БИТКАТА ПРИ РУСОКАСТРО (1332) ⚔️

Съществуването на „Второ българско царство“ започва с освобождението от византийско владичество и завършва с падането под османско. От една страна, свързваме този период с възхода на българската държава при управлението на първите Асеневци, а от друга, често се правят асоциации и със залеза на държавата при техните наследници, причинен главно от нарастващия болярски сепаратизъм. Този динамичен период на междуособични борби, културен разцвет, залязваща военна мощ за съжаление е малко познат и често пъти пренебрегван. Дори и той да не е сред най-славните периоди в нашето съществуване, ние сме длъжни да го познаваме, защото историята е наука, чиято цел е не само да ни вдъхва гордост, но и да ни показва грешките на нашите предшественици, за да не ги повтаряме.

Управлението на цар Михаил Шишман продължава от 1323 до 1330 година. При него се наблюдава лек подем в българската държава. Енергичният владетел си поставя за цел да възвърне позабравеното могъщество на българското царство. По време на своето управление той води активна външна политика, насочена срещу Византия и Сърбия. Още с възкачването си на престола, царя влиза във война с византийците, благодарение и благодарение на победата си в нея си възвръща властта над някои градове от Тракия. При подписаното примирие, царят се жени за вдовицата на Теодор Светослав, която е сестра на император Андроник III Палеолог. След настъпването на мир с империята, Михаил III Шишман Асен успява да се намеси в нейните междуособици, от които извлича известна изгода.

Задава се нова война с Византия, която обаче завършва без големи сблъсъци между двете армии, като мирният договор, подписан след нея, е насочен срещу Сърбия, която необезпокоявана набира сили. През 1330 година българите и византийците напредват от две страни към сърбите, за да ги принудят да раздвоят силите си. Притиснат, сръбският крал Стефан Дечански решава да се справи първо с българите. Чрез измама той ги напада по време на еднодневно примирие, което по- рано сключва българския цар. Резултатът от битката състояла се при Велбъжд е решителна победа за Сърбия. Освен че българите са разбити в сражението, тежко ранен е и Михаил Шишман, който е пленен и според най- разпространената версия умира три дена по-късно.

Този развой на събитията е използван успешно от византийския император. Той бързо забравя за мирния договор с България, както и за враждебните си намерения спрямо Сърбия. Възползвайки се от започналите борби за трона в България, се насочва с войската си към нейните земи. Настъпващите византийци превземат голям брой градове, повечето от които им се предават доброволно. В началото на 1331 година българските боляри свалят от престола Йоан Стефан, като той и майка му са принудени да бягат в Сърбия. На негово място те поставят ловешкия владетел Иван Александър, който решава бързо да си възвърне владението над градовете превзети от Византия, която по това време е заета в борба с турците. С наличната си войска новият цар потегля към заграбените от ромеите територии. Голяма част от градовете успява да превземе, като голяма част от тях му се предават доброволно.

През лятото на 1332 г. в българските земи избухва бунт, ръководен от болярина Белаур, брат на Михаил III Шишман. Възползвайки се от размириците в съседната държава, византийския император Андроник III събира войска и нахлува в България, желаейки да си възвърне крепостите на юг от Стара планина. Походът започва през втората половина на юни 1332 г. и за кратко време византийците успяват да превземат всички градове, отнети им от българите, с изключение на Анхиало. Зает с потушаването на бунта, българския цар отначало не е в състояние да се противопостави на византийската армия и води преговори за прекратяване на бойните действия, но по-късно, начело на голяма войска, се придвижва на юг от Стара планина и достига близо до крепостта Русокастрон (при днешното село Русокастро, Бургаска област), край която са разположени и войските на Андроник. Между двамата владетели започват преговори и на 17 юли се стига до споразумение Византия да отстъпи на България Диампол (Ямбол) в замяна на Анхиало. През нощта на 17 юли обаче в българския лагер пристигат наемниците-татари, извикани от Иван Александър за борба срещу бунтовника Белаур и българският цар решава да атакува, за да преговаря впоследствие от позиция на силата.

На разсъмване българската армия тръгва срещу византийската. Центърът е зает от българските войски, а татарите са по крилата. Въпреки и по-малобройни, византийците приемат сражението. Те узнават сравнително рано за атаката и успяват да се въоръжат и да заемат боен ред. Тяхната армия е от 16 отряда, като шест от тях образуват челната колона. Дясното крило е командвано от протостратора, лявото от великия папий Цамплакон, а средата лично от императора. Императорския отряд се командва от Мануил Асен, като редом с него е великия доместик Йоан Кантакузин, съпруг на сестра му Ирина Асенина. Армията е построена на широк фронт в две линии, с изтеглени назад флангове, така че наподобява лунен сърп.

Битката започва в шест сутринта и продължава около три часа. Татарите заобикалят челната колона, оставяйки я на българите и удрят тила на ромейските крила. В ожесточеното сражение византийците са разгромени и отстъпват към крепостта Русокастрон, където успяват да се укрепят, след като жестоко наказват разбунтувалото се българско население. Така в центъра се срещат елитните и добре въоръжени войници на двете страни, които ще решат изхода от сражението. Междувременно татарите постигат успех. На центъра българите също вземат превес. Първата линия на императора е победена и се оттегля към града. При пристигането й пред неговите порти се разиграва интересна сцена, описана от Никофор Григора. „Намиращите се вътре жители, като видели тяхното поражение, заключили им вратите. Нашите обаче със сила разбили вратите и влезли вътре.

Втората византийска линия е обърната в бяг и преследвана до самите стени на Русокастро. Българите обсаждат крепостта, а тя не е подготвена за блокадата. Никифор Григора пише „…нямало фураж за впрегнатия добитък, нямало кладенци, нито друга вода в достатъчно количество. Ранените войници и коне били изоставени без грижа и едни от тях умирали, а други били на издъхване. Не можели да отворят и портата, понеже наоколо били разположени многобройните врагове, а ромейските граници били далече.“ Поради тежките обстоятелства императорът е принуден да възстанови преговорите.

В резултат на преговорите византийците напускат завзетите области и градовете между Тунджа и Черно море отново влизат в границите на българската държава. Осемгодишният син на Иван Александър и български престолонаследник Михаил Асен е сгоден за Мария, дъщерята на Андроник III, с което се постига траен мир между двете държави.

Битка при Русокастро, завършила с победа за Иван Александър, е от голямо значение за България. Вдъхновени от победата, някои български градове като Хемус и Месемврия прогонват византийците, намиращи се в тях, и стават отново българско притежание. В тези условия пратеничество за мир, изпратено от Иван Александър, е прието от Андроник III благосклонно. Под натиска на българите техните искания са удовлетворени. По силата на подписания договор България си връща притежанието на земите между Ямбол и Черно море. Българите на свой ред се задължават да освободят пленените византийци, а за да бъде скрепен договора, както често се прави в такива случаи, е уговорен и династичен брак. Дъщерята на императора- Мария-е сгодена за сина на царя- Михаил Асен. С това мирните отношения са възобновени.Значимостта на тази победа за българите е толкова голяма, че кара неизвестният български книжовник написал „Похвала на цар Иван Акександър“ от 1337 година, да сравни българския владетел с прочутия пълководец Александър Македонски.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК