ГЕНЕРАЛ СТЕФАН НЕРЕЗОВ

Генерал от пехотата Стефан Михайлов Нерезов (1867–1925) е една от най-значимите, но едновременно с това и най-недооценените фигури в историята на Българската армия през периода на Третото българско царство. Участник в почти всички ключови военни конфликти на България между 1885 и 1918 г., той се проявява като блестящ щабен офицер, компетентен стратег, решителен фронтови командир и уважаван военен теоретик.

Нерезов е сред малцината български военачалници, които успешно съчетават теоретична подготовка, оперативно планиране и полево командване. Като началник на Оперативния отдел на Щаба на армията по време на Балканската война и Междусъюзническата война, той участва пряко в изработването на основните планове за водене на военните действия. Като командир на 9-та пехотна Плевенска дивизия и Първа армия по време на Първата световна война, той записва името си в историята с разгрома на сръбската армия, овладяването на Ниш и началото на легендарната Дойранска отбрана.

Въпреки че неговите действия оказват съществено влияние върху развоя на военните кампании, в историческата памет той често остава в сянката на други генерали като Владимир Вазов, Стефан Тошев и Никола Жеков. Фактът, че загива не на бойното поле, а като жертва на атентата в църквата „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г., допълнително допринася за прекъсване на неговата обществена и научна видимост в следвоенните години.

До днес не съществува нито паметник, нито дори паметна плоча в негова чест – обстоятелство, което контрастира рязко с приноса му към българската военна история.

I. Произход и ранно формиране на личността

Стефан Михайлов Нерезов е роден на 12 ноември 1867 г., в период на засилващи се обществени трансформации, свързани с Българското национално възраждане и борбата за политическо освобождение. Произхожда от патриотично и образовано българско семейство, което осигурява стабилна среда за неговото морално и интелектуално развитие. В домашната атмосфера се формират ключови нравствени принципи, като чувство за дълг, дисциплина и привързаност към националната идея.

Първоначалното си образование Нерезов получава в Севлиево – град с утвърдени просветни традиции. По-късно постъпва в Габровската държавна мъжка гимназия, едно от водещите образователни среди в следосвобожденска България. Гимназията оказва съществено влияние върху неговото формиране, като не само предоставя академични знания, но и възпитава силно чувство за обществена отговорност и национално самосъзнание.

Ранната му личност се отличава с трудолюбие, аналитичност и стремеж към ред. Още в ученическите години той развива амбиция за обществена служба, която по-късно ще намери своето естествено проявление във военната професия. Именно съчетанието между патриотично възпитание и интелектуална подготовка изгражда основата на неговата бъдеща кариера.

Решаващ момент в ранния му живот настъпва през 1885 г. при избухването на Сръбско-българската война. Въпреки младата си възраст и статута на гимназист, Нерезов доброволно се записва в Ученическия легион. Това участие представлява първия му досег с военната действителност и оформя неговата ценностна система. Така още преди да навърши пълнолетие, той демонстрира готовност да постави дълга пред личното удобство – характеристика, която остава трайна през целия му живот.

II. Изграждане на военна кариера (1888–1906)

След Сръбско-българската война Стефан Нерезов окончателно ориентира бъдещето си към армията и постъпва във Военното училище в София, което завършва през 1888 г. Това му позволява да премине от доброволец към професионален офицер с системна подготовка. Първите му назначения са в подразделения на пехотата и артилерията, където се откроява с дисциплина, точност и аналитичен подход към служебните задачи.

В началото на 90-те години той привлича вниманието на началниците си с методичност и умение за работа с подчинените, поради което през 1891 г. е произведен в чин поручик. През 1892 г. държавата му предоставя една от най-големите възможности за офицер по това време – обучение във Военната академия в Торино, Италия. Там той изучава оперативно изкуство, съвременни европейски военни доктрини и щабна организация.

След завръщането си през 1896 г. Нерезов вече се възприема като офицер с рядко срещана теоретична подготовка. Назначен е като адютант, а по-късно – като старши адютант на бригада в 6-та пехотна Бдинска дивизия. Тези длъжности му дават първи практически опит в щабната дейност. През 1900 г. е назначен за инспектор на класовете във Военното училище – признание за неговите педагогически и методически умения, както и за авторитета му сред офицерския корпус.

От 1902 г. започва и първият му опит като командир на рота в 14-ти пехотен Македонски полк, където доказва, че може да ръководи и в реална бойна структура, а не само в щабна среда. Бързото му издигане продължава: през 1903 г. е повишен в майор, а през 1905–1906 г. служи в свитата на княз (по-късно цар) Фердинанд, след което е произведен в подполковник. Съчетанието между щабен опит, чуждестранна подготовка и командирски способности го прави един от най-перспективните офицери на своето поколение.

III. Преминаване към стратегическо ниво и щабна дейност (1907–1912)

Преходът към стратегическо мислене в кариерата на Стефан Нерезов започва през 1907 г., когато е назначен за началник на секция в Щаба на армията. Това е първата му висша щабна длъжност, която му дава широк поглед върху мобилизацията, оперативното планиране и организацията на армейните съединения. Именно тук той започва да прилага придобитите в Торино знания в мащабен държавен контекст.

През 1909 г. Нерезов става началник на Оперативния отдел на Щаба на армията – най-важната структура в оперативното ръководство на войските. Оперативният отдел е „мозъкът“ на армията, където се изготвят всички планове за война срещу потенциални противници и се координира взаимодействието между армейските съединения. В тази позиция той изиграва ключова роля в подготовката за бъдещите войни на България.

На 1 януари 1911 г. е повишен в чин полковник и едновременно с това е назначен за помощник-началник-щаб на армията. Така той става вторият по значение офицер в българското военно планиране. В периода 1911–1912 г. българската армия се подготвя за Балканската война, а Нерезов е сред централните фигури в създаването на мобилизационни и оперативни планове.

Работата му в щаба се характеризира с изключителна прецизност, дисциплина и логическа последователност. Той налага високи стандарти в анализа на информация, в оценката на терена и в изготвянето на инструкции към войските. Този период оформя Нерезов като пълноценен военен стратег, който познава както теорията, така и практическото приложение на оперативното изкуство.

Към 1912 г. Нерезов вече е признат от своите съвременници като един от най-подготвените офицери в армията – човек, способен не само да разбира, но и да създава цялостната визия за водене на война. Именно в тази роля той ще навлезе в Балканската война.

IV. Балканската война (1912–1913): Архитект на оперативното планиране

Балканската война представлява първото голямо изпитание на българската армия след Освобождението и проверка на дългогодишната ѝ подготовка. Към началото на войната полковник Стефан Нерезов заема ключовата длъжност началник на Оперативния отдел на Щаба на армията и едновременно с това е помощник-началник-щаб. В тази двойна роля той е един от основните автори на оперативния план за войната.

Нерезов участва пряко в разработването на мобилизационния план, който позволява на България да изправи бързо и организирано над половин милион войници – впечатляващ успех по европейските стандарти на времето. Той определя направленията на стратегическите удари срещу Османската империя и координира взаимодействието между трите главни армии. При изготвянето на плана се придържа към принципи като съсредоточаване на силите по решаващото направление, бързо настъпление и използване на флангови маневри вместо фронтални атаки.

По време на войната Оперативният отдел функционира като „нервен център“ на Действащата армия. Под ръководството на Нерезов щабът анализира в реално време развитието на фронта, подготвя заповеди за настъпления или прегрупиране и следи логистиката и резервите. Това осигурява гъвкавост и координация между отделните армии. Нерезов работи в тясно сътрудничество с началника на щаба генерал Иван Фичев и се ползва с доверието на генералите на фронта.

Успехите на българската армия при Лозенград и Люлебургас – Бунархисар са резултат не само от храбростта на войниците и офицерите, но и от добре изготвеното оперативно планиране. Въпреки че общественото внимание се насочва предимно към фронтовите командири, историческият анализ показва, че приносът на Стефан Нерезов към стратегическите решения на войната е значителен.

Макар обсадата на Чаталджа да не довежда до решителен пробив, плановете, изготвени от щаба, са логични при наличните ресурси и обстановка. Балканската война утвърждава Нерезов като един от най-компетентните щабни офицери в българската армия и подготвя почвата за още по-голямата му роля в Междусъюзническата война.

V. Междусъюзническата война (1913): Фактически началник-щаб и стратег на многофронтовия конфликт

Междусъюзническата война от 1913 г. поставя българската армия в изключително сложна политическа и военна ситуация. България е изправена пред необходимостта да води бойни действия едновременно срещу Сърбия и Гърция, при липса на дипломатическа подкрепа и след значителни загуби от предходната война. В този критичен момент началникът на Щаба на армията генерал Иван Фичев се оказва възпрепятстван поради заболяване и не може да изпълнява функциите си. Така фактическото оперативно ръководство на армията се поема от полковник Стефан Нерезов, който вече заема постовете началник на Оперативния отдел и помощник-началник-щаб.

Нерезов изработва оперативния план за войната, който трябва да отчете едновременно отбранителни действия срещу Сърбия на запад и настъпателни или задържащи действия срещу Гърция на юг. Освен това планът предвижда възможна намеса на Румъния и турски натиск от изток, което прави стратегическата ситуация изключително усложнена. Този многопосочен оперативен модел изисква гъвкавост, бързи прегрупирания и точна координация между различни армии – задача, с която малко щабове в Европа биха се справили при подобни условия.

Въпреки ограничените ресурси, изтощението на армията и политическото разединение, Нерезов успява да организира отбраната и да поддържа оперативна последователност. Неговите решения се основават на реалистична оценка на силите и географските особености. Той поддържа ефективна комуникация с фронтовите командири и се ползва с уважение заради своя аналитичен подход и хладнокръвие в кризисни ситуации.

Макар резултатът от войната да е неблагоприятен за България поради политически и дипломатически причини, оперативното ниво на българската армия демонстрира висока устойчивост и професионализъм. Историографският анализ показва, че приносът на Нерезов към организацията на отбраната и стратегическото мислене през 1913 г. е значителен, но дълго време остава в сянка, тъй като войната като цяло е възприета като национален провал.

Този конфликт обаче закалява Нерезов като стратег и доказва способността му да ръководи войска в условия на многопосочно военно напрежение. Именно тази компетентност ще доведе до прехвърлянето му от щаба към командването на бойни части и ще подготви почвата за неговата роля в Първата световна война.

VI. Периодът между войните (1913–1915): Преход от щабен стратег към фронтови командир

След края на Междусъюзническата война българската армия е изправена пред организационна, морална и политическа криза. В тази трудна среда кариерата на Стефан Нерезов претърпява важен преход – от предимно щабна роля към реално командване на бойни съединения. Този преход е ключов за по-нататъшното му развитие като пълководец.

Нерезов е назначен за командир на 2-ра бригада от 9-та пехотна Плевенска дивизия – една от най-добре подготвените и дисциплинирани дивизии в Българската армия. Тук той има възможност да приложи в практиката своята щабна култура и да създаде ефективна бойна подготовка на подчинените формирования. Това назначение е знаково, тъй като именно 9-та дивизия по-късно ще се превърне в легендарна структура по време на Първата световна война под негово и впоследствие под командването на генерал Владимир Вазов.

В периода 1913–1915 г. Нерезов полага усилия за възстановяване на боеспособността на войските след тежките загуби. Той акцентира върху дисциплината, тактическата подготовка и взаимодействието между полковете в рамките на бригадата. Неговите методи водят до подобряване на морала и организационната стабилност на частите. В същото време той запазва връзка с щабната дейност и участва в обсъждането на бъдещите планове на армията.

Политическият контекст допълнително усложнява ситуацията. След 1913 г. България е дипломатически изолирана и се намира под натиск от съседните държави. Нерезов, като офицер с международна подготовка и стратегическо мислене, осъзнава вероятността от нов мащабен конфликт в Европа. Той активно работи за поддържане на готовността на армията, въпреки ограничените ресурси.

Този период е решаващ за неговото утвърждаване като военачалник, способен не само да планира операции, но и да командва войски на терен. Така към началото на Първата световна война Нерезов вече е офицер със съчетание от щабна компетентност, фронтови опит и авторитет сред офицерския корпус – предпоставки, които ще му осигурят ключови командни позиции през следващите години.

VII. Първа световна война (1915–1916): Командването на 9-та пехотна Плевенска дивизия

С влизането на България в Първата световна война през есента на 1915 г. страната търси реванш за загубите от 1913 г. и стреми национално обединение. На 2 август 1915 г. Стефан Нерезов е произведен в чин генерал-майор, което е признание за неговата дългогодишна щабна и командна дейност. Малко по-късно той е назначен за командир на 9-та пехотна Плевенска дивизия – едно от най-боеспособните съединения на Българската армия.

През есента на 1915 г. 9-та дивизия участва в настъплението срещу Сърбия. Под командването на генерал Нерезов дивизията пробива сръбската отбрана, води успешни боеве и достига до ключови стратегически центрове. Особено значим е приносът ѝ при овладяването на град Ниш – важен комуникационен възел, чието превземане подпомага разпадането на сръбската отбранителна система. Дивизията продължава настъплението към Косово поле, което окончателно разрушава военния потенциал на Сърбия.

След приключване на настъплението 9-та дивизия е прехвърлена на Македонския фронт и заема позиции в района на Дойран. Там започва изграждането на отбранителна система, която по-късно ще се превърне в една от най-известните в българската военна история. Генерал Нерезов организира укрепления, съгласува позиции и развива инженерни решения, които осигуряват стабилна защита. Първите опити на съглашенските войски да пробият фронта в района са успешно отблъснати още под негово ръководство.

В периода 1915–1916 г. генерал Нерезов демонстрира способност да съчетава стратегическо мислене с гъвкаво командване на терен. Той познава не само теоретичните принципи на оперативното планиране, но и практическите фактори на фронтовата реалност – логистика, терен, морал и устойчивост на войските. Това води до висока боеспособност и отлична координация в рамките на дивизията.

Войниците и офицерите на 9-та Плевенска дивизия развиват уважение към своя командир заради неговата справедливост, последователност и внимание към подготовката. Организационните основи, които той поставя при Дойран, ще бъдат използвани и усъвършенствани от генерал Владимир Вазов, но първоначалната концепция за отбраната е изцяло свързана с името на Нерезов. Така в този период той се утвърждава като едновременно щабен ум и фронтови пълководец.

VIII. Командир на Трета армия в Добруджа (1916–1917)

През втората половина на 1916 г. стратегическата ситуация на Балканите се усложнява след влизането на Румъния във войната на страната на Антантата. Това отваря нов фронт в Добруджа и заплашва североизточните територии на България. Първоначално командването на Трета армия е поверено на генерал Стефан Тошев, но след разногласия с германското върховно командване той подава оставка. На 2 декември 1916 г. генерал-майор Стефан Нерезов поема командването на Трета армия.

В този момент фронтът е напрегнат, войските са изморени, а врагът – руски и румънски сили, подкрепени от Антантата – все още притежава значителен потенциал. Нерезов стабилизира линиите на отбраната и организира настъпателни действия, които довеждат до окончателен разгром на противника в Северна Добруджа. Успешното завършване на кампанията води до освобождаването на значителна територия и осигуряване на стратегическата безопасност на България в този сектор.

Командването на Трета армия изисква също така ефективно взаимодействие с германски и османски части. Нерезов успява да координира различните съюзнически подразделения, въпреки различията в доктрината, езика и командните структури. Това свидетелства за неговата организационна култура и дипломатически такт.

На 24 май 1917 г. в град Бабадаг генерал Нерезов произнася реч пред войските, която отразява неговото разбиране за националния въпрос и моралната стойност на военната служба. Той подчертава, че България не търси чужди територии, но няма да отстъпи своите. Това изказване укрепва духа на войниците и допринася за поддържането на висок морал.

След успешната Добруджанска кампания генерал Нерезов е признат за един от най-компетентните фронтови командири на Българската армия. Той се утвърждава като пълководец, способен да води армия в условия на коалиционна война, да планира настъпателни операции и да постигне стратегически резултати. Това го подготвя за още по-висша отговорност – командването на Първа армия на Македонския фронт.

IX. Повишение в генерал-лейтенант и дейност през 1917–1918 г.

След успешното командване в Добруджа генерал-майор Стефан Нерезов се утвърждава като една от най-важните фигури във висшия команден състав на Българската армия. На 15 август 1917 г. той е произведен в чин генерал-лейтенант – едно от най-високите звания в българската военна йерархия. Това повишение представлява официално признание за неговите стратегически и фронтови заслуги и го поставя сред водещите пълководци на страната.

В периода 1917–1918 г. генерал Нерезов е назначен за командир на Моравската военна инспекция. Тази структура ръководи окупационните зони на Българската армия в Моравия и Поморавието, като задачите включват поддържане на административен ред, контрол над снабдяването и взаимодействие с местното население. Длъжността изисква не само военен, но и управленски и дипломатически капацитет. Нерезов успява да наложи стабилност в една чувствителна зона, без да допуска сериозни инциденти.

Паралелно с това, поради авторитета му и дълбокото познаване на стратегическите въпроси, той е включен в българската делегация за подписване на Букурещкия мирен договор с Румъния на 7 май 1918 г. Това участие е показателно за доверието на държавното ръководство към него. Нерезов защитава интересите на Българската армия по въпросите, свързани с Добруджа, и представлява военната гледна точка в дипломатически контекст.

На 15 юли 1918 г. генерал Нерезов е назначен за командир на Първа армия, заменяйки генерал Димитър Гешов. Армията поема позиции на Македонския фронт в момент на силно напрежение, изтощение на войските и предстоящо съглашенско настъпление. В кратък срок Нерезов реорганизира отбраната, укрепва дисциплината и подобрява логистиката. Той привлича части от 9-та пехотна Плевенска дивизия и 1-ва бригада на 11-та Македонска дивизия, за да засили защитата при Дойран.

Макар че последните боеве при Дойран през септември 1918 г. ще бъдат командвани от генерал Владимир Вазов, организационните и инженерни основи на отбраната са положени именно от Нерезов. Той създава първия и втория отбранителен пояс, определя огневите позиции и формулира концепцията за дълбока отбранителна линия. Това позволява Първа армия да удържи фронта дори при общия срив на войната на други участъци.

През последните месеци на войната Нерезов демонстрира способност да запазва ред и да извършва организирано оттегляне, без да нарушава военната дисциплина. Тази устойчивост го утвърждава като командир, способен да действа както в настъпление, така и в тежки отбранителни условия.

X. Следвоенна дейност (1919–1920): Началник на Генералния щаб и генерал от пехотата

След края на Първата световна война България се намира в дълбока държавна и военна криза. Армията е демобилизирана, офицерският корпус е деморализиран, а мирният договор налага тежки ограничения върху числеността и въоръжението. В този критичен момент е необходимо ръководство с висок професионализъм и авторитет. Именно затова генерал Стефан Нерезов е назначен за командир на 1-ва инспекционна област, а на 2 ноември 1919 г. става началник на Генералния щаб на Българската армия.

Като началник на Генералния щаб той има за задача не да подготвя армията за война, а да я запази от пълен разпад. Нерезов работи за съхраняване на професионалното ядро на офицерството, за реорганизация на структурата в рамките на позволените от договора ограничения и за поддържане на военната дисциплина. Той се стреми да защити интересите на армията пред политическата власт и пред международните контролни комисии, без да влиза в политически конфликти.

На 3 септември 1920 г. в знак на признание за дългогодишните му заслуги той е произведен в най-висшия военен чин в България – генерал от пехотата. Това звание се присъжда на малцина и поставя Нерезов в най-високия ешелон на българската военна история. Малко след това той подава оставка и преминава в запас. Причините са комплексни: политически промени, натиск от Антантата за намаляване на генералския състав и нежелание да бъде въвличан в партийни борби.

В годините след пенсионирането си генерал Нерезов остава активен в обществения живот: участва в военни комисии, пише военнотеоретични трудове и изнася лекции. Той запазва влияние сред офицерството и продължава да бъде уважаван като морален авторитет, но не търси политически позиции. Поведението му показва, че възприема военната служба като институция над партийните интереси.

Следвоенната му дейност демонстрира способност не само да води армии във война, но и да стабилизира армията в условия на поражение и ограничение. Той съчетава професионализъм, умереност и държавническо мислене, което го отличава сред своите съвременници.

XI. Атентатът в „Св. Неделя“ (1925 г.): Гибелта на един от най-авторитетните български военачалници

Началото на 20-те години на XX в. в България се характеризира с политическа нестабилност, радикализация и сблъсък между различни идеологически течения. След Септемврийското въстание от 1923 г. част от комунистическите структури преминават в нелегалност и прибягват до терористични методи. Цел на техните действия стават представители на държавния, военния и обществен елит.

На 16 април 1925 г., по време на погребението на убития генерал Константин Георгиев, в църквата „Св. Неделя“ в София е извършен един от най-кървавите терористични актове в европейската история на XX век. В храма се събират много офицери, обществени дейци и представители на властта. В 15:20 ч. избухва взрив, поставен предварително в покрива на църквата. Загиват над 150 души (някои източници посочват над 200), а стотици са ранени.

Сред загиналите е и генерал от пехотата Стефан Нерезов. Неговата смърт е особено символична: офицер, участвал успешно във всички войни на България от 1885 до 1918 г., стратег и командир с изключителни заслуги, загива не на бойното поле, а като жертва на вътрешнополитически терор. Това подчертава дълбочината на обществената криза в страната. Гибелта му прекъсва потенциална бъдеща дейност като военен историк, теоретик и обществен авторитет.

Атентатът в „Св. Неделя“ нанася тежък удар върху висшия офицерски корпус, като за кратко време България губи значителна част от опита и интелектуалния потенциал на своето военно ръководство. В този контекст загубата на генерал Нерезов се откроява не само като лична трагедия, но и като удар срещу институционалната памет и стратегическата компетентност на армията. Той е едновременно военен мислител и практик, способен да балансира между оперативно планиране и фронтово командване — профил, който трудно се възстановява.

Смъртта му в мирно време отразява парадокса на следвоенна България: държава с богати военни традиции, но раздирана от вътрешни конфликти. Така завършва животът на един от най-подготвените и уважавани български генерали.

XII. Историческа забрава и липса на публично признание

Въпреки изключителния му принос към българската военна история, генерал Стефан Нерезов остава дълго време подценена и частично забравена фигура. Причините за това са многопластови и включват политически, идеологически и обществени фактори.

След 1925 г. България навлиза в период на политическа нестабилност, поредица от преврати и промени във властта. В тази среда не се формира последователна държавна политика за съхраняване на военната памет. Макар някои генерали (като Стефан Тошев, Владимир Вазов и Иван Колев) да получават обществено признание, името на Нерезов постепенно остава в сянка, тъй като неговите заслуги са свързани предимно със щабната дейност — по-трудна за популяризиране в общественото съзнание.

В периода след 9 септември 1944 г. комунистическата историография извършва целенасочена идеологическа подмяна на военната история. Генералите от царската армия са представяни негативно или напълно изтласквани от публичното пространство. Генерал Нерезов попада в особено неудобна категория, тъй като е:
– висш командир от монархията,
– победител в боеве срещу руската армия в Добруджа,
– жертва на комунистически атентат.

Поради това неговото име почти изчезва от учебниците, монографиите и официалната памет. Дори след политическите промени през 1989 г. възстановяването на историческата истина за него се случва бавно и предимно в рамките of специализирани изследвания. Липсва широка обществена инициатива за изграждане на паметник, поставяне на паметна плоча или наименуване на улица в негова чест.

Парадоксално е, че генерал Нерезов е бил ключова фигура в почти всички основни военни кампании на България между 1885 и 1918 г., но остава по-слабо познат от други свои съвременници. Това се дължи на факта, че той не търси публичност, не оставя мемоари и не участва в политически структури. Той е типичен представител на професионалното офицерство, за което служебният дълг е по-важен от личната популярност.

Обективният исторически анализ обаче го поставя сред най-високите военни авторитети на Третото българско царство. Неговото стратегическо мислене, способността да командва както дивизия, така и армия, и приносът му към защитата на националната територия го превръщат в една от ключовите фигури на българската военна традиция. Липсата на публично признание е резултат не от неговите заслуги, а от исторически обстоятелства.

Генерал Нерезов е липсващият колос в пантеона на българското воинство. Ако България някога реши да изгради Истински Пантеон на своите пълководци, неговото място трябва да бъде в центъра.

Генерал Стефан Михайлов Нерезов е една от най-значимите, но и най-недооценени фигури в българската военна история. Той участва във всички големи войни на Третото българско царство, издигайки се от доброволец-ученик до генерал от пехотата. Като началник на Оперативния отдел и фактически началник-щаб той е архитект на стратегическите планове, донесли победите през Балканската и Междусъюзническата война. Като фронтови командир на 9-та пехотна Плевенска дивизия, Трета армия и Първа армия той доказва, че съчетава брилянтна щабна подготовка с изключителни полеви способности, записвайки името си в победите при Ниш, Косово поле, Добруджа и началото на Дойранската епопея.

Нерезов се отличава не само с военен талант, но и с висок морал, неподкупност и чувство за дълг. Той е професионалист, който не търси слава, не влиза в политически интриги и не използва армията за лични цели. Остава верен на държавата дори след войната, поемайки поста началник на Генералния щаб в най-трудния момент, когато задачата не е да се побеждава, а да се спаси армията от разпад.

Трагичната му гибел при атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г. – най-кървавият терористичен акт в българската история – символично показва съдбата на държавата: герой от четири войни пада не от вражески куршум, а от ръката на вътрешен терор. След това политически и идеологически причини водят до почти пълното му заличаване от обществената памет.

И все пак, обективната историческа оценка е ясна: генерал Стефан Нерезов принадлежи към най-висшия пантеон на българските пълководци. Той е стратег, командир, реформатор и морален стълб на армията. България дължи на неговото име възстановяване на заслужената почит, защото чрез личности като него се измерват истинската сила, чест и величие на националната история.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК