ПОДПОЛКОВНИК МАРИН КУЦАРОВ

1918 г. бележи драматичен и болезнен финал на българското участие в Първата световна война. След години на ожесточени боеве за национално обединение, българската армия се оказва изтощена – физически, морално и материално. Солунският фронт, на който българските войски дълго време удържат позиции срещу числено и технически превъзхождащия противник, е пробит на 15 септември 1918 г. при Добро поле.

Въпреки героичния отпор на българските войници, пробивът се оказва съдбоносен – войната за България приключва. На 29 септември 1918 г. в Солун е подписано т.нар. Солунско примирие между Царство България и силите на Антантата. Това примирие съдържа унизителни условия: българската армия трябва да се изтегли от завзетите позиции, да предаде оръжията си и да остави в плен около 100 000 войници, намиращи се на запад от меридиана на Скопие.

Сред тези пленени части е 19-и пехотен Шуменски полк, наброяващ около 3500 души. Командир на полка е подполковник Марин Тодоров Куцаров – човек, който в следващите дни ще извърши подвиг, записан със златни букви в историята на българската войнска чест.

I. Личността на Марин Куцаров

Марин Тодоров Куцаров е роден през 1873 г. в Шумен в уважаваната фамилия Куцарови. Още от ранна възраст се отличава с усет към дисциплина и образование. През 1893 г., едва 20-годишен, е приет във Военното училище в София. Военната му кариера преминава през ключови за България периоди – Балканската война (1912–1913), Междусъюзническата война (1913) и Първата световна война (1915–1918).

През годините Куцаров изгражда репутация на строг, но справедлив командир, отдаден на честта на войнишкото съсловие и традициите на армията.

II. Значението на бойното знаме в българската армия

В българската военна традиция бойното знаме е свещен символ. То олицетворява честта, славата и бойните подвизи на полка. Загубата му в плен би била не само морално петно за частта, но и удар върху престижа на цялата армия. Българската история е белязана от твърдата решимост на войниците никога да не предават знамената си на врага – принцип, който и до днес е част от националната гордост. За подполковник Куцаров лишаването от оръжие е болезнено, но приемливо като условие на примирието. Загубата на бойното знаме обаче е немислима.

III. Решението на Куцаров

На 6 октомври 1918 г., дни след подписването на примирието, Куцаров строява войниците и офицерите на 19-и пехотен полк. Пред мълчаливите погледи на подчинените си, той обявява, че бойното знаме ще бъде изгорено, за да не попадне в ръцете на врага.

Знаменосецът му го подава със сълзи в очите, а командирът коленичи пред кладата и го поставя в огъня. Войниците отдават последна почест на символа, вярвайки, че се прощават завинаги с него.

Истината е, че ден преди церемонията Куцаров е подготвил блестяща заблуда. На 5 октомври той сваля оригиналното знаме от дръжката му и на негово място поставя увити парцали, скрити под оригиналния калъф. Истинското знаме сгъва внимателно и го зашива под хастара на куртката си.

По-късно прави и допълнително скривалище в куфара си. Планът му е ясен – да пренесе знамето през пленничеството, без никой да заподозре.

От 8 октомври 1918 г. полкът преминава под френско командване и е изпратен в пленнически лагери на гръцка територия – Прилеп, гара Лерин, Суровичево и Малък Караборун. През целите девет месеца Куцаров спи сам, пази дистанция от другарите си и никому не доверява тайната.

Знамето, сгънато и скрито, оцелява през всички премествания, проверки и лишения.

IV. Завръщането в България

През май 1919 г. подполковникът се завръща в Разград, където е мирновременният гарнизон на полка. Офицерите го посрещат хладно и дори с обвинения, че е осквернил бойния символ, изгаряйки го. Един от тях директно му заявява, че няма място повече в частта.

Тогава Куцаров мълчаливо разкопчава куртката си и изважда бойното знаме, поставяйки го върху бюрото. Настъпва невиждана еуфория – новината за спасението на светинята се разпространява светкавично и хората от града се стичат, за да видят героя.

В Разград се организира празнично шествие, а пред сградата на общината Куцаров държи слово, посрещнато с бурни овации.

За подвига си Куцаров е награден с орден „За храброст“ и през 1924 г. получава специалния знак „За спасяване на знаме“. Продължава службата си и през 1928 г. достига до чин генерал-майор.

След 9 септември 1944 г. обаче съдбата му се обръща – новата комунистическа власт го репресира заради миналото му като царски офицер. На 70-годишна възраст е хвърлен в затвора, където здравето му рязко се влошава. Освободен е предсрочно, но умира скоро след това – през 1949 г. в родния Шумен.

Историята на подполковник Марин Куцаров е символ на непоколебимата българска воинска чест. Тя е част от по-голямата традиция, в която Българската армия никога не е допуснала пленяване на бойно знаме – факт, който и днес е повод за национална гордост.

Нито един музей по света не притежава трофейно българско знаме – заслуга на безброй войници и офицери, които са били готови да дадат живота си, за да не бъде осквернена светинята. Сред тях завинаги ще остане името на подполковник Марин Куцаров – герой, който макар и забравен от мнозина, заслужава да бъде помнен и почитан.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК