ВЪЗХОДЪТ НА ДОБРУДЖАНСКОТО ДЕСПОТСТВО

Възходът на Добруджанското деспотство през втората половина на XIV век е една от най-подценените, но аналитично плодотворни теми в политическата история на късносредновековните Балкани. Съзряло във вихъра на византийската гражданска война, на вътрешната фрагментация на Второто българско царство и на агресивната експанзия на дунавско-понтийските търговски републики, това владение изгради своята автономна субектност не чрез грандиозни сухопътни походи, а чрез комбинация от регионална дипломация, контрол върху крайморската икономика, гъвкава мобилизация на военноморски ресурси и остро чувство за политическа конюнктура. В сърцевината на този процес стоят три имена и три роли: деспина Кераца-Петриса като кадрово-институционален мост между Търново и Карвуна; архонт Балик като първия фактически архитект на локалната автономия; и деспот Добротица като държавник, който превърна временната изключителност в устойчива геополитическа реалност. Техният общ резултат е държавна формация, която, макар и периферна на картата на „високата“ имперска политика, успя да навлезе в ядрата на вземането на решения в Константинопол, Венеция и Генуа, да посредничи между Търново, Палеолозите и унгарския двор и да контролира ключовия участък между долното течение на Дунав и западното Черноморие.

Възходът на деспотството следва да се мисли като кумулативен ефект от дългосрочни структурни фактори и краткосрочни прозорци за действие. Структурно, североизточните български земи осигуряват излаз към море, данъчнооползотворима аграрна база, солни находища и риболов, както и контактна зона с дунавските лимани—вектор за контрол на транзита и за монопол върху таксите. Конюнктурно, византийската гражданска война (1341–1347) и регионалната надпревара между Генуа и Венеция създават пазар за въоръжени услуги, посредничество и морска логистика, който местен владетел с правилната комбинация от легитимност и сила може да капитализира. Именно тук се очертава и аналитичното ядро на възхода: управленският капацитет да се превеждат краткосрочни възможности в дългосрочни институции—от митнически режими и пристанищна администрация до наемане и поддръжка на флот, бракосъчетания с имперски родове и умело разместване на лоялностите между силните на деня.

I. Политическата среда на XIII–XIV век и предпоставките за възхода

Поствизантийската криза и българската фрагментация

След Ласкаридско-Палеологовата реставрация на византийската власт в Константинопол (1261) империята навлиза в хроничен дефицит на ресурси и управленска кохезия, а системните граждански войни през XIV век окончателно ерозират способността ѝ да проектира сила отвъд териториалното ядро на Тракия и Пропонтида. Българското царство, макар да преживява фази на стабилизация при Иван Александър, не избягва тенденцията към регионализация на властта, особено по морския фронт, където контролът върху търговията и приходите от мита поражда силен стимул за местни елити да изграждат автономни управленски практики. В този контекст Добруджанското крайбрежие се оказва преломна зона: близо до Константинопол, но достатъчно далече, за да избегне директното имперско потискане; свързано с Търново, но с различна икономическа логика, зависеща от морски и лиманни канали; отворено към генуезко-венецианската конкуренция, която многократно увеличава цената на местните услуги по охрана, снабдяване и посредничество. Тази среда създава търсене на регионални „мениджъри на нестабилност“, способни да обезпечат плавна търговия и достъп до пристанища срещу признание и доход. Именно тук изпъкват Карвунските владетели, които превръщат периферността в предимство, а малката численост на войската—в дипломатически коз за маневриране между по-силните субекти.

Политическата фрагментация не е синоним на хаос, а по-скоро на диверсификация на властовите центрове, които се конкурират и сътрудничат според текущия баланс на заплахи. За Карвуна това означава избор между васалитет и партньорство: към Търново—за легитимност и правно основание, към Константинопол—за престижни титли и брачни алтернативи, към италианските комунални държави—за достъп до финанси, кораби и пазари. В рамките на тази триъгълна динамика Добруджанските владетели формулират стратегия на „многопистовост“: те никога не залагат всичко на един съюз, а трупат взаимни зависимости, които минимизират риска от едностранна санкция. Силата на тази стратегия проличава при кризите около 1346 г. и 1366–1370 г., когато Карвуна и след това деспотството са търсени като посредник не поради своята армия, а поради своята позиция и изградената репутация на предвидим и рационален актьор.

Добруджанският коридор и ресурсната база

Геоикономиката на региона задава векторите на възхода. Черноморските пристанища между Варна и Калиакра са естествени възли на търговията със зърно, сол, сушена риба, восък и кожи, докато лиманите на делтата на Дунав предлагат редки възможности за таксуване на транзита по река и море. Солниците и риболовните участъци се превръщат в концесионни полета, които местният владетел може да отдава, облага и защитава, а появата на генуезки и венециански фактории създава устойчиво търсене на сигурност, пристанищна инфраструктура и бързо правораздаване по търговски спорове. Аграрният хинтерланд на Добруджа осигурява зърнен излишък, особено ценен във времена на недостиг и блокади около Константинопол, което превръща деспотството в доставчик с висока преговорна стойност. Когато към това се добави възможността да се лицензира „частно мореплаване“ (де факто каперство) срещу неприятелски конвои, става ясно защо владеенето на няколко добри пристанища и две-три готови за бой галери носи геополитическо влияние, несъразмерно на демографската база на владението. Тази ресурсна архитектура позволява на Добротица да акумулира ликвидност, да наема моряци и занаятчии, да плаща за дърво, смола и платна и да поддържа зимни бази за флотата—всички те предпоставки за автономна стратегия спрямо далеч по-многолюдните сухопътни сили на съседите.

II. От Карвуна към политическа субектност: Кераца-Петриса, Балик и ранната автономия

Регентството на Кераца-Петриса и кадровият континуитет

Преходът от областна търновска периферия към фактическа автономия започва с фигурата на деспина Кераца-Петриса—редкият случай на женско управление, което осигурява кадрова и институционална приемственост в период на нестабилност. Управлението ѝ кристализира локален елит, способен да упражнява фискални и съдебни функции, и да поддържа морска и крепостна инфраструктура без постоянно прибягване до метрополни ресурси. Когато Кераца-Петриса се оттегля, тя предава не просто власт, а „машината на властта“—мрежа от довереници, сред които изпъква архонт Балик и неговият род, което обяснява защо преходът към по-самостоятелна политика не води до институционален срив. Хипотезата за българо-кумански произход на рода, както и вероятните родствени връзки с Тертеровци, добавят компонент на легитимация в очите на местното население и на търновската аристокрация, а и помагат да се разбере загадката около името Тертер—син на Добротица—като индиректен маркер за престижни брачни и родствени асоциации в елита. Това генеалогично „вложение“ е политически капитал, който по-късно ще улесни приемането на Добротица в имперските кръгове и придобиването на титла деспот, присъща на най-високия слой на васалната йерархия.

Континуитетът се проявява и на ниво църковна организация: повторното обособяване на Варненската митрополия около 1340 г. е индикатор не само за духовна автономия, но и за финансово-административна капацитетност, защото митрополитският статут предполага редовни приходи и трайна градска среда с претенции към локално представителство. Това „микродържавно“ укрепване става на фона на все по-видимото раздалечаване между икономическите интереси на морския фронт и търновския център, което подхранва мотивите за автономност, но и налага деликатност: суров разрив с Търново би застрашил търговията по суша и легитимността, докато прекалено явното византийско покровителство би компрометирало местната подкрепа. В тази тънка зона на компромиси израства политическият усет на Балик и по-късно на Добротица.

Архонт Балик между Търново и Константинопол

Първите сигурни известия за активното управление на Балик идват от хрониките на Йоан Кантакузин—неслучаен източник, тъй като самият той е главно действащо лице в гражданската война и в сложната игра с регионалните съюзници и противници. Намесата на Балик в полза на регент Анна Савойска и малолетния Йоан V Палеолог през 1346 г.—чрез изпращането на елитен корпус от около хиляда души под командването на братята му Теодор и Добротица—е емблематичен ход на „евтина“ сила: числено скромна, но дипломатически тежка, защото носи символичната стойност на външна подкрепа за една затруднена регентура. Парадоксът на тази мисия е, че военната ѝ ефективност е вторична спрямо нейната политическа роля; самият Кантакузин отбелязва, че градове по черноморския бряг се обръщат към Анна непосредствено след посещенията на карвунските братя—свидетелство за съчетание от убеждаване, престиж и вероятно контрол върху морската логистика, която осигурява бързи и надеждни комуникации.

Сражението край Силимврия завършва зле за контингента на Добротица—обграден и разбит от протостратор Факрас, като Кантакузин приписва поражението на неопитност. Но стратегическият резултат не е катастрофа: Добротица е удостоен с внимание и интегриран в ромейската аристокрация, получава военна функция като стратег и контрол над Мидия—крепостен пункт с висока оперативна стойност. Тази трансформация на поражението в капитал показва изключителна адаптивност: от тактически неуспех към институционална легитимация и към контрол върху ресурсен възел, който може да се конвертира в влияние. Междувременно Балик запазва тилова стабилност в Карвуна, не допускайки вакуум на властта, а това вероятно е подплатено с финансови потоци от крайморската търговия и с подкрепа от сръбска страна, както подсказват находките на сръбски грошове и логиката на интересите на Стефан Душан да отслаби Търново, без да се ангажира пряко с несигурната византийска криза. Тук проличава финото балансиране: достатъчно лоялност към Търново, за да няма фронтална конфронтация; достатъчно полезност към Константинопол, за да има титли и привилегии; и достатъчно търговска дисциплина, за да текат приходите и да се поддържа ядро от „служебни“ войници и моряци.

III. Добротица на балканската сцена: дипломатическа стратегия, военни експерименти и брачни съюзи

Експедицията от 1346 г., Силимврия и Мидия

Кариерата на Добротица започва не като автократор, а като командир на контингент, който се учи в движение на сложната граматика на ромейската гражданска война. След силен старт в столицата—където вниманието на регент Анна Савойска и бракът с дъщеря на покойния върховен дук Алексий Апокавк отварят врата към имперските кръгове—следва падане при Силимврия, което по учебник би трябвало да маргинализира претендента. Вместо това Добротица конвертира поражението в управленска реалност: поема Мидия, участва в „огрубяването“ на периферните тракийски градове и се налага като фактор, когото дори Кантакузин предпочита да „приобщи към знатните ромеи“. Този цикъл—достъп до двора, тактически срив, институционално компенсиране—е школата, която по-късно ще позволи на деспота да играе дългата игра на посредничество между България, Византия и Унгария.

Важно е да се подчертае, че в тази фаза Добротица се учи и на динамиката на морските комуникации и на логистиката в зона, където контролът върху укрепените пристанища е по-ценен от спечелването на единични полеви битки. Оттук и рационалността на по-късната му стратегия: вместо да изтощава войската в тракийски походи, той инвестира в флот и пристанища, където всяка галера е едновременно оръжие, склад, митница и дипломатическа мисия, а всяка блокада—инструмент за преговори. Така първият му военен епизод е не толкова начало на воинска слава, колкото инициация в управлението на ресурсни възли и репутации—капитал, който е по-дълготраен от триумфите на бойното поле.

Бракосъчетания, титулатура и Калиакра като столица

Към около 1360 г. Добротица се появява като пълновластен господар на Добруджа; центърът се изтегля от Карвуна към Калиакра, чийто нос осигурява естествена крепост и отличен военноморски пункт с визуален контрол над морските пътища. Преместването на столицата е далновидно административно решение: Калиакра концентрира двор, фиск и флот, като минимизира уязвимостта от сухопътни нападения и разходите за бързо развръщане на кораби. Титулатурата „деспот“, засвидетелствана в западни документи (включително формулировки, при които той е „Dominus apud Calliatra“), не е празен престиж, а правно-дипломатически инструмент, който улеснява договарянето с Венеция и Генуа и поставя Добротица в колегиална позиция спрямо други деспоти от византийската орбита. Брачните връзки—първо към ромейската аристокрация, после чрез дъщеря му към деспотството Загора—усилват този капитал, създавайки матрица от взаимни залози, която прави нападението над него по-скъпо, а посредничеството му—по-желано.

В периода 1366–1370 г. дипломатическият талант на Добротица достига апогей: той се явява естественият медиатор във веригата България—Византия—Унгария, когато конфликтът за Месемврия и унгарският натиск по Дунава създават двоен фронт за Иван Александър. Включването на Амедей VI Савойски („Зеления граф“) повишава залозите, но и създава стимул за посредник, който да превърне полевите неуспехи във взаимноприемлива договорна архитектура. Тук виждаме Добротица като „преводач“ между режими: той разбира езика на византийския престиж, на българската династична сигурност и на западния рицарски почетен код, успявайки да подреди пакет, в който освобождаването на Иван Срацимир и изтеглянето от Видин са компенсирани с отстъпване на черноморски крепости в „деспотата Загора“, а оттам—с последващото им интегриране в сферата на влияние на самия Добротица. Когато през 1370 г. Иван Александър въвежда деспота във владение на Варна, Емона и Дръстър, това е плащане за услуга, но и признание за новата геополитическа реалност, в която морският мениджмънт на Добротица е безалтернативен за стабилността на целия североизточен фронт.

IV. Икономическа архитектура и морска мощ: от зърно и сол до галери и ембарго

Монетен оборот, грошове и фиск

Икономическата сила на Добруджанското деспотство се чете в монетния материал и във фискалните практики. Широкото разпространение на сръбски грошове—нерядко пренабити или преработени за местен оборот—свидетелства за интензивни връзки със сръбската икономическа зона и за функционален прагматизъм: вместо идеологически чиста, но нефункционална монетарна политика, деспотството допуска многовалутност, стига тя да обслужва бързи транзакции и митническо облагане. Самият фиск се опира на няколко стабилни стълба: пристанищни такси (kommerkion), мита върху зърно, сол и риба, такси върху транзита през дунавските лимани, концесии за солници и риболов, съдебни глоби по търговски дела и извънредни налози при военноморска мобилизация. Тази структура генерира ликвидност, която може да се преобразува в корабостроителни програми и в наемане на екипажи, поддържайки онзи минимум от галери, който прави блокадите правдоподобни, а съюзите—ценни.

Фискалната култура на деспотството се характеризира с ниска идеологичност и висока оперативност: няма амбиция да създава нови институции заради самите тях, а да приспособява съществуващи византийски и български практики към морска среда, в която скоростта на решението е актив. Това се вижда в бързите арбитражи по спорове с генуезки и венециански фактори, където навременното и предвидимо правораздаване е по-важно от доктриналната чистота; търговците плащат за сигурност и време, а Добротица продава именно това. В кризисни години—напр. при рецидивите на чумата или при блокади от Генуа—се прибягва до временни „суровини в замяна на услуги“ сделки, при които зърно и сол се използват като валута за ремонт на кораби, наем на чужди майстори и закупуване на въжета и платна, което още веднъж подчертава гъвкавостта на икономическата архитектура.

Търговски маршрути, пристанища и отношения с италианските комунални държави

Стратегическият успех на деспотството почива върху рационално разположени пристанищни ядра—Варна като главен търговски център и Калиакра като военноморска база и резиденция—както и върху контролирани по суша подходи, които ограничават изненадите от вътрешността. Отношенията с Генуа са двуостри: от една страна, генуезката мрежа от фактории и нотариални канцеларии осигурява канали за кредити и товарни договори; от друга, същата тази мрежа гарантира на Републиката способност да принуждава чрез блокади и рейдове. Добротица отговаря със собствен флот и с гъвкаво „прикрепване“ към Венеция—не като доктринален избор, а като балансор спрямо генуезкия натиск. Десетилетната конфронтация с Генуа, с редуване на локални победи и стратегически блокади, показва ограниченията на малката морска сила: тя може да накаже, да затрудни, да извоюва отстъпки, но трудно може да сломи една комунална таласокрация без постоянна помощ от равностоен съюзник. Когато след 1376–1380 г. Венеция е изтощена и не в състояние да снабдява деспота със средства и материали, стратегическата ножица се затваря—генуезците консолидират флота си, а добруджанските пристанища усещат натиска на блокадите, което свива търговския оборот и ограничава фискалния капацитет на деспотството.

И все пак през 70-те години Добротица успява да капитализира дипломатическия си ресурс: посредничеството в „загората“ и във връщането на Иван Срацимир, въвеждането във владение на Варна и Емона, и възможното краткотрайно разширение в лиманската зона (свидетелствано индиректно от нумизматиката и генуезки актове) показват, че дори когато морската конфронтация е на ръба на възможностите, правилно подредените съюзи могат да носят територия без сражение. Тук прозира и „доктрината Добротица“: да се овладяват пристанища, а не непременно дълбоки сушинни пространства; да се печелят преговори, а не фронтални битки; да се инвестира в репутация на полезен посредник, който струва по-малко да бъде възнаграден, отколкото да бъде елиминиран. Когато в началото на 80-те години чумата, блокадите и изтощението на Венеция съвпадат, системата започва да скърца, но тогава вече е налице наследство: институции, столица, флотски навици и политическа традиция, които позволяват на наследника Иванко да управлява прехода—макар и с болезнени компромиси като загубата на Дръстър за българската сфера и незавършените планове спрямо „Загорския“ пояс.

V. Вътрешно управление и право: институции, фиск и съдебна практика

Административният скелет на деспотата

Вътрешната организация на Добруджанското деспотство не е копие на търновски или ромейски образци, а функционален синтез, пригоден към крайморска икономика и постоянен външен натиск. В основата стои тесен управленски кръг около деспота, който концентрира фиск, външни отношения и военноморска мобилизация, докато градските ядра—Варна и Калиакра—функционират като полюси на търговска администрация, пристанищен контрол и снабдяване на флота. Множество оперативни решения са делегирани на местни „ключари“ на складове, пристанищни пристави и митари, което гарантира бързина при товарене, арбитраж на спорове и събиране на такси. По суша крепостните гарнизони са компактни, но добре снабдени, като техният команден състав е тясно свързан с дворцовата канцелария, за да се избягват лоялностни разсинхронизации между суша и море. Дворцовата канцелария поддържа практиката на кратки съдебно-административни писма за митнически освобождавания, пристанищни привилегии и гаранции към чужди търговци, което минимизира транзакционните разходи и усилва репутацията на деспота като предвидим партньор. Религиозната инфраструктура—особено Варненската митрополия—има двоен ефект: легитимира властта и стабилизира градските общности чрез духовна юрисдикция, която често посредничи в търговски казуси. Градските елити, в чиято орбита влизат занаятчийски колективи, корабостроители и търговци, са интегрирани чрез данъчни отстъпки и гарантирани складови площи, което ги привързва към властта по силата на общ интерес. В периферията на лиманите по Дунава управлението разчита на доверени местни управители, които събират такси от транзита и поддържат сигнални постове към морските бази. Тази компактна, но гъвкава структура позволява на деспотството да превключва между мирен режим (максимизиране на търговския оборот) и военноморски режим (блокади и конвои) без институционален фалит. Балансът между централизирано вземане на решения и локална оперативна автономия е ключов за устойчивостта в условията на честите кризи на 70-те и 80-те години на XIV век. В резултат Добруджа функционира като „пристанищна държава“, при която аграрният хинтерланд е важен, но пристанищата са гръбнакът, а дворът—мозъкът на системата.

Правни режими, съдебни арбитражи и фискална рационалност

Правният ред в деспотството е прагматичен, с доминиране на бързи търговски арбитражи и санкции, съобразени със скоростта на морския обмен. Съдебната практика изглежда комбинира познати византийски норми (номоканонични принципи и градско право) с българска традиция на княжески грамоти, като в търговските казуси приоритет получава писменият договор, нотариално удостоверен от италиански фактории или местни свидетелстващи лица. Пристъпите към контрабанда се наказват с конфискация и временна забрана за плаване в акваторията на деспотата, а при повторяемост—с възбрана върху имуществото на кораба и капитана, което има дисциплиниращ ефект без да убива търговския импулс. Фискът оперира с ясни такси: пристанищно (за акостиране и склад), комеркион (върху стойността на товара), транзитни налози в лиманите и извънредни сборове при военномобилизационни кампании. Политиката спрямо чужди търговци е „твърда, но предвидима“: спазването на коридорите и обявяването на товарите води до ускорени процедури и дори временни отстъпки, докато опитите за заобикаляне на митата почти винаги водят до публични санкции, които да сигнализират общите правила. Вътрешните поземлени отношения запазват традиционни форми на поземлено държане, но с една особеност: в крайморската зона значителна част от приходите идват не от земя, а от море, което пренасочва енергията на правния ред към търговска сигурност и пристанищна дисциплина. Съдебните решения се изпълняват от пристанищната стража и гарнизоните, като забавянията се третират като риск за репутацията на деспота и затова са редки. Тази правна и фискална рационалност прави възможно финансирането на флотския минимум, без който политическата тежест на деспотството би се стопила. Стабилността на приходите позволява и целеви инвестиции: ремонтни халета, катранилници, дърводелски работилници и резерв от въжета и платна, които са жизнени при продължителни блокади.

VI. Военноморска организация и конфликтът с Византия и Генуа

Корабен състав, човешки ресурс и оперативна доктрина

Военноморската мощ на Добруджанското деспотство е „умножител на влияние“, който компенсира ограничената численост на сухопътните сили. Флотът вероятно се състои от малък брой гребно-платноходни съдове (галери с ниска газене) и спомагателни товарни кораби, пригодени за бързи рейдове, конвоиране и блокади на тясната крайбрежна ивица между Варна и нос Калиакра. Екипажите са смесени—местни моряци, наемни кормчии и стрелци, а при нужда и моряци от съюзни фактории—като системата за набиране се опира на данъчни облекчения и сезонни договори, синхронизирани с риболовните цикли и земеделските кампании. Офицерският корпус е тясно свързан с двора и пристанищната администрация, което улеснява бързото командване и осигуряването на провизии, вода и материали. Оперативната доктрина поставя акцент върху контрол на акваториите чрез „точкови“ блокади—затваряне на входовете към заливи, лимани и тесни крайбрежни участъци—и върху придружаване на стратегически товари (зърно, сол, дървен материал), които са валутата на политическото влияние към съседите. Свързочната мрежа използва наблюдателни постове по носове и височини, с огневи и димни сигнали, позволяващи на базите да реагират в рамките на часове, а не дни. Поддръжката на флотата е разпределена между Варна (търговска логистика, складове, канати) и Калиакра (военноморска резиденция, ремонтни съоръжения, безопасна акватория при щорм), като сезонната „зимовка“ е планирана с ремонти и попълване на запасите. Въвеждането на временни каперски пълномощия при ескалация срещу Генуа дава на деспота допълнително оръжие: частни съдове действат в рамките на определения правен режим, споделяйки плячката и риска. Тази мрежова, гъвкава организация прави възможно налагане на локално морско надмощие, без което дипломатическите ходове на деспота биха останали беззъби.

Конфликт с Византия

Така или иначе първите и всъщност може би единствени сведения за управлението на архонт Балик над Карвуна получаваме от хрониките на влиятелния византийски аристократ Йоан Кантакузин, който е всъщност и едно от главните действащи лица в политическите тремори във Византия по това време и основен претендент за константинополския трон. Благодарение на записките на Кантакузин научаваме за намесата на Балик в ромейската династична криза, в която той застава на страната на малолетния Йоан V Палеолог и майка му – регент Анна Савойска.

Останала без обществена подкрепа, императрицата търси помощ от съседни владетели като цар Иван Александър, който обаче предпочита да остане извън некасаещия го конфликт. Опитите на василевсата да привлече на своя страна селджукските турци по-скоро дават обратен ефект, с оглед на опустошенията и грабежите извършени от тях в Тракия. В крайна сметка единствено пратеничеството при Балик се увенчава с успех и през пролетта на 1346 г., Карвунският архонт изпраща елитна и добре екипирана войска от 1000 души, предвождана от неговите братя Теодор и Добротица. Тяхната цел е да убедят редица градове по византийското черноморско крайбрежие да подкрепят регент Савойска в междуособния конфликт.

Въпреки скромния размер на войската си, Добротица и Теодор явно проявяват качества на умели дипломати, тъй като няколко градски центрове в маршрута им към Константинопол мистериозно застават на страната на императрицата, непосредствено след посещението от Карвунските братя. Както ни уведомява самият Кантакузин това се дължи на увереността на въпросните градове, че братята ще извършат нещо голямо. Макар че българската армия и нейните предводители са посрещнати радушно във византийската столица, до началото на лятото на 1346 година, техните действия не включват някакви стълкновения със силите на Кантакузин. Престоят в Константинопол обаче се оказва от голяма полза за Добротица, който се радва на специалното внимание на регент Савойска. Освен, че е обявен за стратег на войската, Добротица встъпва и в брак с дъщерята на покойния върховен дук Алексий Апокавк, която е кръвно свързана с имперското семейство.

За да подпомогнат новите си съюзници Добротица и Теодор обаче трябва да търсят решително сражение с поддръжниците на Кантакузин и скоро се разкрива подходяща цел – крепостта Силимврия. Тежко укрепеният бастион в близост до Константинопол е своеобразен сборен пункт за войските на метежниците, поради което и през юни 1346 година Добротица насочва острието на атаката си в тази посока. Командваната от протостратор Факрас ромейска армия увлича българите в преследване в непознатия им регион и в крайна сметка успява да ги обгради и плени.

Самият Кантакузин не без ирония отбелязва, че Добротица губи сражението вследствие на своята неопитност и лошо командване. Макар да успява да избегне плен, това е всъщност и единственото документирано сражение, в което Добротица е отбелязан да участва лично. След поражението си карвунският благородник не изглежда обаче да губи позициите си, тъй като е упълномощен от регент Савойска да поеме управлението на силната крепост Мидия. Можем само да предполагаме, че междувременно Теодор се завръща в Карвуна при брат си Балик, където продължават да резидират до около 1360 година, тъй като изворите повече не споменават никога за тяхната съдба или тази на Карвуна през следващите десет години.

Същевременно година след битката при Силимврия, Йоан Кантакузин съумява да свали от власт регент Савойска и се самокоронова за съимператор на Йоан Палеолог. Този акт изглежда не впечатлява особено Добротица, който не признава неговата власт и консолидирайки въоръжени сили около себе си, започва да подлага на системно опустошение околните градове като Виаполис, Виза и Малетра. Явно заплахата от негова страна нараства достатъчно, за да се наложи Кантакузин лично да поведе офанзива срещу българския благородник, който в крайна сметка предава Мидия, но както изглежда не и без да постави определени условия. Както разбираме от византийски хроники, императорът (Кантакузин) го удостои (Добротица), със съответното внимание и грижа и го причисли към знатните ромеи.

Започналият още през 1364 година конфликт за черноморското пристанище Месемврия между България и Византия се задълбочава, когато българските войски са принудени да воюват на два фронта, вследствие на атаката на унгарския крал Лайош I по поречието на Средния Дунав. По-голямата част от българските армии все още са дислоцирани по границите с Византия, което довежда до попадането на Видин под властта на унгарците и пленяването на сина на Иван Александър – Иван Срацимир.

Гневният български владетел с основание подозира в този ход на събитията полагането на основите на унгарско-византийски съюз срещу България и възпрепятства преминаването по Дунав на ромейския василевс Йоан Палеолог, завръщащ се от унгарската столица Буда. Това провокира императрица Анна Савойска да призове на помощ племенника си, граф Амедей Савойски, който отклонява похода си срещу османските турци и се насочва към превземането на българските черноморски пристанища.

След като обаче е отблъснат от българските войски при Варна, граф Савойски се принуждава да поведе преговори с българския цар, като посредник се явява именно деспот Добротица. До момента наблюдавал развоя на конфликта, добруджанският деспот е в позицията на приемлив за всички медиатор заради близките си отношения както с византийската, така и с българската владетелска фамилия. Благодарение, именно на тези посреднически акции получаваме за първи път сведения за официалния титул на Добротица и неговата столица – „Desbrodiczam despotum, Dominus mandaverat Desbrodice Dominum apud Calliatra versus Domburdiz”.

Ходът на преговорите обхваща респектиращите четири години на дипломатически маневри, отстъпки и изисквания, като главното изискване на Иван Александър, разбира се, е освобождаването на Видин и връщането на сина и семейството му, докато Йоан Палеолог държи на компенсации под формата на отстъпването на редица български черноморски пристанища. Както обаче византийският василевс осъзнава унгарците нямат намерение просто така да напуснат завзетите територии, независимо от хода на преговорите което и налага създаването на антиунгарска коалиция, под патронажа на Йоан Палеолог.

Въпросната коалиция, в която участва и влашкият предводител Владислав I Влайку е осъществена отново чрез посредничеството на Добротица, който в крайна сметка успява по някакъв начин да убеди Лайош I, че заради поръчителството на Влайку воевода и Добротица, трябва да освободи царя на Видин и да му върне земята. В съгласие с постигнатите договорки Иван Александър отстъпва на Йоан Палеолог исканите територии, които биват оформени в деспотата Загора, под властта на императорския син Михаил, а Видин и плененият Иван Срацимир са върнати на България. Повечето историографи са на мнение, че като отплата за дипломатическите му мисии в полза на България, Иван Александър въвежда Добротица през 1370 година във владение на важни крепости като Варна, Емона и Дръстър. Така, благодарение само на дипломатическа далновидност, без нито едно сражение, Добротица утроява територията на владенията си и превръща Добруджанското деспотство от полунезависимо владение в регионална сила.

Война с Генуа

Сблъсъкът с Генуа започва като търговско-правен спор за режимите на плаване и пристанищните свободи, но бързо ескалира до поредица от морски схватки, блокади и контраблокади по западното Черноморие.

Първите сведения за него от този период получаваме от генуезки източници, които указват суровостта с която domini Desbrodice преследва нерагламентираната търговия в акваториите на своето владение. В последвалото десетилетие добруджанският деспот неимоверно разширява и укрепва международния авторитет и икономическия и политически интегритет на владението си. Сред неговите най-големи постижения на дипломатическата сцена е ролята на медиатор, която Добротица изпълнява в обтегнатите българо-византийско-унгарски отношения в хода на 1366-1370 година.

В първите години добруджанските галери постигат тактически успехи—особено при удар по разпръснати търговски конвои, чиято охрана е подценена—като целта не е унищожение, а принуда към спазване на регламента и признаване на деспотските привилегии. Когато през втората половина на 70-те години Генуа влиза във война с Венеция, стратегическият прозорец се отваря: венецианската подкрепа индиректно подсигурява доставки на материали и за известно време неутрализира генуезкия натиск. Именно тогава деспотството изглежда най-близо до „въведена в закон“ морска автономия, в която чуждите фактории приемат местните правила срещу сигурност на трафика.

Намеренията на Добротица да отдалечи зет си от владенията му в Месемврия, обаче едва ли са продиктувани без скрити помисли, вземайки предвид конфронтациите между двамата, касаещи притежанието на някои погранични крепости. Освен това присвояването на южните черноморски пристанища напълно би отговаряло на политиката на Добротица за обща експанзия и на север в дунавската делта, където, както научаваме от генуезки нотариален акт от 1373 година Добротица, заклет враг на Генуезката република, застрашава самата крепост Ликостомо, една от главните цитадели на Генуа в региона.

Широкото разпространение на сръбски грошове, преработени вече с емблемите на добруджанския деспот, откривани в руини в Северна Добруджа говорят за потенциалната възможност Добротица да е владеел поне за определен период от време редица крепости в региона. Борбата за политическо надмощие между Добротица и Генуа, в крайна сметка прераства в открита война. Вероятно именно с тази цел, наред с другите си планове, добруджанският деспот търси търговски и политически контакти с Венеция, която съдейства на Добротица за построяването и екипирането на мощен флот, с който той се противопоставя на Генуа за повече от десетилетие.

След 1376–1380 г. картината се обръща: изтощена от конфликта с Генуа, Венеция ограничава ресурсите, докато Лигурската република консолидира ескадри и прехвърля тежест на западното Черноморие. Последвалите блокади срещу Варна и натискът по лиманите свиват търговския оборот, а с него и фиска, което реже точно ресурсите за поддръжка на флотата. Паралелно рецидивите на чумната епидемия и вътрешните напрежения около Тертер подкопават оперативната готовност. Така се проявява границата на „малката флота“: тя може да принуждава и да печели време, но без постоянен външен партньор от калибъра на Венеция трудно може да удържа срещу системна морска държава като Генуа. Въпреки това дори в края на ескалацията добруджанските действия остават рационални: приоритет става защитата на коридорите към хинтерланда, безопасното извеждане на ключови товари и избягване на решителни морски битки с висок риск и неоправдана цена.

Сведения за успехите на Добротица са надлежно документирани от генуезците, според които добруджанските галери нанасят неколкократни сериозни поражения на флота на Генуа. В хода на 1376-1380 година обаче конфликта между крайморските държави е преустановен, защото Генуа влиза във война с Венеция, а самия Добротица е предаден от собствения си син Тертер, който по това време е управник на Дръстърската крепост.

Убивайки в дома си своя шурей Михаил, синът на Добротица слага край на амбициите на баща си за асимилация на земите на Загорския деспотат и същевременно търси протекции от Генуа, макар че са заклети противници на неговия баща. Това предизвиква основателните съмнения на някои изследователи, че въпросният Тертер и наследилият впоследствие Добротица – Иванко, не са едно и също лице. Изходът на конфликта на Добротица с Тертер е неизвестен и може би дълго ще занимава историографите без да получи своя задоволителен отговор.

При все това при управлението на Иванко виждаме, че Дръстър е в територията на българското царство, а не на Добруджа. Как се стига до този развой на събитията, може би никога няма да узнаем. През 1382 година конфликта между Добротица и Генуа пламва с нова сила, но след загубите си във войната с генуезците Венеция вече не е в състояние да снабдява добруджанския деспот с нужните средства и екипировка. Периодът съвпада и с нов рецидив на върлуващата от вече 30 години на Балканите чумна епидемия, което допълнително изцежда наличните сили на Добротица. Въпреки дипломатическите опити на Венеция да подпомогне добруджанския деспот, вече е късно.

Флотът на Добротица е способен да изпълнява единствено дефанзивна роля, а Генуа концентрира все по-големи флотски формирования срещу Добруджа. Пристанищата на Добротица са под чести блокади, а успехите му в сраженията с генуезките кораби стават все по-редки. Вероятно някъде около края на 1385 година добруджанският деспот достига до края на земния си път, затваряйки последната глава на своята история, в която неговото владение изживява своя най-голям подем и достига до върха на своето могъщество.

VII. Дипломатическият финал, наследяването и смъртта на Добротица

Междудържавни маневри в последното десетилетие

Последната фаза от управлението на Добротица е белязана от едновременно затваряне на външните опори и нарастване на вътрешните напрежения. На север се появяват амбиции във влашката зона, които изискват внимание към дунавските лимани; на югозапад османското присъствие в Тракия все по-осезаемо променя изчисленията на всички крайморски актьори; на изток Генуа възстановява диханието след войната с Венеция и насочва структурирана мощ към западното Черноморие. В тази констелация Добротица продължава да залага на дипломация: поддържа канали с ромейския двор, търси прагматични договорености с влашки лидери и не прекъсва възможността за ограничени сделки с генуезките фактории, когато това е икономически изгодно. Паралелно той се опитва да консолидира наследяването, но именно там възниква проблем: фигурата на Тертер—дали като отделен син, или в сложна връзка с Иванко—се оказва катализатор на вътрешни размествания. Убийството на Михаил, син на императора и зет по линията на „загората“, прекъсва един от ключовите брачни мостове, с които деспотът балансираше претенциите към южните крепости. Генуезците, които са идеологически противници на Добротица, показват готовност да използват вътрешното напрежение, за да осигурят по-мек режим за своите конвои и фактории. В резултат деспотът е принуден да разпределя оскъдрени ресурси между отбраната, флотата и вътрешния ред, което намалява маневреността и затруднява поддържането на предишния дипломатически темп. Дори и тогава курсът остава последователен: избягване на големи сухопътни кампании, защита на ключови пристанища, опити да се удържат данъчните приходи и да се запази престижът на титлата деспот.

Смъртта на Добротица, Иванко и преосмислянето на деспотската стратегия

Около края на 1385 г. Добротица вероятно умира, оставяйки след себе си политическа конструкция, която трябва да живее с намалени външни опори и с променена стратегическа среда. При Иванко се забелязва адаптация на дотогавашната доктрина: по-умерена морска активност, повече акцент върху стабилизирането на вътрешния ред и внимателно лавиране между Търново и новопоявяващите се сили по Дунава. Дръстър вече е извън прякото добруджанско влияние, което показва, че някои от териториалните придобивки, осъществени чрез посредничество, се оказват трудно удържими без постоянен външен гарант. В това няма парадокс: същите механизми, които позволяват бързо разширение без война, правят и възможно сравнително бързо отстъпление, когато балансът на силите се промени. В дългосрочна перспектива наследството на Добротица е двупластово. Първо, институционално: изградени са управленски навици за пристанищна държава, които ще влияят върху по-късните регионални практики по Черноморието. Второ, политико-културно: конструирана е устойчива памет за „морски български деспот“, признат от ромейския двор и уважаван от италианските републики, чиято идентичност е описвана от византийските хронисти като „мизийска“. Тази памет е важна не само за историческата наука, а и за начините, по които българската средновековна традиция мисли себе си отвъд чисто сухопътната парадигма на Търново.

VIII. Културно-църковни измерения и мястото на деспотството в българската традиция

Еклисиастична рамка, градска култура и символика на властта

Църковната организация в деспотството функционира като носител на легитимност, правен регулатор и медиатор между короната, градските общности и чуждите търговци. Варненската митрополия и монашеските средища по крайбрежието не са само духовни центрове, а и места за нотариални удостоверявания, съхранение на дарителни актове и помирителни писма, които поддържат тъканта на градската икономика. Градската култура—подсилена от присъствието на италиански фактории, майстори-корабостроители и нотабили—създава среда на многоезичие и правна грамотност, в която търговските обичаи и църковното право се преплитат. Символиката на властта, видима в печати, протоколи и вероятни местни знаци, акцентира върху титлата „деспот“ и върху столичния престиж на Калиакра, чийто естествен акропол олицетворява защитената власт и морското прозрение. Дарителските практики към храмове и монастири от кръга на деспота укрепват религиозната икономика и създават „свети“ пространства, които снемат социалното напрежение в кризисни години. В същото време отсъствието на имперска претенция към вселенска власт държи официалното изкуство и протокол в рамките на умерения престиж—функционален, а не бароков, което е съзвучно с практичния дух на „пристанищната държава“. Позоваването на „мизийската“ идентичност в ромейските извори подсигурява културна еднозначност: деспотството е мислено като българско владение, а не като етнически химерен проект, което улеснява и по-късната национална рецепция.

Историографска рецепция и дългият контур на българската морска идея

Дискусиите в балканската историография—дали деспотството е „част от“ или „периферно към“ българската история—отразяват по-широкото напрежение между сухопътни и морски визии за средновековната държавност. Емпиричният материал от хроники и дипломатически документи, които обозначават елита на Карвуна и Добруджа като „мизийци“, накланя везните към българската принадлежност, като допуска локални особености и временна автономна политика спрямо Търново. Точно тази автономност е приносът на деспотството към българската традиция: демонстрация, че българската държавност може да се мисли в морски ключ—с флот, пристанища, митническо право, каперски режими и международна търговия—без да разрушава собствения си културен код. В по-дълъг контур опитът на Добротица и Иванко показва как малък крайморски субект може да използва географията като стратегия: да превръща зърното и солта в дипломация, галерата—в аргумент, а посредничеството—в територия. И макар след смъртта на Добротица конюнктурата да се влошава—с възобновен генуезки натиск, епидемични рецидиви и нови сили по Дунава—институционалното наследство остава: пристанищна администрация, правни навици, градски елити с търговска грамотност и идея за морско управление в рамките на българския политически свят. В този смисъл възходът на Добруджанското деспотство не е аномалия, а историческа възможност, реализирана в специфична среда, чиито уроци надхвърлят XIV век. Те напомнят, че държавност по български може да означава не само крепости по хребетите на Балкана, а и сигнали по носовете, складове край кейовете и грамоти, които гарантират свободно, но дисциплинирано море.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК