БЪЛГАРСКАТА БОЙНА ТЕХНИКА ПРЕЗ ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Военната мощ на Първото българско царство представлява едно от най-съществените проявления на ранносредновековната държавност в Европа. Тя съчетава степната традиция на прабългарите с византийската култура на инженерното знание, превръщайки се в уникален феномен на военно-инженерен синтез. България от VIII–X век е не само военна сила, но и интелектуален център на техническа рационалност, където идеята за победата се гради върху организация, знание и способността да се управлява технологията.

В достигналите до нашето съвремие хроники на византийските и латинските автори – Теофан Изповедник, Йоан Скилица, Лъв Граматик, Псевдо-Симеон и други – българите се описват като народ, владеещ изкуството на засада, маневра и обсада. Те не са просто конници от степите, а майстори на планираната война, които умеят да прилагат техника и стратегия като продължение на разума. Техният подход към сражението съчетава бързината на номадите и устойчивостта на уседналата държава – конна мобилност и обсадна наука в едно цяло.

Във военната култура на Първото българско царство инженерното знание заема централно място. Още при хан Крум (803–814) се появява първото свидетелство за системна употреба на обсадни машини, катапулти и „течен огън“. Следващите владетели – Омуртаг, Пресиян, Борис и Симеон – надграждат това наследство, развивайки армията като техническа и административна институция. Българската военна техника е отражение на държавната идея – подчинена на ред, изградена върху рационално планиране и насочена към стратегическа цел: оцеляването и утвърждаването на българската държавност сред империи.

I. Организацията на българската военна техника и преходът от номадство към инженерство

Първоначално българската армия се основава върху традицията на степната конница – подвижна, силно дисциплинирана и зависеща от природните условия. Леката конница е гръбнакът на ранните походи – тя носи композитни лъкове, саби и копия, и разчита на внезапен удар и маневра. Този модел е подходящ за битки на открито, но не и за обсади.

След 680 г., когато българите установяват своята държава на юг от Дунав, условията се променят. Славянските племена въвеждат пехотна традиция, а контактът с Византия – нов технологичен хоризонт. Вече не е достатъчно да се побеждава на полето – необходимо е да се овладяват укрепени градове. Така се появява нуждата от инженерно знание: умението да се строят и разрушават стени, да се управляват механизми и да се координира трудът на стотици войници.

До началото на IX век българската армия вече не е само мобилен инструмент, а йерархично организиран апарат с ясно разделение на функции. Появяват се инженери, ковачи, дърводелци и механици – хора, които не просто следват заповеди, а проектират бойна техника. Хан Крум, често описван като „варварин“, всъщност е първият балкански владетел, който институционализира военно-инженерната наука, като създава корпус за обсадни дейности.

II. Формиране на инженерна инфраструктура и логистични системи

Една обсадна война изисква не само храброст, но и огромна организация на труда. Българската армия развива мобилни работилници, в които се произвеждат елементи за катапулти, тарани, бойни кули и транспортни конструкции. Археологическите находки от Плиска и Преслав разкриват следи от ковашки пещи, шлака, метални скоби, както и специализирани инструменти за точна обработка на дърво.

Транспортът е също част от инженерната култура. Изворите описват хиляди коли, обковани в желязо, използвани за пренос на разглобяеми обсадни съоръжения. Това изисква централизирана система за контрол и снабдяване, както и постоянен резерв от коне, волове и хора.

Логистиката включва и поддържането на пътища – особено стратегическите направления Плиска–Маркели и Плиска–Одрин. При обсади българите изграждат лагерни укрепления, ровове и дървени палисади, които предпазват обсадния парк. Организацията им свидетелства за системност: едни части строят, други пазят, трети подготвят атака.

III. Таранът – конструкция, усъвършенстване и приложение

Таранът е основното средство за разрушаване на градски порти и стени. Неговата конструкция е проста, но ефективна – масивен дървен лъч с метален връх, окачен на въжета и задвижван от човешка сила. Българите използват тараните не самостоятелно, а в синхрон с артилерия и стрелци.

Защитата на тарана е инженерно постижение сама по себе си. Конструкцията е обвита с мокри животински кожи, които устояват на запалителни стрели. По-късните версии включват метални покрития, които не позволяват задържане на катран или горяща смола.

Най-голямата сила на тарана е психологическа – неговият ритъм, шумът на ударите и постоянството на атаката разрушават морала на защитниците. Българите използват понякога пленници, оковани към тараните, за да деморализират противника. Независимо от жестокостта на метода, той подчертава рационалността на българската обсадна тактика – целта е победа чрез страх и постоянство.

IV. Хелеполисът – бойната кула като подвижна крепост

Хелеполисът представлява върховно инженерно постижение. Българите заемат идеята от византийците, но я приспособяват към собствените си нужди – по-лека, по-подвижна конструкция, съвместима с неравен терен.

Кулата се изгражда от дебели дъбови греди, свързани с метални скоби. Вътрешно има няколко нива: долно – за движение и механизми, средно – за стрелци и катапулти, и горно – за пехотни отряди. Горната платформа разполага с подвижни мостове, които при доближаване се спускат към стените.

Защитата на хелеполиса включва мокри кожи, а понякога и метални листове. При използване на катапулти върху него, кулата се превръща в автономна артилерийска платформа – нещо като „танк“ на Средновековието. Тя може да приближи стената и да позволи на войниците да нахлуят.

V. Метателни машини – катапулти, балисти и требушети

Българската армия използва цял спектър метателни оръжия. Балистата изстрелва железни стрели по права траектория и се отличава с точност. Катапултът (онагърът) хвърля каменни блокове по висока дъга, подходящ за разрушаване на стени. Требушетът, появил се по-късно, използва противотежест, за да метне проектили на голяма дистанция.

Съвременните реконструкции показват, че тези машини изискват висока точност и изчисления – българите вероятно са имали специалисти по балистика, които определят ъгъла и напрежението на въжетата. Според византийския извор Scriptus Incertus, при обсадата на Константинопол Крум използва стотици катапулти и тарани, организирани в „зони на обстрел“.

Метателните машини се използват не само за разрушение, но и за разпространение на страх – хвърляли се трупове, огън и дори писма с призиви за предаване. Така технологията се превръща в инструмент на психологическата война.

VI. Огнемети и „гръцкият огън“ – химия, механика и тактика

Гръцкият огън представлява върховен пример за тайна военна технология в Средновековието. Българите се сдобиват с тази оръжейна система при превземането на Месемврия през 812 г., когато откриват 36 медни сифона и запаси от запалителната смес. Това събитие бележи навлизането на България в кръга на народите, овладели изкуството на химическата война.

Сифоните представляват бронзови тръби, свързани с мех или налягане от компресия, през които под напор се изстрелва запалителна течност. Смесът съдържа вероятно нефт, сяра, смола, селитра и други компоненти, които правят огъня неугасим дори във вода. Химическата му същност предполага реакция на самоподдържащо се горене – своеобразен предшественик на термитните смеси.

Българите вероятно не разбират напълно химическата формула, но разбират механизма на действие. Те адаптират сифона за ползване от платформи, бойни кули и мобилни шейни. Огнеметите служат за обстрел на дървени порти и таранни съоръжения, а също и за отблъскване на контраатаки. В ръчните варианти, използвани от пехотинци, устройството напомня днешна пръскачка с мехове.

Тактиката включва комбиниране на огнемети с катапулти, които изстрелват запалителни съдове. По този начин се създава огневи „коридор“, през който защитниците не могат да преминат. Контрамерките са ограничени – мокри кожи, оцет, пясък. Високата температура на горене прави повечето защити безсилни.

Гръцкият огън има и психологическа роля: при срещата с това оръжие гарнизоните често капитулират от страх. Византийците пазят рецептата в тайна, но българите демонстрират способност да използват и подобряват технологията, превръщайки я в част от собствения си арсенал.

VII. Конница, пехота и индивидуално въоръжение

Военната сила на България се основава на съчетанието между конница и пехота. Конницата е разделена на лека и тежка. Леката конница използва лъкове и саби, действа в маньовър и за обкръжение. Тежката конница е броня на армията – елитни войни в ламеларни доспехи, въоръжени с копия и мечове, предназначени да пробият редиците на противника.

Пехотата служи за поддръжка на обсадните действия. Тя изгражда лагери, влачи тарани, управлява катапулти и осъществява щурмове. Въоръжението ѝ включва копия, щитове, бойни чукове, мечове и прашки. Стрелците, въоръжени с композитни лъкове, действат в синхрон с артилерията, прикривайки инженерите.

Доспехите от IX век са изработени от метални люспи или ламели, закрепени върху кожа. Шлемовете са конични с наносници. Щитовете – овални или кръгли, дървени, обковани с желязо. Българските войни са тренирани да действат в строй и под команда – не като тълпа, а като организирана бойна машина.

Особено внимание се отделя на физическата подготовка и дисциплината. Източниците споменават, че българските войници могат да маршируват дни без прекъсване и да копаят земни укрепления с бързина, изумяваща византийците. Това показва не само физическа устойчивост, но и култура на подчинение и ред.

VIII. Логистика и полево инженерство

Логистиката е основата на всяка война. Българската армия разработва сложна система за снабдяване с дървесина, метал и храна. Работилници се създават в близост до бойното поле. Колесните конструкции се сглобяват предварително и се превозват разглобени.

При обсади се изкопават ровове, изграждат се насипи и рампи за придвижване на кули. Сапьорите копаят подкопи под стените, които се запалват, за да предизвикат срутване. Контрамерките на защитниците – контрамини и слушателски шахти – са известни и на българите, които от своя страна използват специални тунелни групи.

Мостостроенето също е част от военната наука. При кампаниите срещу Византия българите изграждат понтони от бъчви и дървени платформи, позволяващи прехвърляне на обсадна техника през реки. Това ниво на инженерство свидетелства за централизирана координация и контрол, които рядко се срещат в ранносредновековни армии.

IX. Обсадно контрадействие и психологическа война

В обсадите българите прилагат строга система на защита на обсадния парк. Пред машините се изграждат палисади, зад които се позиционират стрелци. Леката конница патрулира, за да предотврати излазите на гарнизона. При опит за нощна атака, сигнализацията с рогове и факли осигурява бърза реакция.

Психологическата война е неизменна част от обсадата. Българите често предлагат капитулация, показвайки мощта на обсадните си машини. Демонстрациите на хелеполиси и катапулти са умишлено зрелищни – шумът, димът и размерите им имат деморализиращ ефект.

В някои случаи се използват и пропагандни методи: пленници, пуснати близо до крепостта, за да разкажат за мощта на армията, или запалителни проектили с писма, призоваващи към мир. Това съчетание на технология и психология превръща обсадата в театър на разума и страха.

X. Исторически казуси – обсадите на Месемврия и Константинопол

Обсадата на Месемврия (812 г.) е първото напълно документирано използване на обсадна техника от българите. Според Теофан Изповедник, Крум пристъпва към града с бойни машини, научени от арабин, избягал от византийския двор. Използвани са тарани, хелеполиси, катапулти и запалителни средства. След няколкодневна атака Месемврия пада, а българите намират 36 сифона за гръцки огън. Този успех показва, че България вече е технически зряла държава, способна да води инженерна война.

Две години по-късно, през 814 г., Крум се подготвя да обсади Константинопол. Войската му пренася над 5000 коли с разглобени обсадни съоръжения. Този мащабен логистичен подвиг няма аналог на Балканите. Смъртта на Крум осуетява обсадата, но подготовката ѝ показва техническата зрялост на армията – организирана, дисциплинирана и способна на сложна инженерна координация.

XI. Наследство и влияние

Българската бойна техника оставя дълбоко влияние върху военното дело на Балканите. Византия възприема български модели на полева логистика и мобилни работилници. През XII век Второто българско царство възстановява традицията на катапултите и требушетите.

Българската инженерна култура става символ на държавна зрялост. Паметта за обсадите на Месемврия и Константинопол продължава да живее в народните предания като доказателство, че българинът може да побеждава не само с меч, но и с ум.

Българската бойна техника през Първото българско царство е резултат от синтеза между степна подвижност и византийско инженерство. Тя показва, че българите не са просто воини, а строители, механици и мислители. Тараните, катапултите, хелеполисите и огнеметите не са само инструменти за разрушение, а прояви на знание, дисциплина и творчески разум.

В европейския контекст България стои редом до Византия като държава на инженерна култура и военна рационалност. Нейното обсадно дело не е епизод, а кулминация на интелектуална традиция, в която войната се превръща в наука. Българската армия от IX–X век е не само сила, а школа – израз на онзи тип цивилизационен напредък, който превръща варварството в техника, а техниката – в държавност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК