Чавдар войвода е роден в село Лакавица по долината на река Крива Лакавица, днес Северна Македония. В края на XVI век застава начело с дружина от 300 души, които действат из Македония и Шоплука. Предполага се, че Чавдар войвода взима участие в нападението над София през февруари 1595 година.
В османски документ от 1638 година се говори за хайдутин Константин, наречен Чавдар, от село Сопотница. Според решение на Битолския шериатски съд от 25 април 1638 година е осъден на смърт и обезглавен. Всичко това става след предателство.
Чавдар войвода е възпят в стихотворението „Хайдути“ на Христо Ботев. Полуостров Чавдар на Земя Греъм в Антарктика е наименуван на Чавдар войвода.
ХАЙДУТИ
Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна – запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи –
за Чавдар страшен хайдутин,
за Чавдар вехта войвода –
синът на Петка Страшника!
Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки:
юнаци по планините,
и мъже в хладни механи
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българка майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
Ах, че мен, дядо, додея
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея,
за тегло, дядо, сюрмашко,
и за свойте си кахъри,
кахъри черни ядове!
Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
ала засвири – не бой се, –
аз нося сърце юнашко,
глас имам меден загорски,
та `ко ме никой не чуе,
песента ще се пронесе
по гори и по долища –
горите ще я поемат,
долища ще я повторят
и тъгата ми ще мине,
тъгата, дядо, от сърце!
Пък който иска, та тегли –
тежко му нима ще кажа?
Юнакът тегло не търпи –
ала съм думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти –
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава, –
пък ще си викна песента!
Кой не знай Чавдар войвода,
кой не е слушал за него?
Чорбаджия ли изедник,
или турските сердари?
Овчар ли по планината,
или пък клети сюрмаси!
Водил бе Чавдар дружина
тъкмо до двайсет години
и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!
Затуй му пее песента
на Странджа баир гората,
на Ирин-Пирин тревата;
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско,
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав –
по румелийски полета…
Един бе Чавдар войвода –
един на баща и майка,
един на вярна дружина;
мъничък майка остави,
глупав от татка отдели,
без сестра Чавдар, без братец,
ни нийде някой роднина –
един сал вуйка изедник
и деветмина дружина!…
Хлапак дванайсетгодишен,
овчар го даде майка му,
по чужди врата да ходи,
на чужд хляб да се научи;
но стоя Чавдар, що стоя –
стоял ми й от ден до пладня!
И какво да ми спечели?
Голям армаган на майка –
тез тежки думи отровни:
„Що ме си, майко, продала
на чуждо село аргатин:
овци и кози да паса,
да ми се смеят хората
и да ми думат в очите:
да имам баща войвода
над толкоз мина дружина,
три кази да е наплашил,
да владей Стара планина,
а аз при вуйча да седя –
при тоз сюрмашки изедник!
Копилето му да бавя;
час по час да ме нахоква,
че съм се и аз увълчил,
че човек няма да стана,
а ще да гния в тъмница,
и ще ми капнат месата
на Кара-баир на кола!…
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко – казвам ти, –
не ща при него да седя,
копилето му да бавя
и крастите да му завръщам.
Яли ги свраки и псета! –
При татка искам да ида,
при татка в Стара планина;
татко ми да ме научи
на к`ъвто искам занаят.“
Зави се майка, замая –
камък й падна на сърце;
гледа си в очи Чавдара,
във очи черни, големи,
глади му глава къдрава
и ръда клета, та плаче.
Чавдар я плахо изгледа,
и с сълзи и той на очи,
майка си бърже попита:
„Кажи ми, мале, що плачеш?
Да не са татка хванали,
хванали или убили,
та ти си, мале, остала
сирота, гладна и жъдна?…“
Прегърна майка Чавдара,
в очи го черни целуна,
въздъхна, та му продума:
„За тебе плача, Чавдаре,
за тебе, дете хубаво,
писано още шарено:
ти ми си, синко, едничък,
едничък още мъничък,
а лоши думи хортуваш; –
как ще те майка прежали,
да идеш, синко, с татка си,
хайдутин като ще станеш!
Татко ти й снощи доходял,
за тебе, синко, да пита –
много ме й съдил и хокал,
що съм те, синко, пратила
при вуйча ти, а не при него –
да види и той, че има
хубаво дете юначе;
далеч ли да го проводи,
на книга да се изучи,
или хайдутин направи,
по планината да ходи.
Триста й заръци заръчал,
в неделя да те проводя
на хайдушкото сборище…
Ще идеш, синко Чавдаре,
едничко чедо на майка!
Ще идеш утре при него;
ала те клетва заклинам,
ако ти й мила майка ти,
да плачеш, синко, да искаш,
с дружина да те не води,
а да те далеч проводи,
на книга да се изучиш –
майци си писма да пишеш,
кога на гурбет отидеш…“
Рипна ми Чавдар от радост,
че при татка си ще иде,
страшни хайдути да види
на хайдушкото сборище;
а майка ядна жалостна,
дете си мило прегърна,
и… пак зарида, заплака!…
Автор: Христо Ботев
Чавдар войвода и Лалуш байрактар
Чавдар се подвизавал някога около Витоша заедно със своя сестрин син Лалуш байрактар и “тристамина дружина”. Двамата се сговаряли и хубава работа вършели. Заядял ли се някой спахия с раите, Чавдар му пращал “много здраве” и ако това не хващало място, след време намирали спахията обесен на някой кръстопът.
Не било лесно на кадиите и на спахиите. Много дотежало и на чорбаджиите, които събирали на безценица добитъка и вълната от сиромасите селяни. Неведнъж се оплаквали те на беглер бека в София и неведнъж се опитвал той да смаже проклетия хайдутин, който развалял пашовския рахатлък, но все не успявал. Славно време! Еничарин не смее да попроси едно яйце, когато мине през българско село.
Какво не опитвал беглер бекът, но с потерите хайдутинът си играел като котка с мишките. Не помогнала и определената награда: 500 лири за главата на Чавдар и 300 за главата на байрактаря му. Не хванали място отровата и хитрините. Най-сетне пашата вдигнал два бюлюка войска с три знамена и трийсет тъпана, заградил цяла Витоша, но докато храст по храст я разравяли с маждраците, Чавдар побил байрак на Кладновския събор и повел хорото. След това помамил бюлюкбашиите в Кайнадинската лъка и тъй ги ударил, че един с един се не видели. Два дена след това обезкураженият паша изпратил на Чавдар хабер: “Ела да те направя бюлюкбашия!”
Пашата обещал също така да приеме на служба цялата му дружина, като заплаща на всеки юнак
на дено – жълта жълтица
а пък на вечер – полвинка,
всекиму – злат кафтан, а на Чавдара “дору два”, както се говори в песента. Единственото задължение на хайдутите щяло да бъде да преследват разбойниците във вилаета.
Съблазнително предложение! То подействувало на Чавдар, комуто хайдутлукът бил доста поомръзнал. Не било лека работа двайсет години да бродиш из горите като подгонен вълк, да омиташ студената роса по ливадите, да се криеш зиме по кошарите и плевните и все да се ослушваш: няма ли да лавне куче, няма ли да пропукат пушките на еничарска засада. Не му се щяло вече на Чавдара да се взира в очите на всеки: не е ли той предател, да рони хляба на кокошките, преди да хапне, за да види не е ли отровен от душмани, да спи само с едно око, а другото да играе на четири. А и копнежът за топъл домашен кът ще да е заговорил у него с всичката си сила и Чавдар приел да се “поклони” на пашата. Приела и дружината.
Само Лалуш байрактар се опитал да го разубеди:
– Кому ще оставим сиромасите, ония, дето се опират на хайдушката закрила? – попитал той. – Кой ще усмирява спахиите и вразумява кадиите?
– Та нали пашата за това ме вика: да закриляме сиромасите – рекъл Чавдар, но сестриникът му не вярвал.
– Аз на пашата не вярвам! – увещавал го той.
– Какво ще направят? – думал Чавдар. – С моята вярна дружина ще накарам, ако потрябва, да потрепери и пашата.
Три дена траяла хайдушката крамола. Ни вода пили, ни хляб яли. Лалчо привлякъл още седмина на своя страна, но седмина срещу три пъти по седемдесет нищо не могли да сторят и верни на на своята клетва, трябвало и те да отидат с дружината и вкупом да се поклонят на пашата, “Софиянската”.
Хайдутите слизат на ден Илинден. Всичките са облечени в най-новите си дрехи, а оръжието свети на слънцето – излъсното с пепел и оцет. Изпраните бели навуща, опетлани с черни върви, придават на препърлените от жега и вятър хайдути бабаитски изглед. Никой не обръща внимание на Лалча, който върви най-отзад и поглежда съжалително към гористия гребен на Витоша с прохладните сенки и сигурните им убежища.
Като минават през чифлика на Драгодан Али бей край София, хайдутите хващат хергелето му и се качват на коне. Така пристигат в София, където пашовите хора ги посрещат с музика, теманета и поклони и ги въвеждат незабавно в конака. Само седмина – седмината, които са на един ум с байрактаря, не влизат в конака. Те остават навън, да вардят уж конете на Драгодан Али бея, а всъщност по зъръка на Лалча – да пазят незаключени вратите.
В двора на конака пашата заповядва да сложат на хайдутите разкошна трапеза.
…Слуги на паша послушни
сложиха бели трапези,
даваха гозби секакви,
носиха вино червено
и върла бистра ракия…
На дългите ниски софри, застлани с шарени месали, разсичат два печени вола и десетина яловици. На всеки трима дават ведро с вино и тас ракия. Изморените от пътя хайдути не чакат много-много да ги канят и час по час “цалуват” ведрата. Самия войвода седи коляно до коляно с началника на стражата и се тупат по раменете най-приятелски. Това дава кураж на хайдутите да се веселят както трябва. Но ето че още не привършили трапезата – в двора се втурва един от телохранителите на пашата и обявява на хайдутите, че вис
окия сановник иска да ги види, само че без “пусат”(оръжие), защото пред паша с “пусат” се не излиза.
Позамаян от виното, Чавдар много-много не премисля, смъква оръжието и го дава. След него всички почват да си оставят ятаганите и пушките, за да приемат прошката на беглер бека.
Най-подир трябва да сдаде оръжието си и Лалуш, но той отказва: “Нека ме види пашата с оръжие!” – противопоставя се той. Пашовите хора не искат. Един от тях – черноглав сейменин, посяга сам да му го вземе, но Лалчо го удря в гърдите и черноглавият се задънва на едно от празните ведра. Друг се опитва да му хвърли примка изотзад, но пъргавият сестриник на Чавдар измъква сабята и разсича примката. Настъпва суматоха: неколцината сеймени вадят пищовите, но Лалуш налита върху им със сабята, съсича где когото свари и се втурва към вратата. За Лалчова беда вратата е вече затворена и макар отвън седемте негови другари напъват дружно, за да я изкъртят, Лалчо трябва да търси друго спасение. Опрян на дългата си пушка, той прескача конашкия зид, скача върху един кон и заедно с малцината свои другари сполучва да избяга от София, сподирен от яловата пукотевица на сейменските пищови.
Препуска Лалчо и не спира, докато не стига витошкия гребен над Бояна. Оттам праща, та вземат на гръб куция боянски протопоп Мартин и го заставят да напише на пашата “ситно писмо”: да пусне вуйчо му, ако не иска да види София на пепел. Пашата така се разсмива на тоя ултиматум, че гавазите влизат изплашени да не се е задавил. “Я викнете Ормана!” – заповядал той, а когато влиза дебеловратия Орман, нарежда му да настигне байрактаря с неговата “измет” дружина и да набучи главите им на кол.
Орман е отскоро при пашата – млад еничарин в една лисича опашка на високата си шапка. Той мечтае за позлатена ножница и…малката пашова дъщеря. Ето случай да се приближи до ножницата и кадифените пръсти на кадънчето, затова с голяма охота тръгва начело на трийсетина конници по петите на хайдутите.
В Кладница Орман научава, че Лалуш е свърнал към Дупнишко. В съседното село един овчар му сочи голите Кереметлийски рътлини:
Нататък се изгуби! Снощи.
“Нататък” двоица преоблечени като въглищари ятаци препращат потерята към Чуйпетлово. Докато излъганият от съгледвачите на Лалча, Кара Орман гони вятъра из Чуйпетльовските редища, бързоконци донасят на пашата вест, че гори чифликът му в Кременли. Не изпратил още хора да гасят пожара в Кременли, пристига до смърт изплашен арнаутинът кехая и донася грозната вест, че хаирсъзите изклали хилядо овце на Витоша и му заръчали да каже на пашата: или да им пусне войводата, или София – на пепел!
Срамно е за един паша да отстъпи пред волята на седмина хаирсъзи и вместо да освободи Чавдар, изпраща нова потеря. Той не знаел, че седмината са вече седемдесет и седем.
Този път Джин Иса – бюлюкбашия, се наема със сто души избрани конници да пръсне Лалчовите хора като пилета. Сто души конници – майстори на ятагана, изкусни в стрелбата, се впускат този път по сигурни следи. Де кого стигнат, задържат го, за да не може Лалуш от никого да приеме вест. По селата трошат зъби, кокали, живи хора на огън изпичат, но успяват да намерят издайници, които да посочат къде е Лалчо с дружината. До вечерта Джин Иса я загражда в месността “Каваците”. За късмет на хайдутите в тая същата местност има пуснати на паша коне и магарета. Лалуш заповядва на хайдутите да приберат трийсетина магарета, а неколцина изпраща да наловят конски мухи. Вечерта той пуща подлудените от конски мухи магарета през храсталака – право към засадите, и докато Джин Иса струпва хората си на застрашеното място, байрактарят тихомълком извежда своите хайдути и удря бюлюкбашията в гърба. Ударът е неочакван и страшен. Седемдесет и седем души връхлитат с ятагани и започва една резня, от която само Джин Иса излиза жив. Нему Лалуш заповядва да отрежат палците на ръцете и тъй белязан, го изпраща при пашата все със същия хабер: “Или вуйчо ми, или София – на пепел!”
Цяло денонощие пашата не може да си намери място в конака, хвърля бреницата в лицето на Дервиш Осман, който го съветва да махне змията от пазвата т.е. да пусне проклетия Чавдар, даповядва да затворят победения Джин Иса в конашките подземия, пени се, проклина, но все пак се вижда принуден да освободи Чавдар. И не само него! Но и тристамината лековерни хайдути. Чавдар е изведен от тъмницата и заведен при пашата, който го приема “медено” и благо – Заповядва да им донесат кафе и се мъчи да заглади работата:
– Да не беше тоя твой урсуз байрактар, сега да си бюлюкбашия! Върви да смириш ония, твоите, върни се и тогава, тако ми аллаха, аз наистина ще те направя бюлюкбашия! – кълне се той и поглажда прошарената си брада.
На Чавдар се иска да оскубе тая брада, но си дава покорен вид и свежда поглед, за да не види пашата злия огън в очите му. До вечерта той е при Лалча. Зефирът отново гали поизбелялото му лице, брезите от двете страни на пътеката за Витоша, където става срещата, чинно му се кланят, като да казват “добре дошъл, добре дошъл”. С “добре дошъл” го с
рещат и хадутите. Пищовите гърмят и калпаците хвърчат във въздуха, докато Лалчо и Чавдар се прегръщат, занемели от радост. След това се оттеглят настрана и Чавдар казва на Лалча:
– Досега аз бях войвода, отсега – тизе ще бъдеш! И от мене заръка: или на пашата главата на маждрак, или конака му – на пепел!
Лесно е да се каже”глава на маждрак”, но пашова глава е това, зарад нея в София димят два еничарски казана, зарад нея бодърствува денонощната сейменска стража зад дебелите конашки зидове на беглербегството. С конски копита, нокти и куршуми не се събарят тия зидове, а да се проникне вътре – няма как. Това си мисли Лалчо, докато се припича на хайдушкия огън и гледа как Кара Михал от Кладница разсмива юнаците с една нахлупена до ушите еничарска шапка. “Същински еничарин!…И майка му не би го познала” – мисли Лалчо и едно неочаквано досещане го кара да запре дъх: “Ако имах сто шапки…сто такива шапки…” В следващия миг той е на крака и вика с пълен глас:
– Утре сме на път!
На заранта хайдутите си предават от ухо на ухо, че Лалуш е намерил”ключ” за софийските конаци. Но само ключ не е достатъчен, трябват и въоръжени хора. И тръгват Лалчо и Чавдар от село на село. Притропват конници по кълдъръма, разлаят селските кучета и на мегдана заплющява червения хайдушки байрак. Гласовитият Калифер от Сапарево се изправя на стремената и гласът му проехтява над селото:
– Слушайте Лалча войвода, слушайте Лалча! Който иска юначко да прави, нека дойде под хайдушкия байрак! Слушайте Лалча войвода, слушайте Лалчаааа-а!
Викал хайдушкия глашатай. От село на село и от село на село – дружината растяла и се умножавала. Докато тя се умножавала и въоръжавала, бързоходци били изпратени до черногорските и сръбски войводи с “хаир-хабера” на Лалча:
– Елате, че тука се е възбунило. Сега му е време да ударим бега!
Сбрала се една двухилядна хайдушка армия, която оглавил Лалуш. Сговорили се на връх Петковден, когато в Боянската църква забие първа камбана – да ударят София. Чавдар се наел да разбие конашките врати и с това да измие хайдушкото петно.
На ден Петковден, призори, засилената сейменска стража по главната порта на конака забелязала по шосето откъм Нови хан, че към София се движи военна колона. Разтревоженият караулен началник тъкмо се кани да удари тъпаните за тревога, когато един конник се откъсва от колоната и полетява право към конака. В подножието на стената той разиграва коня и размахва накичената си с пера татарска шапка:
– Дауд ага на път за Бели град иска да се поклони с войската си пред беглер бега.
Караулният началник отива при пашата и скоро се връща със заповед: “Да влезе!”
Заскърцват конашките порти и бавно се разстварят пред военната колона, водена от своя Даут ага, който язди начело врания си кон. Напетия ага, кръвнишкия вид на дружината му и светналите на слънцето маждраци редизвикват между посрещачите викове на възхищение. Възхищават се и едновременно се радват; стотина юначни еничари в застрашения от хайдутите град са добре дошли, след като сеймените са опитали вече хайдушката попара. И пашата излиза да види тая изпратена му сякаш от провидението войска, когато става нещо невероятно: Дауд ага измъква кривата си черкезка сабя и връхлита срещу своите посрещачи. Едновременно с това еничарите се впускат като побеснели да секат и мушкат втрещените пашови сеймени. Чаткането на конски копита се слива с предсмъртните писъци и сабления звек. По-лек от перушина, стокилограмовия софийски паша изтичва към тайния изход, но когато отваря вратичката, вижда нещо, от което щтръкват космите на главата му: към неговата крепост се носи вълна от от въоръжени хайдути и въздухът трепери от страшния им рев. Пътищата за отстъпление са прерязани. Само еничарският Емин ага може да го спаси. Но барабаните на Емин ага тепърва почват да бият “сбор”. Хайдутската атака ги е сварила неподготвени. Припреният тропот по стълбите показва на пашата, че предрешените на еничари хайдути го дирят. Замирисва му на пепел и кръв. Тогава си спомня Лалчовата “измет дружина” и отчаяно маха с ръка.
Песен за Чавдар Войвода
Огин горе по полето кочанско,
кочанско, това село Спанчево.
Там се найде млади Чавдар войвода,
сос неговата верна дружина.
Изговарят си селяни спанчевци:
Я слушай, слушай Чавдар войводо,
йоздол иде потера сърбоманска,
гладна, гола, боса без цървули;
на чело им разбойник Стойчо Добрев,
що погуби Симеон войвода.
Провикна се млади Чавдар войвода:
Ей селяни, селяни спанчевци,
повикайте мойта верна дружина,
да фанеме тежките пусии.
Па си фанале тежките пусии.
Та пропади’а разбойник Стойчо.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
