СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО МИНАЛО НА АЛЕКСАНДЪР ЦАНКОВ

Темата за социалистическото минало на Александър Цанков по необходимост предизвиква напрежение между утвърдените образи и документално проследимите идейни траектории. Става дума за политик, който като министър-председател води безкомпромисна борба срещу комунистическата партия и нейната идеология, а малко по-рано – в ранната си интелектуална биография – се приобщава към социалистическия кръг на Димитър Благоев и пише в „Ново време“. Този на пръв поглед парадокс се разтваря, когато се реконструира контекстът: българската социалдемокрация около 1900 г., идейният разлом от юли 1903 г., германските университетски влияния и следвоенното преосмисляне на „социалния въпрос“ след 1918–1919 г. Разгръщането на тези пластове показва не внезапна метаморфоза, а синусоида от увлечения, скепсиси и постепенно рационирано пренастройване – движение от ортодоксална марксистка лексика към прагматичен реформизъм, държавен активизъм и, накрая, антикомунистически курс.

Уводният фокус тук е двоен. От една страна, целта е да се проследят фактите: членството в Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП), сътрудничеството с „Ново време“, позицията при разцеплението през юли 1903 г., специализацията в Германия, тезите в книгата „Последствия от войната“ (1919), кооперативните връзки и парадоксалният флирт с БЗНС и Александър Стамболийски. От друга страна, задачата е да се обясни логиката: как социализмът за младия Цанков се мисли като универсално „лекарство за всички зарази“, как и защо семето на съмнението към учението на Карл Маркс покълва под въздействие на Мюнхенската и Виенската школа, как следвоенната криза превръща социализма от „далечен идеал“ в „належаща програма“, и как това води не към болшевизъм, а към конвергенционна идея: социализмът да стане „малко буржоазен“, а буржоазията – „малко социалистическа“, с подчертано място на държавата и запазена частна собственост в служба на „обществените нужди“. Тъкмо тази идейна крива прави възможно по-късното скъсване с марксистката ортодоксия и оформянето на политик, когото едни наричат „Кървавия професор“, а други – „спасител“.

I. Ранните идейни увлечения (до 1900)

Ученическите години и първите социални впечатления

Първият досег на Александър Цанков със социалистически идеи се разполага в мъгливия периметър на ученическите години в Русе и Видин, както и през престои в Бургдорф, Швейцария, където той също се обучава, и където европейските социални дебати циркулират далеч по-интензивно от българската провинциална публика. В семейното свидетелство на брат му Хрисиан проблясва характерна сцена: Александър и Асен са изключени от Видинската гимназия „поради своите социалистически идеи“, събитие, което ужаси баща им – привърженик на Драган Цанков. Тази семейна драма обозначава не толкова развито доктринерство у младежа, колкото атмосфера на ранни идейни експерименти и чувствителност към социалната несправедливост, характерна за образованата младеж на fin de siècle. В този период социализмът за него се явява като морална интуиция и етичен протест срещу „старите порядки“, а не като систематична теория с ясно разграничени ревизионистки и ортодоксални разклонения. Самият Цанков по-късно говори за „младежки увлечения“ и „наивната вяра“, че социализмът е универсално лекарство; тъкмо такава ретроспекция подсказва срамежливо отместване от романтичната фаза, без да я заличава. Повратът все още не е настъпил: идейният хоризонт е широк, гъвкав, допускащ вяра, спор и импровизации. За да се появи систематичният социалист Цанков, е нужна университетската среда на София след 1900 г., която интегрира читателския му режим в дисциплинирана политическа култура и го поставя в кръга на Димитър Благоев и Георги Кирков.

Източници и мълчанието на Цанков

Свидетелската база за тази ранна фаза е оскъдна, което в историческата реконструкция налага предпазливост. Цанков сам пести подробности в спомените си, а когато се връща към младежкия си социализъм, го обозначава като преходна, почти детинска вяра. Това „мълчание“ е значещо: то говори за съзнателна дистанция спрямо миналото в името на хармонизиран политически автопортрет, съответстващ на по-късната му антикомунистическа позиция. Паралелно, външните свидетелства – като това на брат му – изпъкват ярко именно защото запълват липсващи страници; но те остават субективни и трябва да се четат през призмата на семейната памет и политическата полемика. Въпреки това, съвпадението между училищните санкции, швейцарския контекст и последвалото организирано включване в БРСДП през 1900 г. образува непрекъсната линия: от неоформения морален протест към доктринерна социалистическа идентичност. Тази линия се потвърждава от писаното слово на студента Цанков – текстове, които показват не просто съчувствие към „социалния въпрос“, а овладяна марксистка терминология и ясна класова схема. Така първоначалното мълчание отстъпва пред документите: социалистическото минало не е мит, а ранна, реална и артикулирана фаза.

II. Студентът марксист: София, 1900–1903

Включване в БРСДП и „Ново време“

През 1900 г. Александър Цанков записва Юридическия факултет на Софийския университет и се присъединява към Българската работническа социалдемократическа партия. Включването е едновременно институционално и интелектуално: той започва да сътрудничи на списание „Ново време“, редактирано от Димитър Благоев – орган не само на партийната публицистика, но и лаборатория за социалистическа теория, преводи и дебати. Профилът на младия автор се откроява бързо: лексиката му е изцяло марксистка, категорично класова; капитализмът е разчетен през схемата на експлоатацията, социализмът – като финал на класовата борба. В един текст той тезисно редуцира алтернативите: или средствата за производство стават обществена собственост и производството – колективно, с пролетариата като носител на културата, или продължава „възвишаваното“ робство на господстващата класа. Тази риторика не е периферен жаргон, а централна партийнолингва, която студентът усвоява и възпроизвежда с убеждение. Влиянието на Благоев и Кирков е не само политическо, но и методическо: въвежда го в традицията на критическата политикономия, философските основания на историческия материализъм и европейския социалистически печат. Софийският период е следователно моментът на каноничното приобщаване: от моралната етика на юношеството към дисциплинираната доктрина на партията.

Интелектуалната матрица: какво чете и как пише

Читателският режим на Цанков в началото на века се насища с преводната и оригиналната социалистическа литература, която „Ново време“ и партийните кръгове препоръчват: Маркс, Енгелс, Кауцки, Бернщайн, но също и социални изследвания, описващи бедност, градски труд, синдикализъм. Текстовете му пренасят тази матрица в български контекст: абстрактната класова борба се превежда в национална сцена, където индустриалният пролетариат е малоброен, но символично централен; аграрният въпрос е особено остър; кооперативизмът набира сила. В този синтез проличава и първата нишка на бъдещия ревизионизъм: интересът към кооперацията, към институционални механизми на солидарност и към реформизма като постижима, етапна политика. Все още лексиката е ортодоксална, но вниманието към институциите подсказва прагматичен темперамент. Когато през юли 1903 г. партията се разцепва, това напрежение между доктрина и институционален реформизъм кристализира: изборът към „широките“ социалисти не е инцидент, а идейна консеквенция на ранния институционален интерес.

III. Разломът от 1903 и „широкото“ преориентиране

Юлското разцепление и изборът на Сакъзов

Разцеплението в БРСДП през юли 1903 г. пренарежда българската левица по линията ортодоксия/реформизъм. Цанков отхвърля линията на Благоев и Георги Кирков и застава зад „широките“ социалисти начело с Янко Сакъзов. Това не е просто организационна лоялност, а избор на идеен стил: акцент върху парламентарната тактика, кооперациите, социалното законодателство и постепенните реформи. В тази среда социализмът се мисли като публична политика, а не като революционна есхатология. И все пак, изборът не заличава марксисткото ядро – той го контекстуализира. Цанков продължава да вижда „социалния въпрос“ като структурен, но гради доверие в законодателния инструментариум и в „култивирането“ на обществените форми на солидарност. Така „широкият“ ход му дава интелектуален коридор към европейския ревизионизъм и към университетските влияния, които предстоят. Изборът е и биографичен мост: той подготвя почвата, на която германската специализация ще посее семето на съмнението към ортодоксията – семе, за което самият Цанков по-късно казва, че в Мюнхен и Виена „за пръв път“ покълва срещу учението на Маркс.

Германските специализации и семето на съмнението

Специализацията в Германия променя оптиката. Запознаването с Мюнхенската и Виенската школа подлага на критика еднопластовите каузални схеми на историческия материализъм и отваря Цанков към по-комплексна социална наука: социология на институциите, правна теория, икономика отвъд марксовата критика. В германския университет социализмът престава да бъде изчерпваща диагноза и се превръща в тема сред други теми: индустриална организация, професионално представителство, правов ред, административна рационализация. Тъкмо тук „семето на съмнението“ се превръща в метод: скепсис към догмата, доверие в сравнителния анализ и в емпиричните ограничения на политиката. След завръщането си Цанков окончателно се отделя от социалдемокрацията като партийна принадлежност, но запазва убеждението за необходимостта от социални реформи. Разривът не е с „социалния въпрос“, а с неговата монологична интерпретация. Затова след 1903 г. той вече не пише като догматик, а като реформатор, за когото социализмът може да бъде политическа граматика на модернизацията, но не и монопол върху истината за обществото.

IV. Следвоенният ревизионизъм и „Последствия от войната“ (1919)

Социализмът като належаща програма

Книгата „Последствия от войната“ (1919) обобщава следвоенното пренастройване. В нея Цанков настоява, че социализмът „не е вече далечен идеал, а належаща програма“, която печели привърженици от всички обществени среди. Той описва умората от „старото“ – системата, която довежда до войната – и търсенето на „по-съвършена и по-сигурна обществена организация“. В този прочит социализмът е масово настроение и политическа необходимост, но не като диктат на една класа. Особено важна е критиката му към това, което вижда в Русия след 1917 г.: популярността на социализма клони да го профанира, да го превърне във верую на елементи, загубили морална устойчивост през войната, и да го редуцира до строй на „неограничения интерес“ на една класа. Така Цанков едновременно признава социалистическата неизбежност като програма и отхвърля болшевишката ѝ реализация като морално и политически дефектна. Тук проличава конвергенционната му теза: социализмът трябва „по необходимост“ да стане „малко буржоазен“, а буржоазията – „малко социалистическа“. Това не е словесна еквилибристика, а концепция за уравновесяване на частната инициатива и обществената цел.

Между държавния активизъм и отхвърлянето на болшевизма

От тази конвергенционна позиция следват две програмни последици. Първо, защитата на частната собственост и личната инициатива не е фетиш, а функционална – те трябва да се употребят „за обществените нужди и интереси“. Второ, ролята на държавата нараства: не като тотален команден архитект, а като регулатор, координатор и гарант на социалния минимум. В логиката на Цанков следвоенната икономика изисква планомерност, публично-частни синхронизации, социално законодателство, колективни договори, професионално представителство – все инструменти, които „социализират“ пазара, без да го унищожават. Тази позиция естествено влиза в конфликт с болшевишката практика, която за него профанира идеята, свеждайки я до класов монопол и морален упадък. По този начин Цанков артикулира антикомунистически либерал-етатизъм: държавата е нужна, за да обуздае частната мощ и да гарантира обществен интерес, но диктатурата на една партия и класата ѝ е неприемлива. Тъкмо оттук по-късно ще бъде разбираем и неговият остър политически курс срещу комунистите като министър-председател, без това да означава отричане на социалната проблематика като такава.

Кооперативизмът и мостовете към БЗНС

Следвоенният реформизъм на Цанков естествено общува с кооперативното движение и с някои идеи на Земеделския съюз. Преди войната и непосредствено след нея той работи за кооперативната кауза редом с Александър Стамболийски; между двамата се установяват приятелски връзки, а Цанков го посещава и в затвора след скандала с цар Фердинанд. Именно тук възниква любопитният въпрос за евентуално членство или участие в ръководството на БЗНС: версиите се разминават – според собствените спомени Стамболийски лично кани Цанков, който отказва; според други инициатива подава самият професор, но Стамболийски настоява да остане само редови член; по трета версия Цанков се стреми към ръководна позиция, което Стамболийски отклонява. Каквато и да е точната реконструкция, самият факт, че подобна възможност се обсъжда, осветява идейната близост по линия на социалния реформизъм и кооперативната организация на стопанството. Тук социализмът на Цанков вече не е марксистка ортодоксия, а мрежа от practically-oriented институции, които канализират солидарността: кооперации, държавни регулации, професионални камари. Така мостът към БЗНС не е метеж, а логика: общи инструменти, различни доктрини, припокриващи се реформи.

V. Политическото скъсване и кабинетът на Демократическия сговор (1923–1926)

Разломът като историческа неизбежност

Към началото на 20-те години на ХХ век социалистическото минало на Александър Цанков вече е факт от биографичен втори план, а не действащ фактор на политическа идентичност. Пътят към Демократическия сговор е логически резултат от серията скепсиси и ревизии, повлияни от германските университетски среди, от следвоенните размишления от 1919 година и от все по-решителното му убеждение, че социалните реформи трябва да се гарантират от силна държавна власт, а не от партийни революционни авангарди. Именно това убеждение подготвя готовността му да участва – а след юни 1923 година и да оглави – кабинет, който взема курс към стабилизиране на държавата чрез авторитарно инструментариумно управление. Превратът срещу Александър Стамболийски през юни 1923 година, в който Цанков става политическото лице на новата власт, не е резултат от негов „антизeмеделски“ темперамент, а от отказа му да приеме единомислие, което изключва други държавни интереси. Парадоксът става очевиден: човек, който някога се движи през кооперативни идеи и дискурсивни припокривания с БЗНС, застава начело на правителство, което прилага сурови репресии срещу същия този политически свят. Това обаче не е предателство към реформисткия му темперамент, а знак, че за него държавата – и само държавата – е последният регулатор на социалния ред.

1923–1925 като историческа „точка без връщане“

Управлението на Цанков като министър-председател (1923–1926) е определящо за трансмутацията на неговото публично име. Това е времето на атентати, контратерор, сблъсъци и системно насилие, които го превръщат за едни в „Кървавия професор“, а за други – в „държавник, спасил България от болшевизация“. Тук разривът с младия социалист е необратим и тотален. От този момент насетне идеята за социалната политика остава, но тя е обвързана с националната сигурност, с конституционната защита на властта и с необходимостта държавата да бъде железен арбитър, а не възпитателна институция на демократични компромиси. Психологическият механизъм на тази трансформация може да бъде разчетен като съвпадение на реалистичен авторитарен функционализъм с апокалиптичната ситуация на 1925 година: атентатът в „Света Неделя“, разгръщането на масови убийства, страхът, че държавата е под заплаха за физическо изличаване. Именно тази година е „точката без връщане“ в публичния образ на Цанков. След нея социалистическото му минало става не просто неудобство, а биографичен фантом, който той предпочита да бъде забравен.

VI. Народното социално движение и „оздравяването на капитализма“

Експериментът като прагматичен синтез

Създаването на Народното социално движение (30-те години) е логичен резултат от реформаторските интуиции, които никога не изчезват от идейната матрица на Цанков. Тук социализмът вече не съществува като доктринерна система, а като набор от инструменти, чрез които капитализмът може да бъде „оздравен“ – чрез модернизация, регулиране, планиране, корпоративни форми на представителство, при които държавата посредничи между социалните интереси. Така реформизмът от ранната му биография се продължава, но е поставен в нов режим: той не е левичарски, а технократичен. Частната собственост се признава; но тя трябва да работи в „служба на националната цялост“. Политиката става не борба на класи, а регулиране на техните отношения чрез държавна власт.

Нещо повече от „антикомунизъм“

Много от опростяващите биографии свеждат Цанков до „антикомунист“. Това е недостатъчно. Цанков е противник на болшевизма като революционна диктатура на партия и класата ѝ; но той е едновременно привърженик на модернизирано икономическо управление, в което държавата има право на интервенция. Народното социално движение е именно тази синтетична форма: не социализъм, не либерално laissez-faire, а национална икономическа архитектура. В този смисъл Цанков се явява по-близък до някои европейски корпоративистки експерименти от междувоенната епоха, отколкото до класическите либерали. По този път от младия марксист е останало само едно: възгледът, че социалните процеси изискват концептуален център и политическа рамка. Разликата е в това кой владее тази рамка: партията на пролетариата, или държавата като елемент на правов ред.

VII. Антикомунизъм, насилие и дебатът за „Кървавия професор“

Политическата памет като арена на интерпретации

Историографията на Александър Цанков неизбежно е поляризирана. Политическият терор от 1923–1925 година не може да бъде редуциран до „обективна необходимост“. Но той не може да бъде разбран без историческия фон: международния болшевишки натиск, Балканите като зона на идеологически сблъсък, националното усещане за обсада. След 1925 година за Цанков идейната метафизика на марксизма вече е не просто интелектуално неприемлива – тя е заплаха за самото битие на държавата. Така възниква фигурата на „Кървавия професор“: фигура, която е едновременно историческа и метафорична. В този образ социалистическото му минало е символично изтрито. Но парадоксът не е това, че то е съществувало; парадоксът е, че без него неговата по-късна държавна философия не може да бъде разбрана. Той остава човек на държавата, но тази „държава“ е плод на разочарован социалистически идеализъм, превърнал се в прагматичен държавен реализъм.

Парадоксът „социалистът, който става антикомунистически министър-председател“ не е парадокс, ако се изследва в хронологичната му логика. Младежкият социализъм на Цанков от Русе, Видин, Бургдорф и София (1900–1903) е реален: членство в БРСДП, сътрудничество в „Ново време“, марксистки текстове, избор на „широките“ социалисти. Германската специализация поставя съмнение в ортодоксията. Следвоенният свят от 1919 г. превръща социализма от „идеал“ в „належаща програма“, но без болшевизма. В кабинета 1923–1926 идеалът отстъпва на държавната функционалност. В Народното социално движение социалният реформизъм става инструмент за „оздравяване на капитализма“. Така неговата биография не е „зигзаг“, а синусоида: от марксистка вяра към държавен рационализъм, в който социалното не изчезва, но вече е под управлението на властта, а не на класата.

Иронията е, че социалистическото му минало не е „междинна фаза“, а генезис на държавника. Без него няма да се разбере защо Цанков вярва, че държавата е последната бариера срещу разрушението на обществения организъм. Именно затова социалистическото минало не е „срам“, а исторически ключ. С него неговата биография се мисли като процес; без него – като оптика за морално обвинение.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК