МЛАДОТУРСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ (1908)

След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. положението на населението в Македония и Одринско не се успокоява, а напротив – кризата се задълбочава. Османската власт не успява да овладее нито нарастващите националноосвободителни движения на подвластните си народи, нито претенциите на съседните държави, които кроят планове за преразпределение на европейските владения на султана. Разоренията от въстанието, репресиите на властта и ожесточената борба между различните чети оставят след себе си изгорели села, обезлюдени райони и едно общество, в което недоволството расте и сред християни, и сред мюсюлмани. На този фон берлинската система, установена след 1878 г., все по-очевидно не успява да гарантира стабилност и справедливост в регион, където националните въжделения и великите държавни интереси се пресичат ежедневно.

От друга страна, влиянието на Великите сили върху Османската империя непрекъснато се засилва. Те използват всеки повод – реформени програми за Македония, мисии на генерални инспектори, финансов контрол – за да се намесват по-дълбоко във вътрешната политика на империята и да защитават собствените си интереси. Така „въпросът за Македония“ се превръща в ябълка на раздора не само между балканските държави и султанската власт, но и между самите велики държави. В този кипящ казан от национализми, реформаторски очаквания и външен натиск избухва Младотурската революция – Хуриетът – която обещава преустройство из основи на досегашния ред във Високата порта, възстановяване на конституцията и край на деспотичния режим на Абдул Хамид II, но в крайна сметка отваря пътя към нови конфликти и към Балканските войни.

I. Контекстът след Берлинския договор и Илинденско-Преображенското въстание

Разкъсването на българските земи и македонският въпрос

След Берлинския договор от 1878 г. България отново се появява на картата на Европа, но в силно орязани граници, а големи територии с преобладаващо българско население остават под властта на султана. В Македония и Одринско българинът живее в рамките на една империя, която формално обещава реформи, но на практика поддържа система на административен произвол, данъчен гнет и полицейски терор. Именно тук се заражда идеалът за национално обединение на българите – идеал, който не се изчерпва със Санстефанския мит, а постоянно се подхранва от ежедневните унижения, от земеделската мизерия и от чувството за несправедливост спрямо „оставените под робство“ сънародници. Демонстрации като тези в София след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание показват, че за българското общество съдбата на Македония не е абстрактна дипломатическа тема, а жив, болезнен въпрос, който прониква в политиката, пресата, литературата, дори в ежедневните разговори.

В тези условия въстанието от 1903 г. избухва като отчаян опит да се разкъса берлинската рамка със сила, да се привлече вниманието на Европа и да се принуди Портата да направи реални реформи. Потушаването му обаче разкрива не само военната мощ и жестокост на османската армия, но и дълбоката неспособност на режима да предложи каквото и да било политическо решение. Разорението, последвало въстанието, оставя след себе си вълна от бежанци, обеднели селяни и радикализирани млади хора, за които легалната политика изглежда безнадеждна. Така възниква почвата както за нови революционни движения в българската среда, така и за появата на вътрешна опозиция в самата Османска империя, която вижда спасение във връщането към конституцията от 1876 г. и в ограничаването на султанската самовластие.

Берлинският ред, великите сили и османската криза

Берлинският договор не решава националните въпроси на Балканите, а ги замразява в нестабилен баланс, който постоянно се разклаща. Великите сили – Русия, Австро-Унгария, Великобритания, Германия, Франция и Италия – се стремят да удържат Османската империя като необходим елемент в европейското равновесие, но едновременно с това се конкурират за влияние в нейните провинции. В Македония те тласкат Портата към половинчати реформи, всяка сила покровителства своя клиентела – българи, сърби, гърци, власи – и така националният въпрос се преплита с голямата геополитика. Султан Абдул Хамид II отговаря с още по-силно централизиране на властта, с обширна шпионска мрежа и с тактиката на „разделяй и владей“, но тази политика само увеличава напрежението и недоволството.

В този контекст реформата в Македония, подготвяна под натиска на Великите сили, се превръща в непосредствен повод за Младотурската революция. За значителна част от османския елит става ясно, че ако империята не се „модернизира“ и не предложи общ наднационален проект, тя рискува да бъде разкъсана отвън и отвътре. Младотурските офицери и интелектуалци виждат в конституционния режим единственото средство да се запази териториалната цялост на държавата, да се ограничат интервенциите на Великите сили и да се парализират националноосвободителните движения, включително българските. Така македонският въпрос става не просто регионален проблем, а катализатор за общо османско преустройство.

II. Империя на ръба: режимът на Абдул Хамид II

Абсолютизъм, шпионаж и страх във Високата порта

Султан Абдул Хамид II управлява Османската империя с методите на персонализираната автокрация – той концентрира ключовите решения в собствените си ръце, разчита на широка шпионска мрежа и потиска всякакви прояви на политически плурализъм. Конституцията от 1876 г., която обещава начало на конституционен живот, е суспендирана само две години по-късно, а парламентът е разпуснат. Оттогава насетне в империята царува атмосфера на страх и несигурност: опозиционните гласове са заглушени, пресата е цензурирана, университетите са наблюдавани, а армията е строго контролирана от хора, близки до двореца. Формално Абдул Хамид се представя като защитник на исляма и на мюсюлманската общност, но на практика неговият режим отчуждава и широки слоеве от самите мюсюлмани, особено в европейските провинции, където корупцията и злоупотребите на местната администрация придобиват масов характер.

В тази атмосфера на подозрение и репресии всяка идея за конституция, парламентарно представителство и граждански права се превръща в акт на бунт. Млади офицери, лекари, учители и студенти започват да образуват тайни кръжоци, които критикуват не само конкретни злоупотреби, но и самия принцип на султанския деспотизъм. Именно в армията, където модерното образование се съчетава с пряк опит от гнилите страни на системата, се ражда ядрото на младотурското движение. Постепенно се оформя убеждението, че без радикална промяна на режима – без конституция, без парламентаризъм и без ограничаване на шериатските и обичайните порядки – империята ще продължи да губи провинции, уважение и международен престиж.

Социални и икономически противоречия в Румелия и Македония

Османската империя в началото на XX в. страда не само от политическа, но и от дълбока социално-икономическа криза. В европейските й провинции – Румелия, Македония и Одринско – селското население живее в условия на тежка данъчна тежест, недостатъчна земя и постоянни реквизиции за армията. Чифлигарските отношения, които масово се запазват, поставят дребните селяни и безимотните в зависимост от едрите земевладелци и от държавния апарат. Българите, гърците, сърбите и другите християнски общности усещат върху себе си двойното бреме – на етнорелигиозната дискриминация и на икономическата експлоатация, докато и част от мюсюлманите, особено турците и албанците от провинцията, споделят недоволството от корупцията и беззаконието.

В градовете се оформя дребна и средна буржоазия – търговци, занаятчии, дребни индустриалци, адвокати, лекари – която започва да търси политическо представителство и по-стабилна правна рамка за стопанската си дейност. Така социалните противоречия се наслагват върху националните и религиозните. В Македония това се проявява особено ярко: тук действат български, гръцки и сръбски чети, всяка от които претендира да защитава „своето население“, докато османската власт маневрира между тях, за да отслаби всички. Последицата е широко разпространено усещане за хаос, несигурност и липса на перспектива, което подхранва както националноосвободителните движения, така и симпатиите към всяка сила, която обещава „законност и ред“ – било то ВМОРО, било то младотурците.

III. Раждането на младотурското движение и Комитета за единство и прогрес

От офицерските кръжоци до организиран заговор

Младотурското движение възниква първоначално като разпръсната мрежа от тайни кръжоци в армията и интелигенцията. Генералният инспектор на Македония Хюсеин Хилми паша, назначен под натиска на Великите сили, играе особено важна роля – неговото присъствие концентрира вниманието върху Македония като лаборатория на реформите и същевременно създава условия офицери с модерно образование да се събират, да обсъждат, да критикуват. Именно тук се открояват Ниази бей и Енвер бей – офицери, които комбинират военен опит с политическа решимост и постепенно се превръщат в символи на младотурския заговор. От изолирани дискусионни кръгове движението преминава към създаване на по-стройна организация, която да координира действията на гарнизоните и да подготви бъдещия преврат.

Ключов център на тази организация става Комитетът за единство и прогрес (КЕП), чийто създател е реформаторът Ахмед Риза бей. Той в началото действа от емиграция, но постепенно неговите идеи за конституционна монархия, централизирана държава и „османизъм“ – т.е. наднационална общоимперска идентичност – проникват сред младите офицери. В Македония местните ръководители на гарнизоните, свързани с КЕП, започват да изграждат нелегални структури, да печелят симпатизанти и да подготвят координирано действие. Така, когато през лятото на 1908 г. се появява опасността Великите сили да наложат нова реформена програма за Македония, младотурците решават, че моментът за действие е настъпил: или империята ще се „реформира отвътре“ чрез конституция, или ще бъде разкъсана отвън.

Идеологията на Хуриета и конституционният проект

Идеите на младотурците се оформят като своеобразен синтез между европейския либерализъм и османския централизъм. Те проповядват „свобода“ (хуриет), „равенство“ и „братство на народите“, настояват за възстановяване на конституцията от 1876 г., за връщане на парламента и за гарантиране на граждански права „без разлика на вера и народност“. В писмото-отговор до Битолския окръжен комитет на ВМОРО те ясно формулират целите си: „…без разлика на вера и народност, да отстоим гражданските си права, да възстановим конституционното правителство, да възвърнем народното представителство (парламентът) и като седнем всички съотечественици в този парламент на едно място един до друг, без разлика на народност и религия, с взаимни сили да отмахнем настоящия деспотически и незаконен режим…“. Тази реторика създава впечатление за радикално скъсване с стария режим и буди надежди сред потиснатите национални общности.

Но зад универсалния език на правата и равенството се крие и друга линия – стремежът на младотурците да изградят силна, централизирана държава, в която всички „османски граждани“ да бъдат подчинени на единен политически център. Идеята за федерализация или за широка автономия на провинциите не намира място в техните стратегически виждания. За тях конституцията е средство да се модернизира империята и да се укрепи нейната цялост, а не да се отвори път към национални отделяния. Тази двойнственост – между обещанието за равни права и отказа от реално териториално самоуправление – посява семената на бъдещи разочарования, особено сред българите в Македония и Одринско.

IV. Юлската революция 1908 г. и възстановяването на конституцията

Въстанието в Македония и маршът на гарнизоните

Началото на революцията се поставя на 3 юли 1908 г., когато Ниази бей излиза с част от своя отряд в планината край Ресен и фактически вдига знамето на бунта. Скоро към него се присъединяват и други офицери, а частите на гарнизоните в Битоля, Солун, Серес и други градове започват да се откъсват от подчинение на двореца и да заявяват вярност към конституцията. Бунтът бързо се разпространява в румелийската област и правителството се оказва неспособно да организира ефективно въоръжено противодействие. Армията, на която Абдул Хамид се опира като на последна опора, се оказва проядена от младотурски кадри и подготвени заговорници.

Под заплахата от гражданска война, от външна интервенция и от окончателен разпад на империята султанът капитулира. Той приема исканията на бунтовниците, съгласява се да възстанови конституцията от 1876 г. и да свика отново парламента. В цялата империя избухват възторжени демонстрации, народи, които вчера са воювали помежду си, шестват заедно под знамената на „свободата“ и „равенството“. В Македония четите на ВМОРО и други национални организации излизат от нелегалност, оръжието временно замлъква, а по улиците на градовете се развяват знамена с лозунги на турски, български, гръцки, еврейски, албански. В този момент изглежда, че един нов, конституционен Османски свят е възможен.

Първите месеци на свободата и ентусиазма

Първите месеци след Хуриета са белязани от необичаен политически ентусиазъм. Навсякъде се организират митинги, клубове, събрания; създават се десетки вестници и списания, които свободно обсъждат бъдещето на империята. Националните общности – включително българите в Македония и Одринско – приемат обещанията за законност и равенство като сигнал, че нов режим е на път да сложи край на старите злоупотреби. ВМОРО излиза от нелегалност, а от нейни крила постепенно се формират политически партии, които започват да действат в рамките на новия конституционен живот. Надеждата е, че чрез парламента и чрез легалната борба националните и социалните искания могат да бъдат поставени по нов начин, без да се стига до въоръжено противопоставяне.

Въпреки това под повърхността на ентусиазма остават ред нерешени въпроси. Държавният апарат, полицията и администрацията до голяма степен остават същите хора, които вчера са служили на деспотичния режим. Младотурските лидери, макар и заграбили властта, нямат ясна и подробна програма за социални и национални реформи. В отношенията си с националните движения те лавират между тактики на сътрудничество и натиск, опитвайки се да ги интегрират в рамките на един „османски“ политически живот, без да приемат техните искания за автономия или федерализация. Така още в първата година след революцията става ясно, че конституцията е само първата, но не и достатъчна стъпка към дълбокото преустройство, което мнозина очакват.

V. Контрареволюцията от април 1909 г. и окончателното налагане на младотурците

Бунтът на истанбулския гарнизон и ислямистката реакция

На 13 април 1909 г. в Истанбул избухва нов бунт – този път от части на столичния гарнизон и религиозни среди, недоволни от „безбожния“ конституционен режим. Войници и духовници настояват за връщане на шериата, за възстановяване на старите ислямски порядки и за изгонване на младотурските ръководители от империята. Султанът, който търси възможност да си върне поне част от предишната власт, незабавно приема техните искания и се опитва да използва бунта като средство за контрапреврат срещу КЕП. Така в рамките на една година империята се оказва изправена пред нова политическа криза, в която конституционният режим е поставен под въпрос.

Събитията в Истанбул показват, че младотурският проект за модерна, конституционна държава среща силна съпротива не само сред старите бюрократични кръгове, но и сред консервативни религиозни слоеве, за които равенството между мюсюлмани и немюсюлмани, секуларизацията на правото и ограничаването на шериата изглеждат като предателство към исляма. Младотурците разбират, че ако оставят събитията да се развиват, революцията им може да бъде задушена от същите сили, които преди това са поддържали Абдул Хамид. Отговорът им е решителен и безкомпромисен – мобилизират армейските корпуси в Солун и Одрин и тръгват на поход към столицата.

Походът от Солун и Одрин, свалянето на Абдул Хамид II

Армията от Македония – включително корпуса от Солун и Одрин – се превръща в гръбнака на контраофанзивата срещу ислямисткия бунт. Заедно с редовните части към Истанбул потеглят и паравоенни формирования, сред които и чети на ВМОРО. Под предводителството на Яне Сандански, Христо Чернопеев и Тодор Паница около 1200 четници се включват в похода, който има за цел да защити конституцията и да предотврати връщането към стария деспотичен режим. Това участие показва колко силна е надеждата, че младотурците ще останат верни на обещанията за равни права и автономия в рамките на империята.

Когато революционната армия се приближава към Истанбул, на страната на контрареволюционерите преминават и части от османския военен флот, които блокират столицата по вода. Въпреки това на 26 април 1909 г. младотурските сили успяват да овладеят напълно града и да поставят столицата под свой контрол. Опитът за контрапреврат окончателно е осуетен, а на следващия ден Абдул Хамид II е детрониран. На трона се възкачва Мехмед V, който има значително по-ограничени правомощия. Така Младотурската революция завършва своя „втори акт“ – тя не само възстановява конституцията, но и физически отстранява символа на предишния деспотичен режим. В същото време обаче именно след 1909 г. става ясно, че младотурските лидери нямат нито ясна, нито последователна програма за управление, а склонността им към насилие и централизация постепенно отблъсква съюзниците им, включително българското революционно движение.

VI. ВМОРО и младотурците: съюзници по принуда

Опити за диалог и идеята за конституционен плурализъм

След Илинденско-Преображенското въстание Вътрешната македоно-одринска революционна организация преживява тежка криза. Централното ръководство е разстроено, връзките между различните окръзи са нарушени, а смъртта на Дамян Груев през 1906 г. оставя движение без една от ключовите му фигури. В навечерието на Хуриета в мемоарните свидетелства се усеща хаос, липса на координация, дори непълно доверие между отделните войводи. В този сложен момент появата на младотурците поставя пред ВМОРО труден въпрос: да продължи ли въоръжената борба срещу османската власт или да потърси форма на сътрудничество с новия режим, който обещава конституционни свободи и равни права.

Въпреки първоначалното недоверие се стига до размяна на писма между младотурските ръководители и най-влиятелния Битолски революционен окръг. В тези писма младотурците обещават гаранции за граждански права, равенство между народите и участие на всички общности в парламента. Тези обещания намаляват напрежението, породено от неуредените отношения между двете организации, и подтикват част от ръководителите на ВМОРО да приемат временно излизане от нелегалност и участие в легалния политически живот. Появява се надеждата, че конституционният режим може да превърне Македония и Одринско в пространство, където българите ще отстояват правата си чрез партии, избори и парламентарни дебати, а не чрез оръжие и чети.

Новата политическа сцена и легализацията на българското движение

Новата обстановка след 1908 г. не предполага продължаване на обичайната линия на въоръжено противодействие, затова ВМОРО се легализира и от основните й крила се формират две политически партии – Съюз на българските конституционни клубове (СБКК) и Народна федеративна партия (българска секция) (НФП). Така движението се разделя на консервативно-национално крило и на по-ляво, федералистко крило, които започват да търсят различни пътища за защита на българските интереси в рамките на новия конституционен ред. Местният вестник „Работническа искра“ характеризира НФП (българска секция) като представителка на дребната буржоазия, а СБКК – на едрата буржоазия, подчертавайки националистическия им характер и седалищата им в Солун.

Легализацията на българското движение води до участие на български депутати в османския парламент – Тодор Павлов, Панчо Дорев, Димитър Влахов и Христо Далчев. На теория това участие трябва да даде на българите инструмент за влияние върху законодателството и върху реформите в Македония и Одринско. На практика обаче младотурското мнозинство и централистичната логика на КЕП ограничават силно възможностите на тези депутати да прокарват автономистки или федералистки идеи. Въпреки това самият факт, че български представители говорят от трибуната на османския парламент, е показателен за дълбоките промени, които революцията временно носи в политическия ландшафт на империята.

VII. Българските партии в Османската империя: СБКК и НФП (българска секция)

Съюзът на българските конституционни клубове и консервативната линия

Съюзът на българските конституционни клубове се появява през септември 1908 г. като политически израз на консервативната десница във ВМОРО. Неговите ръководители – Тома Карайовов, Владимир Руменов и Тодор Лазаров – издигат програмата за областно самоуправление на Македония и Одринско в рамките на империята, като едновременно с това подчертават нуждата от гражданско и политическо възпитание на българския народ „в духа на конституционните свободи“. В устава ясно се посочва: „Българският конституционен клуб има за цел: а) да даде гражданско и политическо възпитание на българския народ в духа на конституционните свободи – областно самоуправление на Македония и Одринско; б) да пази и развива българската народна култура.“ Това означава, че СБКК се стреми да съчетае конституционния легализъм с твърдо отстояване на българската национална идентичност.

Организационно СБКК изгражда мрежа от клубове в Солун, Велес, Щип, Куманово, Кратово, Крива паланка, Истанбул и други градове, където българското население е значително. В тези клубове се провеждат събрания, политически беседи, агитация за участие в избори, а също и културно-просветна дейност. Съюзът се опитва да играе ролята на легален представител на българската общност пред османските власти, да формулира умерени искания, които да бъдат приемливи за младотурския режим, и така да предотврати нови кървави конфликти. Съществуването на СБКК обаче е кратко – до ноември 1909 г. – защото младотурците постепенно преминават към политика на ограничаване на организации с етнически характер и отново се обръщат към инструмента на репресията.

Народна федеративна партия и левият реформаторски проект

Народна федеративна партия (българска секция), създадена през август 1908 г., е политическият израз на реформаторската левица в рамките на ВМОРО. Нейни водещи фигури са Яне Сандански, Христо Чернопеев и Димитър Влахов – хора с богат революционен опит, които обаче започват да търсят нов път за решаване на македонския въпрос чрез федералистки и социални идеи. Организацията се обявява за защита на интересите на „подавляващото болшинство“ от българското население – лишените от държавни грижи собственици, безимотните и малоимотните чифлигари, дребните стопани, занаятчиите и търговците. В правилника се определя, че член може да бъде „всеки българин, отомански гражданин, навършил 20 години“, което показва стремеж към масовост и към изграждане на широка социална база.

НФП (българска секция) застъпва идеята за бъдеща Балканска федерация, която да замени разпадащата се Османска империя и да осигури равни права на всички народности. Тази идея е последователно прокарвана в документи и речи, включително в „Манифест към всички народности в империята“, който Яне Сандански прочита като израз на готовността да се съдейства на младотурците за подобряване на материалното и политическото положение в Македония. Политическото „късогледство“ на този проект се състои в това, че не се създават паралелни федеративни крила на другите балкански народи; така националният елемент остава водещ, а общобалканската рамка остава по-скоро визия, отколкото реално политическо движение. В резултат на това, а и поради нарастващия централизъм на младотурците, НФП постепенно губи влияние и съществува само до 1910 г., без да успее да превърне федералистката идея в стабилна политическа алтернатива.

VIII. Провалени надежди, национализиране на режима и път към война

Централизация, преселническа политика и новият терор

Само няколко години след Хуриета става ясно, че младотурците все по-решително се отдалечават от първоначалните си реформаторски лозунги. С прилагането на член № 4 от Закона за сдруженията, забраняващ организации с етнически характер, са закрити СБКК и НФП (българска секция), а в Битолския вилает е проведена мащабна обезоръжителна акция. Под прикритието на „законност“ и „ред“ младотурският режим фактически възстановява практиката на насилствени кампании срещу християнското население. Провежда се и широкомащабна преселническа акция, чиято цел е да се промени етническият баланс и да се намали влиянието на християните в ключови райони на Македония и Одринско.

Множество български дейци падат жертва на новия терор, а доверието към младотурците рязко спада. Вътрешната организация възстановява нелегалната си мрежа и подновява въоръжената борба. Авторитетът на левицата, заложила на сътрудничество и федералистки проект, е силно подронен, докато консервативното крило, настоявало за по-твърда национална линия, печели популярност. В същото време младотурците все по-ясно артикулират собствен национализъм: те виждат бъдещето на империята като силна, централизирана турска държава, в която другите народи трябва да се „османизират“ и да се откажат от своите автономистки стремежи. Разминаването между очакванията на българите и политиката на режима се превръща в пропаст, която вече не може да бъде преодоляна с лозунги за „равенство“ и „братство“.

Младотурската революция в дългосрочна перспектива

В по-широк план Младотурската революция се проваля да постигне своите дългосрочни цели. Тя успява да свали Абдул Хамид II, да възстанови конституцията и да отвори кратък период на политически плурализъм, но не успява да изработи устойчив модел за съвместно съществуване на многобройните народи в империята. Липсата на последователна програма, вътрешните борби в КЕП, колебанията между либерални и авторитарни практики и нарастващият турски национализъм подкопават доверието както на мюсюлманите, така и на християните. В Македония и Одринско това се проявява в подновяването на въоръжените действия, в нарастващото напрежение между различните национални организации и в усещането, че конституционният експеримент е изчерпал потенциала си.

Въпросът за бъдещето на Македония и Одринско остава отворен. Съвременниците на Балканските войни се надяват, че именно те ще бъдат последният епизод в сагата по неговото решаване, но политическите амбиции на нито един балкански народ не са удовлетворени напълно дори след тридесет години борби. От тази гледна точка Младотурската революция изглежда като пропусната възможност – момент, в който е можело да се изгради по-справедлив и федеративен ред, но в който надделяват централизацията, национализмът и логиката на силата. За българите в Македония и Одринско тя остава епизод, в който надеждите за „свобода в рамките на империята“ се сблъскват с реалността на нови преселвания, репресии и неизбежно приближаващата война.

Младотурската революция се заражда в условията на дълбока политическа, социална и национална криза в Османската империя. Тя обещава да възстанови конституцията, да осигури равни права „без разлика на вера и народност“ и да спаси държавата от разпад чрез модернизация и централизирани реформи. В първите месеци след Хуриета изглежда, че този проект има шанс: национални движения като ВМОРО излизат от нелегалност, създават се български политически партии – СБКК и НФП (българска секция), български депутати влизат в парламента, а чети на Яне Сандански и Христо Чернопеев тръгват на поход в защита на конституцията срещу ислямистката контрареволюция. В този кратък исторически миг българи и младотурци изглеждат като съюзници в борбата за нов, по-справедлив ред.

Но в дългосрочен план революцията не оправдава очакванията. Младотурците нямат ясна програма за решаване на националните въпроси и за социална реформа, а техният проект за силна, централизирана държава неизбежно влиза в конфликт с автономистките и федералистки стремежи на подчинените народи. Политиката на забрана на етнически организации, преселническите акции срещу християните, обезоръжаването в Битолския вилает и възстановяването на репресиите превръщат хуриетския ентусиазъм в горчиво разочарование. Така Младотурската революция остава в историята като двуостро явление: от една страна – начало на конституционен живот и срив на стария деспотичен режим; от друга – пропуснат шанс за мирно преустройство на Балканите и предверие към Балканските войни, в които въпросът за Македония и Одринско се решава не в залите на парламента, а на бойните полета.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК