ПРОИЗХОД НА ДУМАТА “ШУРОБАДЖАНАЩИНА”

В българската езикова и културна памет думата „шуробаджанащина“ се утвърждава като кратко, но изключително плътно понятие за неформални зависимости, израстващи от роднинството и приятелските кръгове. Тя назовава определен обществен механизъм – назначаване, повишаване, услужване и покровителстване по линия на шуреи и баджанаци, сродени чрез бракове и кланови връзки. Тази лексема не се появява случайно и не е анонимно народно образувание, което „само“ се стича във всекидневния говор. Тя възниква в конкретен политически и социален контекст – Източна Румелия от началото на 80-те години на XIX век – и има конкретен автор, Захари Стоянов, който я употребява в публицистичен взрив срещу мрежите на неформална власт. Сегашното историческо време е уместно тук: Стоянов наблюдава, описва и назовава; администрацията на Румелия функционира, дефицитите се трупат, а печатът и частните съвети изграждат полето на символни и реални решения. От съчетанието „зетьо-шурьо-баджанакизъм“ постепенно отпадат елементи, думата се кристализира, суфиксът „-щина“ се прикрепя към синтактичната сплав, а значението се изглажда в устойчив термин за „режим на роднинството“, който българската култура приема като свое.

I. Етимология и словообразувателен механизъм

Родствени термини и мотивационна база

Думата израства върху три ключови родствени опори: „зет“, „шурей“ (в разговорната реч и „шуро“, „шурьо“) и „баджанак“. Всеки от тези термини носи специфична социална логика. „Зет“ означава мъж, женен за дъщеря; той влиза в нова сродствена конфигурация, която обикновено разширява кръга на доверие и взаимни услуги между две фамилии. „Шурей“ е брат на жената, а в регистъра на народната реч „шуро“/„шурьо“ обозначава не просто формално родство, а конкретен тип близост, при която мъжът на сестрата и братът на съпругата често се оказват ключови политически и стопански посредници. „Баджанак“ е съпругът на сестрата на жената или на жената на брат; схематично: двама мъже, женени за две сестри, стават баджанаци. В традиционното общество тъкмо тези родствени връзки образуват хоризонтални канали на доверие, услуга и взаимопомощ, които действат паралелно на официалните институции. Когато властта не е достатъчно легитимна, прозрачна или ефективна, когато данъчните практики са непоследователни, а местната администрация е ситуативна, такъв „капилярен“ роднински капитал започва да изпълнява силови и контролни функции, да разпределя позиции, концесии и влияние. Етимологичната база на „шуробаджанащина“ точно това кодира: мрежа от брачно-родствени линии, която се превръща от частен ресурс в обществена система.

От синтагма към комплексна лексема

Първоначално назоваването при Стоянов се явява като синтагма – „зетьо-шурьо-баджанакизъм“ – в която вътрешните компоненти са свързани чрез тирета и усилително „-изъм“, така че да изглеждат като един ритмичен изстрел срещу „режима на свои хора“. Тиретата не са само пунктуация, а реторични нитове, които „стягат“ фразата и придават сатирична цялост. В хода на усвояването от обществената реч синтагмата се редуцира: „зетьо-“ отпада, а централните „шуро-“ и „баджанак-“ се запазват, защото семантично обхващат най-оперативните маршрути на упражняване на неформална власт – през братя на жената и през мъже, женени за сестри. Семантичното ядро се сгъстява: от множество конкретни родствени роли остава „двойката“, която най-добре символизира вътрешния кръг. Тъкмо в тази редукция назоваването печели скорост, става произносимо и остроумно, годно за заглавие и лозунг, за уличен вик и за редакционна колонка; синтагмата се лексикализира и се превръща в дума.

Суфиксът „-щина“ като социална диагноза

Суфиксът „-щина“ в българския е мощен обществен цензор: той превръща конкретиката в „режим“, епизода – в структура, грешката – в порок. „Шуробаджанащина“ не казва: „има шуреи и баджанаци във властта“, а казва: „управлява се като от шуреи и баджанаци“. Суфиксът затваря думата в абстракция, която обаче остава социално реална; той фиксира модел на разпределение на власт и ресурс, при който меритокрацията отстъпва пред семейните линии, а публичният интерес – пред интереса на „вътрешните“. Оттук идва и трудната ѝ преводимост: най-близките чуждоезикови съответствия – nepotism, cronyism, clientelism – покриват само части от смисъла. „Шуробаджанащина“ изрича народно-конкретното съзаклятие на сродяването: не просто фаворитизъм, а фамилна телепортация към властта, в която общият интерес се подменя от „нашите хора“.

II. Исторически контекст: Източна Румелия, 1883–1885

Институционална рамка и фискална крехкост

След Берлинския договор Източна Румелия възниква като автономна област в рамките на Османската империя, управлявана от генерал-губернатор и местни органи, под външно-политически мониторинг. През 1883 г. Захари Стоянов се установява в областта, която функционира с видими административни дефицити: сложна нормативна архитектура, слаби контролни механизми, несигурна данъчна събираемост и тежко наследство от войната и въстанието. Властта цикли между висши османски сановници с български корени и български дейци от националното движение, а по върховете на администрацията се редуват чужденци и местни елити. Бюджетът хронично изостава – дефицитите се покриват с кредити от Отоманската банка и Българската народна банка; усилията да се засилят приходите се провалят в среда на недоверие и нереформирани практики. Именно тази фискална крехкост катализира паралелни канали на влияние: когато официалният ресурс е ограничен и публичният контрол – крехък, неформалните групи започват да „заместват“ институционалните функции, да сплитат назначения и концесии, да монополизират достъпите до печата и правителствените кабинети.

В израз на възмущението си и с неприкрита ирония Захари Стоянов описва недъзите на обществената система в областта, наричайки я „чифлик“, а управляващите критикува, че „освен моабет и за писанието на антрефилета за своите вестници нищо не правят“. Положението в Румелия той описва така:

Посред и наоколо: гладория, кадастър, фаиз, лирата сто гроша, килото жито – 30-35, бирникът наежен като бюлюкбашия през рамазана, чифликчията чиновник и чорбаджия превзел мерата до селския боклук, съдникът и началникът казват „Нямаш право“, с една реч, сиромашта си дъвче душата между зъбите.

Социални мрежи, „частни съвети“ и власт на печата

Румелийското общество в тези години е наситено с „кръгове“ – фамилии, свързани чрез приятелство, революционна биография, богатство и брачни връзки. На пръв поглед това е естествено следосвобожденско явление: новата публичност търси „доверени лица“ сред вече познатите другари, съзаклятници и сватовници. На практика обаче тези кръгове започват да произвеждат политическа рента: редакции се превръщат в говорители на „своите“, частни съвети – в полутаен двигател на административни промени, а контролни органи – в огледала на същите лица, които следят. Когато, както отбелязва Стоянов, правителствата „освен моабет“ и писане на антрефилета не успяват да предложат ефективни решения, „роднинският капитал“ се легитимира като прагматичен инструмент: „нашите“ се оказват „компетентните“, защото са близки и предвидими. Така езикът се нуждае от нова дума, която да хване именно тази сплав от интимно и публично, от семейно и институционално, от вестник и назначение. „Шуробаджанащина“ изпълва празнината: тя е обществено огледало и езикова санкция.

III. Захари Стоянов: наблюдател, следовател, публицист

Биографична перспектива и наблюдателна позиция

Захари Стоянов навлиза в Румелийската сцена вече с капитал на свидетел и летописец: поборник, участник, хроникьор на Априлското въстание, човек на факта и на иронията. Опитът му като съдебен следовател го дисциплинира в наблюдение на мотиви, интереси и механизми, а публицистичният му талант го кара да търси форма, която да е едновременно ударна и точна. Тъкмо от тази позиция той фиксира дисонанса между официалната институционална геометрия и реалните вектори на властта: кръгове от свързани фамилии, които заемат ключови места в администрацията и милицията, редакции и комитети, където решенията се „подгряват“ приятелски, а контролът над властта се обезсилва от близостта на контролиращи и контролирани. Стоянов не просто описва; той назовава, защото вярва, че точната дума е инструмент на реформа, а сарказмът – метод на пречистване.

„Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм“: реторика и изобретяване на име

На 9 юли 1885 г. във вестник „Борба“ излиза фейлетонът „Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм“. Текстът работи като публицистичен динамит: той осмива заседанията на Частния съвет и Постоянния комитет, демонстрира абсурда на „контрола без дистанция“ и демаскира механизма, при който личното се маскира като публично. Кръгът на адресатите включва и известни обществени дейци, някои – революционни авторитети и национални фигури. Стоянов не оспорва техните биографии; той атакува техните настоящи практики, когато през 1885 г. Румелия е пред драматични решения, а публичното трябва да се еманципира от частното. Реторическият удар е самото назоваване: „Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм“. Съчетанието е гротеска и диагноза едновременно, а в финалния абзац ироничното „Да живей…“ превръща порока в пародийна добродетел, за да се види ясно колко унизително е това въздигане. От този момент нататък фразата започва да живее извън фейлетона: тя мигрира в разговорната реч, в печата, в политическия словник.

От цитат към устойчив термин

Пътят от цитат до термин минава през три стъпки, които в румелийския контекст се случват бързо. Най-напред фразата се цитира като „онази острота на Стоянов“ – ефектен публицистичен образ. После редакции и политици я употребяват метафорично – вече не само като ирония, а като кратко име на цяла система. Накрая, при редукцията на формата („зетьо-“ отпада) и при прилепването на „-щина“, думата закостенява граматически и става част от общия език. Това закостеняване не е „сгрубияване“, а семантично освобождаване: „шуробаджанащина“ става синоним на режим на близостта, администрация по сватовство, общество по баджанаци. Така езикът придобива кратко, присъщо име за нещо, което иначе би изисквало дълги описания.

Своебразен връх на критиката на Захари Стоянов към управлението е фейлетонът му „Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм“, излязъл в брой седми на вестник „Борба“, на 9 юли 1885 г. Осмяни са както общественици като Иван Евстр. Гешов, Михаил Маджаров, С. С. Бобчев, така и заслужили народни дейци като Константин Величков – един от членовете на Пазарджишкия революционен комитет през Априлското въстание.

Редовете на фейлетона с унищожителен сарказъм описват атмосферата на заседанията на Частния съвет (правителството) и Постоянния комитет (орган, задължен да контролира правителството). Какъв е контролът след като всички са свързани и се познават?

Захари Стоянов негодува срещу похватите на управление и в последния абзац от своя фейлетон пише следното:

И така, да живей зетьо-шурьо-баджанакизмът. Той ще да принесе спасителни плодове на страната.

С времето от словосъчетанието отпаднали зетьовете и така се родила своеобразната дума „шуробаджанащина“. Тя остава част от българския език и от българското възприятие за света и до ден днешен.

IV. Лексикализация, семантично поле и културна непреводимост

От фразеологично колажиране към речников запис

Когато дадена публицистична конструкция започва да се употребява извън конкретния текст и контекст, тя или изчезва с тенденцията, или се превръща в дума. „Шуробаджанащина“ поема втория път: кратка, звучна, с ясно културно маркиран суфикс, тя влиза в обществената употреба като нарицателно за роднинско-кланов стил на управление и разпределение на възможности. Прагматичното ѝ удобство я насочва към речниците: тя е несъмнено образувана по български словообразувателни модели, мотивирана е от живи родствени названия и обозначава социална реалност, която българското общество разпознава натурално. Когато даден народен термин едновременно е прецизен и експресивен, речникът го приема без съпротива. С времето тя се нормализира: придобива стабилно ударение, равномерен правопис, устойчива стилистична маркираност (разговорно-публицистична, експресивна) и ясно отрицателна конотация.

Семантични ядра: родство, рента, институционална подплата

Смисловото поле на „шуробаджанащина“ има три ядра. Първото е „родството като капитал“ – брачни и сродни отношения, които се превръщат в валута за кадрови решения. Второто е „рента от близостта“ – системна, нееднократна полза за „своите“ за сметка на „чуждите“, включително контрол върху разпределението на кредити, поръчки, длъжности, медийни говорители. Третото е „институционална подплата“ – порокът не е само в личния избор, а в това, че той се извършва в сърцето на институциите, с техните печати и протоколи, което го прави обществено разрушителен. Тъкмо затова думата не е синоним на „приятелска услуга“; тя назовава механизмът, при който личната услуга става правило, а правилото – обществена болест. Оттук и устойчивата негативна конотация: „шуробаджанащина“ не може да бъде „малко“ или „невинна“, защото в самата си морфология тя обозначава режим – „-щина“ – чиято логика е да се самовъзпроизвежда.

Непреводимост и сравнителни еквиваленти

В преводимостта думата среща граници. „Nepotism“ се фокусира върху „племенничеството“ и семейното фаворизиране по линия на кръвно родство, „cronyism“ – върху приятелски кръгове, „clientelism“ – върху обмен на политически услуги срещу подкрепа. „Шуробаджанащина“ преплита и трите, но ги заземява в конкретни балкански родствени роли („шуро“, „баджанак“), които са културно разпознаваеми и социално кодирани. Тя носи етнографска плътност, която англоезичните термини не притежават. Преводът най-често е описателен („роднинско-приятелско покровителство“), ала описателните перифрази изгубват ударната сила и народната ирония на оригинала. Така думата остава emblematic „труднопреносима“ единица: преводачът обяснява, а читателят се учи – но българинът чува веднага.

V. Употреби през късния XIX и XX век

Стабилизиране на термина в следосвобожденската политическа култура

След съединението през 1885 г. и особено след преврата от 1886 г. думата започва да живее като публицистичен инструмент, който обединява критиката към „партии по приятелство“ и „министерства по кумство“. Сегашното историческо време е валидно – кабинетите се съставят, фракции се отделят, парламентарните групи се разпадат и реформират около „лица“, а не около програми. В началото на XX век „шуробаджанащина“ вече е клише и журналистическа формула, която обозначава цяла група от обвинения: от кадрова политика в общини и окръзи до раздаване на държавни поръчки, концесии, данъчни облекчения. Интересното е, че дори когато кабинетите се сменят, критическият регистър остава един и същ – управлението се чете през роднинството. Тази устойчивост е доказателство, че думата функционира като историческо огледало – тя кристализира структура, която не изчезва, а се трансформира.

„Шуробаджанащина“ след 1944 г.: нова идеология, стара социология

След 9 септември 1944 г. новата власт официално осъжда „шуробаджанащината“ като буржоазен остатък. Но реалната кадрова картина – макар и с друга терминология и друга номенклатура – повтаря социалната логика на груповата близост: „нашите“ са вече партийни „наши“, „верните“ са новият капитал. Езикът на официалната пропаганда използва други думи – „партийна дисциплина“, „кадрова политика“, „подбор по идейност“, – но в разговорното ниво старият термин оцелява, защото той дава име на инвариант: родството, приятелството и личният произход продължават да бъдат разпределителни механизми към ресурс, ранг, бюджет. Именно тази междуепохна устойчивост превръща „шуробаджанащина“ в паметова единица – слово, което носи историческа трайност.

Между официалния речник и живата реч (1980-те)

Към края на 70-те и 80-те години думата стои като социален индекс на „скритата структура на властта“. Тя функционира като „критическо надзвание“, което позволява на обществото да артикулира несъгласие с кадрови решения, без да атакува системата директно. Тя дава безопасен езиков инструмент: неформална критика, маскирана като общо културно наблюдение. Езикът тук се явява „кодов слой“, а „шуробаджанащина“ е неговата парола.

VI. Кодификация и речникови практики

Речниците и нормализирането на формата

Лексикографският път на термина е показателен. Речниците на XX век приемат думата сравнително рано, и то без колебание: тя е ясна, прозрачна като морфологична конструкция, има стабилна прагматична функция, а негативната ѝ конотация е неизменна. Когато една дума едновременно е широко употребявана и културно специфична, речникът не само я документира, но и я „освещава“ като част от националната лексика. При „шуробаджанащина“ този процес е бърз – тя е твърде удобна, за да не бъде регистрирана. Това нормализиране я стабилизира и правописно, и морфологично.

Стилистични бележки в лексикографията

Речниковите дефиниции обикновено я маркират като разговорно-публицистична. Но тази стилистична маркировка не означава маргиналност; напротив – публицистиката е „институционалният дом“ на думата. Стиловата бележка означава, че тя е ударна, а не че е „неакадемична“. Тя е инструмент на критика, не инструмент на архив. Думата остава „жива“ – тя не е капсулирана терминология, а всекидневен дискурсен двигател.

Морфологията като гаранция за смисъла

Суфиксът „-щина“ гарантира, че всяко словоупотребление е оценъчно. Невъзможно е „шуробаджанащина“ да е неутрална. Морфологията не позволява. Това е пример за дума, в която граматиката и етиката се припокриват.

VII. „Шуробаджанащина“ след 1989 г.: медии, партии, пазар

Новата икономика, но старите структури

След политическия преход думата преживява ренесанс. Тя се връща ударно в публичния език, защото гражданското недоверие расте, а новите елити възпроизвеждат стари практики: групови назначения, контрол над медии, договори по „вътрешна линия“, „свои фирми“. Медиите разширяват смисловия обхват на термина: той вече включва и бизнес-кланови връзки, не само родствени.

Политическият речник след 2000 г.

Думата се превръща в обвинителна формула. Тя не идва „от опозицията“ или „от властта“ – тя е извънпартийна. Тя е общият знаменател на общественото отвращение от непрозрачността. Така думата се превръща в перманентен маркер: тя е знак за това, че обществото вижда, сравнява и съди.

Международна нефункционалност

В опитите за превод на чужди езици думата никога не „работи“. Тя е локално знание. Културен концентрат. Социален кристал.

„Шуробаджанащина“ не е фолклорна приумица. Тя е прецизна историо-културна диагноза. Родена е в конкретна среда – Източна Румелия, 1885 г. – от конкретен автор – Захари Стоянов – чрез конкретно публицистично действие – фейлетона „Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм“. Тя назовава механизма, чрез който частните линии – на родство, кумство, баджанаци – узурпират публичния ресурс. Суфиксът „-щина“ я превръща в понятие за система, а не за епизод. И именно в това е силата ѝ. Тя не описва отделно събитие. Тя описва структурен дефект на институционалността. Тя е лексема, която сама по себе си е политическа памет. И когато българската култура я произнася, тя не назовава „проблем“, тя назовава „механизъм“. Това е причината да е непреводима. Това е причината да е незаличима.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК