ГАВРИЛ КРЪСТЕВИЧ

Съединението на България от 6 септември 1885 г. е едно от най-великите събития в българската история. То има своите безспорни герои – Захарий Стоянов, Иван Андонов, Данаил Николаев – но и своите големи губещи. Сред тях най-тежко пострадал е генерал-губернаторът на Източна Румелия Гаврил Кръстевич (1818–1898).

Днес името му е почти забравено, но за българите от епохата на Възраждането и първите десетилетия след Освобождението то е било сред най-уважаваните. За едни Кръстевич е бил пример за образован, мъдър и почтен човек; за други – символ на компромиса с властта и на илюзията, че Османската империя може да се реформира в полза на подвластните ѝ народи.

I. Ранни години и образование

Гаврил Кръстевич, известен още като Гандьо Баев, е роден през 1818 г. в побожно семейство от Котел – град, дал на България редица духовни и политически водачи. Още като дете се отличава с изключителна прилежност и дарба.

• Училище в Котел и Карлово – По препоръка на котленските първенци той постъпва в школото на прочутия учител Райно Попович в Карлово. Между двамата се създават дълбоки духовни връзки, които Кръстевич запазва до смъртта на наставника си през 1858 г.
• Първи учителски опит – Завършвайки образованието си, през 1834 г. Кръстевич става учител в Сливен.

Решаващ за бъдещето му е контактът със Стойко Стойков Попов – бащата на Георги Раковски. Чрез него Кръстевич е представен на най-влиятелния българин в Цариград – княз Стефан Богориди.

II. Път към висшата османска администрация

През 1835 г. Кръстевич пристига в Цариград, където попада под закрилата на Богориди. Благодарение на усърдието си той бързо печели благоразположението му.

• Учение – С подкрепата на Богориди Кръстевич учи във Великата народна школа в Куручешме (1837–1838), а след това завършва право в Париж през 1843 г.
• Кариера – Завръщайки се в Цариград, става секретар на Богориди и по-късно е назначен за управител на остров Самос (1845–1850). Управлението му е оценено високо и той се утвърждава като талантлив администратор.

През 1851 г. Кръстевич вече е член на търговското съдилище в Цариград и преподавател по търговско право. Бързо израства в йерархията и става член на Върховния съд на Османската империя. Султанът го възприема като надежден и лоялен държавник.

Особено важна е мисията му през 1850 г., когато разрешава спор между манастири в Света гора. Благодарение на намесата му водачът на църковната борба Иларион Макариополски е спасен от заточение.

III. Книжовна и изследователска дейност

Наред с кариерата си Кръстевич развива активна книжовна дейност.

• Редактор на „Български книжици“ (1859) – списание, което играе важна роля в българската просвета.
• Изследвания – публикува „Писма за някои си мъчности на българското правописание“ (1844) и „Кратко изследование на българската древност“ (1858).
• „Българска история“ – През 1869 г. издава първи том от труда си, в който защитава тезата за хунорския произход на българите. Вторият и третият том така и не излизат, макар да са били замислени.

IV. Роля в църковната борба

Най-големият му принос е свързан с българската църковна независимост.

• Ферманът за учредяване на Екзархията (1870) – Кръстевич има огромна заслуга за издаването на султанския указ. Той лично участва в изготвянето му и използва влиянието си, за да убеди властите.
• Народен църковен събор (1871) – Кръстевич е душата на събора, който определя устройството на новата Българска екзархия.
• „Възражение“ (1871) – В документ от осем точки Кръстевич аргументирано оборва претенциите на гръцката патриаршия, защитавайки българската кауза.

Въпреки усилията му, борбата завършва с обявяването на схизмата от Константинополската патриаршия през 1872 г.

V. Генерал-губернатор на Източна Румелия

След Освобождението (1878) Кръстевич е назначен за главен секретар при княз Алеко Богориди (1879–1884), а по-късно и за генерал-губернатор на Източна Румелия (1884–1885).

Управлението му е оценявано противоречиво:

• Положителни оценки – Михаил Маджаров и други виждат в него стабилизираща фигура, която запазва спокойствието и развитието на областта.
• Критики – Захарий Стоянов го нарича символ на зависимостта и бездействието.

Исторически обаче е ясно, че Източна Румелия е била изкуствено образувание, обречено да изчезне. Кръстевич, като честен администратор, остава верен на закона и османската власт – позиция, която го изолира от революционната енергия на народа.

VI. Съединението и падението на Кръстевич

През септември 1885 г. Кръстевич вече знае за готвения преврат. Би могъл да предприеме репресии, но отказва да пролее българска кръв.

На 6 септември революционерите го свалят от власт. Най-голямото му унижение идва, когато е качен на файтон заедно с млада жена в хъшовско облекло (Делка – бъдещата съпруга на Чардафон Велики), и с гола сабя в ръка тя го развежда из Пловдив за подигравка.

На 18 септември Кръстевич споделя пред приятели в София:

Аз знаех и ценях общонародното желание за присъединението към българското княжество. Като българин аз съчувствувах, но по моето положение аз не можех да ида по-нататък от съчувствието… Едно нещо не мога да простя – дето ме качиха на файтон с една мома в хъшовско облекло и ме разведоха из града за присмех.

На 21 септември е изпратен в Цариград. Това слага край на политическата му кариера.

VII. Последни години и смърт

Кръстевич остава в Цариград, далеч от активния обществен живот. Умира на 16 ноември 1898 г. в предградието Ортакьой на 80-годишна възраст.

Посмъртно получава признание: на 18 ноември 1898 г. IX Обикновено народно събрание решава да положи венец на гроба му от името на българската държава. Депутатите стават на крака и произнасят: „Вечна му памет. Бог да го прости!“

Хронология на живота и дейността на Гаврил Кръстевич (1818–1898)

Година / Дата	Събитие
1818	Роден в Котел в благочестиво българско семейство.
1820-те – 1830-те	Учи в местното училище в Котел; проявява изключителна прилежност и дарба.
ок. 1833	Постъпва в училището на Райно Попович в Карлово; създава трайни връзки с учителя си.
1834	Завършва обучението си; за кратко е учител в Сливен.
март 1835	С помощта на Стойко Стойков Попов (баща на Георги Раковски) е представен на княз Стефан Богориди и заминава за Цариград.
1837–1838	Учи във Великата народна школа в Куручешме с финансовата подкрепа на Богориди.
1843	Завършва право в Париж.
1845 – 1850	Назначен за управител на остров Самос (5 май 1845 – 12 април 1850). Управлението му е успешно.
1850 (късна есен)	Изпратен в Света гора за разрешаване на спор между Хилендарския и Иверския манастир. Спасава от заточение Иларион Макариополски.
1851	Назначен за член на търговското съдилище в Цариград и преподавател по търговско право.
1850-те (средата)	Става член на Върховния съд на Османската империя.
1858	Публикува „Кратко изследование на българската древност“.
1859	Редактира списание „Български книжици“.
1869	Издава първи том на „Българска история“, където развива тезата за хунорския произход на българите.
28 февруари 1870	Благодарение на неговите усилия султан Абдул Азис издава фермана за създаване на Българската екзархия.
23 февруари – 24 юли 1871	Участва активно в Народния църковен събор, който урежда устройството на независимата българска църква.
1871	Публикува „Възражение“ срещу гръцката патриаршия – защитава българската кауза в 8 точки.
16 септември 1872	Константинополската патриаршия обявява схизма – един от големите му лични неуспехи.
1879–1884	Главен секретар и директор на вътрешните работи при генерал-губернатора Алеко Богориди в Източна Румелия.
1884–1885	Назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия.
6 септември 1885	По време на Съединението е свален от власт. Публично унижен – качен на файтон с жена в хъшовско облекло (Делка) и разведен из Пловдив за присмех.
18 септември 1885	В София пред приятели (Марко Балабанов, Димитър Гешов) прави своята горчива равносметка за събитията.
21 септември 1885	Изпратен в Цариград; окончателно се оттегля от политиката.
7 октомври 1885	Приет от султана след завръщането си в Цариград.
16 ноември 1898	Умира на 80-годишна възраст в цариградското предградие Ортакьой.
18 ноември 1898	IX Обикновено народно събрание решава да се положи венец на гроба му от името на българската държава. Всички депутати отдават почит с думите: „Вечна му памет. Бог да го прости!“

Гаврил Кръстевич е една от най-противоречивите личности в българската история. Той е:

• блестящ юрист и дипломат,
• администратор с европейско образование,
• книжовник и историк,
• но и човек, който поставя вярата си в реформируемата Османска империя над революционната воля на народа.

Неговата съдба е трагична – жертва на собствената си честност и вярност към една империя, която залязва. Но и пример за интелектуалец, който се опитва да съчетае патриотизма с умереността и диалога.

Историята му е предупреждение: понякога прекалената вярност към закона и властта може да изолира човека от народните стремежи. А в бурните времена на XIX век това е равносилно на политическо самоубийство.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК