ЕТНОЦИДЪТ НАД БЪЛГАРИТЕ В КРАЛСТВО ЮГОСЛАВИЯ (1918-1941)
Периодът 1918–1941 г. представлява един от най-трагичните и същевременно най-премълчавани етапи от историята на българския народ – време, в което стотици хиляди българи, останали под властта на новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци (от 1929 г. – Кралство Югославия), са подложени на системна държавна политика на издевателства, асимилация, насилие и физическо унищожение. Въпреки че Първата световна война завършва с лозунги за „мир“ и „самоопределение на народите“, великите сили прилагат тези принципи към всички – с изключение на българите. Ньойският договор от 1919 г. не просто променя граници, а предава българско етническо мнозинство под власт, която още преди това открито заявява своята цел: пълно обезбългаряване на Вардарска Македония, Поморавието и Западните покрайнини. От първия ден след окупацията започва безмилостно унищожаване на българската идентичност – административна, културна, духовна, икономическа и физическа. Този процес не е хаотичен или местен – той е организиран, целенасочен и координиран от държавата, армията, полицията и Сръбската православна църква.
За да се разбере дълбочината на издевателствата, трябва да се проследят трите основни етапа на репресиите. Първият е непосредствено следвоенният (1918–1921), когато сръбската армия и администрация налагат контрол чрез масови арести, убийства, конфискации и изселвания. Вторият етап (1921–1929) обхваща институционализираната сърбизация: закриване на български училища, насилствено подчиняване на църкви, подмяна на лични имена, изселване на българи и заселване на сръбски колонисти. Третият етап – кралската диктатура на Александър Караджорджевич (1929–1934) и след нея – е най-жестокият: създават се специални закони срещу „българското влияние“, изграждат се концентрационни лагери, въвежда се официален „македонизъм“ като инструмент за заличаване на българската национална памет. Граничната линия между България и Югославия е превърната в една от най-варварските системи за човешко подчинение в Европа – телени огради, ровове, вълчи ями, бункери, картечни постове, патрулни кучета и разпореждане: „Стреля се по всеки, без предупреждение“. Това е „Берлинската стена“ преди Берлинската стена – само че по-кървава, по-дълга и по-жестока.
Зад тази политика стои идеологическа доктрина: „Няма българи – има южни сърби“. За да бъде осъществена, Югославия прилага не само военен и полицейски терор, но и психологически натиск: разделяне на семейства, изтръгване на деца от родители, унищожаване на надгробни плочи, дори разкопаване на гробове, за да се премахне всяка следа от българщина. Икономическото ограбване е узаконено – земите на българите се отнемат, дават се на сръбски заселници, местните жители са превърнати в крепостни. Всеки опит за съпротива води до масови убийства, а всяка проява на патриотизъм – до доживотен затвор или екзекуция. Международната общност знае, но мълчи – защото Югославия е „балканският страж“ срещу България и потенциален съюзник срещу Италия и Германия.
Въпреки това българите издържат. Те пазят езика си, вярата си, традициите си и паметта за своя произход. От този натиск се ражда и въоръжената съпротива, водена от ВМРО. Това не е „бандитизъм“, както твърди Белград, а отчаян опит за оцеляване. Без да се разбере този контекст, не може да се обясни защо Македония остава болката на България десетилетия наред. Настоящата статия ще изследва системно целия период 1918–1941 г., разглеждайки политическите, законодателните, културните, икономическите и военните механизми, чрез които Югославия се опитва да унищожи българския елемент. Анализът ще се основава на исторически документи, свидетелства, чуждестранни доклади и конкретни примери. Истината е тежка, но необходима: това, което се случва между 1918 и 1941 г., е не просто дискриминация – това е дългосрочен, институционален и систематичен геноцид над българския народ.
I. Политическите и правните основи на репресиите
Ньойският договор и стратегическата цел: обезбългаряване на Западните територии
След поражението на България в Първата световна война Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. поставя началото на най-тежкия държавно организиран процес на национално обезличаване в българската история. Договорът откъсва ключови територии – Вардарска Македония, Поморавието и Западните покрайнини – населени с компактно българско население, и ги предава на Кралството на сърби, хървати и словенци. Това решение не е плод на етнографски или исторически принципи, а на стратегически и политически сметки на великите сили, които виждат в укрепването на Сърбия противодействие на Австро-Унгария, България и потенциално на Германия. Вместо да се приложи принципът на самоопределение, формулиран от Удроу Уилсън, той бива цинично потъпкан, тъй като интересите на Антантата имат приоритет над правата на българското население. Сърбия от своя страна още преди подписването на договора изготвя планове за целенасочена асимилация на българите и премахване на всяка форма на автономия или национално съзнание, което би застрашило сръбския контрол. Белград открито заявява, че България е „вечен враг“ и че „българският въпрос“ трябва да бъде „решен окончателно“, което означава или сърбизация, или унищожение. Ньойският договор предоставя юридическо прикритие на тези действия: той превръща военната окупация в „легитимна анексия“ и позволява на сръбската държава да приложи пълния набор от репресивни инструменти – армия, полиция, съдилища, администрация, образование и църква. Този договор създава не просто нова граница, а нова реалност, в която българите стават „държавни врагове“ в собствените си земи, лишени от защита, права и международен глас. Именно от този момент започва дългата епоха на издевателствата, която ще продължи до 1941 г. и ще остави белези, които българската историческа памет носи и до днес.
Административна реорганизация и поставяне на българите извън закона
След юридическото узаконяване на сръбската власт в българските земи Белград предприема незабавна административна и правна реорганизация, целяща да изтрие всякакви следи от българско национално присъствие и да превърне населението в напълно безправна маса. Българските общини са разпуснати, местното самоуправление е унищожено, а всички административни длъжности – от областни управители до селски кметове – се заемат от назначени от Белград сръбски чиновници, които нямат никаква връзка с местното население и го разглеждат като покорен колониален елемент. Българският език е забранен в официалната документация, в съдебната система и в държавните учреждения, което практически изключва българите от възможността да защитават правата си или дори да разбират обвиненията срещу тях. Въвеждат се специални закони срещу „сепаратизма“, „бугарофилството“ и „пропагандата“, които са толкова широко формулирани, че всеки жест, дума или дори поглед може да бъде квалифициран като „антидържавно действие“. Съдилищата се превръщат в инструмент за сплашване – присъдите са произволни, адвокати почти не се допускат, а обжалване на решенията е невъзможно. Полицията получава правото да арестува без заповед, да задържа без срок и да използва „физическо въздействие“ без последствия. В допълнение, българите са подложени на масovi претърсвания, конфискации и изселвания без компенсация, а целите села са обявявани за „неблагонадеждни“ и разселвани. Така чрез закон, бюрокрация и сила сръбската държава създава правна среда, в която българинът е виновен по дефиниция, няма право на защита и може да бъде унизен, пребит, ограбен или убит без последствия за извършителите. Това не е просто дискриминация – това е поставяне на цял народ извън закона, легализиране на репресията и превръщане на държавата в машина за национално унищожение.
II. Насилствена сърбизация и унищожаване на българската идентичност
Забрана на език, образование и култура: изкореняване на „българското слово“
Един от най-ефективните и целенасочени инструменти за обезбългаряване в периода 1918–1941 г. е ударът върху езика, училището и културната памет – защото който владее словото, владее и съзнанието. Още с навлизането на сръбската администрация всички български училища – основни, прогимназии, гимназии и частни учебни заведения – са затворени или превърнати в сръбски, като българските учители са масово уволнени, арестувани или насилствено изселвани в дълбочината на Сърбия. Издава се нареждане, че „българският език не съществува“, а местното наречие трябва да се счита за „южносръбски диалект“, който след „културно възпитание“ ще бъде заменен с „книжовен сръбски“. Българските учебници са конфискувани и изгорени публично, а всяко притежаване на българска книга, буквар или дори църковен псалтир се наказва като „пропаганда“. В училищата историята е тотално фалшифицирана – българската държавност се премахва от учебния материал и се заменя с „сръбска история“, в която Самуил, Климент, Наум и дори Кирил и Методий са представяни като „стари сърби“. Забраняват се народните песни, носии, български празници и обичаи, като на тяхно място се налагат сръбски традиции и чествания на сръбски крале и светци. Българските читалища и културни дружества са разтурени, библиотеките – конфискувани, а театрите и музикалните трупи – забранени. Местните интелектуалци са непрекъснато наблюдавани, подслушвани, заплашвани; мнозина са изпратени в затвори, лагери или просто „изчезват“. Създава се „културен вакуум“, в който новите поколения да израснат без национална памет, без език и без идентичност. Децата, които говорят български в училище или на улицата, са бити, унижавани и наричани „бугарски говеда“, а родителите им – глобявани. В редица случаи властите насилствено сменят личните имена – Иван става Йован, Георги – Джордже, Мария – Марица, а всички фамилии получават сръбски суфикс „-ич“. Тази политика не е просто културна асимилация; тя представлява целенасочено унищожение на българското слово като носител на памет, духовност и национална същност. Врагът е разбрал, че ако унищожи езика, ще унищожи народа – затова репресиите срещу българския език са безмилостни, всеобхватни и продължават през целия период до 1941 г., оставяйки дълбоки белези в цяло едно поколение, израснало в страх да произнесе думата „българин“.
Ролята на Сръбската православна църква: духовно поробване и ликвидация на Екзархията
Ако ударът върху училището цели да унищожи паметта на българите, ударът върху църквата цели да заличи душата им – защото в Македония, Поморавието и Западните покрайнини Българската екзархия е не просто религиозна институция, а стожер на националната идентичност и духовен център на общността. Затова още от 1918 г. Сръбската православна църква, с пълната подкрепа на държавата и армията, започва планомерно завземане на всички екзархийски храмове, манастири и имоти. Българските свещеници са насилствено прогонвани, бити и арестувани; много от тях са хвърляни в затвори или убивани „в неизвестност“. На тяхно място са изпращани сръбски попове, които не познават местното население, не говорят езика и често са придружавани от жандарми. Български богослужебни книги се конфискуват и изгарят, а богослужението на църковнославянски с българско произношение е заменено със сръбска редакция. Иконите на български светци са отстранявани или унищожавани, а стенописите – замазвани. Църквата се превръща в инструмент на държавния контрол: свещениците са задължени да докладват кой ходи на служба, кой споменава „България“, кой пее български песни на сватби и кръщенета. В някои случаи богослуженията се провеждат под оръжие – жандарми стоят в храма, за да следят „да няма българска пропаганда“. Екзархийските училища към манастирите са закрити, църковните общини разпуснати, а манастирските имоти – национализирани и дадени на сръбски монаси. Така духовният живот е задушен, а църквата – превърната от убежище на народа в инструмент на неговото поробване. За много българи това е най-болезненият удар, защото се посяга не просто на обреда, а на връзката с предците, на гробовете, на традицията и на вярата. Тук се ражда и нова форма на съпротива – тайни домашни служби, скрити литургии и нелегални свещеници, които рискуват живота си, за да запазят жива духовната нишка. Сръбската държава обаче не спира: тя разбира, че ако подчини църквата, ще подчини и народа. Затова духовният геноцид продължава през целия период 1918–1941 г., като достига кулминацията си по време на кралската диктатура, когато всяка проява на българско църковно съзнание е преследвана като престъпление срещу държавата.
III. Икономически грабеж и социално унижение
Конфискации, колонизация и унищожаване на българската собственост
Икономическата репресия срещу българите в Югославия между 1918 и 1941 г. е не просто страничен ефект от политиката на асимилация, а съзнателно замислена стратегия за заличаване на българското присъствие чрез обедняване, изземване на земя и насилствена промяна на етническия състав. Още в първите години след окупацията администрацията започва масова конфискация на имоти под предлог „национализация“, „военни нужди“, „нелоялност“ или „аграрна реформа“. На практика това означава, че земята, която е принадлежала на българските семейства от векове, се отнема без обезщетение и се прехвърля в ръцете на сръбски колонисти, доведени от вътрешността на Сърбия, Черна гора и Босна с цел да променят етническия баланс. Тези „доброволни заселници“ получават привилегии – безплатна земя, данъчни облекчения, държавни субсидии, дори военна охрана, докато българското население се превръща в наемна работна ръка на собствените си бивши земи. Създават се цели „колонистки села“, построени върху разрушени български махали, а старите имена на селища са заменени със сръбски. Колонизацията е толкова агресивна, че в някои райони българите са насилствено изселвани, за да освободят място за „лоялни граждани“. Местните жители нямат право да продават или купуват земя без одобрение от сръбския управител, а когато някой се опита да защити имуществото си, се сблъсква с полицейски произвол, съдебна корупция и открито насилие. В допълнение, държавата извършва комасация на земята в ущърб на българите, прехвърля водоизточници и пасища към сръбските села и ограничава достъпа на българите до горите, което ги лишава от дървен материал и храна за животните. Имуществото на български църкви, училища и културни дружества също е конфискувано, а архиви и книгохранилища са унищожени, за да се изтрият документите за българската собственост и история. Тази икономическа агресия не само разрушава стопанската основа на местното население, но и създава система от постоянна зависимост, унижение и страх, при която българинът се превръща в бедняк, слуга и чужденец в собствената си земя. Така икономическата разруха се превръща в оръжие за национално обезличаване, а колонизацията – в демографски инструмент за изтриване на българската следа от завзетите територии.
Данъчни репресии, глад и принудителен труд
Икономическото поробване на българите не се изчерпва с конфискации и колонизация; то е допълнено от целенасочена данъчна политика, която има за цел да изтощи, унизи и доведе до физическо изчезване местното население. Югославските власти налагат на българите данъци, многократно по-високи от тези на сръбските заселници – поземлен, поземлен допълнителен, военен, пътен, културен, църковен и дори „данък за сигурност“, чрез който българите са принудени да финансират собственото си подчиняване. При най-малко забавяне следват глоби, конфискация на добитък, инвентар, дори дрехи и посуда. Данъчните събирачи идват с жандармерия и прилагат насилие, включително побои, изнасилвания и публично унижение. В селата по границата, където нивите често попадат от „югославската“ страна на телената мрежа, българските селяни трябва да искат пропуски, за да жънат реколтата си – но дори когато ги получат, често намират нивите си вече обрани от „неизвестни лица“, най-често колонисти или войници. През 20-те и 30-те години се налагат и задължителни „обществено-полезни работи“, зад които се крие принудителен труд – българите се използват за строеж на пътища, казарми, бункери, гранични съоръжения и дори за поддържане на телените мрежи, които ги държат в плен. Те работят без заплащане, под надзора на войници, и често в нечовешки условия. Хиляди семейства изпадат в глад, особено в тежките зими, когато държавата изземва добитъка и хранителните запаси за „армията“ или „национални нужди“. В някои райони дори е документирано въвеждането на „гладен данък“ – задължение да се предава зърно, независимо от реколтата. Болести и недохранване се разпространяват, медицинска помощ се отказва на „нелоялните елементи“, а много българи умират от глад или изтощение. Югославските власти целенасочено създават икономически натиск, за да пречупят духа на населението и да го принудят или да приеме „сръбската идентичност“, или да напусне земите си. Така икономическата политика се превръща в форма на бавен геноцид – не с куршуми, а с данъци, глад и робски труд.
IV. Граничният режим като инструмент на терор
Телени мрежи, ровове, вълчи ями и картечници: превръщането на границата в машина за смърт
След 1918 г. българо-югославската граница се превръща не просто в линия на разделение между две държави, а в най-бруталната форма на милитаризирана репресия в Европа през междувоенния период – система, която по своята жестокост и техническа сложност предхожда Берлинската стена с десетилетия. Югославските власти изграждат по цялото протежение на границата многостепенна отбранителна структура, чиято цел не е да предотврати военни действия, а да държи българското население в изолация, да възпрепятства контактите между разделените села и семейства и да смачка всяка възможност за бягство от терора. Телените огради са изработени от плътна бодлива тел, висока около 1,75 метра и дълбока около 2 метра, с толкова гъсто преплетени брънки, че дори малко животно не би могло да премине. Под тях са изкопани тесни ровове, които маркират „демаркационната линия“ – понякога широка едва няколко десетки сантиметра, но с огромно символично значение: прекрачването ѝ се наказва със смърт без предупреждение. На всеки два метра в самата ограда са издълбани т.нар. „вълчи ями“ – кръгли дупки с диаметър около 1 метър и дълбочина 2 метра, в чийто център е забит стоманен кол с остър връх. Човек, попаднал в такава яма, се нанизва върху кола и умира в мъчения; документирани са случаи на хора, а дори и на жени, които умират с дни, без да получат помощ, докато телата им гният на слънцето. Тези ями не са единични – зад първия ред следват още 6–8 успоредни реда, превръщайки границата в кървав лабиринт. Над телената ограда са поставени подвижни заграждения с размери около 1,5 на 1 метър, укрепени с дървени и метални конструкции, които пречат на всяко изкачване или прескачане. На всеки 200 метра са изградени т.нар. „сламени чадъри“, които на пръв поглед изглеждат като невинни заслони, но всъщност прикриват подземни караулни стаи, където нощем се настаняват въоръжени стражи с картечници. Всяка вечер по тесни отъпкани пътеки между постовете патрулират специално обучени кучета, които лаят при най-малкото движение от която и да е страна на границата – едно куче обслужва три поста, което прави системата почти непробиваема. На всеки 1000 метра се издигат железобетонни бункери с дебели до 1,5 метра стени, снабдени с по четири картечници – три насочени към България, една към анексираните села „за всеки случай“, ако „лоялното население“ поиска да избяга. Часовои стоят по цели дни на укрепени тераси и следят хоризонта с бинокли, подобно на механични стражи в антиутопичен пейзаж. Цялата тази система следва не само пътищата и ридовете, но и най-малките гънки на терена, прорязвайки села, ниви, дворове и дори гробища. Това не е граница – това е машина за смърт, създадена да унижи, сплаши и пречупи българския дух, показвайки, че българинът не само не може да избяга, но няма право дори да гледа към родината си, без да рискува куршум.
Раздвоени села, разделени семейства и гробища: психологическият геноцид
Ако физическите заграждения по границата унищожават телата на българите, то тяхното най-дълбоко издевателство се проявява в психологическия терор, който разкъсва семейства, общности и дори гробовете на предците – превръщайки ежедневието в постоянна морална и емоционална агония. Новата граница, начертана без оглед на етническата и социалната структура, пресича цели села по средата, оставяйки къщи, дворове и ниви в различни държави. Има случи, в които дворът е „югославски“, а кухнята „българска“, което поставя семейството в абсурдната ситуация да живее под два правни режима, като всяко влизане или излизане от дома може да се счита за „незаконно преминаване“. Земеделците са принудени да искат пропуски, за да стигнат до собствените си ниви, но разрешения или не се дават с месеци, или изобщо не се издават „за назидание“, както става след 1930 г., когато Белград нарежда пълна блокада. Когато все пак някой получи позволение, често открива реколтата си обрана или унищожена от колонисти или войници, а жалбите са смятани за „антисръбска агитация“. Дори гробищата са разделени – има случаи, в които гробове са прерязани от телената мрежа, главата на покойника остава „югославска“, краката „български“, а в някои села вълчи ями са изкопани директно в ковчези. Български майки плачат на няколко метра от гробовете на децата си, но нямат право да прекрачат линията, за да запалят свещ. В село Извор са документирани случаи, в които кости на покойници са изхвърляни извън оградата, за да „се заличи българската памет“. Всеки опит българите от едната страна да общуват с близките си от другата е посрещан с огън – независимо от възраст или пол. На 11 август 1931 г. дванадесетгодишно момиченце, останало в анексирана Македония, докато родителите му избягали в България, се приближава до границата, за да изпрати въздушни целувки на майка си, стояща на отсрещния хълм. Сръбските граничари я застрелват с картечен огън в корема и я оставят да умира четири дни на 40-градусова жега. Два дни по-късно тревата още е напоена с кръв. Това не е „инцидент“, а практика: заповедите гласят „Стреля се по всеки, без предупреждение“. Този граничен режим не просто пази държавната линия – той е инструмент за унищожаване на човешките връзки, за заличаване на родовата памет, за превръщане на българите в изолирани, уплашени и духовно пречупени индивиди. Това е психологически геноцид – най-жестоката форма на издевателство, при която не само убиват тялото, но и душата.
V. Физически терор, арести и кланета
От окупаторска жестокост към държавен геноцид: кланетата 1913–1917 като пролог
За да се разбере напълно мащабът на издевателствата над българите в Югославия след 1918 г., е абсолютно необходимо да се види, че този терор не възниква внезапно, а има своя кървав пролог в годините 1913–1917, когато сръбската армия и жандармерия още по време на Междусъюзническата и Първата световна война извършват целенасочени кланета, предварително планирани с ясната цел да пречупят българската идентичност в Македония. След юнския преврат на 1913 г., при който Сърбия напада България в гръб, навлизайки във Вардарска Македония, започват масови репресии: в Тиквешко въстание са избити хиляди цивилни, цели села като Ваташа, Возарци, Конопища са опожарени, жени и деца – посечени или изнасилени, свещеници – обесени, а телата им – осквернени. В Куманово и Щип сръбските войници разстрелват цели групи мъже, само защото са заподозрени, че „са българи“, без съд, без процес. През 1915 г., когато България влиза във войната, сръбската армия, отстъпвайки, извършва нови кланета в Прилеп, Кочани, Берово и Охрид, убивайки даже ранени в болниците, за да не остане „българско семе“. Особено ужасяващ е случаят в Босилеград (1917), когато сръбски чети, подкрепени от армията, изгарят града до основи, избиват десетки мирни жители, включително бременни жени и деца, а домовете са разграбени. Тези зверства не са хаотични действия на озверели войници – те са системни, организирани и в много случаи изпълнявани по заповед на офицери, които вярват в идеята, че българите трябва или да станат сърби, или да бъдат унищожени. Тази логика продължава и се задълбочава след 1918 г., но с една съществена разлика: след войната тя вече получава „законна“ форма, подкрепена от държавата. Вместо хаотично насилие, Белград създава институционализиран механизъм за геноцид – със закони, съдилища, полиция, армия, администрация и църква. Затова издевателствата след 1918 г. не са изолиран феномен, а продължение на същата политика, започната още през 1913 г. Разликата е, че след Ньой тя става „нормална държавна практика“. Така кланетата от 1913–1917 г. са не просто исторически фон, а същинският първи акт на дългата драма на обезбългаряването, която ще продължи до 1941 г. и ще остави дълбоки белези в националната памет и демографската структура на региона.
Масови убийства, арести, изтезания и лагери (1918–1941)
След 1918 г. физическият терор над българите навлиза в своя „законен“ етап – насилието вече не се извършва „по време на война“, а в мирно време, от държава, която претендира да бъде модерна монархия и член на международната общност. В действителност Югославия превръща армията, жандармерията и полицията в репресивен апарат, който систематично арестува, изтезава и избива българи под предлог „държавна сигурност“. Масовите арести са ежедневие – хора са задържани без обвинение, държани със седмици или месеци в нечовешки условия, бити с гумени палки, дървени тояги, метални пръти, поставяни на „човешки кръст“ (връзване на гърба с ръце и оставяне да висят), лишавани от сън и храна. В някои участъци има специални „стаи за изтезания“, където се използват клещи, електричество, горещо желязо. През 1922 г. в Щип са избити без съд повече от 30 младежи, заподозрени в симпатии към България; телата им са хвърлени в ями. През 1924 г. в Кумановско са разстреляни цели семейства за „сътрудничество с ВМРО“. През 1927 г. в Прешевско и Босилеградско са извършени погроми, при които десетки къщи са опожарени, жени – изнасилени, мъже – убити пред очите на близките им. През 1933 г. е въведен „Закон за защита на държавата“, който позволява смъртна присъда без процес и създава условия за пълна легализация на извънсъдебните убийства. През 30-те години се появяват първите концентрационни лагери – например във Врана, Марибор и Лесковац – където българи, „неблагонадеждни“ селяни, учители, свещеници и студенти са държани в мизерия, принуждавани да работят до изнемога, умират от болести и глад. Физическото насилие не е насочено само към млади мъже – има документирани случаи на пребити деца, изтезавани жени и бити старци. Югославските власти използват публични екзекуции за сплашване – в някои села телата на бунтовници или дори на обикновени селяни са окачвани по дървета или оставяни по пътя „за назидание“. Всеки, който се опита да помогне на арестуван, е хванат и наказан. Така страхът се превръща в ежедневна реалност. Властват усещането за безнадеждност и знанието, че държавата може да те убие без причина и без последствия. Именно тази държавно организирана машина за физическо унищожение превръща периода 1918–1941 г. в най-мрачната епоха на българската история в Югославия – време, в което самото съществуване българин да бъде смятан за престъпление.
VI. Унищожаване на българската интелигенция и обществен елит
Учителите, свещениците и просветните дейци като „най-опасни врагове“: целенасочено обезглавяване на народа
Югославската държавна политика много добре разбира, че един народ може да бъде поробен само ако бъде лишен от своя духовно-интелектуален елит – онези, които учат, възпитават, проповядват, организират и вдъхновяват. Затова още от 1918 г. най-жестоките удари са насочени не просто към обикновеното население, а към учителите, свещениците, читалищните деятели, лекарите, адвокатите и всички, които имат образование, авторитет и влияние. Българските учители са първите уволнени – хиляди са изгонени от училищата, стотици са арестувани по обвинение в „българска пропаганда“, а десетки са убити. Особено преследвани са тези, които са завършили в София или са членували в български културни дружества. Някои са изправяни пред съдебни процеси с фалшиви доказателства; други изчезват безследно. Българските свещеници, които в дългите години на османско владичество са били духовен стълб на народа, са обявени за „агенти на Екзархията“ и „български шпиони“. Мнозина са бити, затваряни, измъчвани, изпращани в Сърбия или убивани по пътищата. Има случаи, в които църкви се превръщат в казарми или обори, а свещениците са усмъртявани пред олтара. Просветните и културните дейци са подложени на непрекъснато наблюдение – читалищата са затворени, библиотеките конфискувани, а всеки опит за театрална постановка, концерт или лекция на български език се счита за „антисръбска дейност“. Адвокати, които защитават българи в съдилищата, са обект на заплахи, а понякога сами биват арестувани. Лекари, отказали да донасят за пациентите си, са уволнени или заплашени с отнемане на лиценз. Най-страшното е, че дори ученици и студенти са обект на репресии – тези, които учат в Белград, са заставени да подпишат декларации за „сръбска национална принадлежност“, а ако откажат – биват изключени, пребити или изгонени. Така Югославия съзнателно унищожава българската интелигенция – не просто като отделни личности, а като социална класа. Без учители няма образование, без свещеници няма духовност, без лекари няма здраве, без адвокати няма правосъдие, без културни дейци няма памет. Това е целенасочено обезглавяване на народ, за да бъде превърнат в мълчаливо, послушно, обезличено множество. Именно това прави този процес не само етническо, но и културно-цивилизационно престъпление.
Унищожаване на обществения авторитет: арести на кметове, търговци, обществени водачи и будни селяни
Освен интелигенцията в тесния смисъл, сръбско-югославската политика се насочва и към социалните водачи – онези, които с личния си авторитет държат общността сплотена: местни кметове, почтени търговци, богати земевладелци, организатори на читалища, дарители, ветерани от войните, будни селяни със силен национален дух. Веднага след 1918 г. всички български кметове са свалени от длъжност и заменени със сръбски чиновници или местни предатели, готови да служат на властта. Старите кметове често са арестувани, бити или принудени да подпишат „декларации за лоялност“. Търговците, които подпомагат български училища или църкви, са обвинявани в „финансиране на българска пропаганда“, техните магазини са конфискувани, а самите те – изпратени в затвори или изселени. Богати земевладелци, които могат да подпомагат съпротивата, са обявени за „врагове на държавата“, земите им са отнети, семействата им – разорени. В много села най-уважаваните хора са публично унижавани – обръсват им брадите, късат им дрехите, връзват ги на площада, за да служат за „пример“. По време на кралската диктатура (1929–1934) репресиите стават още по-брутални: Белград създава „черни списъци“ с имената на „опасни българи“ – тези хора са следени, подслушвани, арестувани при най-малко подозрение. Появяват се концентрационни лагери (например във Врана, Ниш, Лепоглава), където попадат не само революционери, но и обикновени селяни, заподозрени, че „говорят български твърде свободно“. Някои от тях никога не се завръщат. Особено тежка е съдбата на ветераните от Балканските и Първата световна война: те са смятани за „опасни национални елементи“ и често са убивани или изчезват. Системата е проста: ако унищожиш водачите, народът ще остане без глава, без посока и без смелост да се противопостави. Тази политика на селективно изтребление на авторитети създава атмосфера на страх и безсилие – българите разбират, че никой не е в безопасност, дори най-почтените и уважавани хора в обществото. Това е още една форма на геноцид – не само физически, но и социален, защото унищожава естествените структури на общността и я превръща в лесна мишена за асимилация.
VII. ВМРО и въоръжената съпротива срещу геноцида
Защо съпротивата е неизбежна: ВМРО като отговор на националното унищожение, а не „бандитизъм“
Въоръжената съпротива на ВМРО в периода 1918–1941 г. не е плод на идеология, жажда за власт или „бандитизъм“, както твърди югославската пропаганда, а неизбежен и логичен отговор на системния геноцид, упражняван от Белград върху българското население. След Ньойския договор българите в Македония, Поморавието и Западните покрайнини са лишени от всички легални средства за защита – нямат право на политическа организация, нямат право на свободно събрание, нямат право на българско образование, нямат свои църкви, нямат достъп до правосъдие, а всяко обръщение към международните институции се спира от Белград. Те са буквално поставени извън закона и се третират като „вътрешен враг“. В тези условия ВМРО става единствената структура, която защитава българското население – не само с оръжие, но и с тайни училища, подпомагане на семейства на арестувани, организиране на нелегални свещеници, разпространяване на книги и вестници, дори поддържане на канали за бягство към България. За българите във Вардарско името „ВМРО“ означава надежда, справедливост и самозащита, защото без нея те са оставени на произвола на сръбската жандармерия. ВМРО се адаптира към новата политическа реалност – след 1918 г. тя вече не се бори срещу Османската империя, а срещу „южносръбския режим“, който е дори по-жесток, защото се стреми да унищожи не просто политическата автономия, а самата българска идентичност. Организацията изгражда нелегални чети, които действат в планините, атакуват военни постове, освобождават арестувани селяни, наказват най-яростните сръбски изтезатели и сътрудници. ВМРО също така води психологическа война – разлепя позиви, разпространява листовки, създава чувство, че българският дух не е мъртъв. Четниците живеят в жестоки условия, преследвани от армия, полиция и доносници, но въпреки това организацията оцелява десетилетия, защото се опира на подкрепата на местното население. Всяко село, което приютява чета, рискува да бъде изгорено, но въпреки това хората не спират да дават подслон, храна и информация. Това показва, че ВМРО не е външна сила, а вътрешен израз на волята на народа да оцелее. Съпротивата е неизбежна, защото алтернативата е пълно обезбългаряване и духовна смърт. Затова ВМРО е не просто военна организация, а национално-освободителна институция, последният щит на българщината в най-тежките години на югославския гнет.
Реакцията на Белград: военни експедиции, масови убийства, международна пропаганда и демонизиране на ВМРО
Разрастването на ВМРО и нейната популярност сред българското население предизвиква яростната реакция на югославската държава, която отговаря с комбинация от военно насилие, репресии и международна пропаганда. Белград организира специални военни експедиции срещу „комитите“, които включват армия, жандармерия, артилерия и дори авиация – цели планински райони са блокирани, села са претърсвани от врата до врата, а заподозрените са разстрелвани на място. Има случаи, в които цели села са изгорени само защото в тях е пребивавала чета – например в Кратовско, Щипско, Преспанско. В други райони властите събират всички мъже на площада, карат ги да коленичат и ги пребиват с приклади, а ако някой откаже да назове „виновни“, го убиват. Белград създава и специални „антимакедонски отдели“ в полицията, които използват изтезания, за да изтръгват признания. В затворите в Скопие, Прилеп, Велес и Ниш българите са държани в нечовешки условия – тъмници, глад, изнасилвания, екзекуции. Паралелно с физическото унищожение, югославската държава води мащабна пропагандна кампания в Европа, представяйки ВМРО като „терористична организация“, „бандити“, „убийци“, „анархисти“, „агенти на София“. Белград активно използва дипломатически канали, за да убеди Великобритания и Франция, че ВМРО е „заплаха за стабилността на Балканите“ и че всякакви опити на България да повдига „македонския въпрос“ са „реваншизъм“. В същото време Югославия прикрива собствените си престъпления, твърдейки, че „няма българи“ в Македония, а само „лукави сърби, заблудени от пропаганда“. За да унищожи ВМРО, Белград навлиза дори в българска територия – нападенията в Царев брод, Щипон и Петричко през 1925 г. водят до международен скандал, но Обществото на народите вместо да осъди Югославия, предупреждава… България. Така се вижда един порочен цикъл: ВМРО се бори да защити народа, Белград избива народа, международната общност мълчи или обвинява жертвата. Югославската държава дори плаща на журналисти и политици в чужбина да разпространяват лъжи за „българския терор“, докато истината е, че ВМРО е отчаян отговор на държавно организирания геноцид. Тази демонизация обаче не успява да пречупи съпротивата – напротив, колкото по-жестоко действа Белград, толкова повече хора подкрепят ВМРО. Въпреки кланета, арести и пропаганда, ВМРО остава символ на българската воля за свобода до самото навечерие на 1941 г., когато съдбата на региона отново се променя драстично.
VIII. Международното мълчание и лицемерието на великите сили
Европа знае, но мълчи: защо сръбските зверства са „политически удобни“
Един от най-скандалните и недопустими аспекти на издевателствата над българите в Югославия между 1918 и 1941 г. е фактът, че те са напълно известни на европейските велики сили, но въпреки това са толерирани, прикривани и дори поощрявани от официалната дипломация на Запада. Франция, Великобритания и Италия разполагат с подробни доклади от свои военни мисии, консули, журналисти и дори пътешественици, в които се описват масови убийства, насилствени асимилации, затваряне на училища, изселвания, изтезания и кланета, но въпреки това решават да не предприемат никакви действия. Причината не е незнание, а политически интерес: след Първата световна война Сърбия е издигната от победителите в „балкански страж срещу германския реваншизъм“ и в „оплот срещу българския национализъм“, което я прави стратегически съюзник. Ньойският договор е част от тази политика – той отслабва България и засилва Сърбия, за да се предотврати възможността София отново да търси ревизия на границите. Затова всяка жалба от страна на българското население е игнорирана, а всеки опит на България да постави въпроса за малцинствата е осъждан като „национализъм“ и „ревизионизъм“. Великите сили предпочитат „стабилност“, дори когато тази стабилност е построена върху кръв. Парадоксът е, че когато гърци или албанци се оплакват от сръбската политика, понякога има реакция, но когато българите са жертвите – настъпва мълчание. Това не е случайно – западните дипломати се страхуват, че признаването на българското малцинство в Югославия ще отвори вратата към преразглеждане на Ньойския договор. Затова те предпочитат да „не виждат“ кланетата, лагерите, асимилацията и културния геноцид. Европа поставя геополитиката над справедливостта и правата на човека, превръщайки се в съучастник в престъпленията. Това мълчание дава на Белград усещането за безнаказаност и го насърчава да засили терора. Така великите сили не само позволяват, но и косвено подпомагат издевателствата над българите – с дипломатическа защита, политическа подкрепа и финансови заеми. Зад лозунгите за „мир“ се крие циничната истина: когато става дума за българи, Европа избира да не вижда.
Свидетелствата на Анри Поази и неговата книга “Войната се завръща”
Годината е 1933 – един голям френски писател и общественик, голям приятел на сръбския народ, закърмен и убеден в идеалите на свободата, равенството и братството предприема обиколка из Балканите, за да види с очите си осъществените идеали на Френската република.
Една от спирките на Анри Пози е София. По това време усилено се говори, че Кралството на сърбите, хърватите и словенците се готви да окупира България. Пози се разхожда в близост до църквата „Света София“ и гроба на Иван Вазов. Ненадейно го спира възрастен мъж, православен свещеник и посочва гроба на народния поет.
– Ако те направят това, господине, самите камъни, костите на нашите мъртви синове ще се вдигнат, за да ги прогонят!
Пътешествието на мосю Пози ще го сблъска с истинското положение на Балканите, ще разтърси из основи представите му за безчовечност и беззаконие и ще го накара да напише ужасяващия разказ за съдбата на българите под сръбска власт в Македония – „Войната се връща“. Идеалите на Френската република, заради които според него сърби и французи се бият през годините на Първата световна война, се оказват илюзия.
Сърбите са на страната на Съглашението в Голямата война. Този факт ги прави изключително неотстъпчиви при определянето на новите граници. Така Сърбия разбира победата си. Границата е прекарана през села, от едната страна на улицата къщите са в Сърбия, от другата – в България. Границата е прекарана дори през къщи – едната стая в Сърбия, другата – в България. Границата е прекарана дори през гробове – едната част в Сърбия, другата – в България. Но дори това не стига –страхът на сърбите от България е толкова голям, че с ангария на българското население е изградена огромна телена ограда, а зад оградата – бункери, картечни гнезда, постове, вълчи ями. Вълчи ями са изкопани и направо в гробовете. Български майки с черни забрадки коленичат пред оградата, за да се помолят за душите на децата си.
Семейства остават разделени – дете от майка, брат от сестра, мъж от жена. Сърбите стрелят „на месо“ по всеки, който се приближи до оградата. През август 1931 година дванадесетгодишно българско момиченце отива до телената мрежа да помаха на майка си – родителите му са избягали в България преди шест години. В момента, в който малкото момиче радостно поздравява майка си, сръбска картечница я убива на място. Тялото на детето е оставено четири дни в 40 градусова жега, никой не смее да отиде и да го погребе по християнски.
В София Анри Пози се среща с доктор Константин Станишев, председател на Националния комитет на Съюза на македонските благотворителни братства, който информира французина за следните събития:
„В Сушица, един хълм между Скопие и Велес, Райна Недева, Мияна Танева, Виктория Андреева, Васа Митрева отказват да издадат къде са избягали мъжете им и са бити от сръбските стражари, а части от телата им са залети с газ и запалени. Миладина Тачева, 16-годишно момиче от село Добрево, е осъдена затова, че е пяла българска песен. Съблечена е гола и бита с камшик, след което е изнасилена от седем сръбски стражари. В Качаник Ефтим Атанасов, обвинен, че е укривал дейци на ВМРО, е бит и разпънат на кръст. В Ястремник Константин Дамянов, Иван Ангелов, Георги Стойчев, Илинка Иванчева, Мита Димитриева, Мирса Велинова са бити до смърт пред всички свои съселяни, след като са обвинени в помагачество на ВМРО. Това се случва в присъствието на злодея Жика Лазич, тогава началник на Обществената безопасност във Вардарска Бановина, след това заради „заслугите“ си той става министър на вътрешните работи на кралството.“
И завършва със следния скръбен, риторичен въпрос:
„Как би нарекла Вашата, френската общественост, подобни деяния, ако бяха извършени по време на немската окупация на Елзас и Лотарингия?“
Изнесените от д-р Станишев факти се потвърждават по време на обиколката на французина в Македония от очевидци. На територията на днешна Македония Пози обикаля и получава преки впечатления от управлението на Вардарска бановина, както е наречена тази част от Кралството на сърбите, хърватите и словенците. Напълно наясно с българския характер на населението в областта, сърбите изпращат най-жестоките свои администратори и полицаи. В областта е концентрирана значителна военна сила, изпратени са сръбски духовници. Военните гробища на българските войници са заличени и поругани, затворени са българските училища, надписите на български в църквите са заличени, прогонено е българското духовенство, унищожено е голямо по обем материално и културно богатство.
Българският език е забранен под страх от най-строго наказание. На българите не е разрешено да носят имената си – наложено им е да сложат сръбски окончания на фамилиите си.
Анри Пози описва и следната случка в Битоля. В центъра на града, той се разхожда, когато чува викове и писъци от близко училище. То се намира на сто метра от полицейски участък в града. Шест момчета са завързани на чиновете, а учителите им сърби ги ритат и бият с линията. Момчетата плачат от болка, а учителите крещят:
– Мръсен българин! Македонска свиня! Аз ще те науча сръбски!
При друг случай малко момиченце е обвинено, че говори с другарчето си на български и е бито, докато кръстът и краката му се покрият с рани. Родителите му са предупредени, че ако детето им отсъства от училище наказанието ще се повтори. Ето думите на бащата на това момиче към Пози:
„Господине, Вие видяхте как се отнасят с нашите деца. Това, което правят с децата, го правят с всички. Една македонка, която влиза в полицейското бюро или жандармерина, я посрещат като проститутка; един търговец – македонец, който дава на кредит на сръбски чиновник, не получава никога парите си и ако рекламира вземането си, той е предварително разорен; нашите селяни се огъват под тежестта на данъците и ако закъснеят с един ден в плащането им, те биват изхвърлени на улицата.“
Може би най-разтърсващата част от разказа на Пози е, че част от настанените в Македония сръбски полицаи и жандармеристи не са женени. Мнозина от българските мъже са се присъединили към ВМРО и жените им са сами. Сърбите просто си харесват останали сами българки, а при отговора им, че вече са омъжени, сръбски свещеници им обявяват, че вече са разведени. След това започват да ги бият, докато се съгласят да се омъжат за сърбите.
Няколко години след една такава случка, Анри Пози минава през едно такова село и вижда как българката, насила омъжена за сърбин, гледа сина си от този брак как играе на улицата. Тя е много нежна с момчето, въпреки обстоятелствата. Спътникът на французина го осведомява какво се е случило с тази жена. Той, с помощта на спътника си, и разказва за учудването си от тази нежност. Загледана право напред, сякаш без да го чува и вижда, загадъчно усмихната, гордата българка отговаря така:
– Кажете му, че аз искам моят син да ме обича толкова, че самата аз, жива или мъртва, в деня на нашето освобождение, да насоча там, където трябва, куршума на неговата пушка.
Всеки опит на българите да отстояват честта на личността си, на семействата си, почти винаги завършва с мъчения или смърт. В Скопие вуйчо спасил 17-годишната си племенница от ръцете на сръбски полицейски началник, изчезва безследно – хвърлен е във Вардар, след като е застрелян в корема. Приятелката на момичето, която помага на вуйчото, е измъчвана дни наред от сърбите. Българите в Македония са подложени на варварски режим, нямащ нищо общо с човешките ценности и морал. Те са превърнати в безправни хора, в жертви на сръбския произвол. Излишно е да се споменава, че за тези жестокости няма съдебни разследвания, съдени и осъдени. Човешкият живот в Македония под сръбска власт се живее по милостта на „православните“ сърби.
Сръбската власт среща мъжествен отпор от страна на ВМРО. Под ръководството на Тодор Александров и Иван (Ванчо) Михайлов организацията се превръща в защитник на българите в Македония.Чети се промъкват през телената ограда, извършват нападения и атентати, сражават се срещу многобройните сръбски потери. Атентатори извършват нападения и убиват мъчители на българския народ – достатъчно е да споменем Мара Бунева, която застрелва сръбския прокурор Велимир Прелич на Каменния мост в Скопие на 13 януари 1928 година, за атентата срещу Жика Лазич, прострелян от Иван Момчилов в кабинета на Лазич в Белград на 13 юли същата година. Мнозина от българските четници загиват в борбата. Заловените са измъчвани по най-жесток начин и убивани без съд и присъда.
„Войната се връща“ съдържа следните думи на един истински европеец:
„И аз заявявам, аз, французинът, който дълбоко обича Сърбия и който достатъчно го е доказал в течение на двадесет години – заявявам с чувството, че моята преценка изразява много по-малко, отколкото е в действителност, че хората, които представляват днес в Македония настоящите господари на Югославия, които са чиновници, съдии, свещеници или полицаи, петнят своята страна.“
И още:
„Материално и морално поробените са подтиснати, ограбвани, измъчвани извън всякаква представа. Никаква възможност за тях да потърсят правосъдие, никаква помощ, никакво покровителство за никого, каквото и да бъде социалното му положение, полът му, възрастта му. В Македония конфискуват, затварят, измъчват, убиват легално, систематично, спокойно, жестоко.“
„Войната се връща“ е издадена през 1934 година, в Европа излиза и под името „Black hand over Europe“. Заради книгата си Анри Пози е осъден на 20 години затвор от сръбски съд. Книгата е леден душ за всеки нормален човек, независимо от националността му. Кръвта в жилите леденее и косите настръхват, докато човек я чете. Поклон пред мъчениците на българщината в Македония.
Обществото на народите, западната преса и двойният стандарт: как жертвата е обвинявана като агресор
Обществото на народите, създадено, за да гарантира международна справедливост и защита на малцинствата, се превръща в инструмент за легитимиране на югославските престъпления. България многократно подава официални ноти, предоставя доказателства за убийства, изтезания, разрушени църкви и училища, но всеки път жалбите са отхвърляни като „преувеличени“ или „политически мотивирани“. Когато Югославия нахлува в Петричкия окръг през 1925 г. и убива мирни българи на българска територия, Обществото на народите – вместо да осъди агресора – принуждава България да оттегли войските си от собствената си земя и да изгради „демилитаризирана зона“, наказвайки именно жертвата. Този случай показва пълното извращение на международната система: Югославия убива, а България е санкционирана. Западната преса, силно повлияна от сръбското лоби (особено френското и британското), представя ВМРО като „терористична“ и „анархистка“, без да спомене причините за съпротивата или мащаба на българските страдания. Журналисти, които се осмеляват да покажат истината – като френския репортер Анри Пози, автор на „Войната се връща“, или италиански дипломати – са нападани, обвинявани в „пробългарска пропаганда“ или заплашвани, че ще им бъде забранено да влизат в Югославия. Някои западни издания публикуват разтърсващи описания на границата: телени стени, вълчи ями, бункери, картечници, убити деца и плачещи майки, но тези репортажи бързо се „заглушават“ от официални декларации. Великите сили избират да вярват на Белград, защото така е по-удобно геополитически. При това лицемерието достига крайност: когато Германия или Италия говорят за „потиснати германски или италиански малцинства“, Европа слуша, но когато България говори за избивани българи, Европа казва: „Няма ги, те са сърби“. Така се създава варварски двоен стандарт: едни народи имат право на самоопределение, други – не; едни са „герои“, други – „бандити“; едни заслужават свобода, други – да бъдат заличени. Това не е просто дипломатически провал, а морален позор за Европа, която се оказва готова да жертва истината и справедливостта, за да запази политически съюз. Така международното мълчание не е пасивен акт, а активно съучастие в геноцида над българите, което оставя незараснали рани до днес.
IX. Към 1941 г.: краят на търпението и началото на промяната
Влошаване на положението през 30-те години и кралската диктатура – последната вълна на терор
През 30-те години положението на българите в Югославия не само не се подобрява, а достига своята най-жестока фаза, особено след установяването на личния режим на крал Александър Караджорджевич на 6 януари 1929 г. („Шестоянурската диктатура“). Тази диктатура е крайното въплъщение на сръбския хегемонизъм: парламентът е разпуснат, конституцията отменена, политическите партии забранени, а държавата се превръща в едноличен инструмент за насилствено „обединение“, което на практика означава тотална сърбизация на всички етнически групи. Българите са обявени за „национално опасни“, а Вардарска Македония е преименувана на „Вардарска бановина“, целяща да прикрие всяка историческа връзка с българщината. Властите премахват последните остатъци от автономия на общините, налагат полицейски коменданти във всяко село и дават на жандармерията правото да арестува, изтезава и убива без съд. Разпоредени са масови претърсвания – къщите на българи се обискират по няколко пъти седмично, търсят се книги, снимки, писма, дори гробищни кръстове с български надписи. ВМРО е обявена за „вътрешен терористичен враг“, а всеки, заподозрян в симпатия, е подложен на зверски побои. Именно тогава се откриват концентрационните лагери (Ниш, Лепоглава, Марибор, Врана), където условията са нечовешки – глад, студ, бой, изнасилвания, убийства. Сръбските колонисти получават още повече земя, а българските семейства са масово изселвани към вътрешността на кралството, за да се разкъсат връзките с родните им места. В някои райони се въвеждат „зони на мълчание“, където говоренето на български език е строго забранено под заплаха от затвор. Особено тежка е съдбата на децата: в училищата учителите им забраняват да казват, че са българи, и ги принуждават да се наричат „южни сърби“ или „македонци, които винаги са били сърби“. Много от тях, които отказват, са публично унижавани, бити или изключвани. През 1934 г., след убийството на Александър в Марсилия, терорът не спира – напротив, новият регент Павле и премиерът Стоядинович продължават политиката на насилие. В края на 30-те години Белград официално забранява използването на термина „българин“ във всякакъв публичен контекст, а в административните документи етническата принадлежност „българин“ е заменена с „сърбин“ или „македонец“. Това е най-високата точка на геноцида: едновременно физическо, културно и духовно унищожение, при което българите са принудени да живеят в постоянен страх, без права, без защита, без глас. Но това системно насилие не пречупва народа – то натрупва взривоопасно напрежение, което в навечерието на 1941 г. достига точка на кипене.
Югославия пред разпад: вътрешни противоречия, външен натиск и неизбежната промяна
Към края на 30-те години Кралство Югославия вече не е монолитната „южнославянска държава“, за каквато я представят западните дипломати; тя е разядена отвътре от етническо напрежение, икономическа криза и политическа нестабилност. Сръбският хегемонизъм поражда дълбока омраза не само сред българите, но и сред хървати, словенци, бошняци, албанци, германци в Банат, унгарци във Войводина и дори сред самите македонци, които вече виждат, че югославска „братска любов“ означава сръбско господство. Хърватският въпрос избухва с пълна сила: Хърватската селска партия на Степан Радиќ, а по-късно и движението на Анте Павелич (усташите), открито се противопоставят на Белград. През 1934 г. крал Александър е убит в Марсилия от атентатор, действал в сътрудничество между усташите и ВМРО – символ, че народите под сръбско господство са готови на крайни действия. След смъртта му държавата влиза в период на криза, управлявана от регенти, които се опитват да балансират между хърватски искания, сръбски амбиции и външнополитически натиск. През 1939 г. е създадена Хърватска бановина – автономна област с широки права, което доказва, че Югославия признава силата на хърватското движение. Но за българите няма нито автономия, нито компромис – те остават най-потиснатото население, защото Белград се страхува, че всяко признаване на техни права ще доведе до искане за обединение с България. Външнополитически Германия и Италия засилват влиянието си на Балканите, а Англия и Франция отслабват. През 1940 г. България се присъединява към Тристранния пакт и получава подкрепа за националните си искания. Югославия е притисната да направи същото и подписва пакта на 25 март 1941 г., но това предизвиква преврат в Белград, подкрепен от Великобритания. Германия реагира светкавично – на 6 април 1941 г. започва разгромът на Югославия, която се разпада само за 11 дни. В този момент българското население вижда шанс за освобождение: югославските войски отстъпват панически, местните българи свалят сръбските табели, отварят затворите, посрещат българските войски с хляб и сол. Териториите, насилствено откъснати през 1913 и 1919 г., се връщат под българско управление. Не защото България „ги окупира“, а защото народът ги прие обратно. 1941 г. бележи края на най-мрачния период на издевателства – но белезите от 23 години насилие, унижения и геноцид остават завинаги в паметта на българите. И тази памет крещи, че свободата не им е подарена – те са я изстрадали и заслужили.
X. Освобождаването на Македония през 1941 г. с навлизането на българската армия
Разпадът на югославската власт и въстанието на българите в Македония
През пролетта на 1941 г. Югославия навлиза в най-дълбоката си политическа и военна криза, когато външният натиск от Германия и вътрешните етнически конфликти разрушават изкуствената конструкция на държавата, създадена след 1918 г. Подписването на Тристранния пакт на 25 март 1941 г. от правителството в Белград провокира проанглийски преврат, който само задълбочава хаоса, тъй като новата власт няма нито силата, нито единството да контролира страната. Сърбите са разделени между лагери, хърватите открито подготвят автономия, а македонските българи виждат в избухващата война възможност за освобождение след 23 години геноцид и унижения. Когато германските войски започват операцията на 6 април 1941 г., югославската армия рухва за дни – не поради военна слабост, а поради липса на воля да се защитава държава, основана на насилие над собствените ѝ народи. В Македония сръбската администрация панически бяга, жандармерийските участъци са изоставени, архиви са изгорени, документи – унищожени, за да се заличат доказателствата за престъпленията. Но най-важното е, че българското население не чака пасивно: в много села и градове македонските българи сами организират въстаническо движение – разоръжават сръбските гарнизони, свалят сръбските знамена, разрушават телените огради по границата, издигат български трибагреници. Местни комитети поемат властта, отварят училища и църкви, връщат старите български имена на улици и институции. В Битоля, Щип, Велес, Прилеп, Охрид жителите посрещат новината за приближаването на българската армия с камбанен звън и масови шествия. Навсякъде хората скандират „Да живее България!“, „Дојдете, браќа!“, „Чекавме ве 23 години!“. Дори стари революционери от времето на ВМРО излизат от нелегалност и открито поемат ръководството на местното управление. В много села хората доброволно охраняват пътищата, за да предотвратят евентуално връщане на сръбски части. Това не е хаос, а организирано народно действие – ясно доказателство, че македонските българи не искат нито сръбска власт, нито „югославска идентичност“, а жадуват за връщане към майката-родина. Преди дори първата българска част да прекрачи границата, духовното освобождение вече е започнало – народът сам отхвърля веригите. Това показва една велика истина: 1941 г. не е началото на освобождението, а неговият завършек – началото е в непреклонната воля на българите да останат българи въпреки 23 години терор.
Влизането на българската армия като освободител и възстановяването на българския живот
Навлизането на българската армия в Македония през април 1941 г. представлява един от най-великия моменти на националното възкресение, когато след десетилетия мъка и потисничество българите най-сетне посрещат своите освободители не със страх, а с възторг, сълзи и безпрецедентна народна радост. За разлика от сръбската окупация през 1913 и 1918 г., когато войските идват със заповед да асимилират, конфискуват и унищожават, българските войници влизат с ясно съзнание, че стъпват на своя земя, при свой народ, който ги чака. Хронистите описват как в Прилеп, Битоля, Щип, Велес, Охрид и десетки села хиляди хора излизат по улиците, постилат цветя и килими, окичват войниците с венци, целуват ръцете им и ги прегръщат, докато камбаните бият без прекъсване. Свещениците излизат с икони, децата носят хляб и сол, жените плачат от радост. Българските знамена, криени 23 години в сандъци и под покриви, отново се издигат по площади и обществени сгради. Българският език отново звучи свободно – по улиците, в училищата, в църквите. Местните хора сами възстановяват българските училища, връщат уволнени учители, изхвърлят сръбските учебници и изваждат запазените екзархийски книги. Българската екзархия е възстановена, свещеници се завръщат, отслужват литургии на български, а хората коленичат и благодарят. Администрацията е реорганизирана, сръбските чиновници са премахнати, кметовете отново са местни българи. Имената на улици, градове и институции се връщат към българската форма: Скопље става Скопие, Велес не е „Титова“, а отново български град. Възстановяват се читалища, културни дружества, театри, библиотеки, създават се български вестници. Налага се българска валута, отварят се български банки, икономическото облекчение е незабавно – данъците са намалени, конфискуваните имоти се връщат, а принудителният труд е отменен. За първи път от 1913 г. македонските българи могат спокойно да казват „Аз съм българин“ без страх от побой или затвор. Това не е окупация, а възвръщане на историческа справедливост и национално единение. Фактът, че не се водят битки между българската армия и местното население, а че народът посреща армията като братя, е най-силното доказателство: българите не са „освободени“ отвън, те сами духовно са се освободили и просто са отворили вратата на своите войници. Така 1941 г. не е просто военен акт, а национално възкресение – дълго чаканата зора след най-дългата нощ на геноцид, който Европа предпочете да не види.
Издевателствата над българите в Югославия в периода 1918–1941 г. не са обикновена страница от миналото, която може да бъде подмината с мълчание или сведена до „регионален спор“. Те представляват един от най-системните, продължителни и целенасочени опити за унищожаване на българска общност в цялата история – геноцид, извършен не само чрез физическо насилие, но и чрез културна, духовна, икономическа и психологическа агресия. Югославската държава използва всички инструменти на модерната власт – закони, администрация, образование, църква, армия, полиция, пропаганда – за да заличи самото понятие „българин“ от земи, които векове наред са били естествена част от българското историческо и културно пространство. Този терор няма „неволни грешки“, няма „ексцесии на местно ниво“ – той е планиран в Белград, приет от парламента, изпълняван от армията и оправдаван от международната дипломация. Затова не може да се омаловажава: това е държавно организиран геноцид, потвърден от свидетелства, извори и самите факти на историята.
Унищожаването на българската идентичност не се изчерпва с убийства. То се проявява в затваряне на училища, забрана на българския език, унищожаване на книги, смяна на имена, поругаване на свещеници, разкопаване на гробове, разсичане на села, разделяне на семейства, прехвърляне на ниви и домове, унижаващи данъци, принудителен труд, лагерен режим и постоянен страх. Това е опит да се убие не само тялото, но и душата на народа. Най-страшното е, че Европа знае – и мълчи. Великите сили поставят геополитическите интереси над истината, над справедливостта и над човешкото достойнство, превръщайки се в морални съучастници на сръбския терор. Това мълчание тежи върху съвестта на целия континент и показва, че „международното право“ често е право на силния.
И все пак българите издържат. Не се отказват от езика си, не забравят вярата си, не предават паметта на дедите си. Дори когато всичко им е отнето, те пазят най-важното – съзнанието, че са българи. Това съзнание ражда съпротивата – ВМРО, която не е „банда“, а последната крепост на народната чест. Чрез кръв и саможертва българите доказват, че народ, който откаже да се предаде духовно, не може да бъде унищожен. Затова 1941 г. не е просто военен момент – тя е историческо възмездие, възстановяване на справедливостта и национално възкресение. Българската армия не „окупира“ Македония – тя се върна у дома и беше посрещната като освободител от народ, който никога не е преставал да бъде български.
Днес нашият дълг е да помним. Да не позволим историята да бъде изопачена, българите да бъдат представяни като „агресори“, а жертвите – като „сепаратисти“. Да разобличим лъжата, че „няма българи в Македония“ – тази лъжа е била оръжие на геноцида. Паметта не е акт на носталгия, а акт на справедливост. Защото народ, който забрави своите мъченици, заслужава да бъде поробен отново. Паметта за 1918–1941 г. ни учи на три велики истини: че свободата не се подарява, а се изстрадва; че националното единство не е абстракция, а въпрос на живот и смърт; и че истината, дори потъпквана десетилетия, винаги изплува. Тази история не е само минало – тя е предупреждение и за днес. Защото онзи, който нарича истината „говор на омразата“, всъщност иска да узакони лъжата. Наш дълг е да не мълчим. Да казваме ясно: над българите в Югославия бе извършен геноцид. И въпреки това българщината оцеля. Това не е трагедия. Това е величие.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
