На 19 януари 1879 г. в град Ресен (в днешна Северна Македония) е роден големият български писател, дипломат, историк, революционер и публицист Симеон Радев, автор на “Строителите на съвременна България”.
„Господа, аз не съм краен, аз съм безкраен български националист”.
Симеон Радев
I. “Строителите на съвременна България”
Симеон Радев e автор на мащабното историографско изследване “Строителите на съвременна България”. Книгата е написана в периода 1910 – 1911 г. и е посветена на изграждането на Третата българска държава. В трите ѝ тома Радев описва политиката, историята и икономиката през първите десетилетия след Освобождението, включително Берлинския конгрес и последвалото от него разпокъсване на Санстефанска България, избирането на Александър Батенберг за български княз, изработването на Търновската конституция, борбите между консерватори и либерали, разцеплението на последните, суспендиранито на конституцията от страна на княза, подготовката и осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Сръбско-българската война, преврата срещу княз Александър I, възстановяването му на трона с помощта на Стефан Стамболов и абдикацията му, сформирането на регентството и неговите дипломатически усилия да съхрани независимостта на България, русофилските бунтове в Русе и Силистра и тяхното потушаване.
В забележителното си произведение Симеон Радев и прави психологически портрети на множество личности, изиграли важна роля в българската история: Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Драган Цанков, княз Александър I Батенберг, Захари Стоянов, Гаврил Кръстевич, Васил Радославов, Анастас Бендерев, Радко Димитриев, Васил Друмев и др.
II. Произход и детство
Симеон Радев е роден на 19 януари 1879 г. в град Ресен, тогава в Османската империя. Дядо му Раде е родом от с. Съпотско, забогатял от търговия с плодове и зеленчуци по време на Кримската война, а баща му е виден ресенски чорбаджия. Другият му дядо, Коте Низам, е служил в Цариград при княз Стефан Богориди. Брат му Владимир е учител.
Симеон Радев учи първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. След това е изпратен със стипендия на Българската екзархия във Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. На 16-годишна възраст, през 1895 г., на път за Цариград, в Бошнак хан в Солун заедно с Владимир Робев е заклет за член на ВМОРО лично от Гоце Делчев. В Цариград става член на местния комитет. Като член на революционната организация той участва и в акциите на Цариградския комитет по връчването на Проекта за реформи в Македония и Одринско по време на посещението в Цариград на княз Фердинанд, д-р Константин Стоилов и ген. Рачо Петров през 1896 г.
III. Журналистическа и революционна дейност
След като завършва лицея в Цариград, Радев заминава да учи право в Женевския университет, където негов състудент е бъдещият регент Венелин Ганев. В Женева двамата редактират революционния вестник „Ефор“. Радев учи право и в Париж, където издава „Мувман Маседониан“, български вестник на френски език. Докато е в Швейцария Радев общува с българските анархисти, които по това време са активни участници в борбите за освобождението на Македония и Одринско. В Женева живее заедно с анархиста и деец на ВМОРО Михаил Герджиков и поддържа тесни връзки с юриста и писател Георги Стаматов. Контактува и с анархиста Петър Манджуков, с когото обменят информация за дейността на анархистката „Женевска група“ и солунските атентатори.
Подробностите по атентатите Симеон Радев уточнява на срещи в Женева с ръководителя на атентаторите Йордан Попйорданов – Орцето. Получените средства от ЦК на ВМОРО и от ВМОК, Орце се постарава да върне, декларирайки по този начин независимостта на българските анархисти и от двете организации. За тази цел преди атентатите Орце ще сключи застраховка „живот“ пред Американска застрахователна компания, която след неговата гибел е изплатена на Симеон Радев, който изпълнява обещаното да върне дълговете.
През това време Радев участва активно и в дейността на Върховния македоно-одрински комитет в София и сътрудничи на неговия орган – в-к „Реформи“, изпращайки статии от чужбина още докато е студент. Отдаден вече страстно на журналистика, от 1901 г. става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“, като кореспондент в чужбина, а в 1903 г. постъпва на работа в редакцията.
Радев е привърженик на Борис Сарафов и през 1901 г. успява да го убеди да не се оттегля от поста председател на Върховния комитет в полза на Иван Цончев, тъй като така организацията ще се овладее от двореца. През 1904 г. във Виена той установява контакт с ръководителите на Втория интернационал Георгий Плеханов и Виктор Адлер. Плеханов се ангажира на по-късна среща със Симеон Радев и Борис Сарафов да постави македонския въпрос на разискване пред конгресите на Интернационала. В 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов става редактор в списание „Художник“, което излиза от 1905 до 1909 г. След Хуриета от 1908 г. Радев участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. От неговите писма от Солун до д-р Никола Генадиев черпи информация самият княз Фердинанд и те изиграват определена роля за неговото навлизане в дипломацията. От турска страна дори му е предложен министерски пост и място в Отоманския парламент по време на пребиваването му в Солун през 1908 г.
През 1911 г. Радев основава всекидневника „Воля“ и взема дейно участие в неговото списване.[ По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България“.
IV. Участие в Балканските войни
По време на Балканските войни Симеон Радев се записва като доброволец, като първо е зачислен в главната квартира в Стара Загора като преводач, а после се премества в Македоно-одринското опълчение, където в редовете на Трета солунска дружина взима участие в боевете в Източна Тракия и в първите боеве срещу сърбите при Осоговската планина в Междусъюзническата война през 1913 г. Награден е с орден „За храброст“ ІV степен.
След началото на Междусъюзническата война Радев е извикан в София и прехвърлен в Букурещ, където взима участие в изработването на временното примирие и Конференцията за подписване на мира в Букурещ. След подписването на мирния договор той остава като пълномощен министър в Букурещ до 1916 г. по личното настояване на румънския крал Карол I.
V. Дипломатическа дейност
След влизането на Румъния в Първата световна война, Радев е преместен като пълномощен министър в Берн, Швейцария. Подава си оставката в 1917 г., напуска швейцарската столица и отива на фронта.
В края на войната Симеон Радев, заедно с Андрей Ляпчев, взима участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. През 1918 г. Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане“. Тя е е преведена през 1927 г. на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София. Под критичния поглед на Радев след Първата световна война Старозагорският митрополит Методий Кусев пише останалите без последствие изложения до американския президент Т. У. Уилсън. Радев е член-учредител на Македонския научен институт. По настояване на лидера на националноосвободителна организация на българите в Македония (ВМРО), Тодор Александров, Симеон Радев се съгласява да стане и масон.
След Първата световна война Радев е виден деец на македонската емиграция в България. Той продължава дипломатическата си работа след войната като пълномощен министър в Хага (1920 – 1921) и Анкара (1923 – 1925). От 27 до 30 септември 1923 г. е делегат на Международния масонски конгрес в Женева и е автор на връченото на Великия командор Исак Ревершон изложение за ситуацията в България и ролята на българското масонство в Деветоюнския преврат и последвалото управление.
През 1923 г. Радев се жени за известната българска художничка Бистра Винарова, с която имат един син – писателя и журналист Траян Радев.
На 18 октомври 1925 г. Симеон Радев подписва Ангорския договор в Анкара. По късно е пълномощен министър във Вашингтон (1925 – 1933), Лондон (1935 – 1938), Хага (1936 – 1938, със седалище в Лондон) и Брюксел (1938 – 1940). След освобождението на Македония през пролетта на 1941 г. Симеон Радев посещава родния си край. От 1940 до 1944 г. е пълномощен министър на разположение в София.
VI. Последни години
След 9 септември 1944 г. е уволнен и пенсиониран. Забранява му се да се занимава с политическа и обществена дейност. По-късно по предложение на Тодор Павлов за архива на БАН, той диктува мемоарната си сага от 10 тома. След 1950 г. Радев успява да направи сина си свой секретар за отпуснатата щатна бройка от Академията на науките. Понеже има проблеми със зрението, синът му започва собственоръчно да обработва бащините си трудове. От тях са публикувани само няколко произведения – „Ранни спомени“ том 1, 2 и 3, „Това, което видях от Балканската война“ (1993), „Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913 г.“ (1993) и „Българската студентска колония в Женева“ (1898 – 1899 г.) (1994), том 3 на „Строителите на съвременна България“ (2009), „Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия“ (2012).
Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и художественото слово. Той се проявява като критик в най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичен живот на България. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях, писани в различно време, са поместени в книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, която излиза през 1965 г. и е посрещната с изключителен интерес от българския читател. Само няколко дни след като книгата „Ранни спомени“ е подписана за печат, Симеон Радев умира в София на 15 февруари 1967 г. Последните му думи са: “Дадох ли нещо на България?”
Харесайте Facebook страницата ни ТУК