БЪЛГАРИТЕ И АРАБО-ВИЗАНТИЙСКАТА ВОЙНА (717-18)

Обсадата на Константинопол през 717–718 г. е повратен момент за равновесието на силите в Евразия, а участието на българите под властта на хан Тервел е решаващ фактор за провала на най-масирания опит на Умайядския халифат да пробие към европейския център на Византия. На пръв поглед това е „класическа“ византийско-арабска конфронтация, но в дълбинната си логика тя е тристранна война, в която българската намеса променя правилата на играта, обръща стратегическата география на Тракия и лишава обсадителите от онова, което е критично при всяка продължителна обсада: свобода на маньовър и непрекъсваем тил. Изворната база е многогласна и противоречива – от сирийската хроника на Михаил Сириец и арменския ѝ препис до византийските автори Теофан Изповедник и „Патриарх Никифор“, както и до късни анонимни компилации – но през тях пулсира обща картина: хитростта на Лъв III, технологичното надмощие на ромеите по море (гръцкият огън), климатичният фактор на суровата зима и систематичните български удари срещу тила на Маслама. Тази статия реконструира механиката на конфликта, разглежда дипломатическия фон (договора от 716 г.), оперативните решения на страните и специфичния принос на българските войски, включително онези сюжетни линии, в които част от българите се явяват и като наемници в арабския лагер според арменския препис. Поставя се акцент върху причинно-следствените връзки: как и защо обсадата деградира от „мобилна блокада“ в затворен котел, и по какъв начин Тервел и хората му принуждават Маслама да разпилее сили в непродуктивна противобунтовъчна охрана на периферията на собствения си лагер. Показва се още как византийската столица оцелява не само заради стените си, а защото противникът е лишен от оперативна еластичност по суша, навигационна автономия по море и политическа консолидация в Дамаск след смъртта на халиф Сулайман. Накрая статията предлага критично четене на изворовите несъответствия, особено по въпроса за численостите и „страха от българите“, и аргументира балансирана реконструкция, в която българската намеса е не допълнение, а структурен елемент от изхода на войната.

I. Геополитическият контекст и договорът от 716

Умайядската експанзия и византийската криза

В първите десетилетия на VIII век Умайядският халифат продължава своя дълговълнов експанзионен импулс, като изтласква византийските позиции в Мала Азия, усвоява опорни градове и развива навик за комбинирани операции по суша и море, което прави възможна обсадата на столица като Константинопол с логистично осигуряване от няколко направления. В същото време Византия преживява поредицата вътрешнополитически трусове, които отслабват центъра на властта: бързи смени на императори, армейски бунтове, фрагментация на лоялности между тематски корпуси и столични части, което намалява координационния капацитет на имперската машина пред лицето на систематичен външен натиск. Именно върху тази крехка основа изгрява Лъв, бъдещият Лъв III, който умело превръща кризата в ресурс, лавира между претенденти и използва арабския натиск като катализатор за собственото си възкачване и легитимация. За българите тази византийска слабост създава двойнствена ситуация – от една страна рисков прозорец към ромейски реваншизъм, ако столицата оцелее и укрепи позиции, а от друга – възможност чрез селективна подкрепа за Константинопол да се извлече максимална геополитическа полза. Паметта за предишното взаимодействие между Тервел и Юстиниан II – титлата „кесар“, помощта на българите през 705 г. и последвалите териториални и престижни дивиденти – подсказва модел, в който българската намеса не е сантимент, а хладна сметка. В този триъгълник араби–ромеи–българи балансът зависи от това кой ще плати по-висока цена за сигурността на Тракия и кой ще гарантира устойчиви граници, контрол върху търговските потоци и регулация на бежанските и пленническите обменни механизми. Условията за подобно споразумение се сглобяват още преди обсадата, когато и двете страни – Константинопол и Плиска – отчитат, че фронтовата линия на бъдещата война минава не само по крепостни стени, а и през житните пътища, пристанищната логистика и равновесието на силите в Източните Балкани. Така контекстът не просто предхожда, а предопределя формата на българската интервенция през 717–718 г., защото превръща всяко бързо налучкване на слаб пункт в системна слабост за нападателя.

България между сигурността и възможността

Договорът между Теодосий III и Тервел от 716 г. кодифицира интересите на България по начин, който прави българската намеса през 717–718 г. логично продължение на политическия дизайн, а не стихийна съюзническа реакция. В него се очертават граници, режими за взаимно връщане на бегълци, правила за търговия и мита, както и принципи на дипломатическо общуване, които намаляват транзакционните разходи между двата двора и създават канал за бърза координация при кризи. Същевременно договорът оставя отворено поле за византийска вътрешна динамика – оттеглянето на Теодосий в манастир и възцаряването на Лъв III не ревизират веднага споразумението, защото от гледна точка на Плиска институционалната памет на империята тежи повече от конкретния подпечатал император. За Тервел стратегическата полза е многопластова: стабилен южен фронт, международна легитимност като партньор на василевса, възможност да се канализира византийска зависимост в престиж и материални облаги, както и шанс да се ограничат арабските набези към българските земи, за които късните извори намекват. Същинската новост е, че България влиза в ролята на активен балансьор – не само отбранител, а и фактор, който удря точно там, където противникът е най-уязвим: в разтегнатия тил на обсадна армия, лишена от местна опора. Това позиционира Тервел като де факто гаранта на северния периметър на Константинопол и превръща българския удар не в „помощ на съсед“, а в атака за защита на собственото стратегическо пространство. Така съвпадат прагматизмът на договора и оперативната логика на войната: когато Маслама преминава към Европа, българите не просто го пресрещат – те му отнемат времето, което храни обсада, и го заставят да държи под оръжие хиляди хора за пасивно охранение, вместо за активен натиск към стените.

II. Кампанията на Маслама: замисъл, ресурси, маршрути

Състав и мащаб на експедицията

Единодушният мотив в изворите е за безпрецедентния мащаб на експедицията: стотици хиляди войници в сухопътната армия, няколко хиляди кораба в ескорт и транспорт, огромни обозни колони с камили и мулета, отделни корпуси от „доброволци“ с религиозен заряд, както и специализирани контингенти за обсадна техника и логистика. Макар числата да са вероятно хиперболизирани от хронистите, самият описателен регистър – хиляди животни товароносачи, предварителни заготовки на зърно „за много години“, масивни работни команди – показва намерението за продължителна блокада, която да изтощи столицата чрез изолация по суша и море. Двойният вектор на придвижване – една групировка по суша през Мала Азия и Тракия и втора флотска групировка по Мраморно море – цели да затвори Константинопол в клещи, като сухопътният обръч трябва да се опре странично на морския и да предотврати всяко излизане за фураж и провизии от византийска страна. В този разчет Маслама планира не толкова щурм, колкото удушаване, при което масата на силите и дългата логистична инерция да компенсират рисковете от ромейската технология на гръцкия огън и непредсказуемостта на протоките. Характерно е и административното мислене: източниците подчертават организацията – командни структури, разпределение на охраната, задачи по периметъра, включително „охранение срещу българите“, което априори признава, че северът е проблемна зона. Дори там, където арменският препис говори за български наемници в състава на арабската армия, логиката на масовата мобилизация и необходимостта от локални водачи подсказват, че Маслама се опитва да „локализира“ ресурс за разузнаване и водене в непривичното тракийско пространство. Тази амбиция обаче е вътрешно противоречива: колкото повече сили и средства се насочват към поддръжка на блокадата, толкова по-уязвим става разтегнатият тил; колкото повече хора „охраняват“ лагера, толкова по-малко хора могат да натиснат стените. В резултат предприетият мащаб се превръща в собствена тежест, когато срещу него действа мобилен противник, който не му позволява да „стои спокойно“.

Оперативна география и първите етапи

Оперативната география на кампанията определя и логиката на първите фази: преминаването на Маслама към европейския бряг, лагеруването срещу Златните порти, опирането на лагера до морето от двете страни, както и изграждането на ровове към града и към северния тил очертават типичен обсаден периметър, който се стреми да бъде и защита, и платформа за натиск. Тук ролята на Лъв III е двойна – дипломатическа и оперативна: той печели време чрез уверения и мнима готовност за съдействие, докато систематично укрепва вътрешните линии за снабдяване на столицата, подготвя флотата за контраудари с гръцки огън и организира взаимодействие с българите. Раздробяването на арабските сили по функции – отделни контингенти за прикритие към морето, към града и към българите – е индикатор, че още в началото обсадителят губи инициативата: вместо да концентрира усилие върху решаващ пункт, Маслама е принуден да „държи фронтове“, които взаимно си „изяждат“ жива сила и го превръщат в стационарна цел за контрудар. В този сценарий първите сблъсъци с българите, включително известният удар по масламовия тил при придвижването му, имат значение, по-голямо от тактическо: те налагат психологическа доминанта („страх от българите“) и принуждават арабското командване да признае, че северът не е просто посока, а активен противник с инициативна воля. Оттук нататък маршрути за фураж и излазни пътища за разузнавателни отряди се нуждаят от масирани ескортни части, а това е „скрита данък-загуба“ върху всяка изнесена операция. Паралелно флотата на ромеите удря отделни елементи от морската групировка, с което принуждава арабите да изнасят по-далеч базите си за снабдяване и да пресмятат загуби не само в кораби, но и в морал; така обсада, замислена като „плътна и дълга“, се пука на шевове още преди зимата да я натежи.

III. Обсадата 717–718: механика на блокадата и българските пробиви

Двойният обръч и логистичната ерозия

Същината на обсадата е двойният обръч – морски и сухопътен – но именно тази „пълнота“ я прави крехка, защото изисква непрекъснато хранене с провизии, фураж, дървен материал и изправна комуникация между бреговите бази и лагерния периметър. Веднъж щом настъпва зимата на 717/718 г., логистичната математика се обръща срещу Маслама: пасищата се изтощават, придвижването се влошава, водите се държат непредвидимо, а здравният режим в претъпкан лагер деградира. Византийската столица, макар и „затворена“, оперативно се оказва по-маневрена, защото вътре действат организирани пазари с контролирани разпределения, флотът поддържа вътрешни комуникации по Златния рог, а стените редуцират нуждата от постоянен полеви бой. За разлика от това арабският лагер трябва да „излиза“ за всичко – вода, гориво, храна – и всяко излизане става обект на нападения, което от своя страна повишава нуждите от охрана и затваря порочен кръг. Тук технологичният фактор – гръцкият огън – играе ролята на мултипликатор на морското предимство, защото отблъсква опити за блокиране на Босфора и Дарданелите и принуждава флотата на обсадителите да действа по-дифузно, с по-къси линии на поддръжка. В тази среда новината за смъртта на Сулайман и възкачването на Умар II добавя политическо триене: центърът в Дамаск търси изход, писмата с инструкции пристигат бавно, а командирът на място отлага, надявайки се на обрат. В лагера се надигат болести и недохранване, цената на зърното скача до астрономически стойности, хората посягат към отчаяни практики, които хронистите описват със сурова конкретика, а дисциплината ерозира, когато вестите за отстъпление стават публична тайна. Тъкмо тук „пълнотата“ на обръча се превръща в капан: за да се изтегли, армията трябва да разкъса собствения си периметър, да прехвърли необозрим обоз през враждебно пространство и да мине по море, което вече не контролира; т.е. изтеглянето е почти толкова сложно, колкото и самата обсада. Резултатът е типичен за провалена стратегема „на масата“: разглобяване на апарата под натиск, загуби при отдръпване, непоправен удар по престижа и възстановяване на статукво ante с бонус – трайна увереност у защитника, че столицата му е способна да устои.

Българските удари в тила на арабите

Участието на българите е най-видимо там, където обсадата е най-уязвима – в тила на Маслама и по линиите му за снабдяване и разузнаване в Тракия. Сирийската версия, преведена през френски и снабдена с критични бележки, подчертава ударите в гърба на арабския главнокомандващ и скоро след това систематичните дневни „излизания“ на тайяийците, които вече не смятат безопасно придвижване под 2000 души за възможно. Оттук произтича прочутият мотив, че обсадителите „се боят повече от българите, отколкото от ромеите“, който не бива да се чете като анекдот, а като диагноза: стените на Константинопол са предвидим враг, докато българските конни отреди са непредвидим противник, който избира мястото и момента на удар, принуждава врага да харчи жива сила пасивно и изяжда дневния му ритъм на снабдяване. Арменският препис допълва картината с твърдението за „12 000 българи“ при арабите – мотив, който вероятно отразява локални колебания и фрагменти от реални наемни практики в предходни години, но в рамките на обсадата се сблъсква с доминиращата тенденция: българо-византийска координация срещу Маслама. Възможно е, както подсказват други извори, арабски набег да е навлязъл в български земи преди решаващата фаза, което рационализира бързото българско включване и ожесточението на сблъсъците. От оперативна гледна точка Тервел използва свои сравнителни предимства: мобилност, познание на терена, способност да разкъсва малки отряди, да удря с внезапност и да се разсейва преди концентриран отговор. Тези удари на практика „осигуряват“ Константинопол не толкова като му пращат войска на стените, а като отнемат свободата на обсадителя да живее в тила си, да фуражира и да пази ред, без да източва гарнизонни числености. Освен прекия тактически ефект това има и стратегически бонус: стабилизира българо-византийските отношения в момента, в който новият василевс още консолидира властта си, и капитализира договора от 716 г. в реална, измерима полза – опазен северен периметър на имперската столица и непрекъснатост на търговската и дипломатическата комуникация през Тракия.

IV. Изворите: сирийска и арменска версия, византийска традиция – разлики и реконструкция

Какво казват Михаил Сириец и арменският препис

Сирийската версия, запазена чрез френския превод и подплатена с критически бележки, предлага детайли за организацията на обсадата, за „двойните ровове“ – към града и към българите – и за психологическия профил на обсадителите под натиска на глад, болести и зимни лишения. Тя настоява върху сюжета за измамната игра на Лъв, който печели време, докато укрепва столицата, и изобщо конструира Константинопол като активен, а не пасивен защитник, подпомаган от мобилен северен съюзник. Арменският препис, от своя страна, изтегля напред ролята на Маслама като автономен двигател на похода и вмъква елемент за български наемници в арабския лагер – мотив, отсъстващ в сирийската версия. Този разнобой може да се обясни с преводна интерференция, компилативни навици на преписвачи, както и с използване на трети, неозначени извори, които отразяват локални епизоди на българско участие в гранични кампании на Умайядите. От съдържателна гледна точка по-важно е конвергенцията: и двете версии потвърждават, че арабската армия е принудена да отделя значителни сили за „страх от българите“, че излизанията за храна стават опасни и че зимата превръща обсадата в капан. Арменският текст допълнително подчертава смъртта на Сулайман и политическата бъркотия, в която Маслама се опитва да скрие реалното положение от новия халиф, докато сирийската версия по-детайлно описва вътрешната деградация на лагера и крайните форми на недоимък. За реконструкцията на българската роля решаващи са пасажите за тиловите удари и за постоянните охранителни разположения „срещу българите“ – това не е епизодична схватка, а систематичен натиск, който редуцира атакуващия потенциал на обсадителя и променя дневния му ритъм.

Съпоставка с византийските извори и аргументирана реконструкция

Византийските автори – Теофан и Никифор – структурно потвърждават ядката на събитията: хитростта и решителността на Лъв III, ролята на флотата и гръцкия огън, необичайно суровата зима и провала на обсадата, като поставят акцент върху имперския принос. Четени заедно със сирийско-арменския корпус, тези текстове позволяват да се сглоби „тристранна“ картина, в която българите действат като „подвижна стена“ в полето, без да се превръщат в гарнизон на столицата. Противоречивият мотив за български наемници при арабите най-добре се разбира като отражение на по-ранни или периферни събития, а не като характеристика на решаващата фаза пред стените: ключовите геостратегически параметри – договорът от 716 г., нуждата на Лъв от северен съюзник и непосредствената полза за Тервел от ограничаване на арабския натиск – правят българо-византийската координация доминираща. Следователно аргументираната реконструкция е следната: Маслама замисля „пълна“ блокада, но тя се разпуква по суша под български натиск и по море под ромейски контраудари; зимата ускорява логистичната ерозия; политическата промяна в Дамаск ликвидира перспективата за дълъг „втори сезон“ на обсадата; оттеглянето се превръща в наказателна експедиция срещу самия обсадител, при която част от флотата и войската се поглъщат от морето и от преследвачите. Така участието на българите не е „външен детайл“, а ключов фактор, който принуждава противника да държи 20 000 и повече души за постоянно тилово охранение, множи разходите за всеки товар храна и прави невъзможна онази концентрация на сили, без която стените на Константинопол не поддават. На стратегическо равнище този провал стабилизира за десетилетия северния периметър на империята, укрепва престижa на Лъв III и потвърждава българската роля като суверен балансьор в източнобалканския силов триъгълник.

V. Военно-техническият баланс и оперативните способности

Гръцкият огън и морската оперативна еластичност на ромеите

Гръцкият огън се превръща в системен множител на византийските възможности, защото променя калкулацията на риска за всяко арабско движение по вода и по крайбрежие, лишава флота на Маслама от инициативата и го заставя да действа фрагментарно, с акцент върху избягване вместо върху натиск. Технологията не е просто „оръжие“, а логистичен инструмент, понеже позволява на ромеите да държат отворени вътрешни морски линии в Златния рог и Мраморно море и така да поддържат обмен на храна, материали и части, без да излагат конвоите на продължителни сражения. Присъствието на огъня на ключови корабни платформи позволява на Лъв да поддържа „плаващи бастиони“, които психологически възпират арабските адмирали от масирани опити за прекъсване на проливите, а това на свой ред намалява ефективността на сухопътната блокада. Когато арабските кораби се опитват да държат бреговата линия за снабдяване на лагера, всяко внезапно византийско излизане превръща едно рутинно маневриране в риск от катастрофа, при което дори ограничена загуба на кораби води до свръхреакция и преразпределяне на сили в охрана. Технологичното предимство се комбинира с познанието на локалните ветрове и течения, което прави ромейския флот по-маневрен в тесните води на Босфора и Пропонтида, а така обсадителят губи възможността да „закове“ столицата с морски обръч. Критично е, че гръцкият огън работи като „застраховка“ срещу стратегическа изненада: той дава право на грешка на защитника, но не и на нападателя. Точно затова морският компонент на обсадата се свива до конвойна охрана и стоене на котва, което е оперативно безплодно и логистично тежко. Оттук следва и вторичен ефект: всяко арабско снабдяване по море става зависимо от времеви прозорци, а когато зимата затваря тези прозорци, лагерат по суша остава открит, без да може да получи бърза компенсация от морето. В сумата това означава, че морето не е неутрална среда, а домейн на защитника, където технологичната надстройка и навигационният опит превръщат географията в съюзник на стените.

Стени, ровове и полеви фортификации: асиметрия на разходите

Теодосиевите стени на Константинопол олицетворяват принципа на асиметрия на разходите: всяка единица усилие на нападателя срещу тях струва повече, отколкото единица усилие на защитника за тяхното поддържане. Когато Маслама изкопава собствените ровове – към града и към българите – той на практика признава, че обсадата е изложена на двустранна заплаха и че статичната защита вече не е привилегия само на ромеите. Полевите фортификации на арабския лагер поглъщат работна сила, намаляват оперативната подвижност и създават илюзия за сигурност, която изчезва веднага щом снабдителните колони напуснат периметъра. Византия от своя страна използва стените не като оправдание за пасивност, а като ресурс за икономия на сила: гарнизоните по линията позволяват освобождаване на подвижни части за нощни излизания, контраатаки по портите и оперативно разузнаване, които „зашиват“ слабите шевове на обсадата. Всяка арабска обсадна машина изисква транспорт, дървесина, защита и време; всяка византийска контрамярка – огън, камък, концентрирана стрелба – е по-евтина в човешки и материален план. Оттук следва логистичният парадокс: колкото по-дълго стои обсадата, толкова повече се капитализира асиметрията на разходите в полза на защитника. Ровът срещу българите е особено показателен, защото „замразява“ значителни човешки ресурси в охрана на направление, което не носи резултат срещу стените, а само редуцира щетите от български удари. Това е защитна защита – функционално необходима, но стратегически стерилна. На практика обсадителят строи, за да не губи, докато защитникът стои, за да печели време; и времето, в комбинация със зимата, се оказва най-скъпият ресурс в полза на столицата.

Кавалерийна мобилност и българската тактика на „рязане на времето“

Българската конница функционира като инструмент за „рязане на времето“ на противника: тя не се стреми да разгроми лагера фронтално, а да компрометира цикъла на снабдяване, да удари разузнаването, да саботира фуражните излазни маршрути и да принуди арабите да възприемат режим на тежки ескорти. Тази тактика превръща всеки ден в загуба на потенциал за обсадителя, защото 2000 души, нужни дори за „малко излизане“, са 2000 души, които не натискат стените и не работят по обсадните съоръжения. Мобилността на българите се базира на леко въоръжение, добро познаване на терена и способност за бързо разсейване след удар, което обезсмисля големите преследващи колони. Взаимодействието с ромейските излизания от портите създава ефект на клещи на микрониво: арабският отряд, ударен в полето, не може да се оттегли свободно към лагера, ако в същото време от стените излиза византийска пехота за локално притискане. Зимата и калта усилват българското предимство, защото ограничават тежката арабска конница и обозите, докато леките конни групи остават маневрени по странични пътища. Ключов е и психологическият ефект: когато хрониките отбелязват, че арабите „се боят повече от българите, отколкото от ромеите“, това означава, че непредвидимата заплаха в откритото поле е по-стегната примка от предвидимата опасност зад стените. Така българската тактика не „печели битки“ в традиционния смисъл, а печели дни; а в обсадна война дните са валута, която решава изхода.

VI. Походът на Маслама в по-широка европейска перспектива

Стабилизиране на източното Средиземноморие и отложената ислямизация на Балканите

Неуспехът на обсадата стабилизира източното Средиземноморие в момент, когато Умайядите търсят постоянна проекция на сила на север от Мала Азия и Тракия. Провалът не просто спасява Константинопол; той затваря за десетилетия възможността за дълбока арабска проникваемост в балканското пространство, защото демонстрира висока цена на експедициите „на дълга линия“. Това има културно-религиозни последствия: отсъства политическият покров, който би улеснил установяването на трайни ислямски анклави на европейския бряг на Пропонтида и в Тракия, а византийската столица запазва ролята си на филтър между ислямския изток и християнския запад. Българското участие укрепва именно тази филтърна функция, защото създава северен щит, който допълва морската устойчивост на ромеите. В геополитически план обсадата маркира момент на „твърда граница“: след 718 г. линията на цивилизационен контакт остава предимно в Мала Азия, където тематската система на Византия намира по-лесно равновесие между отбрана и контранабези. Тази стабилизация има и търговско измерение – по-предсказуеми морски маршрути, по-малко шокове в снабдяването на градовете по Егей и Пропонтида, което подпомага възстановяване на градското производство и данъчните приходи на империята. За България това означава по-безопасна среда за развитието на вътрешните административни и елитни структури, защото отпада опасността от едновременно двуфронтово напрежение – византийско и арабско. Укрепва се и международният престиж на Тервел като фактор, способен да влияе върху съдбата на столицата на империята, а това има ефект върху начинa, по който западните дворове мислят балканската геополитика.

Северното измерение: хазарският фронт и степната динамика

Преди обсадата Маслама действа срещу „тюрките“ (разбирани като хазари) и се връща с пленници – факт, който подсказва, че северната дъга на Черно море е активна зона на триене между Умайядите, хазарите и посредствено Византия. Неуспехът при Константинопол ограничава ресурсите на Дамаск за продължителен натиск по каспийската ос, а това стабилизира позицията на хазарите и косвено на Византия, която традиционно използва хазарското направление като противотежест на източния натиск. Жизненоважно е, че България, разположена между Дунавската равнина и степната периферия, печели от това „замръзване“ на хазаро-арабската линия, защото намалява вероятността от многофронтови конфигурации, при които степни рейдове съвпадат с южни кампании. В по-широк контекст провалът на Маслама позволява на европейските сили – франки, лангобарди, византийци – да преразпределят вниманието си към вътрешни и западни теми (например франкското възходящо движение при Карл Мартел), без страх, че една паднала „нова Рим“ на Босфора ще преконфигурира целия континент. Степната динамика остава локална, не континентална. В този смисъл обсадата има „вторичен“ европейски ефект: консервира статукво, което позволява на отделните силови центрове да развиват собствените си модели на държавност, военна организация и църковна политика, без да бъдат принудени да реагират на цивилизационен шок на изток.

VII. Последици за България и Византия

Политически капитал за Тервел и стабилизация на дунавската държава

Участието на Тервел носи измерим политически капитал: външнополитически той се позиционира като спасителен фактор на Константинопол, а вътрешнополитически затвърждава авторитета на владетел, който управлява не само чрез сила, но и чрез точна геополитическа сметка. Този капитал се преобразува в по-спокойна южна граница, в отворени канали за двустранно договаряне по търговски и териториални въпроси и в по-голяма тежест на българската дума при уреждане на гранични инциденти и статута на бегълци. Репутационният ефект действа дълго: по-късните византийски автори третират българите не като периферна варварска маса, а като необходим партньор или съперник с политическа воля и оперативни способности. Това влияе върху дипломатическите ритуали, обмена на дарове и дори върху представянето на титулатурата в кореспонденцията. На нивото на държавната машина успехът дава време: отсъствието на южно напрежение позволява пренасочване на ресурси към вътрешна инфраструктура, укрепване на елитните групи, консолидиране на наследствена логика на властта и изграждане на традиции в командната йерархия. Културно-религиозно той стабилизира средата, в която дипломатическите контакти с Византия продължават да изпълняват роля на канал за технологии, занаятчийство и церемониали, без да се плати цената на политическа зависимост.

Легитимация на Лъв III и рамкиране на иконоборството

За Византия провалът на обсадата легитимира Лъв III като император на спасението, което му дава политическа инерция за трудни вътрешни реформи, включително началото на иконоборската политика. Победата пред стените, постигната чрез комбинация от хитрост, технологично предимство и съюзническа подкрепа, позволява на Лъв да се представи като носител на „разумна“ държавност, която поставя военната ефективност над идеологическата инерция. Този символен капитал не отменя конфликтите, но променя изходните позиции: иконоборството се появява в контекст на преживяна смъртна заплаха и на усещане за божествено-техническа намеса (гръцкият огън често се мисли като „огън отгоре“), което улеснява приемането на силни императорски жестове. Икономически спасението на столицата пази данъчната база, пазарите и административния център, без които империята би изпаднала в дълбока структурна криза. Външнополитически успехът срещу Маслама възстановява престижa на ромейската дипломация при договаряне със славянски групи, с арабските емирати по Сирия и с хазарите; империята може отново да играе на много маси, а не да проси отдих на една. В този ред на мисли българският принос е елемент от легитимационния разказ на Лъв: съхранената столица е и резултат от умението да се привличат съюзници, което подсилва образа му на император-мениджър на силите, а не само на полководец.

VIII. Хронологически апендикс и извороведска рамка

Синхронизиран хронологичен скелет (715–718)

715: Теодосий III е издигнат след бунт на опсикиите; византийската вътрешна нестабилност се задълбочава. 716: Договорът между Теодосий III и Тервел фиксира граници, търговия и взаимни задължения, което подготвя терена за оперативно сътрудничество при криза. 717 (пролет–лято): Маслама завзема градове в Мала Азия, концентрира сили, подготвя флот, обоз и работни контингенти; Лъв развива политическа игра, която води до абдикацията на Теодосий и възцаряването му като Лъв III (25 март 717). Лято 717: арабската армия преминава към европейския бряг, лагерува срещу Златните порти; ромеите активират флотски контраудари с гръцки огън; българите удрят тила на Маслама при придвижването му и по излазните маршрути. Есен–зима 717/718: обсадата се свива в статичен периметър с ровове към града и към българите; излизанията за фураж стават високорискови; зимата и болестите ускоряват разпада на лагерния живот; умира халиф Сулайман, Умар II търси прекратяване. Ранна 718: заповеди за оттегляне; при излизането обсадителите търпят удари от ромеи по море и от българи по суша; част от флотата е унищожена от бури и от гръцкия огън; обсада е прекратена, столицата е спасена. След 718: престижът на Лъв III и Тервел нараства; границата в Тракия се стабилизира; стратегическата инициатива на Умайядите към Балканите угасва.

Извори и критично четене

Сирийската хроника на Михаил Сириец (във френски превод) предоставя живописни, но аналитично използваеми данни за мащаба на експедицията, лагера, рововете, страданието и ролята на българите като тилова заплаха; тя изисква внимателно отделяне на хиперболата от структурните наблюдения, като последните се потвърждават от логиката на обсадната война. Арменският препис на хрониката (XIII век) коригира фокуса към Маслама като самостоятелен двигател и въвежда мотив за български наемници при арабите; този мотив се тълкува като отражение на периферни епизоди и компилативни практики, без да променя генералната картина за българско-византийско взаимодействие през 717–718 г. Византийската традиция (Теофан Изповедник, Патриарх Никифор) кодифицира имперския наратив: хитростта на Лъв, решаващата роля на гръцкия огън и суровата зима; при критично съпоставяне тя допълва източния корпус, като предоставя институционален ракурс към събитията. Други късни и анонимни сведения, включително известия за арабски рейд към български земи, се използват като вероятностни индикатори за причините за бързата българска мобилизация и ожесточението на сблъсъците. Методологически реконструкцията стъпва върху конвергенцията на независими линии: наличието на отделени арабски сили „срещу българите“, рязкото поскъпване на зърното и деградацията на лагерния живот, системните флотски удари на ромеите и политическата смяна в Дамаск. Там, където числата са очевидно завишени, те се четат като индикатори за относителни съотношения (мащаб и продължителност), а не като точни величини. В тази рамка участието на българите се утвърждава като структурен фактор за провала на обсадата, равностоен по значение на византийското морско превъзходство и климатичния удар на зимата.

Обсадата на Константинопол през 717–718 г. се оформя като учебникарски пример за взаимодействие между технология, съюзническа координация и оперативна география, при което българската намеса под Тервел, византийската морска мощ с гръцкия огън и суровата зима действат като три слети лоста, разрушаващи логиката на „дългата обсада“ на Маслама. Когато се съпоставят сирийската и арменската версия на хрониката на Михаил Сириец с византийската традиция, се вижда конвергенция по ключовите механизми: арабската армия е принудена да разпилява живата си сила между фронтален натиск, охрана на корабите и непрекъснато пасивно прикритие срещу българите, като всяка от тези функции обезкървява останалите и превръща обсадата в самоизяждаща се система. Решаващо е, че българската конница „реже времето“ на обсадителя: тя не търси еднократна решителна битка, а възпрепятства ежедневния цикъл на снабдяване и разузнаване, принуждава към тежки ескорти и създава психологическа доминанта на непредвидим страх, която хронистите формулират без еуфемизми. От морска страна ромеите налагат оперативна еластичност, при която гръцкият огън не е само оръжие, а застраховка за вътрешните линии в тесните води; така всеки опит на Маслама да „закове“ столицата с флотски обръч се разсипва в конвойни стоянки, които са скъпи и неефективни. Политическият фон – смъртта на Сулайман и реформаторската линия на Умар II – отнема перспективата за втори сезон на кампанията и ускорява решението за оттегляне, но само след като логистичната ерозия и зимата вече са направили лагера негоден за продължителна служба. В сумата геополитическият резултат е стабилизация на източното Средиземноморие, затваряне на прозореца за ислямска проекция към Балканите и институционална легитимация за Лъв III и Тервел, които капитализират успеха като вътрешнополитическа валута. Тъкмо това помага да се разбере защо след 718 г. умайядската стратегия в района се преоформя от мечта за „взрив на столицата“ към прагматични, но стратегически безплодни рейдове; а България затвърждава статута си на суверенен балансьор, способен да обръща съдбата на имперски центрове, без да жертва собствената си автономия.

От обсадата извират няколко урокa, които стават постоянна част от българската стратегическа култура и се разпознават в по-късни векове като поведенчески инварианти. Първо, урокът за темпото: в конфликти с противник, който е силен в тежките родове войска и обсадната техника, леката конница, разузнаването и ударите по логистиката са не „второстепенно изкуство“, а главният инструмент за разстройване на планове и за превръщане на чуждата маса в собствена слабост. Второ, урокът за съюзническия реализъм: понякога максималната полза не е в моментното териториално прирастване, а в трайната стабилизация на граница и в капитализирането на престиж чрез навременна помощ за по-силен съсед; така България получава дългосрочна безопасност, канали за обмен и по-висок дипломатически „курс“ при следващи преговори. Трето, урокът за икономията на силата: когато стените на противника извличат асиметрични разходи, най-евтината победа е да го принудиш да стои, докато се изтощи – ударите срещу фураж, обоз и морал са стратегически по-доходни от фронтални щурмове без гарантиран резултат. Четвърто, урокът за политическата памет: успехът носи легитимация, но само когато е „разказан“ правилно – образът на Тервел като спасителен съюзник и на Лъв като рационален император показва, че военните победи стават капитал едва когато се превърнат в институционални реформи и устойчиви договори. И пето, урокът за географията като оръжие: тесните морски домейни на Босфора и Пропонтида и равнините на Тракия не са фон, а активи, които – овладени технологично и тактически – превръщат пространството в съюзник; след 718 г. именно тази „географска грамотност“ държи линията на контакт предимно в Мала Азия, а не на дунавския праг. Във всички тези уроци стои обща логика: да се печелят дни, да се икономисва сила, да се търсят съюзи, които умножават ефекта на собствената мобилност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК