ГОЛЕМИТЕ ГРАДОВЕ ПО ВРЕМЕТО НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Големите градове на Второто българско царство (1185–1396) са гръбнакът на държавата, нейните политически опори, военни крепости, икономически центрове и духовни средища. В епоха, в която силата на една страна се измерва не само по територия и войска, но и по броя на укрепените ѝ градове, българската държава впечатлява със своята мрежа от стратегически разположени, силно укрепени и икономически активни урбанизирани центрове. Макар Търново да доминира като столица, „царски град“ и символ на възродената държавност, неговата слава не съществува изолирано – тя е част от по-широка система от големи селища, които поддържат стабилността, влиянието и международния престиж на България. Видин, Червен, Дръстър, Никопол, Средец, Пловдив, Месемврия, Созопол и десетки други градове са не просто точки на картата, а живи организми със своя администрация, население, занаяти, търговия, укрепителни системи и стратегическа роля. Някои от тях са древни трако-римски или византийски центрове, възродени под българска власт, други се превръщат във военни бастиони в отговор на османската заплаха, а трети се развиват като икономически хъбове, свързващи Балканите с Европа и Черноморието.

Градската култура на Второто царство е сложна и многоизмерна. Тя включва разнообразие от етноси, религии и социални слоеве – боляри, духовенство, войници, търговци, занаятчии, селяни и дори чужденци. Съществуват градове-столици, градове-крепости, градове-пристанища, градове-пазари и градове-рудници, всеки със свое значение и уникален облик. Някои са известни с богатите си земеделски околности и плодородни полета, други – с рудни богатства, трети – със стратегическото си разположение на реки, пътища и проходи. През XII–XIV век градовете са не само икономически, но и културни средища – там се създава книжнина, строят се храмове, развиват се занаяти и се оформят местни традиции. Тяхната архитектура варира от скални крепости като Мелник, през планински цитадели като Струмица, до равнинни търговски центрове като Боруй. Те са сцена на въстания, дипломатически преговори, коронации, епидемии, обсади и героични защити. В много от тях се сблъскват интересите на България, Византия, Сърбия, Унгария, татарите и накрая – османците.

Затова, за да разберем реалната сила на Второто българско царство, не е достатъчно да погледнем само към Търново. Необходимо е да разгледаме и мрежата от останалите големи градове, които заедно изграждат скелета на държавата – по Дунава, в Тракия, в Македония, в планините и по Черноморието. Те определят икономическия ръст, военната защита, дипломатическите връзки и културното влияние на царството. В следващите раздели ще проследим най-значимите градове, тяхното местоположение, стратегическа функция, икономическо богатство, архитектурен облик и историческа роля. Ще видим кои от тях са били „гордост за българите“, кои са устоявали на кръстоносци и османци, кои са били центрове на книжовност и кои – последни крепости на независимостта. Само така може да се оцени истинският мащаб на българската урбанизация през Средновековието и причината, поради която дори чуждите хронисти говорят за „велики и прочути български градове“.

I. Дунавските градове – северната твърдина на държавата

Дунавската линия представлява най-естествената и същевременно най-мощната отбранителна система на Второто българско царство. Реката не е просто географска граница, а стратегически щит, търговски път, културен канал и военно-логистичен коридор. Градовете по Дунава не са обикновени крепости – те са ключови опорни точки, откъдето се контролира движението на войски, стоки и дипломати между Централна Европа, Византия и българските вътрешни земи. Видин (Бдин), Белград, Дръстър (Силистра) и Никопол образуват северната стена на държавата, всяка със своя уникална роля – Бдин като западен бастион и бъдеща столица, Белград като страж на границата със сръбските и унгарските владения, Дръстър като древен стратегически център и духовна крепост, Никопол като последна опора на независимостта. Те са не само военни гарнизони, но и богати търговски градове със занаятчийски работилници, пристанища, княжески дворове и висока културна активност. Дунавските градове често са превземани, разрушавани и възстановявани, което говори не за слабост, а за тяхното огромно значение – всяка държава, която контролира Дунава, контролира Балканите. Във времето на османската експанзия именно тези градове водят едни от най-героичните и продължителни отбранителни битки. Затова, когато говорим за Второто българско царство, трябва да разглеждаме дунавските градове като гръбнака на цялата му военна и политическа система.

Бдин (Видин) – западната крепост и алтернативната столица

Бдин, известен днес като Видин, е един от най-старите и най-значими градове по Дунава, превърнал се във втори по важност след Търново през XIV век. Градът е изграден върху естествена височина край реката, което му дава отлични отбранителни позиции, а масивните му крепостни стени, укрепени с кули, порти и ровове, го правят почти непревземаем за сухопътни и речни армии. Видин контролира основния път от Унгария и Сърбия към вътрешността на България и е ключов център за събирането на митнически такси, търговски доходи и военни ресурси. Неговото географско положение му позволява да поддържа активни контакти с Централна Европа, а това води до процъфтяване на местната търговия, занаятчийство и дори чуждестранно присъствие. През XIV век, когато българската държава започва да се разпада на отделни владения, Бдин се превръща в столица на самостоятелното Видинско царство под управлението на Иван Срацимир. Градът се сдобива с двор, митрополитска резиденция, административни сгради и мощен гарнизон, което го превръща в алтернативен политически център, съперничещ на Търново. Освен военна крепост, Бдин е и културен център – в манастирите и църквите му се преписват книги, развива се местна книжовна школа, а населението е богато и многобройно. Османците го обсаждат нееднократно, защото знаят, че падането на Видин означава отваряне на вратите към вътрешността на България. И все пак, градът се съпротивлява дълго, а неговият пример показва, че дунавските градове не са просто отбранителни точки, а реални стожери на държавността.

Белград – северозападната порта и митичната „българска гора“

Белград, днес столица на Сърбия, през значителна част от XIII и XIV век е в пределите на българската държава и играе ролята на най-северозападния ѝ град. Той се намира на стратегическо място – при сливането на реките Сава и Дунав – и контролира пътищата към Централна Европа, Панония и Балканите. Белград е укрепен с масивни стени и цитадела, които многократно устояват на атаки от маджари, сърби и кръстоносци. Особено важна е „българската гора“ – гъстата, почти непроходима лесиста зона между Белград и Ниш, която служи като естествена отбранителна линия. Византийците още през X–XII век забраняват сеченето на тези гори, защото осъзнават стратегическата им стойност: те забавят враговете, затрудняват придвижването на тежковъоръжени войски и превръщат всяко преминаване в риск. Именно тук много от западните кръстоносци по време на Първия кръстоносен поход попадат в засада, предизвикана от българите, разгневени от грабежите им. Чуждите летописци описват българите като „страшни и безпощадни“, а горите – като „мрачни, диви и смъртоносни“. Белград по онова време е не само военна крепост, но и оживен търговски център, където се срещат стоки от Европа, Унгария, България и Византия. Заради положението си, градът често сменя владетелите си, но когато е под българска власт, служи като основна северозападна стража и врата към чуждите държави. Неговата роля в системата на дунавските градове е огромна – той е първият щит срещу западни нашествия и символ на влиянието на България в региона.

Дръстър (Силистра) – древната крепост и духовната цитадела

Дръстър, днешна Силистра, е един от най-старите и най-прочути градове на българската държава, чиито корени стигат още до римските легиони и византийските стратези. Намиращ се на ключов завой на Дунава, градът контролира водния път, свързващ Черно море с Централна Европа, както и сухоземните пътища към Вътрешна Добруджа и Търново. Той е непревземаема крепост с дебели стени, кули и ровове, издигнати както от римляни, така и от българи. През Второто царство Дръстър е не само военен бастион, но и важен църковен център – седалище на митрополит и място, където често пребивават патриарси и царе. Градът е богат – неговите жители се занимават с търговия, риболов, занаяти, лозарство и земеделие. Хронистите описват великолепието на постройките му, богатствата на домовете и оживените пазари. По време на въстанието на Ивайло, царят-бунтовник използва Дръстър като база, защото градът е достатъчно силен, за да устои на византийски и татарски нападения. Отбранителната му стойност е толкова висока, че много от българските царе го използват като последна линия на защита. Дори когато османците настъпват, Дръстър запазва своята стратегическа роля и пада едва след тежки обсади. Уникалното при този град е, че съчетава военно, икономическо и духовно значение на най-високо ниво, което го превръща в една от най-важните крепости не само по Дунава, но и в цялата държава.

Никопол – последната надежда на българската независимост

Никопол, разположен върху високо плато над Дунава, е един от най-късно издигналите се, но най-значими градове на Второто българско царство. През XIV век, когато османската заплаха става все по-реална, Никопол бързо набира стратегическо и политическо значение. Градът е изключително укрепен, с масивни стени, кули и труднодостъпни подстъпи, което му позволява да устоява дълго на обсади. Той контролира важен дунaвски завой и основен път към Търново, а също така служи като център за събиране на данъци, търговски такси и военни сили. Когато Търново пада през 1393 г., цар Иван Шишман се оттегля именно в Никопол, превръщайки го в последна столица и опора на българската държавност. Оттук той организира отбраната, води битки, преговаря с унгарците и търси съюзници срещу османците. Никопол е толкова важен, че дори след смъртта на Иван Шишман, османците използват града като основна база за контрол над Северна България. През 1396 г. тук се разиграва и прочутата битка при Никопол – последният велик кръстоносен опит да се спре османската експанзия. Макар битката да завършва трагично за християните, тя подчертава, че Никопол е не просто крепост, а символ на последния български отпор. Неговата история доказва, че дунавските градове са били не само отбранителни пунктове, но и центрове на политическа воля, стратегическо мислене и национална съпротива.

II. Вътрешните ключови центрове – пътища, пазари и политическо влияние

Макар Дунавските градове да представляват северния щит на държавата, истинската вътрешна стабилност на Второто българско царство се осигурява от градовете, разположени във вътрешността на Балканския полуостров. Те не са просто географски централни, а стратегически жизненоважни – контролирали са основните пътни артерии, свързвали са Търново със западните и южните земи, събирали са данъци от богати земеделски райони и са служили като политически и военни опорни точки. Средец, Ниш, Просек, Струмица, Мелник, Велбъжд и други подобни градове оформят сложна система от възли, през които преминават търговията, армията, дипломатите и културните влияния. Тези градове са разположени в долини, котловини или по планински склонове, което им позволява да съчетават природна защита с икономическа активност. Те често имат плодородни полета, богати рудни залежи, водни ресурси и удобни пътища. Не по-малко важно е, че вътрешните центрове са и политически арени, където местните боляри упражняват влияние и понякога дори съперничат на царската власт. Някои от тези градове се превръщат в седалища на могъщи феодали, други в центрове на съпротива, трети в места, където се решават съдбите на държавата. Те са свидетели на дипломатически преговори, въстания, битки, но и на процъфтяване на занаятчийството, строителството и духовния живот. Без тези градове, България би била само столица и периферия – именно вътрешните центрове създават гъвкавата, силна и устойчива структура на държавата.

Средец (София) – плодородна котловина и стратегическа крепост

Средец, днешна София, е един от най-важните вътрешни градове на Второто българско царство – не само поради централното си географско положение, но и заради богатствата на обградената от планини котловина, която хронистите описват като „чудно плодородна“. Градът се намира в сърцето на пътната система, свързваща Белград и Ниш със Самоков, Македония и Тракия, което го прави ключов логистичен и търговски възел. От едната му страна се издига планината Витоша, която осигурява дървесина, пасища и естествена защита, а от другата се простират равнини, пълни с лозя, овошки, ниви и села. Средец е описван като „гордост за българите“, което показва не само военната му мощ, но и самочувствието, което градът вдъхва на населението. Тук има крепостни стени, кули и порти, които защитават както дворците, така и църквите, манастирите и търговските квартали. Водите на района са бистри и студени, климатът умерен, дивечът в околните гори изобилен – всички тези фактори привличат заселници и търговци. Средец е и духовен център – в района му съществуват множество манастири, които по-късно ще оформят т.нар. „Мала Света Гора“. Градът е бил толкова ценен, че в различни периоди е преминавал под контрола на българи, византийци и сърби, всеки от които се стремял да го задържи заради неговата стратегическа и икономическа стойност. Когато османците настъпват, Средец става сцена на ожесточени битки, но силата на неговата крепост и богатството на околността показват защо този град е бил сред най-важните вътрешни центрове на царството.

Ниш – кръстопътят между запад и изток

Ниш, описван в хрониките като „великолепен град в превъзходен край“, е един от най-значимите градове на вътрешната българска територия по време на Второто царство. Разположен на стратегически кръстопът, той контролира пътя от Дунав към Средец и оттам към Тракия, както и пътя към Македония и Егейско море. Градът е заобиколен от плодородни равнини, които осигуряват зърно, лозя, пасища и животновъдство, а близките планини предоставят дървен материал и защита. Ниш е укрепен с мощни крепостни стени, кули и ровове, което го прави трудно превземаем. Той е не само военна крепост, но и административен център с развита градска структура – дворци, пазари, църкви, обществени сгради. През града преминават кервани от Византия към Унгария и обратно, което осигурява постоянен поток от стоки, търговци и данъци. Градът е бил и сцена на редица исторически събития, включително преминаването на кръстоносните армии, които били принудени да преминат през близките гори и често срещали съпротива от местното население. Ниш играе ключова роля и при въстанието на Асен и Петър – именно контролът над този град отваря пътя към Тракия и Македония. В по-късни периоди Ниш става арена на борби между българи, сърби, унгарци и византийци, което доказва неговото огромно значение. Градът е толкова ценен, че всяка държава, която го държи, има реален контрол над централните балкански пътища. Затова Ниш е повече от географски център – той е артерията, по която тече политическият, икономическият и военният живот на региона.

Просек и Струмица – планинските цитадели на Македония

Просек и Струмица са два от най-уникалните вътрешни градове на Второто българско царство, защото природата ги е направила почти непристъпни. Просек е разположен в тясно дефиле, където реката е издълбала дълбок каньон, а скалите от двете страни се издигат като естествени стени. Тази природна крепост е допълнително подсилена от човешка ръка, като са изградени укрепления, кули, порти и наблюдателни площадки. Контролът над Просек означава контрол над пътя през Вардарската долина – една от най-важните артерии между север и юг. Струмица, от своя страна, е „изградена на висока планина“, а хората, които стоят по стените ѝ, „напodобяват птици“, ако се гледат отдолу. Този образен опис показва не само височината, но и труднодостъпността на града. В подножието му се намира „плодородно място“, пълно с лозя и градини, което осигурява изобилни хранителни ресурси. Тези градове не са просто крепости, а добре организирани центрове с население, занаяти и търговия. Струмица е известна и със стратегическото си разположение – от нея може да се контролира пътят към Солун, най-важният византийски град на Балканите. Просек и Струмица са били толкова ценни, че заради тях се водят цели военни кампании. През XII и XIII век те служат като убежище за местните боляри, а при османската заплаха те се превръщат в последни планински опори. Техният пример доказва, че вътрешните градове на България не са били само в равнините – планинските цитадели също са играли ключова роля, съчетавайки природна непристъпност с икономическа плодородност и политическо влияние.

III. Тракийските мегаполиси – богатство, търговия и културно влияние

Тракия е най-благодатната и най-оспорваната област на Второто българско царство – земя, в която плодородието, богатството и стратегическата важност се преплитат по уникален начин. Тук се намират най-големите равнини, най-продуктивните земеделски райони и най-активните търговски пътища, които свързват вътрешността на Балканите с Егейско море, Константинопол и Мала Азия. Именно в Тракия се издигат някои от най-големите и многолюдни градове на царството – Пловдив (Плъвдин), Боруй (Железник), а също така и редица други укрепени селища, които процъфтяват благодарение на търговията, занаятите и близостта до важни пътни артерии. За разлика от планинските цитадели или дунавските крепости, тракийските градове се развиват като истински мегаполиси, с многохилядно население, градска архитектура, обществени сгради и сложна социална структура. Те са културни, икономически и административни центрове, в които се срещат различни влияния – българско, византийско, латинско, арменско, славянско, еврейско. Тракия е поле на непрекъсната борба между българи и ромеи, което води както до разрушения, така и до изумително възстановяване и развитие, показващо жизнеността на региона. В края на XIII и XIV век тези градове достигат своя връх – огромни, богати и влиятелни, те се превръщат в сцена на дипломатически преговори, военни кампании и културен обмен. Без Тракия, Второто българско царство не би имало икономическия и демографски потенциал да бъде велика сила. Затова тракийските градове са не само „големи“, но и жизненоважни за самото съществуване на държавата.

Плъвдин (Пловдив) – тройният хълм и „най-големият град на Македония“ според чуждите хронисти

Пловдив, познат в средновековните извори като Плъвдин или от ромеите като Филипопол, е един от най-величествените градове на Второто българско царство и несъмнено най-големият в Тракия. Той е изграден върху три хълма, всеки ограден с високи крепостни стени, които му осигуряват отлична защита. Архитектурата му е толкова внушителна, че хронистите на кръстоносните походи твърдят, че 100-хилядна армия е успяла да се побере едва в половината от къщите му – преувеличение, но показателно за мащаба на града. Освен хълмовете, Пловдив разполага с ровове, които обграждат равнинната част на града, а наблизо тече река, служеща за отбрана и транспорт. Градът е кръстопът на най-важните пътища на Балканите – север-юг (Стара планина – Родопи – Егейско море) и изток-запад (Константинопол – Белград – Централна Европа). Това стратегическо положение превръща Пловдив в огромен търговски център, където се събират стоки от цялата империя и отвъд. В града действат занаятчийски гилдии, църковни институции, административни органи и многобройни пазари, пълни с чуждестранни търговци. Въпреки че често преминава от българска под византийска власт, Пловдив остава символ на богатството и урбанистичната мощ на региона. Той е не просто крепост, а „град-столица“ на Тракия – културен център, административен възел и най-голямото селище в южните български земи. Когато България владее Пловдив, тя контролира Тракия. Когато го губи, силата ѝ в региона отслабва. Затова Пловдив е ключов и за българската, и за византийската история – а величието му в епохата на Второто царство няма аналог освен Търново.

Боруй (Стара Загора, Железник) – житницата на царството

Боруй, наричан от българите „Железник“, е друг голям и многолюден център в Тракия, известен със своята икономическа мощ и богатствата на околната земя. Разположен в равнина, заобиколена от добре обработени полета, градът се слави с изобилие от жито, ечемик, брашно, вино, волове и овце. Това означава, че Боруй е един от най-големите аграрни и търговски центрове на царството, осигуряващ храна за армията, населението на големите градове и дори за търговски износ. Пътищата към града преминават през села, лозя и овошни градини, което показва гъсто населена и добре организирана селскостопанска система. Но Боруй не е само земеделски център – той е и силно укрепен град, вероятно наследник на римски и византийски фортификационни системи. Неговото стратегическо положение в централна Тракия му позволява да контролира пътя между Пловдив, Средец и Търново, което го прави важен логистичен и административен възел. Градът често попада в центъра на военни действия между българи и ромеи, тъй като владението над него означава контрол над хранителната база на региона. В мирно време Боруй процъфтява като пазарен и занаятчийски център – тук се произвеждат хранителни продукти, тъкани, инструменти и вино, което се изнася към други градове. Градът има и религиозно значение, тъй като в околността му има манастири и църкви, които укрепват духовния живот на региона. Боруй е пример за град, който съчетава икономическа мощ и стратегическа стойност, служейки като „житницата на царството“ и гарантира стабилността на държавата в южните ѝ области.

IV. Черноморските градове – пристанища, флота и международна търговия

Черноморието е лицето на Второто българско царство пред света – тук държавата се среща директно с Византия, Генуа, Венеция и останалите морски сили на Средновековието. За разлика от ранното средновековие, когато по бреговете на Черно море преобладава гръцко население, през XII–XIV век българите заселват плътно северното и южното крайбрежие, превръщайки ключови пристанища в силно укрепени и икономически процъфтяващи градове. Варна, Калиакра, Месемврия, Анхиало и Созопол стават не само търговски центрове, но и военноморски бази, през които царството поддържа флота, осъществява дипломатически контакти и контролира търговските маршрути между Европа и Азия. Тези градове са богати, многолюдни и космополитни – в тях живеят българи, гърци, арменци, генуезци, евреи, търговци, моряци и занаятчии. Черноморските пристанища осигуряват соли, риба, дървен материал, вино, восък, жито и други стоки, които се изнасят за чужбина. Те са и културни центрове, в които се изграждат църкви, манастири и дори художествени школи. Заради стратегическото си разположение тези градове са непрекъснато обект на борба между България и Византия, а по-късно и между България и османците. В края на царството именно по Черноморието се водят едни от най-ожесточените битки, защото който държи морето, държи възможността за съюзи, търговия и подкрепа от Запада. Затова черноморските градове не са просто „пристанища“ – те са прозорецът на България към света и последната линия на надежда за международна помощ.

Варна и Калиакра – северните морски крепости

Варна, наричана в изворите „много силният, добре укрепен и добре пазен град“, е най-значимото северно пристанище на Второто българско царство. Нейното местоположение на естествен залив я прави идеална за корабостроене, търговия и военноморски операции. Градът има крепостни стени, кули и порти, които го защитават както откъм суша, така и откъм море. Варна служи като база за българския флот, който макар и не толкова голям, играе важна роля при контрол на крайбрежието и търговските маршрути. В града живеят множество търговци – българи, гърци, италианци – което превръща Варна в космополитен център с активни пазари и корабни пристани. Калиакра, наричана „червената Калиакра“ заради цвета на скалите си, е друга мощна северна крепост, разположена на тесен, дълъг нос, обграден от три страни с отвесни скали, което я прави почти непревземаема. Само една тясна ивица суша свързва крепостта с останалата земя, което позволява лесно отбранение. Калиакра е не само военна крепост, но и важен административен център – тук пребивават местни владетели, които често действат с голяма автономия. И Варна, и Калиакра са богати на ресурси – пристанища, риба, сол, търговия, данъци. Те са първата линия на защита срещу морски нашествия и също така основен канал за връзка с външния свят. Когато България контролира тези градове, тя държи в ръцете си северното море и може да диктува условията на чуждите търговци. Когато ги губи, тя се изолира и отслабва.

Месемврия, Анхиало и Созопол – южните бижута на българското крайбрежие

Месемврия (Несебър) е „укрепена приморска крепост“, която е сред най-прочутите градове по южното Черноморие. Разположена на полуостров, тя е обградена от море от три страни и от стени от четвъртата, което я прави естествена крепост. Градът е известен с църквите си, някои от които със сложна архитектура и декоративна украса, което говори за богатството и културното ниво на населението. Месемврия е активен търговски център, в който се обменят стоки между Балканите и Егейско море. Анхиало (Поморие) е друг голям град, прочут със солниците си, които са един от най-ценните природни ресурси на царството. Солта е жизненоважен продукт в Средновековието – използва се за консервиране на храни, търговия и плащане на данъци. Затова Анхиало е не само икономически център, но и стратегически обект, многократно оспорван между българи и византийци. Созопол, разположен в най-южната точка на българските черноморски земи, е „голям и гъсто заселен град“, откъдето реално започва южната граница на царството. Той има отлично пристанище, силни стени, активна търговия и богата културна среда. От Созопол тръгват кораби към Константинопол и други егейски пристанища, което го прави ключов за българската външна политика. Южните черноморски градове са и духовни центрове – в тях се строят манастири и църкви, съхраняват се мощи и се развива иконопис. Те са истински бижута – богати, красиви, международно свързани и стратегически важни. Когато България владее Месемврия, Анхиало и Созопол, тя има достъп до света. Когато ги загуби – остава изолирана и обречена на сухопътна обсада.

V. Планинските и скалните крепости – непристъпните щитове на държавата

Макар градовете в равнините и по реките да водят икономиката и търговията на Второто българско царство, именно планинските и скалните градове-крепости са тези, които осигуряват стратегическата дълготрайност и отбранителната мощ на държавата. Българската територия е покрита с планини – Стара планина, Средна гора, Родопите, Осогово, Рила, Пирин, Влахина, Малешевска, Беласица – и всяка от тях служи като естествена крепост. Върху стръмните възвишения и в скалистите клисури българите изграждат мощни цитадели, недостъпни за тежковъоръжени армии и обсадни машини. Тези крепости са не само отбранителни позиции, но и административни центрове, седалища на боляри, убежища за населението и бази за контраатаки. Планинските градове позволяват на държавата да продължи да се съпротивлява дори след падането на по-големите равнинни центрове, защото врагът не може да контролира напълно територията, докато тези високи крепости са активни. Някои от тях, като Червен, Ловеч, Търново (макар и столичен, той е планински по характер) са огромни и силно укрепени градове. Други, като Мелник, Стражица, Крепча, Перник, Девол или Просек, използват самата природа като защита – скали, урви, реки, тесни проломи. Планинските крепости също така пазят важни рудни находища, пътни проходи и стратегически мостове. Те са последната опора на държавността в моменти на криза и често са свързани с героични защити, легенди и народни предания. Без тях България би била лесна плячка за всяка империя. Затова планинските градове са не по-малко важни от дунавските или тракийските – те са скритата, но непреклонна сила на Второто царство.

Червен – скалният град с двойна крепост и силна войска

Червен, разположен в днешна Североизточна България, е един от най-внушителните скални градове-крепости на Второто българско царство. Изграден върху висок скален масив, надвиснал над река Черни Лом, градът има две ясно обособени части – Горен и Долен Червен, всяка със собствени стени, кули и порти. Тази двустепенна структура го прави изключително труден за превземане, защото дори ако врагът пробие долната крепост, все още остава горната, която е още по-непристъпна. Археологическите разкопки показват, че Червен е имал добре организирана градска мрежа – улици, жилищни квартали, църкви, болярски дворци, водоснабдителни системи и работилници. Особено впечатляваща е митрополитската църква, която свидетелства за духовното значение на града. Червен е и военен център – тук се намира една от най-силните гарнизонни бази на царството, а местните войници участват в много от кампаниите на българските царе. Градът контролира важни пътища в Североизточна България и пази подстъпите към Търново от изток. В икономическо отношение Червен процъфтява – в околността се извличат метали, обработват се скали, развиват се занаяти и търговия. Тук се откриват и множество каменни и железни оръдия на труда и оръжия, което показва активна занаятчийска дейност. Когато османците нападат района, Червен оказва ожесточена съпротива, но след тежка обсада пада. И все пак, неговите развалини, крепости и църкви остават символ на силата и организацията на българските планински градове. Той е доказателство, че България е умеела да използва природата, за да създава непристъпни крепости от най-висок клас.

Ловеч – градът на болярите и ключът към Търново

Ловеч е друг изключително важен планински град, разположен върху стръмна скала над река Осъм, който контролира пътя през Предбалкана към Търново. Неговото положение е толкова стратегическо, че често се казва: „Който владее Ловеч, владее пътя към столицата.“ Градът е известен като „градът на болярите“, защото тук се намират резиденции на някои от най-могъщите феодали, които имат огромно влияние върху политиката на царството. Крепостта на Ловеч е разположена на висок хълм, с три нива на отбранителни линии, множество кули, тайни изходи и наблюдателни пунктове. Това го прави почти непристъпен за вражески армии. През 1187 г. именно в Ловеч е сключен Ловешкият договор между българите и Византия, който официално признава независимостта на Второто българско царство. Това превръща града в символ на възстановената държавност. В мирно време Ловеч процъфтява като търговски център – тук минават кервани, търгуват се кожи, метали, добитък, вино, зърно. Градът е известен и с богатата си църковна архитектура – множество църкви и манастири укрепват духовния живот. Тесните улици и терасовидните квартали показват добре планирана градска структура, съобразена с релефа. Когато османците настъпват, те дълго не успяват да превземат Ловеч със сила и прибягват до изтощителни блокади. Дори след падането на Търново, Ловеч остава бастион на съпротивата. Това доказва, че планинските крепости не са само допълнение към големите градове, а самостоятелни центрове на политическа, военна и икономическа мощ.

VI. Градове на болярските владения – феодални центрове, автономия и вътрешна политика

Една от особеностите на Второто българско царство е сложната и често напрегната връзка между централната царска власт и местните боляри. Докато царят управлява от Търново и се стреми към силна централизирана държава, част от най-влиятелните боляри контролират огромни земи, армии, икономически ресурси и цели градове. Тези градове не са просто селища – те са центрове на автономни владения, които понякога са лоялни на царя, но понякога действат самостоятелно или дори влизат в конфликт с престола. Именно затова градовете на болярите имат уникално значение: те са политически лаборатории, в които се оформят съюзи, бунтове, династически бракове, дипломатически преговори и дори военни походи. Болярските градове често се превръщат във вторични столици – с дворци, църкви, административни служби, митници, пазари и гарнизони. Някои от тях, като Ловеч, Видин, Карвуна, Станимака или Преслав, достигат такава мощ, че влиянието им съперничи на това на Търново. В други случаи болярите играят роля на буфер между България и чуждите държави – например деспот Добротица в Добруджа или деспот Яков Светослав в Северозападна България. Тези владетели укрепват своите градове, развиват търговията и поддържат собствени армии, което превръща градовете им в реални политически фактори. Градовете на болярите са важни и културни центрове – в тях се изграждат манастири, преписват се книги, развиват се местни школи. За да разберем политическата динамика на Второто българско царство, трябва да анализираме именно тези градове – защото в тях се решава дали държавата ще остане единна или ще се разпадне на части.

Карвуна и Добрич – морската сила на Добруджанското деспотство

Карвуна (днешна Каварна) е един от най-важните болярски градове по Черноморието, който през XIV век се превръща в столица на Добруджанското деспотство, управлявано от деспот Добротица. Градът се намира на висок скален нос, което му осигурява естествена защита от морето и сушата. Укрепен с мощни стени и кули, Карвуна контролира морските маршрути между Варна, Константинопол и северното Черноморие. Под управлението на Добротица, градът развива собствен флот – рядко срещано явление за българските земи – и дори участва във военноморски конфликти срещу Генуа. Това превръща Карвуна в първия по-значим морски военно-политически център на средновековна България. В града се събират данъци от морската търговия, изграждат се пристанищни съоръжения, корабостроителници и складове за сол, жито, вино, дървен материал. Населението е смесено – българи, гърци, генуезци, арменци, евреи – което създава космополитен търговски дух. Добрич (тогава селище в околността) също играе роля като земеделски и административен център, осигуряващ ресурсите за морската столица. Карвуна е толкова силна, че деспот Добротица води самостоятелна външна политика, съюзява се с Византия, воюва с Генуа и дори преговаря с османците. Градът доказва как един болярски център може да се превърне в независима сила с морска мощ, дипломатическо влияние и икономическа стабилност.

Преслав и Овеч – старите столици в нова роля

Преслав, старата столица на Първото българско царство, продължава да съществува и през Второто царство, макар и в променен вид. Макар да не достига отново славата си от времето на Симеон Велики, той остава важен културен и духовен център, в който функционират църкви, манастири и книжовни традиции. В определени периоди Преслав е седалище на местни боляри, които използват укрепленията му за защита на Североизточна България. Овеч (Провадия), разположен върху висок платовиден хълм, е друг изключително важен стратегически град. Той контролира пътя между Варна, Шумен и Търново и е силно укрепен с кули, въжени мостове и ровове. Овеч е толкова труднодостъпен, че хронистите го считат за една от най-сигурните крепости на царството. Тук болярите управляват с голяма автономия, събират данъци, поддържат гарнизони и развиват търговия. В икономическо отношение Овеч е център на солодобива, зърнопроизводството и скотовъдството, което осигурява стабилна икономика. Преслав и Овеч показват две различни форми на болярска власт – културно-религиозна и военно-икономическа – но и двете укрепват регионалната власт на болярите и влияят силно върху политическия баланс в царството.

VII. Градове-рудници и икономически центрове – богатствата в недрата на държавата

Икономическата мощ на Второто българско царство не произтича само от плодородните земи и търговските пътища, но и от богатите природни ресурси, скрити в недрата на планините. Рудниците за злато, сребро, желязо, мед, олово и сол захранват държавната хазна, финансират армията, подпомагат търговията и привличат чужди занаятчии и търговци. Затова градовете, които контролират рудодобива, се превръщат в икономически двигатели на царството и често в автономни феодални центрове с огромно влияние. Най-известният от тях е Велбъжд (Кюстендил), но има и други – Самоков, Чипровци, Перник, Осогово, Златарица, Горна Оряховица. Тези градове не са само рударски селища, а истински организирани центрове с дворци, църкви, пазари и гарнизони. Богатствата, които извличат, се превръщат в монети, оръжия, инструменти, украшения и дори в дипломатическо средство за влияние. Освен това рудните градове често се намират на трудно достъпни места, което им дава природна защита и позволява на местните боляри да действат с голяма автономия. В много случаи именно тези градове финансират строеж на крепости, манастири и дори подкрепят царската власт в обмен за политически привилегии. Рударските центрове привличат и чужденци – саксонски миньори, византийски инженери, сръбски търговци – което води до културен обмен и технологичен напредък. Тези градове са незаменим елемент от силата на държавата: без рудници няма монети, без монети няма армия, без армия няма държава. Затова градовете-рудници са невидимите, но изключително мощни двигатели на икономиката и политиката във Второто царство.

Велбъжд (Кюстендил) – столицата на среброто и балканската финансова сила

Велбъжд, днешен Кюстендил, е най-прочутият рударски град на Второто българско царство, известен в хрониките като център на богатството и металодобива. През XIV век славата му нараства неимоверно поради богатите сребърни и златни залежи в околността. Рудниците около града са едни от най-продуктивните на Балканите и привличат не само български, но и чужди майстори. Градът става център на паричното обращение – тук се сече монета, което показва високо ниво на икономическа организация. Среброто от Велбъжд се използва за плащане на войска, дипломати, търговски договори и дори за международни съюзи. Благодарение на богатството си, градът развива великолепна градска инфраструктура – каменни сгради, улици, обществени постройки, църкви. Тук има болярски двор, митрополитска резиденция и силен гарнизон. Пазарите на Велбъжд са известни далеч извън българските земи – тук се търгуват ценни метали, добитък, кожи, вино, сол и екзотични стоки от Дубровник, Венеция и Генуа. Градът се намира и на стратегически път между Средец, Скопие и Ниш, което го прави логистичен център на западните български земи. Когато османците настъпват, те са особено заинтересовани да овладеят Велбъжд, защото знаят, че контролът над среброто означава финансова мощ. Битката при Велбъжд (1330) между българи и сърби е именно за контрол над този регион. Макар градът да остава в български ръце известно време, неговата съдба показва колко ценен е бил за всички балкански сили. Велбъжд е пример за град, който изгражда своята слава не върху политиката, а върху икономиката – и доказва, че богатството от земните недра може да бъде толкова мощно, колкото и армията.

VIII. Търново – столичният център на власт, духовност и културно величие

Макар темата на материала да е „големите градове“, нито един преглед на Второто българско царство не може да бъде пълен без централния град – Търново. Той не е просто най-големият, най-укрепеният и най-влиятелният град на държавата – той е неин символ, нейното лице пред света, духовен фар на православието, политическа столица на царете и културно средище от европейска величина. Хронистите го наричат „Новия Цариград“, „Третия Рим“, „Царския град“, „Градът на болярите“, „Гордостта на българите“. Изграден върху три хълма – Царевец, Трапезица и Света гора – Търново е естествена крепост, защитена от стръмни склонове и река Янтра, която образува дълбоки меандри около града. Тройната му структура позволява разделение на властта и функциите: Царевец – политически и военен център (дворец, крепост, болярски домове); Трапезица – болярски квартал и резиденции; Света гора – духовно-книжовен център с манастири и скриптории. Търново е архитектурно чудо: масивни каменни стени, високи кули, дворци, църкви, богати жилища, тесни калдъръмени улици, водоснабдителни системи, вътрешни крепостни стени. Градът е административно сърце – тук се вземат всички решения, подписват се договори, посрещат се чужди пратеници. Той е духовен център – тук се издига Търновската патриаршия, най-висшата църковна институция в държавата. И не на последно място – той е културен колос, родина на Търновската книжовна школа, която създава шедьоври на литературата, архитектурата, изобразителното изкуство и ортографията. Търново не просто доминира, той обединява. Без него Второто българско царство би било съвкупност от региони. С него – то е империя.

Царевец – сърцето на политическата и военната власт

Хълмът Царевец е най-важната част от Търново, защото на него се намират дворецът на българските царе, крепостната цитадела, болярските домове и военните гарнизони. Върху високата скалиста кота се издига масивна стена, подсилена с безброй кули и порти, сред които най-внушителната е Търновската „Френкхисарска“ порта. Достъпът до върха е труден и преминава през няколко защитни линии, което прави крепостта почти непревземаема. Вътре в двореца се намират тронна зала, жилищни помещения, административни канцеларии, съкровищници и складове. Археологическите проучвания разкриват монументални постройки, мраморни колони, мозайки и архитектурни елементи от най-високо ниво. Освен царския дворец, на Царевец се намира и патриаршеската църква „Възнесение Господне“, символ на духовната власт на българската църква. Присъствието на патриарх в същия хълм като царя показва уникален модел на симфония между църковна и светска власт. Царевец е и военен център – тук се намират арсенали, казарми и наблюдателни кули, от които войниците контролират целия град и долината на Янтра. Хълмът е последна крепост – дори при пробив във външните стени, Царевец остава последната линия на защита на държавата. Когато османците обсаждат Търново през 1393 г., те водят тримесечна обсада, преди да успеят да превземат хълма. Това показва формидaбилната сила на Царевец и неговото значение като политическа и военна столица на България.

Трапезица – болярският квартал и генетичната памет на българската аристокрация

Трапезица е вторият по значение хълм на Търново и символ на българската болярска аристокрация. Ако Царевец е хълмът на царете и патриарсите, Трапезица е хълмът на благородниците, на старите родове, на феодалната мощ, която подпомага или понякога предизвиква царската власт. Географски Трапезица е по-нисък от Царевец, но не по-малко укрепен – стените му следват естествения скалист терен и образуват почти непрекъсната линия от кули и защитни позиции. Входовете му са малко и трудно достъпни, което го прави изключително защитен.

Археологическите изследвания разкриват десетки църкви, някои богато украсени с фрески, което показва религиозната и културна активност на болярите. Тук се намират болярски дворци, изградени от камък и тухла, с вътрешни дворове, мази, складове и жилищни помещения. Наличието на много църкви на малка площ е показателно – всяко болярско семейство има своя собствена църква или параклис, което подчертава тяхната власт, богатство и престиж. Трапезица е и политическо средище – тук болярите провеждат събрания, решават вътрешни конфликти, поддържат собствени въоръжени отряди. От този хълм се наблюдава отлично както Царевец, така и долината, което позволява бърза комуникация между властовите центрове. В много моменти от историята болярите на Трапезица са ключови при избора или свалянето на царе. Градоустройството на хълма показва сложна социална структура и висока степен на урбанистична организация. В крайна сметка Трапезица е не просто квартал – тя е генетичната памет на българската аристокрация, символ на вътрешната сила на държавата и вторият стълб на търновската мощ.

Света гора – духовното сърце и книжовната ковачница на царството

Света гора е третият хълм на Търново, но духовното му значение е толкова голямо, че често се сравнява със Света гора-Атон. Разположена в непосредствена близост до столицата, тази „малка Света гора“ събира десетки манастири, църкви, килии и скриптории, в които живеят монаси, книжовници, художници, лечители и духовни водачи. Тук възниква Търновската книжовна школа – най-значимото литературно и културно движение в православния свят през XIV век. Под закрилата на царя и патриарха, книжовниците създават богослужебни книги, исторически хроники, жития на светци, преводи от гръцки и оригинални произведения. Тук работят велики имена като Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и Константин Костенечки, които оформят езика, стила и правописа на българската, а по-късно и на сръбската и руската литература. Света гора е и духовно-образователен център – тук се подготвят свещеници, монаси и учени, които след това разпространяват българското влияние из целия православен свят. Манастирите в Света гора играят и социална роля – те пазят книжнина, лекуват населението, дават подслон на бедните. Архитектурата им е впечатляваща – каменни сгради, фрески, икони, резбовани иконостаси. Тук се развива и уникален стил на изкуството – Търновската художествена школа, която влияе на Балканите в продължение на столетия. Света гора е място на тишина и молитва, но и място на интелектуална буря и духовно възраждане. Без нея Търново би било само столица – с нея то става световен културен център.

Градската култура, ежедневие и социална структура на Търново

Търново не е само крепост и столица – той е жив град с динамична социална, икономическа и културна структура. Населението му е многобройно и разнообразно – боляри, духовници, войници, търговци, занаятчии, селяни, чужди гости. Градът има пазари, работилници, баня, фурни, таверни и дюкерни. Улиците са тесни, калдъръмени, често стръмни, но добре организирани в квартали според занаята или социалната група. Търговията е оживена – в Търново пристигат стоки от Византия, Венеция, Генуа, Сърбия, Унгария. Занаятите процъфтяват – ковачи, зидари, кожари, тъкачи, грънчари, златари. Особено известни са търновските златари и иконописци, чиито произведения са търсени в цяла Европа. Градът има и сложна социална йерархия – цар и патриарх на върха, следвани от боляри, духовенство, търговци, занаятчии, свободни селяни и слуги. Старите родове имат свои имоти, дворци и лична стража. Търново е и дипломатически център – тук пристигат чужди пратеници, сключват се договори, провеждат се преговори. Градската култура включва празници, религиозни шествия, литургии, книжовни четения, театрални форми и музика. Търново е град на контрасти – благороден и суров, духовен и военен, древен и иновативен. Той е микрокосмос на държавата – всичко, което България е, се намира тук в концентриран вид. Затова неговата роля е по-голяма от всички други градове – той е не просто столица, а душа, мозък и сърце на Второто българско царство.

IX. Градове на последната съпротива – борбата за държавността в края на XIV век

Краят на Второто българско царство не настъпва внезапно, нито без героична борба. Напротив – в продължение на десетилетия държавата се съпротивлява яростно срещу османското нашествие, а най-важната роля в тази съпротива играят именно градовете. Те се превръщат в последни бастиони на независимостта, в центрове на мобилизация, дипломатически опити за съюзи, изтощителни обсади и героични защити. В тези градове царе, боляри, войници и обикновени жители заедно поемат върху себе си тежестта да удържат навлизащата азиатска сила. Някои градове падат след дълги обсади, други устояват временно с помощ от унгарци, сърби или кръстоносци. Трети дори успяват да си върнат независимостта за кратко. В края на XIV век политическата карта на България се разпада на отделни владения – Търновско, Видинско, Добруджанско деспотство, Пиринско, Родопско – и всяко от тези владения има свой град-столица, който води борбата. Градове като Никопол, Видин, Търново, Червен, Ловеч, Карвуна, Прилеп, Струмица, Месемврия, Веляново и много други се превръщат в последните искри на българската държавност. В тях се вижда решителност, стратегия, вяра и трагедия. Те са местата, където България умира – но и където България се ражда като идея за бъдещо освобождение. Затова градовете на последната съпротива са ключ към разбирането не само на падането, но и на оцеляването на българската нация.

Никопол – последната царска крепост и съдбовната битка от 1396 г.

Никопол е градът, който бележи окончателния сблъсък между България и османците в най-драматичния момент от края на XIV век. След падането на Търново през 1393 г. цар Иван Шишман се оттегля именно в Никопол, превръщайки го в последна столица и опора на държавата. Градът, изграден върху висока тераса над Дунава, е силно укрепен с мощни стени, кули и труднодостъпни подходи. Неговото стратегическо разположение позволява контрол над реката и връзка с Унгария. Иван Шишман води оттук последните си битки, изпраща пратеници за помощ и организира отбрана. През 1395 г. градът устоява на първата османска обсада, но през 1396 г. става арена на една от най-известните битки в европейската история – битката при Никопол. Тук се събират кръстоносните войски на унгарския крал Сигизмунд, френски и бургундски рицари, уолашки войски, както и остатъци от български сили. Макар армията да е огромна и самоуверена, османците под командването на Баязид I нанасят решително поражение на 25 септември 1396 г. Това слага край на последния голям опит за спасяване на българската държава. След поражението, Никопол пада, цар Иван Шишман е пленен, а България е обезглавена. И все пак, героичната защита на Никопол остава символ на българската непримиримост. Този град показва, че България не пада без бой, а с меч в ръка, в една от най-големите битки на Средновековието.

Видин – последната независима българска държава

Видин, бившият величествен Бдин, се превръща в най-дълго устоялата българска столица и реално последната независима българска държава през XIV век. Под управлението на цар Иван Срацимир градът укрепва стените си, поддържа собствена войска, сече монети и води самостоятелна външна политика. Видин е изключително добре защитен – разположен на дунавския завой, обграден от река, ровове и масивни крепостни стени с кули. Градът разполага с вътрешна и външна крепост, с пристанище за снабдяване и с богати земеделски райони. Иван Срацимир често влиза в конфликти със своя брат Иван Шишман, но след падането на Търново се оказва последната истинска българска опора. Видин издържа първата османска инвазия и запазва автономия още няколко години. За да се защити, Срацимир влиза в съюз с унгарците, но това временно го спасява. Османската обсада през 1396–1397 г. е тежка и продължителна. Видин се държи дълго, но след поражението на кръстоносците при Никопол османците се връщат и го обграждат напълно. Ivan Срацимир е пленен и отведен в Мала Азия, а Видин е принуден да капитулира. Падането на този град бележи окончателния край на Второто българско царство. И все пак Видин остава символ на българската упоритост – той се бори до последно, дори когато всички други са паднали. Този град доказва, че в България има дух, който не се предава лесно, и затова в народната памет Видин остава „последната твърдина на свободата“.

Търново – три месеца героична обсада и трагичният край на столицата

Търново, столицата на царството, също преживява своята епична последна съпротива. През 1393 г. султан Баязид I лично повежда османските войски към „Царския град“. Обсадата продължава три месеца – изключително дълъг период за средновековна военна кампания. Това показва силата на крепостните стени, стратегическото значение на хълмовете и решителността на защитниците. Интересното е, че по това време цар Иван Шишман не е в Търново – той е в Никопол. Защитата се ръководи от патриарх Евтимий, който се превръща в духовен и политически лидер на отбраната. Жителите на града устояват на многократни атаки, опити за подкопаване, обстрел и глад. Османците не успяват да превземат града със сила и прибягват до преговори и измама. След влизането им следва клане на болярите, разрушаване на дворци, изгаряне на църкви и унищожаване на книжовни центрове. Патриарх Евтимий е изпратен на изгнание. Падането на Търново е не само военна загуба, а духовна катастрофа. Градът – символ на възрожденото българско величие – е унищожен. И все пак, три месеца обсада срещу султанската армия остава сред най-героичните отбранителни епизоди в българската история. Търново показва на света, че България не пада без борба, а със слава.

Градовете на Второто българско царство не са просто географски точки или административни единици – те са живи организми, които дишат, растат, воюват, търгуват, създават култура и умират геройски. Чрез тях можем да разберем истинската сила на средновековната българска държавност. Градовете оформят икономиката, определят военната стратегия, поддържат културата и играят ключова роля в политиката. Те са местата, където се създават закони, секат се монети, пишат се книги, строят се църкви, коват се мечове, сключват се съюзи, водят се битки и се защитават народ и вяра. От величествения Търновград до суровия Червен, от богатия Пловдив до морската Месемврия, от сребърния Велбъжд до непревземаемия Видин – всяко от тези селища е част от един огромен механизъм, който превръща България в една от най-могъщите сили на Балканите през XII–XIV век.

Градовете са икономически двигатели. Те събират данъци, произвеждат ресурси, развиват занаяти, поддържат пазари и осигуряват търговия с Европа и Азия. Дунавските центрове контролират речните маршрути и митата; тракийските мегаполиси осигуряват земеделие и пазари; черноморските пристанища свързват България със света; планинските и рударски градове дават метали, сол и стратегически суровини. Без икономическата мощ на градовете държавата не би могла да поддържа армия, дипломация или култура.

Градовете са военни крепости. Българите изграждат система от непристъпни укрепления, която няма аналог в региона. Търново, Червен, Ловеч, Просек, Мелник, Никопол, Видин – това са цитадели, които спират кръстоносци, византийци, сърби, маджари и османци. Дори когато паднат, врагът плаща висока цена. Българските градове са доказателство, че народът ни владее военно инженерство, топография и тактика на световно ниво. Именно те правят възможно стогодишната съпротива срещу османците.

Градовете са политически сърца. В тях се намират дворове, болярски резиденции, митрополии, административни служби. Търново управлява империята, Видин – западните земи, Карвуна – морската политика, Ловеч – феодалната аристокрация, Преслав – традицията. Градовете са сцена на дипломатически мисии, династични бракове, съюзи и предателства. Те решават съдбата на държавата.

Градовете са духовни и културни центрове. В Търново възниква най-могъщата книжовна школа в православна Европа. В Преслав и Света гора се пази традиция. В Месемврия и Пловдив се развива църковно изкуство. Манастирите около Средец и Велбъжд са средища на просвета. Българските градове създават литература, архитектура, иконопис, музика и религиозна мисъл, които влияят на Сърбия, Влашко, Молдова и дори на Русия.

Градовете са символи на идентичността. Белград показва западната граница, Никопол – последната борба, Видин – упорството, Търново – величието. Всеки град носи послание. Всеки е жив паметник. Те са мост между древността и бъдещето, между престола и народа, между камъка и духа.

И накрая – градовете на Второто българско царство доказват, че България е не само държава на меча, но и държава на ума, търговията, вярата и културата. Те показват, че сме били организирани, могъщи и уважавани. Че сме строили не само крепости, но и цивилизация. Че сме били сред водещите сили на Европа.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК