ПОЛКОВНИК ВЛАДИМИР СЕРАФИМОВ

Ако някога минавате покрай Смолян, вероятно ще видите внушителния паметник на полковник Владимир Серафимов или някоя табела, показваща, че в близост до града се намира село, носещо неговото име – Полковник Серафимово. Днес, повече от век след най-славните му битки и 157 години след неговото рождение, именно тези паметници в Смолян, Рудозем, родното му село Свежен и мемориалът на Двадесет и първи Средногорски полк на връх Средногорец пазят паметта за човека, чието име е вписано със златни букви в българската военна история.

I. Ранни години и образование

Владимир Серафимов е роден на 12 август 1860 г. в село Свежен (тогава Аджар), разположено в Сърнена Средна гора. Баща му е местният даскал – факт, който се оказва решаващ за доброто образование на момчето в условията на все още робска България.
След завършване на местното училище младият Владимир заминава за Измир, където изучава търговия. Това обучение му дава солидна обща култура и организационни умения, но военният път винаги е бил неговата истинска страст.

След края на Руско-турската освободителна война (1877–1878) Серафимов се завръща в свободна България и за кратко работи в адвокатската кантора на своя брат Константин в София. Въпреки обещаващата гражданска кариера, той открито споделя, че желае да посвети живота си на военната служба.

II. Първи стъпки във военната кариера

Записва се във Военното училище в София, където демонстрира блестящи знания и отлична подготовка. За високите си постижения е награден със сребърна казашка сабя – ценен символ на офицерска чест и доблест, с която остава до края на живота си. Днес тя се съхранява в Регионалния исторически музей – Смолян.

През Сръбско-българската война от 1885 г. младият офицер се проявява като изключително талантлив командир, за което е удостоен с Орден „За храброст“ IV степен – най-престижното българско военно отличие. Оттук нататък започва дълга и успешна военна кариера, продължила 27 години, до настъпването на събитията, които ще увековечат името му.

III. Балканската война и подвигът в Родопите

Годината е 1912. България и съюзниците ѝ от Балканския съюз започват война срещу Османската империя с цел освобождение на останалите под робство български земи.
Вълната на патриотичен подем обхваща цялата страна – доброволци от всяко кътче на България се включват в редовете на армията.

В Средногорието мобилизацията бързо удвоява числеността на Двадесет и първи Средногорски пехотен полк, създаден още през 1889 г. За негов командир е назначен полковник Владимир Серафимов. Задачата на полка е ясна и отговорна – пробив на турските позиции в Родопите и настъпление към Егейско море.

Вестта за началото на войната заварва полка край Чепеларе. След пламенна реч на командира, войниците поемат към определените им направления. В рамките на десет дни българските войски освобождават Смолян, Устово, Райково и десетки по-малки селища. Турците, загубили тези ключови позиции, решават да извършат обходен маньовър от Рудозем към Устово, за да принудят българите на решителна битка.

Българското командване преценява, че е по-разумно полкът да се оттегли и укрепи при Рожен. Серафимов обаче категорично отказва, изричайки историческите думи:

Да се отстъпи? Не! Никога! Аз няма да отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител! … На току-що освободения роб, робството не ще върна пак!

IV. Битката при връх Кавгаджик – Родопската Шипка

На 19–21 октомври 1912 г. при връх Кавгаджик (днес Средногорец) се водят ожесточени боеве. Турските сили, водени от Явер паша, превъзхождат числено българите над четири пъти. Пет масирани атаки са отбити с огромни загуби за противника.

Както си спомня войник от полка: „Тогава на тия поляни ни събра Серафимов и само като ни погледна, разбрахме – тука ще се мре.” Войниците са уморени от усилените походи в една или друга посока. На 21 октомври, след безсънна нощ под открито небе, дружините на 21-и Средногорски полк започват съдбоносния за целия Родопски отряд и за българските села в Смолянско бой. Те имат срещу себе си основните сили на противника, който ги превъзхожда многократно. Пет турски атаки са отбити с много жертви за неприятеля, но той продължава да напира. Участник в сражението описва положението така: „Отпред аскер, назад – срам, отгоре – дъжд.”

И Двадесет и първи средногорски полк не отстъпва. Срещу него се насочват частите на Явер паша, чиято численост надхвърля 4 пъти войници на полковник Серафимов, които наброяват 5000. Ожесточените боеве започват на 19 октомври и продължават до 21 октомври, като се водят на връх Кавгаджик (днес Средногорец). Полковник Серафимов е на бойното поле през цялото време. По-късно очевидци си спомнят, че турците успяват да убият два от конете, на които се появява полковникът, но това така и не го отказва да стои редом до войниците си. Всичко това има и чисто психологически ефект върху турските войници, които започват да наричат полковника помежду си „шейтан“ (бел. ред. от турски – дявол).

В крайна сметка, въпреки превъзходството в брой и въоръжение, под напора на българските войски турците отстъпват в безпорядък. Победата на Двадесет и първи средногорски полк е пълна! Тя гарантира не само освобождаването на Родопите, а и спасява местното население от истинско клане, което е неизбежно, ако полковник Серафимов бе избрал да се подчини на заповедта за отстъпление. Бойният подвиг на средногорци влиза в аналите на войната като „Родопската Шипка“. Връх Кавгаджик е преименуван на Средногорец, а село Аламидере на Полковник Серафимово.

V. По-нататъшна служба и отказ от генералски чин

Серафимов участва и в Първата световна война като командир на Първа бригада от Осма тунджанска дивизия, отличавайки се при боевете при село Чеган.
Въпреки това командването не го произвежда в генерал заради отказа му да изпълни заповед за отстъпление през 1912 г. След войната му предлагат почетно повишение, но той отказва, казвайки:

Нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората.

VI. Последни години и признателност

През 1932 г., при откриването на паметника на 21-ви полк на връх Средногорец, полковникът е посрещнат като жив национален герой. По пътя хората издигат арки, а на самото тържество той е носен на ръце до бойното знаме.

Две години по-късно, през 1934 г., умира в София, оставяйки след себе си не само славата на „Родопския Шипченец“, но и пет дъщери, които съхраняват паметта за неговото дело.

Днес имената на връх Средногорец и село Полковник Серафимово, както и паметниците в Смолян, Рудозем и Свежен, напомнят за офицера, който постави дълга пред заповедта и честта пред страха. Подвигът му остава ярък пример за офицерска доблест, патриотизъм и безусловна вярност към народа.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК