ЗАГОВОРЪТ НА ГОРУНЯ (1965)

Заговорът на Горуня се оформя като най-сериозния вътрешен удар срещу властта на Тодор Живков и като единствения опит за неосталинистки военен преврат в историята на Източния блок. В рамките само на няколко месеца – от края на 1964 до април 1965 г. – група висши военни и партийни кадри изработват детайлен план за сваляне на партийното и държавно ръководство чрез използване на армията, блокиране на комуникациите и принуждаване на ЦК на БКП да подпише решения за отстраняването на Живков. В основата стои фигурата на Иван Тодоров – Горуня, врачански партизанин, сталинист по убеждение и влиятелен партиен функционер, чийто път символизира напрежението между революционната биография и номенклатурното статукво. Опитът за преврат завършва с провал, смърт, арести и сурови присъди, но и с дълъг шлейф от митологии, версии и политически употреби, които продължават десетилетия.

На 14 април 1965 г. извънреден пленум на ЦК на БКП чува доклада на Боян Българанов за „антипартийната група“, подготвяла държавен преврат, и за взетите мерки на МВР и Държавна сигурност. С този доклад „случаят Горуня“ официално влиза в партийния канон като история за „авантюристи“ и „заговорници“, а в неофициалната памет – като легенда за единствения човек, осмелил се да посегне на Живков. По-късно, след 1989 г., същият този случай получава обратен знак: заговорниците са реабилитирани, действията им са определени като „общественополезни“, а фигурата на Горуня в северозападните селища започва да се възприема почти като символ на съпротивата срещу „живковизма“ – макар самият заговор да няма нищо общо с демократизация, а точно обратното.

I. Политически контекст и международна конфронтация

Сталинският модел след 1953 година

В началото на 60-те години светът на социалистическия лагер вече не прилича на монолитния блок от времето на Сталин, а живее в условията на напрежение между „размразяване“ и страх от нови репресии. След XX конгрес на КПСС през 1956 г., когато Никита Хрушчов разобличава култа към личността и част от престъпленията на Сталин, в целия лагер започва процес на „десталинизация“, който едновременно отваря пространства за по-умерена вътрешна политика и поражда мощна съпротива сред твърдолинейните сталинисти. В България това се проявява в постепенното изместване на Вълко Червенков и утвърждаването на Тодор Живков като нов тип ръководител, по-гъвкав, по-ориентиран към балансиране между Москва и вътрешните елити, но и решително държащ на личната си власт. В същото време в недрата на партията и армията продължава да живее поколението на фронтовите и партизанските кадри, възпитано в логиката на сталинския модел – твърда дисциплина, масов терор, култ към железния ред и подозрение към всяка проява на „либерализъм“. Именно от тази среда по-късно ще излезе ядрото на заговора на Горуня, убеждаващо се, че Живков „размеква“ системата и предава идеологическата чистота на революцията.

България между Москва и Пекин

Към вътрешните напрежения се добавя и международният конфликт в рамките на комунистическия свят – разломът между СССР и Китай, известен като съветско-китайския разрив. Хрушчовата линия за „мирно съвместно съществуване“ със Запада и критиката към сталинизма са посрещнати с яростно несъгласие от Мао Дзедун, който обвинява Москва в ревизионизъм и отстъпление от „чистия марксизъм-ленинизъм“, а в много страни се оформят групи, които симпатизират на китайската по-твърда линия. В този геополитически контекст българското ръководство се стреми да остане лоялно към Москва, но в същото време се опитва да си осигури маневри при вътрешните кадрови борби, а част от твърдолинейните кадри интерпретират всяко отстъпление от сталинизма като предателство. За фигури като Горуня идеалът остава образът на суровия, непримирим революционер от 40-те години, а всяка форма на „размразяване“, ограничаване на репресиите или търсене на компромис със селяните и интелигенцията изглежда като опасна капитулация пред „буржоазните влияния“. Така международният идеологически разлом се пречупва през българската партийна среда и подготвя почва за заговор, който иска не смекчаване, а завръщане към по-твърда, почти военизирана форма на социализма.

II. Иван Тодоров – Горуня: биография и политическа траектория

Партизанинът от „Гаврил Генов“

Иван Тодоров – Горуня се ражда на 5 януари 1916 г. в село Горна Кремена, Врачанско, и израства в бедна среда, в която социалната несправедливост се преживява ежедневно, а комунистическите идеи изглеждат като обещание за радикална справедливост. Още на 16 години той влиза в Работническия младежки съюз, а през 1939 г. става член на БРП (к), след което е осъден на над седем години затвор за политическа дейност и изпратен в сливенския затвор. Успява да избяга, влиза в партизанския отряд „Гаврил Генов“ и постепенно се превръща в една от първите и най-популярни партизански фигури във Врачанско, съчетавайки лична смелост, склонност към риск и безкомпромисност към враговете на движението. В условията на нелегалност характерът му се оформя в режим на постоянна опасност, конспирация и тотална лоялност към партията и нейния съветски център, което ще остане доминиращ модел в мисленето му и след 9 септември 1944 г. След преврата и установяването на комунистическия режим Горуня е логично възнаграден – става кандидат-член, после член на ЦК на БКП, назначен е за заместник-министър на земеделието и за председател на Комитета по водно стопанство, с ранг на първи зам.-министър, т.е. влиза в ядрото на номенклатурата.

Номенклатурният сталинист и неговото разочарование

През 50-те години Горуня използва своята власт в Северозапада, за да провежда насилствена колективизация, често лично посещава села и притиска селяните да влязат в ТКЗС, като не се колебае да използва груб натиск и заплахи. Този брутален стил, възприеман от него като доказателство за класова твърдост, постепенно влиза в противоречие с по-прагматичната линия на Живков, която цели да стабилизира властта чрез по-умерени средства и частична нормализация на ежедневието. Още през 1959 г. се осуетява избирането на Горуня за първи секретар на Врачанския окръжен комитет, а неофициално му е забранено да посещава района именно заради прекомерната му суровост и напрежението, което предизвиква сред местното население. За човек, който вярва, че именно твърдостта и безкомпромисността са същината на революцията, това изглежда като изместване от страна на по-гъвкавите „чавдарци“ около Живков и като предателство спрямо идеалите, за които е рискувал живота си. Така биографията на герой от съпротивата се превръща в биография на разочарован номенклатурен сталинист, който започва да гледа на настоящото ръководство не като на свои другари, а като на ревизионисти и потенциални разрушители на социализма.

III. Радикализацията на твърдата линия и формирането на ядрото

Сблъсъкът „Гаврил Генов“ – „Чавдар“

Вътрешнопартийните напрежения се проявяват и като своеобразно съперничество между различните партизански традиции – най-вече между отряд „Гаврил Генов“ и отряд „Чавдар“, от който произлизат много от ключовите фигури около Живков. В очите на „гаврилгеновци“ властта се концентрира в ръцете на привилегирована група „чавдарци“, които използват революционната си биография за изграждане на затворен елит, докато техните съратници от други отряди са оставени в периферията или са санкционирани за твърде голяма идейна строгост. Тази линия на недоволство се преплита с лични обиди, кадрови размествания и локални конфликти, които постепенно се канализират в усещане за несправедливост и в убеждението, че за да бъде „освободена“ партията, трябва да бъде сменено нейното ръководство. Така от лични разочарования и от усещането за потисната групова идентичност се ражда по-широк политически проект, в който Живков е представян не само като грешен политик, а като носител на „разложителна“, почти „буржоазна“ линия, подкопаваща основите на социализма.

Идеологическият хоризонт на Горуня и съмишлениците му

На международен план смяната на Хрушчов с Брежнев през 1964 г. също играе ролята на сигнал, че може да настъпи завой назад към по-твърд курс, който хората на Горуня интерпретират като „корекция“ на хрушчовските грешки. Те се убеждават, че именно сега е моментът да се премахне Живков, преди той да консолидира окончателно личната си власт и да превърне България в „ревизионистка“ страна, която прикрито се пригажда към Запада и допуска „идеологически разложение“ вътре. В разговори със съмишленици Горуня стига дотам да твърди, че Живков е свързан с масонски кръгове и обслужва интересите на капитализма, което показва колко дълбоко се е разминаването между официалната партийна реторика и вътрешните страхове на твърдолинейното крило. В този идеологически хоризонт заговорът вече не изглежда като рискована авантюра, а като „историческа необходимост“ – действие, което трябва да върне партията към „правоверния“ марксизъм-ленинизъм, да усили репресивния апарат и да предотврати всяка възможна либерализация по унгарски или чехословашки модел. Така политическата фантазия за „спасение на социализма“ постепенно се превръща в план за военен преврат.

IV. От недоволство към заговор: организацията на преврата

Ядрото на заговора и разширяването на мрежата

Към края на 1964 г. Горуня вече активно разговаря със своя стар партизански съратник Цоло Кръстев – бивш командир на отряд „Гаврил Генов“, който също е разочарован от кадровата политика и идеологическия курс на ръководството. Скоро към тях се присъединява генерал Цвятко Анев, комендант на Софийския гарнизон – ключова фигура, защото контролира част от войските, които имат решаващо значение при евентуален преврат в столицата. Тримата оформят ядро, което постепенно привлича други висши офицери – полковник Иван Велчев, началник на кабинета на военния министър Добри Джуров, генерал Минчо Ерменов, генерал Любен Динов, полковник Цанко Цанков и други ръководители на отдели в Министерството на народната отбрана. Систематичното въвличане на хора с командни позиции в армията придава на заговора потенциал да се превърне в реален военен преврат, а не просто в кабинетна интрига. В същото време около генерал Иван Бъчваров във военно-административния отдел на ЦК се оформя друго ядро, което също поставя въпроса за смяната на Живков на пленум, макар и по-парламентарно. Съществува идея двете линии – военната група на Горуня и апаратното недоволство около Бъчваров – да се координират, което би могло да превърне заговора в много по-широко движение вътре в партията.

Планът за преврат и конспиративният „медицински“ език

Подготовката за преврата се ориентира към използване на период, когато в София има пленум на ЦК в събота – ден, в който голяма част от военните и милиционерските кадри по провинцията са по домовете си или в отпуск, което затруднява бързата им мобилизация. Планът предвижда една група да поеме контрола над Партийния дом, друга да блокира летищата и стратегическите обекти, а русенската линия на заговора да блокира Дунав мост, за да се предотврати евентуално съветско военна намеса в защита на Живков. Командването на Софийския гарнизон под ръководството на ген. Анев трябва да осигури въоръжени подразделения – включително танкове и автоматчици – които да арестуват ръководството по време на пленума, да изолират Живков и да принудят ЦК да подпише предварително подготвени решения за неговото отстраняване и за промени в състава на ръководството. Комуникацията между участниците се води основно на открито и с конспиративен „медицински“ код: „кашля малко“ означава лека опасност, „вдига температура“ – сериозно подозрение, а „Доктора“ е самият Горуня, който символично се явява „лекарят“, призван да излекува болната партия. Тази комбинация от партизански навици, военна дисциплина и романтизирана конспиративност създава усещане за сигурност сред заговорниците, но същевременно ги кара да надценяват способността си да останат невидими за Държавна сигурност, която отдавна наблюдава част от тях.

V. Разкриването: срещата на 11 февруари и операция „Дураците“

Съдбоносният разговор между Цанков и Съби Стефанов

На 11 февруари 1965 г. полковник Цанко Цанков, офицер от Министерството на отбраната, се среща със своя стар познат генерал Съби Стефанов – началник на Софийското градско управление на МВР – за разговор, който решително променя хода на заговора. По време на срещата Цанков уведомява генерала, че съществува организация, която подготвя смяна на партийното и държавното ръководство и търси опора в силите на столичното МВР, било за подкрепа, било поне за неутралитет в часа на преврата. Ген. Стефанов, човек на системата и дългогодишен служител, е поставен в изключително сложна ситуация, защото не знае дали информацията е искрено откровение или провокация, създадена, за да се провери неговата лоялност към Живков. Според спомените и по-късните реконструкции той прекарва безсънна нощ, размишлявайки между риска да стане част от заговор срещу официалното ръководство и риска да предаде свои стари познати, които се позовават на общата им партизанска и фронтова биография. В крайна сметка надделява логиката на службата и на следващия ден генералът докладва разговора пред министъра на вътрешните работи Дико Диков и заместника му Ангел Солаков, които незабавно се явяват при Живков и го уведомяват за възможностен заговор във висшите военни среди.

Контраоперация „Дураците“ и първите нишки

След доклада Тодор Живков реагира с видима тревога и нарежда Държавна сигурност да впрегне всички свои ресурси за разкриване на мрежата, като изиска ежедневна информация за развитието на случая. Така се дава началото на контраоперация с кодово име „Дураците“ – название, което не крие презрението на апарата към потенциалните заговорници и едновременно служи като психологическо самоуспокоение, че врагът е „глупав“, макар реално да е опасен.

Първата задача на ДС е да проследи контактите на Цанков; под наблюдение е поставен полковник Иван Велчев, а чрез подслушвани телефонни разговори разузнаването стига до генерал Цвятко Анев, комендант на Софийския гарнизон. Минават почти четири седмици на наблюдение, подслушвания и анализи, докато на 6 март службите идентифицират Иван Тодоров – Горуня като фактически ръководител на заговора и човек, който чрез своя авторитет и контактите си в ЦК прави опита за преврат реално опасен. От този момент на практика започва финалната фаза, в която ДС вече не просто събира информация, а планира как да контролира, изолира и в удобен момент да неутрализира възможността за удар срещу властта.

VI. Драматичните дни на март–април 1965 г. и смъртта на Горуня

Предупреждението на Живков и ускоряването на плана

С нарастването на подозренията Живков предприема и политически ходове, които да сигнализират на заговорниците, че са наблюдавани, без обаче да се разкрива степента на информираност на службите. На пленум на ЦК на 23 март 1965 г. той говори за „авантюристични елементи“, които развиват „антипартийна дейност“, без да назовава конкретни имена, но достатъчно ясно, за да бъде разбрано, че върху определени кръгове вече пада сянката на подозрението. Почти паралелно в най-тиражния вестник „Работническо дело“ се публикува материал, който остро критикува Иван Тодоров – Горуня, намеквайки за негови „идеологически грешки“ и опит да внесе разцепление. Горуня реагира, като иска среща лично с Живков, където се опитва да се държи хладнокръвно, да омаловажи обвиненията и да не издаде дълбочината на замисъла, но излиза от разговора с усещането, че е разкрит. Това води до ускоряване на плана за преврат – групата преценява, че времето им изтича и че трябва да действат бързо или да се опитат да преминат в нелегалност и да търсят спасение зад граница, включително в Румъния.

Подслушваната фуражка и последните часове

По-късно се разпространява версия, че специалисти от Втори отдел на ДС успяват да монтират миниатюрен подслушвателен предавател в генералската фуражка на Цвятко Анев – детайл, който, макар и да носи аурата на легенда, символизира степента, до която службите проникват в конспиративните среди. Именно чрез това техническо средство, според част от свидетелствата, са записани разговорите между Горуня и Анев за преминаване в нелегалност, за бягство към Румъния, за изгаряне на списъци и архиви, както и за конкретните срокове, в които трябва да се действа. Когато ДС преценява, че мрежата е достатъчно картографирана и че заплахата може да бъде неутрализирана без риск от въоръжени сблъсъци в столицата, започват арестите. Генерал Анев е задържан, докато се укрива у свои кумове, въоръжен с два заредени пистолета и готов да оказва съпротива. В същото време Горуня се колебае между доброволно предаване, опит за бягство и последната крайна стъпка – самоубийство. Нощта на 7 срещу 8 април 1965 г. завършва с изстрел от неговия пистолет ТТ в дома му; официалната версия гласи, че той сам слага край на живота си, след като разбира, че е окончателно разкрит и блокиран.

Според официалната версия бившият партизанин сам слага край на живота си, след като разбира, че е разкрит. Други източници, сред които съселяните му от Горна Кремена и бивши служители от съдебна медицина, обаче твърдят, че Горуня е бил ликвидиран. В подкрепа на последното се сочат няколко факта. Единият от тях е, че изстрелът е в лявото слепоочие, а самият Тодоров не бил левичар. Други казват, че имало куршуми и в тялото му. До него е намерено предсмъртно писмо в другата, в което намеква за Тодор Живков следното:

След като подготви идейния разгром на партията, се започва физическата кървава разправа с кадрите. Жив в ръцете на враговете на партията не съм свикнал да се предавам. Блокиран съм! Умирам, но не се предавам. 8.IV.1965

Текст, който ясно показва как до последно той гледа на Живков и ръководството именно като на „врагове“ вътре в самата партия. В следващите десетилетия се появяват алтернативни версии, които твърдят, че Горуня е ликвидиран от специална група на МВР, позовавайки се на посоката на изстрела и на слухове за допълнителни рани по тялото, но документите и по-късни експертизи по-скоро подкрепят версията за самоубийство, макар и извършено в атмосфера на пълна безизходица и обкръжение от служители на ДС.

VII. Процесите, присъдите и административните репресии

Съдебното дело и „меките“ присъди

След провала на заговора Държавна сигурност и военната прокуратура подготвят процес срещу основните участници, който има за цел едновременно да накаже и да предупреди, но и да не разкрие пред обществото пълната дълбочина на кризата във върховете. Общо 14 души са считани за основни организатори, от които деветима са изправени пред военен съд и получават присъди между 8 и 15 години затвор – сравнително „меки“ за стандартите на 50-те години, но все пак тежки, като се вземе предвид, че става дума за висши офицери и партийни дейци. Целта на режима е двояка: от една страна да демонстрира, че държавата няма да толерира опит за преврат, дори и идващ от „свои“ кадри, а от друга – да избегне масови екзекуции, които биха могли да поставят под съмнение стабилността на властта и да разклатят доверието в армията. Така се оформя стратегия на контролиран репресивен отговор, при която наказанието е достатъчно сериозно, за да обезкуражи бъдещи заговори, но не толкова зрелищно, че да превърне заговорниците в герои или мъченици.

Административното прочистване на армията и МВР

Паралелно със съдебните процеси се провежда широка административна чистка в армията и органите на реда, която има не по-малко значение от самите присъди. По различни оценки над 190–200 офицери и служители са уволнени, преназначени или понижени по подозрение в съпричастност към заговора или в недостатъчна лоялност към ръководството, а в по-широк план стотици кадри са прехвърлени на по-ниски позиции, за да се разруши всяка потенциална мрежа на солидарност с Горуня и неговите сподвижници. Чрез тази операция Живков укрепва контрола си над армията, като поставя на ключови позиции хора, доказали безусловна вярност към него лично, а не само към партията или идеологията. Така опитът за преврат, който има за цел да предотврати „едноличния режим“, на практика ускорява неговото утвърждаване: оттук нататък всяко различие в армейските и партийните среди по въпроса за курса на страната се интерпретира през призмата на „случая Горуня“ и се пресича още в зародиш.

VIII. Памет, митове и реабилитация след 1989 година

Горуня като символ на съпротива срещу Живковизма

След 1965 г. името на Горуня остава обвито в мълчание в официалната пропаганда, но живее в полулегалната устна памет – особено във Врачанско, където той е известен както с партизанските си подвизи, така и с твърдата си ръка след 9 септември. Години наред разочаровани комунисти и местни хора отиват нощем на гроба му в Горна Кремена и забиват червени знамена, превръщайки гроба в своеобразно светилище на „истинските“ комунисти, които според тях са предадени от „новата върхушка“. В тази митология Горуня е представен като човек, който се противопоставя на „покварения режим“ на Живков, без обаче да се проблематизира фактът, че неговият идеал е по-скоро връщане към ранните, по-брутални форми на сталинизъм. След 10 ноември 1989 г., когато Живков пада от власт, тази митология изведнъж получава публичен глас – на първите митинги във Враца и други градове се чуват призиви за реабилитация на Горуня като първи борец срещу диктатора, а в медийното пространство започват да се появяват спомени, интервюта и публикации, които го представят почти като предвестник на демократичните промени.

