НАСЛЕДНИЦИТЕ НА ФРУЖИН
В края на XIV век обединената с рода на Шишмановци династия на Срацимировците стои сред най-влиятелните владетелски линии на Югоизточна Европа. Тяхната политическа и икономическа маса се разпростира през византийския императорски двор, сръбското кралство, влашките воеводи и молдовските банове, а морските доминиони на Венеция, Генуа и Дубровник поддържат с тях оживени търговски контакти и се съобразяват с тяхната мощ. Този зенит предхожда османското поглъщане на българската държавност и задава високата мерна линия, по която се оценява съдбата на късните шишмановци. След катастрофата на похода на Владислав III Ягело през 1444 г. и смъртта на Фружин в Брашов през 1460 г. в унгарската среда настъпва документна фрагментация, която често се тълкува като „край“. Но унгарските грамоти показват друго: линия има, имоти се прехвърлят, конфискации се налагат и отменят, титли циркулират. Тук „наследниците на Фружин“ не са метафора, а правно-исторически субект в изгнание, който запазва престолни претенции без собствен суверенитет и функционира като периферна, но реална аристокрация на границата между османското настъпление и централноевропейската отбрана.
I. Династичната предистория на Срацимировци и легитимността на Фружин като престолонаследник
Четиринадесети век като среда на династична максималност
През четиринадесети век Срацимировци не съществуват като периферно болярство, а като кондензирана владетелска енергия, която структурира регионални баланси отвъд чисто българското поле. Тяхната властова тъкан се разпространява през дворовете на византийския император и сръбския крал, докосва влашко-молдовската политическа екология и влиза в обмен с морската търговска олигархия на Венеция, Генуа и Дубровник. Тази мрежовост означава, че при последвалото изгнание техните потомци не носят „празна“ символика, а капитал от реални брачни, клиентелни и имотни връзки. Когато шишмановската линия се преплита със срацимировската, се оформя династична рамка, която дава на Фружин статута на престолонаследник, признат не само от вътрешната традиция, но и от външните актьори на епохата. Легитимността му не зависи от това дали държавата е паднала; тя произтича от непрекъснатата генеалогия и от последователния носител на короната в лицето на късните Търновски царе. Така предисторията се оказва не декоративен фон, а доказателствен корпус, че Фружин има право „по род“, което съвременниците приемат като юридичен факт, а не като литературна фигура.
Наследствена валидност при липса на държавност
Когато османската експанзия консолидира властта си в средата на XV век, престолното право не се изпарява, а сменя терена си. Принц в изгнание остава принц, стига линията да не е прекъсната. Именно тук правната материя се вижда в сделките: през 1443 г. при прехвърлянето на имението Файдаш в комитата Заранд – „от Фружин Цезар от Максонд на мачванския бан Ласло Мароти“ – документът отбелязва, че Фружин има син на име Шишман и „други“ синове и дъщери. Тази бележка е чисто юридическо свидетелство за продължение на линията и потенциал за примогенатно наследяване. Следователно, дори без суверенитет, династичната валидност се поддържа чрез фамилен континуитет, а правата върху престола не са само историческа памет, а правна претенция, която може да бъде активирана при възстановяване на условията за държавност. В тази перспектива Фружин не „напуска“ историята, а влиза в устройството на унгарската периферия като носител на титла, мобилизиращ имущество за война и поддържащ династичен капитал.
Предисторията като мащаб, а не носталгия
Четиринадесетият век служи не за романтична идеализация, а за калибриране на мащаба, спрямо който оценяваме късната съдба на рода. Когато казваме, че доминионите на Венеция, Генуа и Дубровник „се съобразяват“ със Срацимировци, означава, че търговските артерии и фискалните интереси пресичат техните владения и се нуждаят от стабилни отношения с тях. Затова и след загубата на царството наследниците се явяват легитимни партньори в унгарската политическа екология: те носят памет, но и активи – земи, контакти, военен ресурс. Предисторията обезпечава доверието към тази линия в чужда среда и обяснява защо унгарските документи я третират като релевантен субект дори когато османската сянка затъмнява българската държавност. Така анализът излиза от капана на „изчезването“ и показва как династията сменя координатите си, без да губи институционална идентичност.
II. Фружин след 1444 г. и първият период на историческа тишина (1444–1460)
Катастрофата на похода и производството на вина
След провала на похода на Владислав III Ягело през 1444 г. унгарската политическа среда произвежда необходимата „вина“, с която да капсулира травмата на поражението и да преразпредели активи и престиж. Янош Хуняди формулира обвинението срещу „неизпълнилите обещанията си български князе“, визирайки пряко Фружин и неговия род. Тази формула не е словесен афект, а политико-правен механизъм, който легитимира конфискации и изтласкване от привилегии. Именно така Срацимировци губят семейните си права и земи в Максонд; имуществото е дарено на северинския бан Яков Понграц. Това отнемане не означава заличаване на линията, а преформатиране на нейното присъствие: от благородство с утвърдени привилегии към изгнаническа аристокрация, която търси реституция чрез военни услуги и лоялност. В този контекст се разбира защо Фружин разпродава значителна част от своите владения, за да финансира участието си в кампанията: титлата изисква разход, а поражението превръща разхода в аргумент за обвинение. Политиката на вина е инструмент за преразпределение на ресурси; династичната линия е изтикана към периферията, но не е прекъсната.
Документната пауза и социалната екология на изгнанието
Периодът 1444–1460 изглежда като „черна” архивна зона за българската линия в унгарските регистри, което често се чете като историческо изчезване. По-продуктивно е да се анализира това като изместване на видимостта: след конфискациите и политическия натиск родът намалява публичната си експонираност, докато търси нови патронални връзки и легитимационни канали. Унгарската периферия към Османската империя създава мобилизационни полета за конни отряди и локални кастелании, където изгнаническите аристократи могат да се докажат с военна служба. В този социален режим династичните линии оцелеят чрез три механизма: запазване на малки активи за ликвидност, натрупване на заслуги в гранични крепости и изграждане на локална клиентела сред българските преселници в Северинската област. Макар изворите да мълчат, логиката на феодалната икономика диктува подобна траектория: след ударна конфискация следва период на приспособяване, в който оцеляването е функция на способността да се предложат услуги на короната. Документната пауза отразява не отсъствие, а нискоинтензивно присъствие, което се проявява отново, щом контекстът стане благоприятен.
Смъртта в Брашов и правните последици за линията
Смъртта на Фружин през 1460 г. в Брашов завършва първата изгнаническа фаза, но не прекратява династията; напротив, тя активира правни последици, които я вкарват отново в документооборота. За унгарската корона смъртта на видим претендент позволява преразглеждане на конфискациите и внимателно възстановяване на ограничени права към наследниците, ако те докажат лоялност и полезност. Именно след 1460 г. изворите започват отново да отбелязват присъствие на носители на името Шишман в Северинската област, което съвпада с нуждата на кралската власт от местни представители сред българските преселници. Политическата икономия на границата изисква „родова репутация“ и „военна надеждност“: наследниците на Фружин разполагат и с двете. Така документната пауза се затваря в момента, когато институционалната система има интерес да върне линията в публичност, а династията – интерес да капитализира дългата си лоялност срещу нови малки владения и титули. От този момент нататък реконструкцията на линията стъпва на конкретни грамоти и имотни сделки, които ще разгърнат следващата фаза на възстановяване.
III. Реалната поява на новата линия: Ищван Шишман, Александър (Сандрин) Шишман и Бозяши (1460–1496)
Реституционната фаза след 1460 г. и възвръщането на правна видимост
След смъртта на Фружин през 1460 г. унгарската корона отново търси надеждни посредници в Северинската област, където има значителна маса български преселници и количества мобилизационен ресурс за гранични операции. Именно тук се появяват първите сигурни сигнали за реституционен процес, в който наследниците на Фружин отново се явяват като агенти с локална представителна функция. Грамота на крал Владислав VI предоставя на Ищван (Стефан) Шишман и на Михай Деш правото да представляват благородниците от осем района в Северин, което е прецедент в българската емиграционна история: това е институционално потвърдено пълномощие, което предполага доверие към репутацията на шишмановата линия. Същата година се наблюдава присвояване на топоним — Бозяши — към фамилията на Ищван Шишман. Това е забележителен правен сигнал: да бъде присвоен топоним към фамилията означава или имотна реституция, или дарствено владение по заслуги, и във всеки случай — престижна степен на доверие. Това свидетелства, че наследниците на Фружин не се асимилират, а реинституционализират своята фамилна правоспособност чрез защитен достъп до територия и локални права, така че XVI век може да бъде прочетен като епоха на династична репозиция, а не на изчезване.
Съвладенията и ролята на Александър (Сандрин) Шишман в политическия граничен пейзаж
До края на XV век Александър (Сандрин) Шишман функционира като кворумен участник в редица грамоти и поземлени споразумения, в които се маркира неговата роля първо като кастелан на северинската крепост, а впоследствие — като съсобственик на села в Северинската област. Тази институционалност не е фолклорна или странична: „кастелан“ означава реален контрол върху структурно важен фортификационен обект, което предполага административни правомощия и военна отговорност. Когато Сандрин Шишман е упоменат като съсобственик на Радуленц през 1467 г., това свидетелства за проникване на династията в локалната земевладителска микроструктура на унгарската фронтирна зона. Тук трябва да се подчертае: това е нов тип елитни функции, формирани в режим на изгнание, но с реални правни последствия. Династията вече не е суверенен център, а гранична институция, която посредничи между имперския натиск и локалните нужди за сигурност. Този модел е не само причина за оцеляването на династията, но и аргумент срещу традиционния наратив за изчезване.
Възможният Филип Шишман и хоризонтът на 1496 г.
Последният документ, който сигурно съдържа името на Сандрин Шишман, датира от 1496 г. — в контекста на поземлени сделки. Именно тук се появява името Филип Шишман, което може да бъде идентифицирано като наследствен елемент, но анализът трябва да остане предпазлив. Появата на името в сделка работи като „слаб архивен сигнал“: то обозначава вероятност за жизненост на линията, но не доказва мащабна реконструкция на имотното ядро. Все пак самият факт на поява означава едно: линията не е прекъсната. Така XV век се затваря в режим на ограничена, но устойчива репродукция. Това е граничният пункт, след който радиалната политическа конфигурация на Унгария ще се промени — и ще доведе до следващия етап: конфронтацията със Запояи и Мохач.
IV. Късната репродукция на династията през първата половина на шестнадесети век: Филип, Радослав, Ищван и съпротивата до Мохач (1526–1550)
Шестнадесети век като геополитически разлом и конфискациите срещу Ищван Шишман през 1526 г.
През първата половина на XVI век Унгария е разкъсвана от вътрешни противоречия между крал Людовик II и претендента Янош Запояи, който се опитва да узурпира властта с османска подкрепа. Катастрофата при Мохач през 1526 г. — в която загива самият Людовик — създава условия за признаването на Запояи като владетел. Веднага след това се извършва чистка, насочена срещу тези благородници, които поддържат антитурска линия и се противопоставят на протурската стратегия на Запояи. В грамота от 1526 г. се постановява конфискацията на селата Чура, Лигет и Чеба от Ищван Шишман. Това е пряко доказателство, че линията поддържа антиизточна, антисултанска политика, и че в очите на Запояи тя представлява субект, който трябва да бъде елиминиран от имуществената карта. Следователно, тук се вижда най-ясният индикатор, че династията е не просто активна, а стратегически антиосманска, което компенсира жертвата на конфискацията със символен капитал за следващата фаза.
Ференц Шишман: героизмът при Липа и Чала и паралелът с Фружин
Втората половина на шестнадесети век ражда фигурата на Ференц Шишман — една от най-мощните фигури от късната линия. В етимологията на името „Ференц“ историците често виждат паралел с „Фружин“, което подсилва вероятността за съзнателно поддържане на паметта за прародителя. Когато Батори призовава за помощ срещу османската офанзива, Ференц пристига начело на голям конен отряд, който участва в контранастъплението и отвоюването на крепостта Чала. При обсадата на Липа той е сред първите, които щурмуват пробива, но пропада в прикрит ров, изкопан от турците, и остава пронизан на дъното му. Така Ференц загива в крепост, в която век по-рано е резидирал самият Фружин. Това е трагичен, но последователен символ: линия, която започва с престол и завършва на граничната линия на цивилизационния сблъсък.
Гатая: последните сигнали на линията и хоризонтът 1596 г.
Документите от втората половина на XVI век споменават Дюрма Шишман де Гатая — притежател на фамилен топоним, което означава възстановена имотна маса в Темешварска област. Последното сигурно споменаване е от 1596 г., когато грамота на Сигизмунд Батори отбелязва Гьорги Шишман де Карансебеш. Това затваря видимия хоризонт на династията. Но това не е краят: голяма част от унгарските архиви не са обходени от българската историография. Следователно, не е научно коректно да се твърди „тук линията завършва“, а само — „тук линията временно изчезва от изворите, с които разполагаме“. Историческата честност изисква да оставим място за потенциални бъдещи открития. Династията на Срацимировци не е метафора на „погиналост“, а хроника на радикална устойчивост.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
