ЯПОНСКАТА ЧЕРВЕНА АРМИЯ ПОД ПРИЦЕЛА НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ
Японската червена армия се превръща в изпитание за представите на социалистическите служби за сигурност за това как изглежда „левият тероризъм“ в късната Студена война. Организацията възниква от разцепления в японската левица, придава глобален измерение на своята дейност чрез прехвърляне в Близкия изток и мрежа от транзитни пунктове в Европа, и в края на 80-те години достига до българска територия. Държавна сигурност реагира систематично: наблюдение, координация с „братските“ служби, филтриране на транзитни маршрути, изграждане на аналитичен образ на групата. Идеологическата платформа на ЯЧА гласи, че съвременното общество се намира в преходен етап от пълното господство на капитализма към социализъм и комунизъм; на оперативно ниво това се проявява като избор на въоръжената борба и терора срещу „империализма“, а на тактическо – като поредица от акции за освобождаване на арестувани членове или за набавяне на средства. На този фон „втората“ Студена война, белязана от интервенцията в Афганистан (1979), стратегическата конфронтация САЩ–СССР и вътрешните напрежения в Източния блок, изостря чувствителността на НРБ към всяко явление, способно да накърни международния ѝ имидж. Обвиненията от Запад за участие на български структури в трафици и политически убийства допълнително мотивират ДС да изгради превантивен щит срещу екстремистки организации. На кръстопътя между Близкия изток и Европа България се явява транзитен коридор; именно тук срещата със Секигун – японската „червена армия“ – дава повод за едно от най-сложните досиета на ДС от късните 80-те.
I. Идеологически профил и генезис на Секигун
Разломите в японската левица и раждането на въоръжена фракция
Японската червена армия се формира като продукт на вътрешни разломи в Японската комунистическа партия и сред студентските леви движения от края на 60-те години. Процесът започва с критика срещу „реформизма“ на партията и недостатъчната ѝ решимост срещу американското присъствие и капиталистическата модернизация на Япония. На този фон се появява „Червена армия“ начело с Такая Сиоми (1969), която избира стратегията на ускорена радикализация: теоретичната постановка за световна революция се преплита с практическо решение за въоръжена подготовка, логистика и конспиративност. В нея влизат предимно млади хора – студенти и активисти, които в сегашно историческо време отхвърлят етапността и настояват за непосредствено „скъсване“ с държавния ред. Репресивният отговор на японската държава е бърз и ефективен; арестите редуцират вътрешната кадрова маса, но не прекъсват линията на радикално действие. Част от активистите се изнасят извън Япония, където локалният натиск отслабва, а възможностите за съюзи с въоръжени движения от Третия свят се разширяват. В този преходен коридор, между университетската радикализация и международната терористична сцена, се появява ново политическо ядро, което търси териории и практики отвъд „класическата“ комунистическа ортодоксия. Така възниква екип от живи кадри, готови да поемат риск, да усвоят нелегални методи и да съчетаят идеологически синтез с оперативна гъвкавост. Тъкмо в тази точка идеята за „червена армия“ добива транснационален вектор, в който географията и идеологията взаимно се подсилват. Победите и пораженията на японската улица се превръщат в отправна рампа за преориентация към Близкия изток. От този момент нататък Секигун вече не е вътрешнояпонски феномен, а мобилен субект на глобалнаталява мрежа от късната Студена война.
Идеологическата платформа като оперативна матрица
Платформата на ЯЧА формулира настоящето като преход от пълното господство на капитализма към социализъм и комунизъм, но разчита този преход не като универсален еволюционен процес, а като поредица от „удари“, които дестабилизират „империалистическия център“. Теоретичното ядро е еклектично: марксистко-ленински лексикон се пресича с троцкистки и маоистки елементи, като се отхвърлят бюрократичните форми на съществуващия социализъм. Практическата логика изисква асиметрични действия, които да привличат международно внимание, да освобождават арестувани другари и да осигуряват ресурси. Секигун се позиционира като интернационалистка, но без подчинение на СССР или на официалните комунистически партии; това ѝ дава свобода на движение, но отслабва капацитета за легитимиране пред леви маси в страни с „реален социализъм“. В оперативен план идеологията оправдава насилие срещу символични цели – летища, посолства, авиолинии – с аргумента за „удари по инфраструктурата на империализма“. Конспиративността се възприема като добродетел, дисциплината – като революционен дълг, а изнасянето на действията в международно поле – като ускорител на глобалния процес. В късната Студена война тази идеология изглежда едновременно романтизирана и прагматична: тя мобилизира микрогрупи, които компенсират демографската си малочисленост с драматични акции с висок медиен коефициент. Така платформата не остава абстрактен текст, а се превръща в операционална матрица – подчинява избора на цели, маршрути, съюзи и ритмика на действието. Именно тази матрица привлича вниманието на службите: тя е предвидимо-непредсказуема – идеологически прозрачна, но тактически изобретателна.
II. От вътрешна радикализация към международна мрежа
Близкоизточният плацдарм и контактът с палестинските организации
След съкрушителния натиск на японските власти част от активистите на Секигун се озовават в Ливан, където установяват контакт с Националния фронт за освобождение на Палестина. Това сътрудничество отваря достъп до тренировъчни лагери, логистични канали, документи и оръжия. Близкият изток става не просто убежище, а школа за партизанска тактика, взривно дело и международна конспирация. На този фон изпъква фигурата на Фусаку Шигенобу, която придава стратегическа връзка между японската кадрова база и палестинските мрежи. Тук се кристализира транснационалният профил на ЯЧА: японски кадри, арабски логистични коридори, европейски информационни и транзитни пунктове. Изборът на територии като Ливан, Сирия и Северен Йемен не е случаен – те предлагат политически пространство, където интернационалните революционни връзки се толерират или поне се отхвърлят по-слабо. Тази среда позволява на организацията да се научи да се движи между държавни и недържавни актьори, да използва документни канали, да изгражда прикритие. Възприети са и модели за финансиране, включително чрез симпатизиращи заможни японци, които осигуряват паричен поток за пътувания, оръжие и поддръжка на нелегалния живот. Така се получава пулсираща мрежа: Бейрут и Дамаск като ядра, Европа като сцена за демонстративни акции, а Япония като символичен противник, към който се връщат ехо и пропагандни ефекти. В тази мрежа се тренира не само стрелба; тренира се и дисциплина, устойчивост на разпити, способност за дълго прикритие. В крайна сметка това знание прави групата трудно предсказуема, защото пренася методите от конфликтни зони в мирни столици.
Тактиката на „символичните удари“ и оперативната география на Европа
Акциите на ЯЧА целят да „разкъсат завесата“ на ежедневната сигурност в сърцевината на световните комуникации. Нападението на летището Лод (1972) в Тел Авив с автоматични оръжия и гранати показва готовност за масирано насилие с висок медиен ефект, при което загиват десетки и се раняват още повече. Последват операции като овладяването на посолството на САЩ в Куала Лумпур (1975) и отвличания на самолети на Japan Airlines – действия, насочени към освобождаване на задържани съмишленици и към финансови ресурси. Тези операции не са хаотични; те подчиняват избора на цел на няколко критерия: международна видимост, уязвимост на инфраструктурата, възможност за обмен на пленници, и минимален риск за ядрата на организацията. Европа в този сценарий се явява арена и коридор – с пунктове в Париж, Стокхолм и други столици, където се осигуряват документи, квартири и логистика. За службите това означава, че ЯЧА не е „скрита“ в периферията; тя е в центъра на комуникационния свят, използва неговите отворени граници, неговите търговски и транспортни мрежи. В тази география железопътните линии, летищата и градските хотели стават възли на конспирация. И тук европейските социалистически столици, включително София и Будапеща, се вписват като транзитни станции, които по логика трябва да са „безопасни“, но на практика са част от глобалния трафик на нелегали. Така тактиката на символичните удари се опира на тактика на безшумното движение – колкото по-добре се „разтваря“ в нормалната мобилност, толкова по-трудно службите изолират възела преди да се „освети“ чрез акция.
III. Контактът с българската територия: маршрути, транзит и оперативни отговори
София и Будапеща като транзитни ядра в късните 80-те години
Държавна сигурност отбелязва присъствие на членове на ЯЧА на територията на НРБ в края на 80-те години, като регистрира посещения през февруари 1988, август 1988 и януари 1989. София и Будапеща се анализират като „основни транзитни пунктове“, които свързват Близкия изток с Западна Европа. Разкриват се три ключови маршрута: Дамаск–София–Будапеща–Западна Европа; Дамаск–София–Будапеща–Белград–Дамаск; Токио–Москва–София–Будапеща–Дамаск. Тези линии показват двойната логика на движението: първо, използване на относително предсказуеми социалистически коридори, където документният контрол е силен, но междусистемната координация понякога е тромава; второ, връзка към Близкия изток, където ЯЧА се обучава и планира. Секигун демонстрира, че „изучава добре нашия паспортен, митнически и контраразузнавателен режим“, което означава умело използване на фалшиви паспорти, подправени самоличности и „чисти“ прикрития. За ДС това е сигнал, че стандартните филтри – проверка на маршрути, визуален профайл, валидност на документи – трябва да се допълнят с оперативна информация от партньорски служби. Фактът, че социалистическите столици се явяват безопасни зони за транзит, изисква „ситна мрежа“ от наблюдение по летища, хотели и гари; в противен случай конспирацията се разтваря в масовата мобилност на дипломати, търговци и туристи. В крайна сметка София се превръща в огледало: през нея „минава“ не само конкретна група, но и самият риск, че България може да бъде компрометирана като толерантна към терористични мрежи, ако не докаже активен контрол.
План за противодействие: наблюдение, контраразузнавателни филтри и „братска“ координация
На базата на събраните данни ДС формулира набор от мерки: системно наблюдение върху ръководители, членове и съмишленици на ЯЧА; недопускане изграждането на бази на нейна територия; оперативни мероприятия спрямо временно пребиваващи японски граждани с цел добив на информация; предотвратяване на провокации на противникови служби, които биха представили НРБ като поддръжник на ЯЧА; тясна координация с КГБ и други социалистически служби за обмен на сведения за състав, планове, връзки и чужди контакти. В този план личи двоен приоритет: оперативна хигиена на територията и стратегическа защита на международния имидж. Арести на дейци на ЯЧА в Румъния, Перу, Боливия и другаде показват, че мрежата е под натиск глобално; за България въпросът е да избегне както „прозорец“ за действие, така и обвинение в пасивност. Така службите превръщат транзита в обект на дълбок профилинг: проследяват маршрутни шаблони, проверяват документни серии, анализират финансови следи и търсят разминавания между декларации и реални контакти. Оперативната култура на ДС в края на 80-те започва да работи „междусистемно“, тъй като именно по линиите между блоковете се движат и хора, и информация. Координацията с унгарските служби е особено ценна заради общите транзитни обекти, а обменът на предварителни „сигнали“ – списъци, описания, псевдоними – редуцира риска ДС да реагира едва след факта. По този начин българската територия се „уплътнява“ с невидими филтри, които не спират нормалния поток, но увеличават вероятността нелегалната конспирация да бъде маркирана навреме.
IV. Политически контекст и мотивите на българската държава
Късната Студена война, обвиненията от Запад и логиката на „имиджа“
Контактът между България и ЯЧА се разгръща в контекст на висока международна чувствителност. От една страна, ескалацията след 1979 засилва конфронтационните рефлекси; от друга, в Източния блок се наслагват икономически и легитимационни проблеми. В този климат Западът адресира към НРБ обвинения за участие или съучастие в мрежи за трафик на оръжие и наркотици, както и в политически убийства или опити – имена като Алдо Моро и папа Йоан Павел II циркулират в публични разкази и разследвания. Дори когато тези обвинения са спорни или недоказани, те създават насложен образ на България като „невидим посредник“ в тъмни операции. Затова срещата с ЯЧА е възприета не просто като оперативен случай, а като тест за способността на държавата да отграничи себе си от всяка форма на „ляв тероризъм“. Този подход не е контра-интуитивен: дори идеологически близки лексеми – социализъм, антиимпериализъм – не означават политическа приемливост за режим, който търси международно признание и икономически отношения отвъд Съветския блок. Вследствие на това ДС приоритизира превенцията пред всяка потенциална връзка, която би дала повод за външна атака. Така се оформя „политическа рационалност“ на сигурността: колкото по-близо са символите – „червена армия“, „революция“, „антиимпериализъм“ – толкова по-далеч трябва да стои държавата, за да не бъде погълната от чуждия разказ.
Дистанциране от „новата левица“, отношенията с Токио и прагматичният социализъм
Мотивът за българската твърдост спрямо ЯЧА има и друга опора: идеологическата. Официалният социализъм в НРБ е държавен, институционален, йерархичен; „новата левица“ на 60-те и 70-те е анархична, фрагментирана, троцкизирана или маоистки оцветена, и често антисъветска. Така, въпреки общите антикапиталистически фрази, ЯЧА стои далеч от легитимистката доктрина на Източния блок. Добавя се и специфичният български интерес към развитие на отношенията с Япония и ФРГ през 70-те–80-те: индустриални, технологични и търговски връзки, от които НРБ има нужда. В този контекст Тодор Живков води политика на „отвореност“ към някои западни и азиатски партньори, което само по себе си пресича всяка възможност държавата да толерира японска екстремистка група. Така ДС описва ЯЧА като „лявоекстремистка нелегална военна терористична организация“, за да сигнализира и навън, и навътре: няма идеологическа общност с държавния социализъм, има оперативна заплаха и репутационен риск. В този смисъл твърдостта на НРБ спрямо ЯЧА не е парадокс, а резултат от прагматичен социализъм, който цени международната легитимност и икономическите връзки повече от символична солидарност с маргинални радикални течения. България избира ролята на „врата“ с контрол – не на „коридор без надзор“. Именно затова усилията на ДС се концентрират в полето, където идеология и логистика се срещат: документи, маршрути, контакти, финанси, прикрития. Така се минимизира не само вероятността от инцидент, но и рискът страната да бъде „разказана“ като съучастник в чужда терористична биография.
V. Структури, методи и епистемика на Държавна сигурност при работа с високорискови леви нелегали
Еволюция на аналитичната рамка за „ляв тероризъм“ в късната епоха на НРБ
В края на 80-те години Държавна сигурност вече не функционира единствено като вертикално апаратна репресивна структура, а като комплексен информационен организъм, който синтезира оперативни, дипломатически и пропагандни аргументи в единна аналитична рамка. На структурно ниво „ляв тероризъм“ се отделя от „буржоазен тероризъм“ не поради близост, а поради по-високата вероятност за международно политическо компрометиране. ДС изгражда сегашно историческо време като аналитично „настояще“, в което трансформацията на левите движения на Запад и въоръжените групи в Третия свят се изследва не през догматични клишета, а като сложна динамика на микросубекти, които могат да „прескачат“ системните граници. Това поражда нов тип епистемика: към оценката на идеологически профили се добавя проверка на паспортните коридори, анализ на валутите, маршрутните шаблони и патерните на комуникация между „твърди“ и „мъртви“ контактни точки. Така ЯЧА се вписва в категорията „свръхмобилни нелегали с идеологическа коравина“, където оперативната опасност е функция на интелектуалната подготовка, а не на числеността. В тази оптика ДС се стреми не да „прочете“ идеите на ЯЧА, а да ги превърне в индикатори за вероятни оперативни цели – т.е. да извлече логика на разгръщане на риска. Структурно това е момент на преминаване от индустриален към постиндустриален контраразузнавателен език: ключово става не кой носи автомата, а кой носи паспорта.
Оперативна таксономия на сигналите и концепцията за „праг на аномалия“
Работата по ЯЧА показва в каква степен ДС вече разполага с инструментариум за „диференциална обработка“ на сигнали. Не всеки японски гражданин е потенциален член на Секигун. Не всяко движение по маршрута Дамаск–София е „сигнал“. За да може да разграничи нормално движение от конспиративно проникване, ДС създава системи за прагова оценка на аномалии: ако даден индивидосъществява повторяем маршрут, ползва едни и същи документни серии, променя самоличности в кратки интервали, контактува с нестандартни адреси в столични хотели, тогава „аномалията“ прескача прага и става „оперативно значима“. Това е по същество математизация на подозрението, при която поведенческият алгоритъм е по-важен от идеологическия профил. ЯЧА предлага перфектен тест за този тип мислене: тя е интелектуално подготвена да запази идеологическа „тишина“, но е уязвима към логистични повторяемости. ДС работи именно върху това: да прехвърли „войната“ от сферата на политическите концепции в сферата на статистиката на движението. Така съвременните разузнавания ще работят десетилетия по-късно.
VI. Казусно приближение: ЯЧА като „троп“ на новата нелегална мобилност
Защо ЯЧА е важна не само като конкретна група, но и като аналитичен „тест“
Секигун е малочислена. Но тя е концептуално голяма. Тя въвежда принцип, който предефинира оперативния риск: мобилността е оръжие. ЯЧА превръща въздушните коридори, граничните процедури и туризма в инфраструктура на нелегалната конспирация. Така тя показва, че в края на 80-те основният ресурс на терориста не е Калашниковът, а паспортът. Секигун е лаборатория за метод на проникване: максимално ниско оперативно „тегло“, максимално висока символична стойност на удара. Тя доказва, че микропартийният модел от 30-те години е мъртъв; че „революционерът“ вече не е синдикален оратор, а логистичен инженер на шифрованото движение. България вижда това много рано – през 1988–1989. И тази среща е толкова ценна за историка, защото тя е едновременно конкретна (реални проверки, реални паспорти) и теоретична (нова епистемология на подозрението). В това отношение ЯЧА е „троп“ – архетип, който надживява собственото си разпадане през 2001.
Какво точно учи ДС от случая ЯЧА
ДС научава, че бъдещият тероризъм няма да напада граници – той ще ги ползва. Че сблъсъкът няма да е на барикадата, а на паспортния контрол. Че идеологията няма да бъде радиолюбителски лозунг, а полурусна унималистична стратегия за маскирана мобилност. Това знание става по-късно фундамент на постсоциалистическите разузнавателни архетипи.
VII. Международни сравнения и системна логика на Източния блок
Съпоставката със „сестринските“ служби и разликата в интензитета
За разлика от западните служби, социалистическите структури не третират ЯЧА като „европейски“ проблем, а като проблем на международните комуникационни коридори. КГБ, унгарците, чехословашките служби и българите структурират Секигун през логиката „транзит – Близък изток – Европа“, а не „Япония – Европа“. Това е методически по-точно, защото интернационализацията на ЯЧА започва от Ливан, не от Токио. Този подход прави социалистическия блок аналитично по-адекватен спрямо западните служби в две точки: не политическата биография на активиста е ключът, а географията на маршрута; не идеите на групата са зайчето, а статистиката на движението. Но този аналитичен реализъм съжителства с политическа уязвимост – защото всяка грешка може да се превърне в медийна „история“ за „съучастие“. Затова ДС е твърда: Секигун е далеч от София по идеология и трябва да бъде далеч по логистика.
Историческият урок от случая ЯЧА е структурен: малка група може да тества работоспособността на държавата по-силно от голямо движение. И че тероризмът на XXI век, този който познаваме днес, е по близък до ЯЧА, отколкото до късните „масови“ леви групировки. Затова случаят ЯЧА е не „пикантен епизод“ от ДС, а лаборатория за бъдещето: показва, че силата на държавата не се измерва по това кой е задържан, а по това какви аномалии тя може да разпознае, докато още са невидими. България в късните 80-те е транзит – и това остава факт и днес. И точно в този транзит остава и историческата стойност на срещата със Секигун: тя е археология на бъдещия тероризъм.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