Реабилитацията от 1990 г. и нейният парадокс

На 15 юни 1990 г. Военната колегия на Върховния съд реабилитира осъдените заговорници, като в мотивите си не отрича подготовката на преврат, а я оправдава с аргумента, че действията им са били „общественополезни и необходими, насочени към събарянето на един режим, за който вече е абсолютно доказано, че е бил диктаторски“. Този юридически акт има ясно политическо послание – новата посткомунистическа държава се разграничава от диктатурата, през която е минала, и реабилитира всички, които по някакъв начин са ѝ се противопоставяли, независимо от техните мотиви и идеологическа ориентация. Така обаче се създава парадокс: група, която се бори за по-твърд, по-репресивен вариант на комунистическата власт, автоматически е приравнена с борците за свобода и демокрация, просто защото е насочила усилията си срещу Живков. Историографските спорове до днес се въртят именно около този въпрос – дали заговорът на Горуня може да бъде гледан като „антидиктаторски“ акт или той трябва да се разбира като вътрешен сблъсък между две авторитарни визии за социализма: по-гъвкавата, апаратна линия на Живков и твърдолинейната, неосталинистка линия на Горуня и неговите съмишленици.

Заговорът на Горуня остава уникален епизод в българската история на социализма – не просто като рядък опит за военен преврат, а като концентриран израз на напрежението между различните поколения и крила в комунистическата номенклатура. В негово лице се срещат партизанският мит, сталинският фанатизъм, разочарованието от вътрешнопартийните компромиси и геополитическите разломи на Студената война, а провалът му показва докъде стига капацитетът на режима да неутрализира заплахи, идващи отвътре, без да прибягва до масов терор от сталински тип. Смъртта на Горуня – независимо дали като трагично самоубийство или като насилствена ликвидация – се превръща в символ на това как една система изяжда собствените си деца: революционерът, който вярва, че спасява партията от разложение, в крайна сметка умира като „враг“ на същата тази партия

Заговорът на Горуня е най-дръзкият опит за държавен преврат в България по време на социализма. Според един от участниците в заверата, не им е стигнала само една седмица време, за да реализират плановете си. Тук трябва да се отблежи нещо изключително важно. През 1990 година, останалите живи конспиратори, сред които и самият генерал Анев, биват реабилитирани със следното основание: „Тези деяния са били общественополезни и необходими, насочени към събарянето на един режим, за който вече е абсолютно доказано, че е бил диктаторски“. Това е доста странно, тъй като групата около Горуня не се е борила за демокрация или премахване на комунистическия режим. Те са целели още по-репресивни мерки и връщане на някои от сталинистките прийоми и практики. Въпреки това чак до 10 ноември 1989 година бившият партизанин от отряд „Гаврил Генов” се явява един от символите на борбата срещу Живковизма. Разочаровани от едноличния режим комунисти се промъкват години наред посред нощ в гробищата на Горна Кремена, където побиват червено знаме на гроба на Горуня.  

След 1989 г. сюжетът за Горуня и неговите съмишленици придобива нов живот, вписвайки се в опитите на обществото да преосмисли комунистическото минало и да намери фигури, чрез които да артикулира собствената си съпротива срещу диктатурата. Реабилитацията от 1990 г. и последвалите публични дискусии показват обаче колко сложно и противоречиво е това наследство: хора, мечтаещи за още по-репресивен режим, могат да се окажат посмъртно признати за борци срещу диктатурата, само защото се изправят срещу конкретен диктатор. Тъкмо в това се крие и историческата поука на заговора на Горуня – че борбата за свобода не може механично да се отъждестви с всяко противопоставяне на властта и че критичният поглед към миналото изисква да различаваме мотиви, цели и идеологически хоризонти, вместо да ги разтваряме в удобни, но опростени митове.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК