СЛАДКАРНИЦА “ЦАР ОСВОБОДИТЕЛ”

София в началото на XX век е град в процес на модернизация – с нови булеварди, представителни сгради, кафенета и клубове, които оформят облика на столицата на младото българско царство. В този контекст през 1908 година на оживеното кръстовище на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Раковски“, точно срещу Военния клуб, отваря врати сладкарница „Цар Освободител“.

Местоположението не е случайно – това е централна точка в града, близо до Народния театър „Иван Вазов“, Народното събрание, Университета и редакциите на вестници. Районът е средище на политическия, културния и обществения живот на София. Първоначално помещението е било използвано за изложби на картини и складови нужди, но новият собственик Коста Стоянов вижда в него потенциал за модерен градски салон по подобие на виенските и будапещенските кафенета.

С откриването си сладкарницата привлича вниманието на софиянци с високата си култура на обслужване, новия стил на интериора и богатия асортимент от сладкиши и напитки. Това не е просто търговски обект, а социално пространство, в което човек може да бъде видян и да се срещне с хора от различни среди.

I. Архитектура и интериор

През 20-те години на ХХ век сградата е реконструирана от водещи архитекти на епохата, които успяват да съчетаят европейската изисканост с българските градски традиции. Това я превръща в една от емблематичните постройки по булеварда.

Интериорът е замислен така, че да внушава усещане за простор и светлина. Големите прозорци откъм булеварда пропускат естествена светлина, а високият таван придава величественост. Сладкарницата разполага с две нива – на приземния етаж е основният салон, а на второто ниво – галерия за по-интимни срещи и разговори.

Масичките са от бял мрамор с чугунени крака, столовете – дървени, подредени в строг ред, но достатъчно близо, за да създават усещане за общност. На стените висят картини и графики, а в някои периоди – и сатирични рисунки. Осветлението е с висящи полилеи, които вечер създават топла, жълтеникава атмосфера.

Менюто е характерно за виенски тип сладкарници – торти, пасти, сладолед, а по-късно и солени хапки. Но най-голямата атракция е кафето, приготвяно с изключителна прецизност. Легендарно остава „синджирлиито“ кафе на Бай Стоян – сервитьор, който с тънка сламка създавал по повърхността на кафето дълга редица мехурчета, наричани „синджир“. Това било символ на качеството и изискаността на заведението.

II. „Писателското кафене“ – бохемският салон на интелигенцията

През 20-те и 30-те години „Цар Освободител“ постепенно се превръща в духовен център на българската интелигенция. Там ежедневно могат да се срещнат най-известните писатели, поети, художници и журналисти на България. Постепенно кафенето получава прозвището „Писателското“.

Йордан Йовков идвал всеки ден в точно определен час – от 11 до 12. Сядайки сам, той бавно отпивал кафето си и наблюдавал хората около себе си. По-късно към него се присъединявали колеги, с които обсъждали нови сюжети и литературни идеи. Елисавета Багряна често разговаряла с млади поети и поетеси и била в центъра на дискусиите за новата българска поезия. Елин Пелин разказвал истории с неизменната си усмивка, а Сирак Скитник водел спорове за изкуството и критиката.

Особеност на „Писателското кафене“ е, че то събира хора от различни политически и идейни лагери. Там са присъствали и консерватори, и леви интелектуалци, и авангардисти, и класици. Разговорите често преминавали от литература към политика, но въпреки различията, мястото било оазис на толерантността.

Карикатурата на Александър Добринов, в която са изобразени 108 писатели, художници и журналисти, увековечава атмосферата на кафенето. Това произведение е не само художествена шега, но и исторически документ, който ни позволява да си представим колко жив и пъстър е бил този културен кръг.

III. Атмосфера и ежедневие

Сладкарница „Цар Освободител“ никога не е била просто заведение за кафе и торта. Тя е била сцена на културен живот. Масите винаги са били отрупани с вестници, списания, бележници, ръкописи и рисунки. Въздухът е бил наситен с цигарен дим, аромата на кафе и шум от оживени разговори.

Мястото било и своеобразен „литературен клуб без членски карти“ – мнозина автори четели пред приятели откъси от свои произведения, обсъждали нови театрални постановки или споделяли идеи за бъдещи книги. Художниците носели скици и ги показвали на колегите си, търсейки съвет или просто признание.

Лятото кафенето излизало навън – маси се подреждали на тротоара към булеварда. Тогава гостите имали пряк поглед към оживения градски живот, военните паради или шествия, преминаващи по булеварда. Заведението се превръщало в истинска трибуна, от която интелектуалците наблюдавали и коментирали обществото.

IV. След Втората световна война

След 9 септември 1944 г. новата политическа обстановка в България променя атмосферата в кафенето. Част от редовните посетители вече не идват – някои са арестувани, други напускат страната, трети се оттеглят в усамотение. Въпреки това кафенето продължава да съществува и през първите следвоенни години.

В края на 1945 г. там все още се продават билети за концерти и културни прояви. Но през лятото на 1946 г. властите решават да го закрият. Формалната причина е обвинение срещу собственика за незаконна търговия със захар – „спекула“. Но реалната причина е друга: кафенето е възприемано като средище на „буржоазна интелигенция“, която не се вписва в новия политически ред.

Помещението е трансформирано в Дом на българо-югославското дружество и по-късно – в културно-читалищен център. Така мястото окончателно губи своята първоначална функция.

V. Разрушаването на сградата

През 70-те години на ХХ век идва и последният удар. Въпреки че сградата, в която се е помещавала сладкарницата, е призната за културна ценност, властите решават да я разрушат. Официалните мотиви са свързани с „урбанистични промени“ и „модернизация на центъра“, но за мнозина това е съзнателно унищожаване на памет за едно свободомислещо минало.

Разрушаването се случва в периода 1975–1977 г. Багерите събарят сградата пред очите на софиянци. В атмосферата на тоталитарен контрол никой не смее да протестира публично. Със сградата си отива не само едно архитектурно бижу, но и символът на софийската бохема.

VI. Памет и наследство

Макар сградата да е унищожена, духът на „Писателското кафене“ продължава да живее. Спомените за него са съхранени в литературни мемоари, анекдоти и рисунки. Карикатурата на Александър Добринов с пъстрия състав на писателската и артистичната общност остава като своеобразна „снимка“ на онази епоха.

Днес в Музея за история на София е изградено ретро кафене, вдъхновено от „Цар Освободител“. Там могат да се видят копия на стари снимки и картини, а посетителите да усетят частица от атмосферата на изгубения салон. Все по-често се появяват и идеи за поставяне на възпоменателна плоча на мястото, където е съществувала сладкарницата.

Тя остава символ на едно време, в което културата е била естествена част от ежедневието и градската среда. „Писателското кафене“ е доказателство, че дори едно обикновено заведение може да се превърне в духовен център, ако съумее да привлече най-светлите умове на епохата.

Личности и среди в „Писателското кафене“

Име	Професия / роля	Кратка характеристика	Роля и поведение в кафенето
Йордан Йовков	Писател, класик на прозата	Автор на „Чифликът край границата“, „Старопланински легенди“.	Идвал винаги по едно и също време, седял сам, наблюдавал и записвал идеи. Символ на тишината и вдъхновението.
Елин Пелин	Писател, майстор на разказа	„Гераците“, „Под манастирската лоза“.	Създавал веселие, разказвал истории, около него се събирали много слушатели. Превръщал кафенето в сцена на живия фолклор.
Елисавета Багряна	Поетеса, първата модерна женска лирика	„Вечната и святата“, „Звезда на моряка“.	Общувала активно с по-младите поети, обсъждала преводи, нови тенденции в поезията, разчупвала мъжката доминация в средата.
Сирак Скитник (Панайот Христов)	Художник, критик, радиодеец	Директор на Радио София, културен критик.	Обичал бурните дискусии за изкуство и култура, често противоречал на писателите, оживявал атмосферата.
Гео Милев	Поет, публицист, авангардист	„Септември“, списание „Везни“.	До 1925 г. често спорел за нови художествени течения, предизвиквал консерваторите, вдъхвал на младите чувство за революция.
Асен Разцветников	Поет, част от „Септемврийци“	Социално ангажиран поет.	Често четял стихове на приятели, внасял дух на младежки ентусиазъм.
Николай Лилиев	Поет-символист	„Лунни петна“.	Изискан, мълчалив, обичал по-тихи разговори за литература, седял често с поети-символисти.
Фани Попова-Мутафова	Писателка, автор на исторически романи	„Солунският чудотворец“.	Дискутирала с мъжете-писатели за ролята на историческия роман, рядко спорела остро, но била уважавана фигура.
Владимир Василев	Литературен критик, редактор на „Златорог“	Влиятелен критик, „арбитър“ на литературните среди.	Неговото мнение било търсено, често „съдия“ в спорове за нови книги.
Александър Добринов	Художник-карикатурист	Автор на карикатурата с 108 фигури от кафенето.	Рисувал посетителите на салфетки, документирал атмосферата с хумор.
Димчо Дебелянов	Поет	„Да се завърнеш…“.	Преди войната идвал със студенти, тих, чувствителен, символ на лиричния дух.
Никола Фурнаджиев	Поет, член на „Септемврийци“	Социална поезия.	Рязък в дискусиите, спорел за социалната роля на литературата.
Георги Райчев	Писател	Реалистични разкази и повести.	Редовен посетител, дискутирал с Йовков и Елин Пелин, споделял опит с младите.
Ангел Каралийчев	Писател	Автор на приказки и разкази.	Обичал да седи с младите, особено със студенти-писатели, разказвал за детската литература.
Антон Страшимиров	Писател, драматург	„Хоро“, „Роби“.	Често енергичен и полемичен, внасял политическа тема в разговорите.
Художници от „Родно изкуство“	Художници	Иван Милев, Цанко Лавренов и др.	Донесли албуми със скици, показвали идеи за изложби.
Журналисти от „Зора“	Журналисти	Един от водещите вестници.	Събирали се за обсъждане на текущите новини, писали статии още на масата.
Редактори на „Литературен глас“	Журналисти	Важен литературен вестник.	Поддържали връзка с младите автори, давали трибуна на нови текстове.
Млади поети и студенти	Литературни дебютанти	Начинаещи автори, често слушатели.	Идвали, за да се докоснат до атмосферата, да четат стихове и да търсят признание.
Общественици и политици	Юристи, адвокати, политици	Представители на елита.	Не били редовни, но идването им подчертавало престижността на мястото.

Сладкарница „Цар Освободител“ не е просто обект от миналото – тя е жива част от историята на българската култура. В нейния интериор се раждат идеи, книги, приятелства и полемики, които оформят литературния и обществен живот на България през първата половина на ХХ век. Унищожена физически, тя продължава да съществува в паметта и в културното наследство на София.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК