християни, способни да посредничат между Църквата и езическия елит.

Прима Юстиниана и юрисдикционната структура на Балканите

Император Юстиниан I, сам родом от тези балкански земи, създава архиепископията Прима Юстиниана, поставяйки под нейна юрисдикция Вътрешна Дакия, Първа Мизия, Дардания, Превалитания, Втора Македония и част от Втора Панония. По този начин той не просто реформира църковната карта, а и политически укрепва балканския регион, свързвайки го непосредствено със своята родина и с централната власт. По-късният антиохийски патриарх Теодор Валсамон пише, че архиепископът на България е същият архиепископ на Прима Юстиниана и че архиепископията на България се нарича Юстиниана именно защото Юстиниан подчинява тази страна на ромейското царство. Тази ретроспективна перспектива подсказва, че в съзнанието на средновековните църковни автори има връзка между българите и пространството на Прима Юстиниана, върху което Юстиниан упражнява както политически, така и църковен контрол.

Ако приемем, че българите, споменати в Манасиевата преписка, действително се заселват в западните части на Балканите в края на V – началото на VI век, напълно възможно е Юстиниановата реформа да цели, наред с другото, и по-тясно приобщаване именно на тези варварски групи. Архиепископията Прима Юстиниана се превръща в инструмент на християнска и политическа интеграция, който обхваща региони с трайно българско присъствие. Така в продължение на векове българите се движат в поле, в което християнството не е далечен, чужд фактор, а институционално присъствие: епископи, архиепископи, църковни събори. Това не означава масова християнизация, но означава непрекъснато облъчване с християнски идеи и практики – процес, който оформя религиозната чувствителност на българските общности още преди официалното покръстване.

VII. Юстиниан I, контролът над федератите и българският фактор

Политиката към българите след Виталиан и ролята на Мундо

След убийството на Виталиан Юстиниан I предприема твърда политика спрямо българите, обитаващи Балканите, стремейки се да обуздае техния потенциал за бунт и съюз с вътрешни опозиционни сили. През 529 г. той назначава за главнокомандващ войските на Илирик Мундо – опитен военачалник, доскорошен подчинен на остготския владетел Теодорих. Пристигайки в Илирик, Мундо се сблъсква с яростната съпротива на илирийските българи; последвалите боеве завършват с тяхното поражение, а част от българите са разселени далеч от Балканите – в Армения, на римо-персийската граница, и са включени във войската. Тази политика на разселване и „разреждане“ на варварския елемент има за цел да отслаби българската сила на Балканите, но същевременно я прехвърля в нови региони, където християнството е също толкова силно присъстващо.

За разселените българи това означава още по-дълбоко потапяне в християнска среда – сред сирийски, арменски и мезопотамски християнски общности. Част от тях служат редовно във византийските походи в Африка и особено в Италия срещу готите, както свидетелства Прокопий, който ги нарича „хуни“, следвайки обичая си да използва това название за различни сродни групи. Преминавайки през Африка и Италия, те се сблъскват с латинското християнство, с римските църковни традиции, с монашеските центрове на Запада. Така религиозната география на българите става изключително сложна: от скитските поля до балканските планини, от дунавските крепости до африканските брегове и италианските градове. Във всички тези пространства християнството е доминираща сила, а българите няма как да останат напълно извън неговото влияние.

Християнството като инструмент за контрол и интеграция

За Юстиниан и неговите наследници християнството е не само вяра, но и важен инструмент за политически контрол над федератите. Приемането на християнството от отделни варварски групи улеснява тяхната интеграция в имперската система, защото създава обща идеологическа рамка, в която императорът се явява не само владетел, но и защитник на истинската вяра. Ако българите федерати започват да възприемат християнството дори частично, това ги свързва по-трайно с Империята и отслабва потенциала им за съюз с непокорни езически сили. Именно поради това можем да предположим, че в рамките на политиката към българите Юстиниан не се ограничава до военни мерки, а използва и християнството като средство за „умекотяване“ и привързване на тези общности към ромейския свят.

В този процес българите не са само пасивни получатели. Част от тях вероятно виждат в християнството възможност за социална мобилност, за получаване на по-престижна служба, за по-тясно обвързване с имперския елит. Така възниква един слой от „българи християни“, които се движат между два свята – западналите родови и племенни традиции и нарастващото влияние на християнските идеологеми. Макар да не можем да проследим индивидуални биографии, логиката на късноантичните процеси подсказва, че такива фигури съществуват и дори да се разтварят в ромейската среда, те оставят следи в колективната памет на българите. По-късните представи за „стари християни“ сред рода Дуло и за християнството на Кубрат могат да се разглеждат именно като отдалечено отражение на този дълъг и комплексен процес на контакт и частична интеграция.

VIII. Късноантичният християнски опит и покръстването при Борис I

От фрагментарно присъствие към държавна религия

Когато през IX век княз Борис I – Михаил извършва покръстването на българския народ, той стъпва върху терен, който вече е поетапно подготвян от векове контакти между християнството и късноантичните българи. Фотий описва драматично този поврат – българите се отказват от „отеческите си бесове и оргии“ и „по чуден начин“ се присаждат към християнската вяра. Но чудото в исторически план има своя предистория: християнски анклави сред хуните, федерати българи в Скития и Илирик, български заселвания в пространството на Прима Юстиниана, българи на служба в армията на Юстиниан в Африка и Италия, българи споменати от Козма Индикоплевст като народ, сред който има вярващи. Всичко това означава, че в момента на покръстването християнството не е напълно чуждо явление за българската общност, а по-скоро религия, с която тя е в контакт от поколения – макар и по фрагментарен и често периферен начин.

Тази дълга предистория има две важни последствия. Първо, тя улеснява приемането на християнството от част от елита, който вече вижда религията като ключ към политическото признание от страна на християнските империи и към участие в международната система на средновековна Европа. Второ, тя означава, че вътре в самата българска общност съществуват хора и групи, които вече имат християнски опит – било от служба във византийската армия, било от пребиваване в християнски градове или от смесени бракове. Тези вътрешни „мостове“ между старата религиозност и новата вяра играят съществена роля в процеса на покръстването, дори и имената им да не са достигнали до нас. За Борис I християнството не е само външен инструмент на дипломатически баланс, а и вътрешна възможност за консолидация и трансформация на българската идентичност.

Pax Orthodoxa и мястото на българите в православния свят

Проф. Георги Бакалов интерпретира покръстването като ключов момент за формирането на Pax Orthodoxa – православен свят, в който България заема структурно място, сравнимо с това на Византия. Приемайки християнството, българската държава се включва в духовната и каноническата мрежа на Православието, което й дава достъп до славянската писменост, до богослужебната традиция и до идеята за богоустановената държавност. Без да се подценява значението на този IX-вековен поврат, трябва да се подчертае, че той е по-разбираем именно на фона на късноантичния опит. Българите вече познават Империята не само като военен противник, но и като източник на християнска култура, а контактите с християнството не започват „от нулата“ в момента на покръстването.

Така Pax Orthodoxa не е само проект на IX век, а резултат от дълъг процес на сближаване, конфликти и постепенна акултурация, започнал още в късната античност. Когато Борис I избира християнството, той фактически кристализира една тенденция, която се развива в продължение на поколения – от хунските християнски анклави при Томи до федератите на Юстиниан и българите в Македония и Скития. В този смисъл късноантичните българи, макар и често представяни като езичници, са всъщност участници в ранната история на източното християнство по Дунав и на Балканите, а техните фрагментарни контакти с вярата подготвят почвата за по-късното изграждане на една зряла, самостоятелна българска православна традиция.

Историята на християнството и късноантичните българи се оказва далеч по-сложна и многопластова от простата опозиция „езичници до IX век – християни след покръстването“. Изворите на Йероним, Созомен, Орозий, Козма Индикоплевст, както и по-късните свидетелства за българи федерати, за бунта на Виталиан и за заселванията при Анастасий и Юстиниан, очертават картина на постепенно и фрагментарно проникване на християнството в българската среда. Сред хуните и федератите се появяват християнски анклави; част от българите живеят на византийска територия, служат в християнската армия, попадат под юрисдикцията на архиепископски центрове като Прима Юстиниана. Дори и да няма масова християнизация, тези процеси създават устойчиви ядра на християнска идентичност вътре в по-широката варварска общност, която постепенно се консолидира като „българска“.

На този фон покръстването при Борис I – Михаил придобива ново измерение. То не е внезапно нахлуване на непозната религия, а акт на политическа и духовна кристализация, който стъпва върху векове на контакти, конфликти и частична интеграция между българите и християнския свят. Фотиевите думи за „чудното“ присаждане на българите към вярата и Бакаловата идея за Pax Orthodoxa стават по-разбираеми, когато видим в късноантичните българи не просто езически противници на Империята, а участници в един дълъг процес на срещи с Евангелието – от скитските степи и дунавските крепости до балканските градове и юстиниановите архиепископии. Така късната античност престава да бъде само прелюдия към „истинската“ средновековна история на България и се превръща в ключов период, в който се полагат основите на по-късната българска християнска идентичност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК