ЛЕАНДЪР ФРАНСОА РЬОНЕ ЛЬО ГЕ

Когато наричаме Стара Загора „градът на правите улици“, рядко се замисляме каква трагедия стои зад този градоустройствен ред. След опожаряването ѝ от османските войски по време на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.), градът е бил изцяло преустроен по нов план. Тази съдба можеше да сполети и София. Днес трудно си даваме сметка, че столицата на България е била само на крачка от пълно унищожение, точно преди да бъде освободена.

В края на 1877 година, когато руските войски на генерал Йосиф Владимирович Гурко се приближават към София, османските управници осъзнават, че властта им върху града е към своя край. Изправени пред неизбежното отстъпление, те решават да унищожат стратегическите запаси и да оставят след себе си пепелище – както военен, така и психологически удар по настъпващата руска армия и по българското население. Планът е София да бъде подпалена и превърната в руини, подобно на много други балкански градове.

Но този зловещ замисъл е осуетен не от армия, нито от въоръжена съпротива, а от смелостта и моралната решителност на няколко дипломати – чужденци, които нямат задължение да защитават местното население, но го правят, движени от човещина и чувство за справедливост. Сред тях най-запомнен остава Леандър Франсоа Рьоне Льо Ге – френският вицеконсул в София.

I. Историческият контекст: Османската империя, българският народ и Руско-турската война

През XIX век България е под османска власт вече близо пет века. Националното Възраждане, започнало през XVIII век, кулминира в борбата за църковна независимост, културно пробуждане и политическа еманципация. Априлското въстание от 1876 г. е потушено с жестокост, а кланетата предизвикват възмущение в Европа. Велики сили като Русия, Франция, Великобритания и Австро-Унгария внимателно следят ситуацията.

Руско-турската война от 1877–1878 г. е преломен момент. След успешното преминаване на Дунав и битките при Плевен, руските войски настъпват на юг. Генерал Йосиф Гурко преминава през Стара планина и приближава София в края на декември 1877 г. Паниката сред османската администрация в града нараства. За да не падне в ръцете на врага като функциониращ административен и военен център, се взема решение София да бъде унищожена.

II. Опасността за София: планът за опожаряване

В края на декември 1877 г. София е важен стратегически пункт: разположени са складове с оръжие, боеприпаси и провизии, които не трябва да попаднат в ръцете на настъпващата руска армия. Османският военачалник Осман паша – същият, който няколко месеца по-рано защитава Плевен – уведомява чуждестранните консули в града за намерението си да го опожари. Формално това уведомяване има за цел да им даде време да напуснат, за да избегнат дипломатически скандал, ако западни представители загинат.

Много чуждестранни представители биха се подчинили и биха напуснали града, за да се спасят. Но трима дипломати отказват да се оттеглят – френският вицеконсул Леандър Франсоа Рьоне Льо Ге, италианският консул Виторио Позитано и австроунгарският консул Йозеф Валхард. Тяхното присъствие и откритата им съпротива поставят Осман паша в деликатна ситуация: унищожаването на град, в който остават дипломати на велики сили, би могло да доведе до сериозен международен скандал.

III. Леандър Франсоа Рьоне Льо Ге – биография и път до София

Леандър Франсоа Рьоне Льо Ге е роден на 11 септември 1833 г. в селцето Кюйе (Cuille) в северозападна Франция, в семейството на провинциален нотариус. Получава юридическо образование, но вместо да поеме по стъпките на баща си, избира дипломатическата служба. Още в началото на кариерата си проявява интерес към Изтока – културите, езиците и сложната политика на Османската империя.

Льо Ге е изключително образован и владее няколко езика, включително турски и персийски – рядко срещано качество за европейски дипломат от епохата. Кариерата му преминава през различни точки на арабския свят: служи в Александрия, после в Джида (на Червено море), както и в Тунис. Благодарение на езиковите си умения и дълбокото познаване на региона, той получава назначение в София – тогава още далеч от това да бъде европейска столица, но стратегически важен град в османските европейски владения.

IV. Дипломатът и приятелят на българите

От момента на пристигането си в София, Льо Ге проявява силен интерес към живота на местното население и не крие критичната си позиция към управлението на Османската империя. В своите „Дипломатически доклади от София (1875–1877)“, изпращани във френското посолство в Истанбул, той описва тежкото социално-икономическо положение на българите, трудностите в комуникацията и инфраструктурата, както и високите цени и несправедливите данъци.

Например той отбелязва, че през 1875 г. за пощенски услуги е похарчил 408,80 френски франка – почти 10% от годишните му разходи – при положение, че пощата между София и Истанбул е изключително бавна (само два пъти седмично), а между София и Русе – едва веднъж. Тези данни показват колко изолирани и пренебрегвани са били българските земи в рамките на империята.

Льо Ге не остава безучастен и към политическите борби на българите. По време на Априлското въстание (1876 г.) той използва дипломатическия си статус, за да защити преследвани бунтовници. С неговата намеса много хора успяват да избегнат смърт или тежки репресии.

V. Драматичните дни на декември 1877 г.

Когато Осман паша обявява намерението си да подпали града, Льо Ге и колегите му Позитано и Валхард категорично отказват да напуснат София. Това не е просто морален жест – отказът им поставя Осман паша в политическа клопка. Унищожаването на град, в който остават представители на Франция, Италия и Австро-Унгария, би могло да провокира дипломатическа криза и евентуални военни последици.

Рискът за тримата дипломати е реален. Макар да имат имунитет, статутът на консулите в Османската империя не е абсолютна защита. Доказателство за това са трагичните събития от 7 май 1876 г. в Солун, когато тълпа убива френския и германския консули. Льо Ге добре знае тази опасност, но решава да остане.

Присъствието и твърдата позиция на тримата дипломати дават резултат. Планът за опожаряване е отменен, а на 4 януари 1878 г. руските войски на генерал Гурко влизат в София, без да заварят град в руини.

VI. След Освобождението: Бургас и трайното наследство

След края на войната Льо Ге продължава дипломатическата си кариера. Прекарва известно време в Босна, а през 1878 г. се завръща в българските земи като вицеконсул на Франция в Бургас – тогава малък пристанищен град в Източна Румелия. Макар да остава там само година, той допринася за културното и административното „европеизиране“ на града.

Любопитно е, че Льо Ге не е имал никакви лични причини да защитава София. За него тя е просто поредна дестинация в дипломатическата му кариера. Спасителният му жест е продиктуван единствено от човечност и морална смелост.

Благодарните софиянци не забравят подвига на френския дипломат. Още през 1879 г. те кръщават на негово име централната улица „Леге“, която и до днес е част от сърцето на столицата. Макар името да е видоизменено (за да бъде по-лесно за произнасяне от местните), то пази спомена за човека, който спаси града от огнената гибел.

Делото на Льо Ге е пример за това как индивидуалната смелост може да промени съдбата на цял народ и град. Ако София бе унищожена през 1877 г., нейното превръщане в модерна столица щеше да се забави с десетилетия, а може би и да не се случи по същия начин. Унищожението на административния център щеше да означава загуба на културни и икономически ресурси и символичен удар върху зараждащата се българска държавност.

Льо Ге и колегите му показват, че дипломацията не е само студен баланс на интереси – тя може да бъде израз на човечност и морална отговорност.

Историята на Леандър Франсоа Рьоне Льо Ге е свидетелство за силата на личния избор и за това как понякога съдбата на цели градове се решава от смелостта на няколко души. София оцелява, за да се превърне в млада и бързо развиваща се столица, а името на Льо Ге остава вплетено в нейната памет – макар и често забравяно от съвременните поколения.

Днес, когато преминаваме по улица „Леге“ в центъра на София, рядко се замисляме, че тя носи името на човек, чиято решителност и човещина спасиха града ни от съдба, подобна на тази на Стара Загора. Историята му заслужава да бъде разказвана – не само като акт на признателност, но и като напомняне, че дори в най-мрачните времена доблестта и състраданието могат да победят разрушението.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК