ПРЕВЗЕМАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА СТОЛИЦА ПРЕСЛАВ ОТ КИЕВСКА РУС (971)

По времето на цар Симеон I България достига най-големия си политически и културен разцвет в цялата си средновековна история. Държавата се простира от Карпатите до Егейско море и от Адриатика до Черно море. Симеон успешно продължава политическата линия на баща си Борис-Михаил, но издига ролята на България до ранга на велика сила в Европейския Югоизток.

Първият ключов елемент от възхода е укрепването на централната власт. Симеон успява да подчини болярството, да наложи силна монархическа институция и да изгради ефективна административна система. Той поставя столицата Преслав в центъра на политическия и културен живот, превръщайки я в символ на новата българска държавност.

Вторият елемент е военната мощ. Българската армия под негово ръководство постига поредица от блестящи победи над Византия – при Булгарофигон (896), при Ахелой (917), при Катасирти и Пиги. Победите са резултат от отлична подготовка, стратегическо мислене и умело използване на местността. България се превръща във военен фактор, с който трябва да се съобразяват всички съседни държави.

Третият елемент е културният подем. Преславската и Охридската книжовни школи поставят основите на Златния век на българската литература. Разработва се богослужебна литература на старобългарски език, създават се оригинални произведения, превеждат се византийски автори. България става културен център на славянския свят, а старобългарският език се превръща в третия официален християнски богослужебен език след гръцкия и латинския.

Четвъртият аспект е църковната независимост. През 927 г. българската църква получава автокефалия и ранг на патриаршия – първата патриаршия сред славянските народи. Това символизира пълния суверенитет на държавата и равнопоставеността ѝ с Византия.

Накрая, Симеон не крие амбицията си да стане „василевс на българи и ромеи“. Макар да не успява да превземе Константинопол, той реално изравнява България с Византия по сила и престиж. В този период България се превръща в хегемон на Балканите и изглежда, че бъдещето ѝ е неизбежно свързано с още по-голямо възходящо развитие.

I. Наследството на Симеон и уязвимостите под повърхността

Въпреки външния блясък, още при Симеон се натрупват фактори, които по-късно ще доведат до отслабване на държавата. Най-важният от тях е постоянната война с Византия, която изтощава ресурсите на страната. Военните кампании изискват огромни средства, войската се нуждае от постоянна поддръжка, а населението понася тежестта на данъци и реквизиции.

Друг сериозен проблем е разширяването на територията. Въпреки че България достига най-големите си граници, управлението на толкова обширна държава се оказва трудно. Разнородният етнически състав (българи, славяни, ромеи, сърби, власи) създава предпоставки за вътрешно напрежение. Местните управители понякога действат самостоятелно, което отслабва централния контрол.

Икономиката също е под натиск. Непрекъснатите военни действия затрудняват търговията, селското стопанство страда от мобилизацията на мъжкото население, а държавната хазна често е на ръба. Въпреки културната грандиозност на Преслав, провинцията започва да усеща недостиг на ресурси.

Важен фактор е и демографията. Честите войни и епидемии намаляват населението. За разлика от Византия, която има достъп до богати малоазийски провинции, България разчита предимно на балканските си земи, чиито ресурси са по-ограничени.

Накрая, самата личност на Симеон, макар и гениален владетел, създава зависимост на държавата от силна индивидуална власт. Системата е изградена около неговия авторитет. След неговата смърт въпросът е дали наследниците му ще могат да управляват с подобна сила и решителност.

II. Управлението на Петър I (927–969) – стабилност или начало на упадък

След смъртта на Симеон през 927 г. на престола се възкачва синът му Петър I. Той унаследява огромна държава, но и множество проблеми. За разлика от баща си, Петър е по-склонен към мирна политика и компромиси, което често се тълкува като слабост. В историческата наука съществуват два противоположни възгледа за управлението му.

Първият го определя като слаб и нерешителен владетел, при когото започва упадъкът на България. Според тази перспектива той допуска прекалено много влияние на Византия, не успява да се справи с вътрешните боляри и не поддържа армията в бойна готовност.

Вторият го разглежда като прагматичен миротворец, който съзнателно се отказва от агресивната политика на Симеон, за да запази държавата от разруха. Той успява да наложи 30-годишен мир с Византия (927–957), женен е за византийска принцеса Мария-Ирина Лакапина, а българската патриаршия е официално призната от Константинопол.

Независимо от интерпретацията, факт е, че управлението на Петър се характеризира с вътрешно напрежение. Въстават двама негови братя – Иван и Михаил. Феодалите укрепват властта си по места. Манастири и църкви набират огромно влияние, което понякога конкурира централната власт.

Външната политика също става по-сложна. Византия, макар формално съюзник, води подривна дейност чрез духовенство и дипломация. Възстановява влиянието си в Македония. Същевременно на север се появяват нови заплахи – маджарите, а по-късно и печенегите.

Петър е миролюбив владетел, но не винаги успява да реагира на новите реалности. Той укрепва християнството и културата, но отслабва военната мощ. Така под привидната стабилност се натрупва структурна криза, която ще избухне при първия сериозен удар.

III. Византия като стратегически противник – дипломатически и военни действия

Византия никога не се примирява с възхода на България при Симеон. Макар през 927 г. да сключва мир с Петър I, империята продължава да разглежда България като основен конкурент на Балканите. Затова византийската външна политика през X век следва последователна цел: постепенно отслабване на България чрез дипломатически, икономически и военни средства, без непременно да се водят открити войни в началото.

1. Дипломатически натиск и идеологическо влияние – Византия използва брака на Петър с византийската принцеса Мария-Ирина Лакапина като средство за влияние. Чрез този съюз тя прониква в българския двор и духовенство. Византийски духовници и дипломати започват да лобират за византийски интереси вътре в българската държава. Постепенно Константинопол се стреми да превърне България от равнопоставен съюзник в зависим партньор.

2. Църковният фактор като инструмент на политиката – Макар българската патриаршия да е призната, византийците се опитват да влияят върху назначенията на висши духовници. Чрез богословски спорове, съмнения в православието на определени учения и подкрепа за „гръцки“ настроени духовници, Византия подкопава духовното единство на страната. Някои български епископи започват да се ориентират към византийски модели, което отслабва националното самосъзнание на елита.

3. Икономически натиск и контрол на търговията – Симеон преди това печели търговската война с Византия, но при Петър балансът се променя. Константинопол ограничава българските търговци, въвежда мита, променя маршрутите на международната търговия и подкрепя градове като Солун за сметка на Преслав и Дръстър. Така икономическата зависимост на България от византийския пазар се увеличава.

4. Използване на съседни народи срещу България – Това е класически византийски метод. Вместо директна война, империята насочва други сили срещу България:

• В началото на X в. – маджарите;
• По-късно – печенегите;
• Накрая – Киевска Рус.

Византия отваря дипломатически канали, предлага подаръци и злато, насочва външните племена да нападат българските граници. По този начин тя постига целта си, без да рискува собствената си армия.

5. Информационна война и пропаганда – Византийските хронисти описват България като варварска и нестабилна държава, което подготвя идеологическа почва за бъдеща намеса. Императорите представят българите като „заблудени християни“, нуждаещи се от „византийски ред“. Тази реторика оправдава бъдещи военни действия като „освобождение“, а не агресия.

В заключение, през управлението на Петър I Византия води студена, но системна хибридна война срещу България, чиято цел е да отслаби държавата отвътре, да я изолира отвън и да я подготви за бъдещо подчиняване. Това създава стратегическия фон, върху който по-късно се разиграват събитията с Киевска Рус.

IV. Натиск от север и изток – маджари, печенеги и степни племена

Докато Византия води дипломатическа офанзива, северните граници на България се превръщат в арена на непрекъсната военна заплаха. Основните актьори са маджарите и печенегите, два номадски народа от Евразийската степ.

1. Маджарите – първият голям удар (началото на X в.) – Още при Симеон, след византийска подстрека, маджарите нахлуват през 895–896 г. Те опустошават северните български земи и налагат тежки поражения. Симеон успява да ги победи с помощта на печенегите, но маджарите се заселват в Панония и остават постоянна заплаха.

При Петър I маджарите извършват редовни грабителски походи. Българската армия е принудена да поддържа силни гарнизони по Дунав, което изтощава ресурсите. Дръстър и другите дунавски крепости се превръщат в основни отбранителни центрове.

2. Печенегите – новата сила в степта – През втората половина на X век печенегите изместват маджарите като главна степна сила. Те са подвижни, трудни за контрол и често сменят съюзите си. Понякога са в съюз с България, друг път – с Византия. Появата им разбалансира целия северен фронт.

3. Българските земи като коридор на номадски нашествия – Географията на Дунавската равнина прави България „вратата“ към Балканите. Всеки номадски народ, появил се в степта, първо преминава през българска територия. Това превръща държавата в защитна стена на Европа, но и в постоянна жертва на нашествия.

4. Икономически и демографски последици – Постоянните нападения опустошават земеделските райони. Села са изгаряни, населението – отвличано или избивано. Местната икономика страда. За разлика от Византия, България няма огромни вътрешни провинции, където да се оттегли. Всеки удар се чувства директно.

5. Византия умело използва номадите като оръжие – Империята предоставя на печенеги и маджари злато, дипломатическа подкрепа и дори лодки, за да преминат Дунав. Така Византия изнася войната върху българска територия, без да рискува собствените си сили.

Резултатът: До средата на X век България е под постоянен външен натиск, който изтощава армията, пречи на вътрешната консолидация и подкопава отбранителния капацитет на държавата. Това създава „пробойна“, в която по-късно ще навлезе третият голям фактор – Киевска Рус.

V. Вътрешни проблеми – болярство, духовенство, икономика и социални напрежения

Докато външните заплахи се множат, България започва да страда и от нарастващи вътрешни слабости. Именно съчетаването на външен натиск и вътрешна ерозия прави държавата уязвима. В този раздел ще разгледаме основните вътрешни фактори, които подкопават силата на Първото българско царство след управлението на Симеон.

1. Укрепване на болярската аристокрация и феодализация – При Симеон централната власт доминира, но при Петър влиянието на болярите нараства. Местните управители започват да действат все по-самостоятелно. В някои области те:

• Събират данъци за себе си;
• Поддържат собствени въоръжени дружини;
• Влизат в тайни съюзи с Византия или маджарите;
• Използват нестабилността за лична изгода.

Така България постепенно преминава от централизирана държава към феодално раздробяване. Това отслабва отбраната, тъй като болярите често отказват да изпращат войски при обща мобилизация.

2. Духовенството – между религия и политика – Християнството укрепва, а църквата се превръща в една от най-влиятелните институции. Но това има двоен ефект:

• Положително: Църквата запазва културната идентичност, образова населението, създава литература.
• Отрицателно: Монасите получават огромни земи, църковните имоти са освободени от данъци, икономическата тежест пада върху селяните.

Някои висши духовници влизат в конфликт с царската власт или симпатизират на Византия. Появяват се и ереси (богомили), свидетелстващи за дълбоки социални напрежения.

3. Икономическа ерозия и декапитализация на държавата – След дълги войни и външен натиск:

• Селското стопанство страда;
• Земите по Дунав обезлюдяват;
• Търговските маршрути се променят в полза на Византия;
• Постъпленията към държавната хазна спадат.

В същото време дворът и аристокрацията харчат все повече. Богатството се концентрира в тесен елит. Държавата има по-малко ресурси за армия, крепости и дипломация.

4. Социално недоволство и вътрешни бунтове – Постоянните набези, данъчният натиск и отслабването на централната власт довеждат до въстания и заговори. Двама братя на Петър – Иван и Михаил – въстават срещу него. Появява се и антидържавното движение на богомилите, което отхвърля както царя, така и църквата. Това е знак за дълбока криза в доверието към институциите.

5. Намаляване на военната мощ – От времето на Симеон армията е гръбнакът на държавата. Но при Петър:

• Част от войската е демобилизирана поради мирната политика;
• Военният бюджет е ограничен;
• Крепостите не се поддържат активно;
• Опитните офицери се пенсионират или умират.

Така, когато се появява нова голяма заплаха – Киевска Рус – България няма вече онази боеспособна армия, която имала при Симеон, нито силна централна власт, която да я поведе.

VI. Появата на Киевска Рус като нов фактор в региона

Докато България и Византия играят традиционната си геополитическа игра, на север се издига нова сила – Киевска Рус, която ще промени баланса на сили на Балканите.

1. Формиране и укрепване на Киевската държава – През IX–X век източнославянските племена са обединени от варяжката (скандинавска) династия Рюриковичи. Центърът се премества в Киев, а държавата постепенно укрепва. При княз Игор и княгиня Олга Рус получава първите си дипломатически контакти с Византия.

2. Икономически интереси – Киевска Рус живее от търговия по реките Днепър и Дунав. Основните маршрути минават през български земи. България дори има силно търговско влияние в Киев – българските стоки и книги са популярни там. Но именно икономическите връзки пораждат и конфликти.

3. Военен потенциал – Руските дружини са изключително добре организирани, свирепи и маневрени. Смес от варяги (скандинавски воини), славянски отряди и наети степни конници. Те могат да воюват както по суша, така и по река (чрез ладии). Това ги прави непредсказуем враг.

4. Княз Свиатослав I – най-опасният владетел на Рус – Свиатослав (упр. 945–972) е едно от най-воинствените лица в ранносредновековната история. Неговата политика е агресивна и експанзионистична. Той открито заявява:
„Ида на вы“ – „Идвам срещу вас.“

• Ненавижда дипломацията;
• Живее като воин, не в дворец;
• Стреми се да завладее нови земи, а не просто да грабежничи.

5. Сблъсък на интереси – Киевска Рус търси излаз към Балканите. Византия иска да използва Свиатослав като оръжие срещу България. България е отслабена. Трите сили са на курс към неизбежен конфликт.

VII. Съюзът Византия – Свиатослав срещу България: дипломатическа измама и геополитически капан

След средата на X век византийската дипломация търси нови средства да подкопае българското влияние на Балканите. В Константинопол се оформя идея да се използва младият и войнствен княз на Киев – Свиатослав Игоревич – като оръжие срещу България. Зад този ход стои император Никифор II Фока, а по-късно и Йоан Цимисхий, които виждат в Свиатослав едновременно инструмент и бъдеща заплаха.

1. Византийският замисъл – Империята предлага на Свиатослав пари и дипломатическа подкрепа, за да нападне България от север. Планът е прост: русите да разбият българската отбрана, да отслабят царството, а после самата Византия да се намеси като „освободител“. Това е типичен византийски модел – да се противопоставят враговете един на друг, докато и двата лагера се изтощят.

2. Подготовка и мотиви на Свиатослав – Свиатослав вижда в предложението възможност да разшири влиянието си. Българските земи са богати и стратегически важни – ключ към Дунав, Тракия и Балканите. Той не планира просто поход, а дългосрочно завоевание. Целта му е да създаде нова държава в сърцето на Балканите с център в българските градове.

3. Българската неподготвеност – По това време цар Петър I е болен и деморализиран. Армията е намалена, а болярството – разединено. Крепостите по Дунав са лошо подготвени. Преслав е блестящ културен център, но не и непревземаема военна крепост. България не очаква удар от север – дотогава заплахата винаги е идвала от юг, от Византия.

4. Началото на руския поход (968) – Свиатослав потегля с огромна войска – според хронистите около 60 000 души. Това е смесена армия от руси, варяги, славяни, печенеги и други съюзници. Той преминава Днепър, спуска се по Черно море и достига Дунав. Българската отбрана е разкъсана – русите превземат няколко крепости в Северна Добруджа, включително и важния център Дръстър (днешна Силистра).

5. Неочакван обрат за Византия – След бързите победи Свиатослав отказва да се върне. Вместо да служи на византийските интереси, той решава да задържи завладените български земи и да се установи там. Този ход променя баланса на силите – България е нападната и окупирана, но новата заплаха вече е насочена и срещу самата Византия.

VIII. Първият поход на Свиатослав (968–969) – удар в Добруджа и срив на северната отбрана

Първият поход на Свиатослав представлява истински шок за българската държава. Никой не очаква северен враг от такава мащабност и жестокост.

1. Удар по Дунавската линия – През 968 г. русите преминават Дунав при Силистра и разгромяват местните гарнизони. Крепостите Червен, Тутракан и Преславец падат една след друга. За кратко време цялата североизточна част на България е под руски контрол.

2. Тактиката на русите – Свиатослав използва комбинация от бързи нападения и психически терор. Българските села са опожарявани, населението – отвличано. Русите разчитат на мобилност, а българските крепости не са подготвени за продължителна обсада. Отбраната се разпада.

3. Психологическият ефект – Новината за нашествието предизвиква паника. Петър I, вече болен и възрастен, абдикира и се оттегля в манастир. България остава без реален върховен ръководител. Властта преминава към синовете му Борис и Роман, но държавата фактически се разпада на отделни териториални зони под контрол на местни боляри.

4. Византийската реакция – Император Никифор II Фока първоначално приветства успеха на Свиатослав, но скоро осъзнава опасността. Русите вече контролират ключови дунавски крепости и заплашват да навлязат дълбоко в Балканите. Империята започва дипломатическа маневра, опитвайки се да убеди Свиатослав да се изтегли.

5. България между два врага – Към 969 г. страната е в трагична ситуация: северът е под руска окупация, югът – под византийско влияние. Българските владетели са сведени до номинална власт, а държавата престава да функционира като единен политически организъм. Това подготвя сцената за втория поход на Свиатослав, който ще завърши с падането на Преслав.

IX. Вторият поход на Свиатослав (970–971) – тоталната инвазия и поход към сърцето на България

Първият поход на Свиатослав вече е нанесъл смъртоносен удар върху северните български територии. Но истинската катастрофа предстои. Вторият поход (970–971) представлява систематично и целенасочено завладяване на цялата българска държава, включително столицата Преслав.

1. Политически вакуум и отслабена България – След абдикацията на цар Петър I, на престола се възкачва неговият син Борис II, но той наследява държава в разпад. Армията е деморализирана, болярите са разделени на про-руска и про-византийска фракция, а народът е изтощен от нашествия и данъчен натиск. Централната власт е само формална.

2. Свиатослав взема стратегическото решение – През 970 г. князът на Киев решава да не се задоволява само със североизточните земи. Той се стреми към пълен контрол над България и превръщане на Преслав или Преславец в своя нова столица – опора за бъдещи походи към Византия.

3. Мащабът на руската армия – Свиатослав събира огромна многоетническа войска:

• руси и варяги;
• славянски племена;
• печенеги (номадски конници);
• маджарски отряди;
• наемници.

Някои източници говорят за 60–70 хиляди души. Това е една от най-големите армии, стъпвали на българска земя в ранното Средновековие.

4. Русите преминават Балкана – За първи път в историята руска войска прекосява Стара планина. Това е стратегически пробив: дотогава северните врагове рядко навлизат в Южна България. Сега обаче врагът навлиза в сърцето на държавата, където се намира столицата.

5. България без координирана отбрана – Вместо обединена съпротива, отделните боляри действат самостоятелно. Някои дори преминават на страната на Свиатослав, надявайки се да запазят властта си под нов господар. Това изиграва фатална роля при защитата на Преслав.

X. Обсадата и превземането на Преслав (971) – окончателният удар върху българската държавност

След като Свиатослав утвърждава контрол върху североизточните земи на България, той насочва вниманието си към столицата Преслав, която представлява не само политически, но и духовен и културен център на държавата. Въпреки своя блясък и архитектурна внушителност, Преслав не е проектиран като непристъпна крепост. Градът е символ на мощ и цивилизационно развитие, но отбранителната му система е по-слаба в сравнение с големите византийски фортификации. Това улеснява плановете на руския княз, който разбира, че превземането на столицата би имало огромен психологически и политически ефект.

По време на похода към Преслав българската съпротива е частична и слабо координирана. Централната власт е отслабена, болярите действат разнопосочно, а част от тях дори търсят съюз със Свиатослав, за да запазят собственото си влияние. Самият цар Борис II вероятно се опитва да организира защита, но няма нито силна армия, нито стабилен стратегически план. Падането на крепостите на север създава усещане за неизбежност, а населението е деморализирано от предишните нашествия.

Обсадата на Преслав започва през пролетта на 971 г. Свиатослав използва смесена тактика от фронтални атаки и психологически натиск. Войските му, съставени от руси, варяги, славяни и степни конници, действат агресивно и бързо, като се стремят да пробият защитата, преди българите да получат подкрепления. Липсата на силен гарнизон в града и невъзможността за дълготрайна обсада от българска страна дават преимущество на нападателите. След серия от ожесточени сражения външната стена е пробита и бойните действия се пренасят във вътрешния град.

Улиците на Преслав се превръщат в бойно поле. Въпреки прояви на героична съпротива, руските дружини достигат до царския дворец. В хаоса на щурма градът е подпален. Горят сгради, църкви и вероятно част от книжовните центрове, което представлява не само военна, но и културна катастрофа. Символът на Златния век на българската култура е унищожен от същия този народ, който по-рано черпи духовно влияние именно от България.

Накрая, цар Борис II е пленен. Това събитие има изключително дълбоко политическо значение: за първи път в историята на Първото българско царство законен владетел попада жив в ръцете на враговете. Пленяването на царя означава крах на легитимността на българската държавност. Преслав пада, а с него и самочувствието на българската аристокрация. От този момент държавата технически продължава да съществува, но вече не като независима велика сила, а като арена на чужд контрол – първо руски, а после византийски. Превземането на Преслав е не просто военен акт, а вододел, след който Първото българско царство навлиза в период на политическо унижение и борба за оцеляване.

XI. Реакция на българската власт и население след падането на Преслав

Превземането на Преслав поставя българската държава в безпрецедентна криза. С падането на столицата България формално все още съществува, но фактически е лишена от централно управление, защото столичният двор, администрацията и самият цар попадат под контрола на руската армия. Това предизвиква незабавна дезорганизация на държавния апарат. Част от болярството, особено от източните области, е принудено да се подчини на Свиатослав, който започва да се разпорежда като реален владетел. Други боляри се оттеглят към западните и югозападните земи и търсят начини да продължат съпротивата, но без единен център усилията им остават локални и некоординирани.

Цар Борис II, попаднал в плен, престава да бъде фактор в българската политика. Макар руските източници да не описват унизително отношение към него, самият факт на пленяването му подрива легитимността на царската институция. В очите на българския народ и на чуждите държави България вече няма ефективен монарх. В някои райони започват да се формират местни центрове на автономно управление, където местните боляри или военачалници поемат властта. Това ускорява процеса на феодална раздробеност и отслабва възможността за обща отбранителна стратегия.

Населението реагира различно в зависимост от региона. В източните области част от общините се подчиняват на новия господар поради страх или надежда за по-голяма стабилност. В други райони, особено в планинските и трудно достъпни места, местните жители оказват съпротива или се укриват. Превземането на столицата предизвиква дълбок психологически шок: Преслав не е просто политически център, а символ на културния и духовния авторитет на българската държава. Унижението да бъде превзет от „варварска“ сила като Киевска Рус се възприема като знак за божествено наказание или за морален упадък на елита.

Въпреки това, в някои среди се заражда идеята за пренасочване на политическия център на запад, към Преславец, Триадitza (София), Охрид или Средец. Появяват се боляри и военачалници, които осъзнават, че борбата за оцеляване трябва да продължи. Тази тенденция ще придобие по-ясен облик след намесата на Византия и ще доведе до формирането на нови центрове на съпротива, включително в Македония.

В по-широк контекст, реакцията на българското общество показва две ключови неща: първо, че макар държавата да преживява катастрофа, местното чувство за идентичност и самостоятелност не е унищожено; второ, че липсата на силен централен авторитет позволява на външните сили – първо руси, после византийци – да диктуват развитието на събитията. След падането на Преслав България се превръща от субект в обект на международната политика, а съдбата ѝ започва да зависи повече от решенията, взети в Киев и Константинопол, отколкото в самата нея.

XII. Византийската намеса и началото на византийското подчиняване на България (971)

След превземането на Преслав от Свиатослав България изпада в състояние на вакуум на властта, който Византия бързо използва. Император Йоан I Цимисхий оценява ситуацията като уникална възможност да възстанови византийското влияние на Балканите и дори да постави България под пряк имперски контрол. Византия официално обявява, че предприема „освободителен поход“ срещу русите, но реалната цел на императора е двойна: да прогони Свиатослав и едновременно с това да ликвидира българския суверенитет.

Цимисхий започва военната кампания през пролетта на 971 г. с добре обучена и дисциплинирана армия, подкрепена от тежка конница и елитни части. Византийските войски преминават през Източна Тракия и бързо достигат Преслав, който вече е в ръцете на русите. След кратки, но ожесточени сражения византийците успяват да пробият руската отбрана и да си върнат града. Този акт е представен пред българското население като „освобождение“, но още в първите дни след превземането Византия започва да налага свои гарнизони и администрация, което ясно разкрива истинските ѝ намерения.

Един от най-значимите политически ходове на Цимисхий е пленяването на цар Борис II и неговия брат Роман. Вместо да ги върне на престола, императорът ги отведжа в Константинопол. Там Борис II е тържествено „детрониран“, като му се отнемат царските инсигнии. Това е изключително важен символичен акт: Византия обявява, че България вече няма право на независима монархия. От този момент титлата „цар на българи“ преминава фактически към византийския император, който претендира да е „василевс на ромеи и българи“.

След „освобождението“ на Преслав византийската армия продължава настъплението срещу Свиатослав към североизточните територии и по река Дунав. Целта е да бъде изтласкан руският княз напълно от Балканите. Междувременно империята започва да установява пряка административна власт над завладените български земи. Създадена е провинция „Византийска България“, в която императорът назначава свои стратези. Българските крепости се преименуват, а местните боляри биват или подкупени, или заменени.

Цимисхий осъзнава, че за да контролира напълно България, трябва да овладее ключовите крепости по Дунав. Затова основната му цел става Дръстър – центърът на руската сила в региона. Обсадата на Дръстър продължава няколко месеца и се превръща в едно от най-ожесточените сражения на епохата, но още преди неговия край византийците вече третират българските земи като своя територия. Това показва, че империята не планира да възстанови българската държавност, а да я заличи.

В заключение, византийската намеса през 971 г. не е „освобождение“, а второ завоевание – този път по-опасно от руското, защото е системно, политически обмислено и легитимирано чрез дипломатически и символични средства. Превземането на Преслав от русите е военен удар, но намесата на Византия е политическият акт, който практически ликвидира независимата Българска държава на изток. От този момент нататък България е разделена между две сили – Рус и Византия – а българите за кратко губят възможността сами да определят собствената си съдба.

XIII. Битката при Дръстър и окончателното оттегляне на русите – България между чука и наковалнята

След като превзема Преслав, Византия не спира своя поход. Истинската стратегическа цел на император Йоан Цимисхий е не просто да изтласка русите от източните български земи, а да ги унищожи като военен фактор на Балканите и да попречи на тяхното завръщане. Затова византийската армия се насочва към Дръстър (Силистра) – най-силната и добре укрепена крепост по Дунав, превърната от Свиатослав в главен военен център. Тук руският княз концентрира остатъка от войските си и се готви за решителна битка.

Обсадата на Дръстър (971 г.) се превръща в едно от най-кървавите и продължителни сражения на епохата. Градът е добре укрепен с мощни стени, а русите се сражават ожесточено, защото разбират, че поражението ще означава край на тяхното влияние на Балканите. Свиатослав лично ръководи отбраната и показва изключителна храброст – хронистите го описват като владетел, който се бие в първите редици. Византийците атакуват многократно, но претърпяват тежки загуби. В някои моменти обсадата се превръща в серия от кървави излизания извън стените, при които русите нанасят значителни щети на врага.

Въпреки своята храброст, Свиатослав постепенно изпада в безизходица. Византия контролира реката чрез флота, прекъсва доставките на храна и подкрепления, а в тила на руската армия избухват проблеми с печенегите. С всеки изминал ден става ясно, че русите не могат да удържат позициите си в чужда земя без силни съюзници. Свиатослав разбира, че дори и да победи византийците в една битка, няма да може да задържи териториите в дългосрочен план.

Йоан Цимисхий, макар да има военно надмощие, също не желае да хвърля безкрайни ресурси в продължителна обсада. Затова той предлага на Свиатослав преговори. Резултатът е Дръстърският мирен договор (971 г.), според който:

• Русите се задължават да напуснат българските земи и да не нападат повече Византия;
• Византия им позволява безопасно оттегляне по Дунав;
• Свиатослав признава фактическата византийска власт над източна България.

На пръв поглед договорът изглежда компромисен, но всъщност е огромна победа за Византия. Тя не само изгонва русите, но и официализира своето присъствие на българска територия. Също така договорът не споменава възстановяване на независима българска власт. България изобщо не е страна по договора – тя вече е третирана като територия, а не като държава.

Свиатослав напуска Балканите с остатъците от армията си, но по пътя обратно към Киев е пресрещнат от печенегите и загива при устието на Днепър. Така приключва най-голямата военна кампания на Рус в Югоизточна Европа. Неговата смърт премахва заплахата от север, но не носи облекчение за България.

След поражението на русите България не е освободена – тя е завладяна от Византия. Империята окупира Преслав, Дръстър и всички важни градове в източната част на царството. Болярите са обезвластени, а византийски гарнизони поемат контрола. Цар Борис II и брат му Роман са в Константинопол. Българската държавност в източните земи е фактически прекратена.

По този начин България се оказва между „чука“ (Рус) и „наковалнята“ (Византия), но след като русите са разбити, чукът изчезва, а наковалнята остава. От този момент нататък византийското влияние става доминиращо, а България трябва да търси нов път за оцеляване – далеч от Преслав.

XIV. Последствия за България – от велика сила до държава в борба за оцеляване

Завладяването на Преслав от Киевска Рус и последвалата византийска интервенция представляват едно от най-тежките събития в българската средновековна история. Само за едно поколение България преминава от позицията на водеща сила в Югоизточна Европа към състояние на политическа зависимост, териториално разпадане и институционална криза. Последиците са многопластови – политически, военни, териториални, социални, културни и дори психологически.

Най-непосредственият резултат е загубата на източната половина на държавата, включително столицата Преслав и ключовите дунавски крепости. Тези земи попадат под директен византийски контрол. Българските боляри в региона са или елиминирани, или подчинени на имперската администрация. Това представлява фактическо заличаване на държавността върху голяма част от българската територия. Същевременно западните и югозападните области остават формално извън византийския контрол, но без силен цар и централен апарат те започват да се управляват от местни владетели, което води до феодална раздробеност.

Политическият удар е още по-тежък. Пленяването и символичното детрониране на цар Борис II в Константинопол обезсмисля институцията на българската монархия. За първи път от основаването на държавата България остава без легитимен и действащ владетел. Византия започва да претендира, че самият император е „василевс на българи“, което представлява опит за присвояване на българската царска титла. Това не само унижава българския престол, но и подкопава чувството за суверенитет сред народа и болярството.

Военните последици са катастрофални. Българската армия, някога най-мощната на Балканите, е разбита, дезорганизирана и лишена от командна структура. Много от опитните военачалници загиват или преминават на страната на чужди сили. Крепостите по Дунав, които дълго са били щит срещу степните нашествия, сега са в чужди ръце. Отбранителната система на страната е разрушена, което отваря пътя за бъдещи византийски и номадски нашествия в дълбочина.

Културните щети също са огромни. Преслав, центърът на Златния век, е опожарен и ограбен. Част от книжовните паметници и библиотеки изгарят. С елиминирането на столицата като културен и духовен център България губи основния източник на своето идеологическо влияние върху славянския свят. Византия започва да налага собствените си духовни и административни модели в завладените земи, опитвайки се да заличи българската културна автономия.

Социалните последици се изразяват в дълбока деморализация. Населението е изтощено от войни, данъци и нашествия. Част от българите са избити или поробени, други са принудени да се преселват. Усещането за сигурност изчезва. Въпреки това българската идентичност не е унищожена – в някои области, особено в западните и планинските региони, хората започват да организират местна съпротива. Това показва, че макар държавните структури да се разпадат, националното чувство и стремежът към независимост продължават да живеят.

Геополитически България престава да бъде субект и се превръща в обект на чужди стратегии. До този момент тя е била независим фактор, който сам оформя баланса на силите на Балканите. След 971 г. съдбата на българските земи се решава в Константинопол и Киев, а по-късно и в други чужди центрове. Държавата губи инициативата и е принудена да реагира на чужди действия, вместо да определя политическия дневен ред.

И най-важното: с превземането на Преслав завършва една епоха в българската история. Златният век на Симеон, белязан от културно и политическо величие, отстъпва място на дълъг период на изпитания, загуби и борба за оцеляване. България от велика сила се превръща в разделена и уязвима страна, принудена да търси нови форми на съпротива и възраждане. Именно от тази криза по-късно ще се роди нов център – в западните земи – който ще даде началото на последната фаза от оцеляването на Първото българско царство и възхода на Комитопулите.

Падането на Преслав и сривът на българската мощ не са резултат от един-единствен удар, а от натрупване на дълбоки вътрешни и външни процеси. Преходът от апогея при Симеон до катастрофата през 971 г. се развива постепенно, но неумолимо. Разбирането на тези причини е ключово, за да се осмисли защо една от най-силните държави в Европа за няколко десетилетия е изправена пред унищожение.

На първо място стои изтощението от постоянните войни при Симеон. Великите победи срещу Византия имат висока цена – човешки загуби, финансово напрежение, разрушени региони. Държавата постига огромна териториална експанзия, но не успява да изгради стабилна система за управление на тези земи. Въпреки външния блясък, основите са разклатени още преди смъртта на Симеон.

Второ, смяната на политическия модел при Петър I води до загуба на стратегическа инициатива. От агресивна, доминираща сила България се превръща в миролюбив партньор на Византия. Мирът носи културен разцвет, но отслабва армията, понижава военната готовност и разхлабва дисциплината. Царят се стреми към стабилност, но подценява дългосрочната заплаха от Изток и Север.

Трето, вътрешната феодализация и засилването на болярите разрушава централизацията. Местните владетели започват да действат самостоятелно, да трупат богатства, да поддържат частни войски и дори да водят собствена външна политика. Това води до бунтове, сепаратизъм и загуба на контрол над периферията. Централната власт в Преслав се формализира и отслабва, особено след абдикацията на Петър.

Четвърто, икономическите промени и загубата на търговски позиции подкопават държавното богатство. Византия ограничава достъпа на България до ключовите пазари, пренасочва търговските пътища и използва икономиката като оръжие. Селското стопанство страда от нападения и данъчна тежест. Постепенно хазната се изпразва, а липсата на средства за армия, крепости и дипломация става фатална.

Пето, външният натиск от северните степни народи – маджари и печенеги – постоянно изтощава България. Византия умело насочва тези племена срещу нашите граници, което принуждава държавата да се отбранява на два фронта: срещу империята на юг и номадите на север. България става щит на Балканите, но плаща с кръв и разруха.

Шесто, духовната и социална криза се проявява чрез ерести (богомили), корупция в църквата и морален упадък при част от аристокрацията. Това подкопава вътрешното единство и вярата в държавните институции. Населението все по-трудно приема жертвите, искани от властта.

Седмо, появата на нова сила – Киевска Рус – променя баланса в региона. България не разпознава навреме новата заплаха. Византия използва Свиатослав като инструмент, но той се оказва далеч по-опасен противник от очакваното. България е нападната от страна, с която няма изградена система от отбранителни механизми или дипломатически споразумения.

И накрая – геополитическа изолация. При Симеон България имала съюзници и страхопочитание. При Петър България е сама. Няма подкрепа нито от Сърбия, нито от Унгария, нито от Запада. В решителния момент държавата остава между два колоса: Рус и Византия, и няма с кого да сключи спасителен съюз.

Всички тези процеси – някои бавни, други внезапни – се преплитат в един единствен резултат: България губи силата, единството и инициативата си. Симеон изгражда империя. Неговите наследници не успяват да я задържат. Византия чака подходящия момент. Свиатослав разрушава равновесието. И когато Преслав пада, това е не изненадващ удар, а логичен завършек на дълбока системна криза.

Хронологичната таблица (893–971)

Година / Период	Събитие	Значение / Последици
893	Преславски народен събор	Сваляне на Владимир, възкачване на Симеон, преместване на столицата в Преслав, утвърждаване на християнството
893–896	Начало на търговски спор с Византия	Повод за война, България защитава икономическите си интереси
896	Битка при Булгарофигон	Победа над Византия, възстановяване на търговските права
897–913	Укрепване на държавата при Симеон	Централизация, културен възход, военна подготовка
913	Симеон в Константинопол, коронация като „цар на българи“	Дипломатическо признание на новата титла, напрежение с Византия
914–917	Нови конфликти с Византия	Ескалация към решителна война
917	Битка при Ахелой	Една от най-големите победи, България става хегемон на Балканите
917–927	Междинни победи (Катасирти, Пиги)	Византия е отслабена, България диктува условия
918–919	Провъзгласяване на българска патриаршия	Църковна независимост, духовна легитимация на царската титла
920–927	Културен разцвет – Златният век	Преславска и Охридска школа, литература, архитектура
927	Смърт на Симеон I	Край на агресивната експанзия
927	Мирен договор с Византия	Призната патриаршия и царска титла, династичен брак Петър–Ирина
927–930	Първи години на Петър I	Временна стабилизация, вътрешно напрежение набира сила
930-940	Утвърждаване на мирната политика	Спад на военната мощ, нарастване на болярството
930-950	Богомилското движение се заражда	Социален протест, кризата става духовна
931–940	Бунт на брат му Иван, други вътрешни конфликти	Разцепление в аристокрацията, отслабване на центъра
940–950	Напади на маджари и печенеги	Изтощение на армията, унищожение на Дунавската отбрана
944	Смяна на властта в Киев (Игор умира, Олга регент)	Начало на стабилизация на Киевска Рус
950–960	Икономически упадък в България	Загуба на пазари, засилена византийска търговска блокада
950–960	Византия се възстановява при Никифор II Фока	Подготовка за стратегическа офанзива на Балканите
960–963	Поява на Свиатослав като княз на Киев	Нова силна военна сила в региона
963–965	Първи контакти Византия–Киев	Византия търси съюз срещу България
965–967	Византия провокира Свиатослав	Предоставени са средства и обещания за плячка
968	Първи поход на Свиатослав в България	Североизточна България е опустошена, Дръстър превзет
969	Цар Петър се разболява и абдикира	Политически вакуум, Борис II наследява отслабена държава
969	Свиатослав остава в България	Съюзник на Византия се превръща в самостоятелен завоевател
970	Втори поход на Свиатослав	Русите преминават Балкана, навлизат дълбоко във вътрешността
970	Битки в Тракия, българите са разединени	Част от болярите сътрудничат с русите
970	Угроза и за Византия	Империята осъзнава заплахата и мобилизира сила
971 – пролет	Йоан I Цимисхий влиза в България	„Освободителен“ поход, реална окупация
971 – април	Преслав превзет от византийците (от русите)	Византия установява контрол, разграбва столицата
971 – април	Пленяването и „детронирането“ на Борис II	Българската царска титла е отнета, легитимността – унищожена
971 – лято	Обсада на Дръстър от Византия	Последен бастион на русите, ожесточени боеве
971 – есен	Мирен договор между Цимисхий и Свиатослав	Русите напускат Балканите, Византия поема контрол
971 – край на годината	Източна България става византийска провинция	Българската държавност е фактически ликвидирана в Преслав и по Дунав

Превземането на Преслав от Киевска Рус и последвалата византийска намеса бележат един от най-драматичните поврати в българската история. Това събитие не е просто военна загуба или смяна на столицата – то е символичният край на Златния век на Първото българско царство и началото на период, в който самото съществуване на държавата е поставено под въпрос.

С падането на Преслав България губи политическия си център, културното си сърце и монархическата си легитимност. Държава, която при Симеон е доминирала Балканите, се оказва разпокъсана и зависима. Но това не означава окончателна гибел. Напротив – именно от тази катастрофа започва второто голямо изпитание на българската история, в което народът показва изключителна жизненост.

Макар източната част да е под византийска власт, в западните земи – около Средец, Скопие и Охрид – започва постепенно възраждане. Там ще се издигнат братята Комитопули и ще възстановят българската държавност, този път с нова столица и нова военна стратегия. България ще преживее още едно величие при Самуил, но корените на този подем се крият именно в желанието да се отвърне на унижението от 971 г.

Историческото значение на падането на Преслав е многопластово. То показва колко бързо може да рухне една велика сила, ако загуби вътрешното си единство и стратегическото си мислене. Разкрива опасността от прекомерна зависимост от мир и компромиси. Демонстрира коварството на византийската дипломация и разрушителната сила на новите северни варвари. И напомня, че всяка държава, колкото и силна да е, може да бъде сломена, ако се изолира, подцени враговете си или позволи вътрешна корупция и разделение.

Но същевременно това събитие разкрива и силата на българската идентичност. Въпреки загубата на столица, цар, армия и територии, България не изчезва. Тя се променя, премества центъра си, събира сили и отново се надига. Затова падането на Преслав не е край, а трагичен, но необходим преход – от ерата на Симеон към ерата на Самуил, от гордостта на Златния век към героичната борба за оцеляване.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК