БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННОПЛЕННИЦИ И ГРЪЦКАТА АРМИЯ ПРЕЗ 1913 Г.

Българските военнопленници в гръцки ръце през 1913 г. се превръщат в болезнена призма, през която се виждат механизмите на разпада на Балканския съюз, логистиката на една армия на ръба на възможностите си и пределите на международното право, когато върху него тежат идеологически и национални максимализми. Междусъюзническата война е моментът, в който ускорената модернизация на армейските институции се среща с наследените от XIX век представи за „исторически права“, „цивилизационни мисии“ и наказателни кампании срещу „вътрешния враг“. В този контекст пленничеството не е просто страничен продукт на сраженията, а самостоятелен процес – с улавяне, сортиране, интерниране, изтощителни маршове, дефицит на храна и вода, разпад на санитарните практики и медикализация на пропагандата чрез понятия като „зараза“, „епидемия“, „холера“. Натискът на фронта, политическите очаквания в Атина и Солун, както и остър дефицит на транспорт, медикаменти и обучен санитарен персонал, оформят средата, в която гръцката армия се отнася към българските пленници като към ресурс с отрицателна стойност – бреме, което трябва да бъде отстранено от бойните линии на всяка цена. Върху всичко това се наслагва дехуманизиращ дискурс – журналистически клишета, дневници на войници, указания на командири – който нормализира враждебност, съкращава етичните дистанции и дава институционално алиби на практики по ръба на законността. Така се раждат и „пространствата на изключение“ – временни сборни пунктове, импровизирани лагери по пътя към тила и островни места за интерниране, сред които Трикери се превръща в символ. Случаят със захвърлената в морето част от колоните, със смъртта поради инфекциозни заболявания и недохранване, със статистиките, които не съвпадат, и с международните анкети, които не се приемат от засегнатите страни, очертава структура на фактите, в която отделните свидетелства се събират в кохерентна картина: пленничеството през 1913 г. не е управляем процес, а лавина от импровизации, разпореждания и ожесточение. Следващите раздели разглеждат причините за това, логистичните механизми на гръцката армия, конкретните практики спрямо пленниците и спецификата на островните интернирания.

I. Предистория и рамки на конфликта

Балканският съюз и българо-гръцкото напрежение

Българо-гръцките отношения влизаят в 1912–1913 г. с дълъг шлейф от конкуриращи се национални проекти и институционализирани религиозно-културни поляризации, които сегментират общностите в Македония и Тракия и формират трайни врагови образи. Съюзът от 1912 г. се сключва прагматично, съсредоточавайки се върху разпадането на османската власт, но носи вътре в себе си конфликтни потенциали – неясни демаркации на бъдещи граници, взаимни подозрения за контрол над градски центрове и железопътни възли и неписани очаквания за „естествено“ културно превъзходство. Тази фоновая враждебност се активира още по време на Първата балканска война, когато контактът на бойните линии с гражданско население подхранва обвинения за „комитски“ насилия, „андартски“ акции и ответни репресии, които медиите в София, Атина и Солун възпроизвеждат в ескалиращ цикъл. В рамките на съюза се появяват дисциплинарни механизми, насочени към ограничаване на паравоенната самодейност, но те не преодоляват локалните мрежи на влияние и конкуриращите се разузнавателни операции. След победите срещу Османската империя стратегическата координация започва да се разпада, защото всяка страна преразглежда полезния ход „ден след победата“ и преизчислява максимума на националните ползи, като включва етнодемографски карти, училищни мрежи, църковни структури и символно натоварени топоними. Когато напрежението се превръща в открит конфликт, тази предварително легитимирана представа за „исторически права“ освещава и радикални практики на фронта, като улавянето на противника се мисли не през хуманитарен кодекс, а през наказателна логика. В този момент гръцката армия интерпретира българския войник не само като участник в „неправилна“ война срещу вчерашен съюзник, но и като носител на дългосрочна заплаха за мегалидаисткия хоризонт, което добавя идеологическа тежест към всяко тактическо решение. Именно тук се формира първото условие за бруталност в пленническата практика: военнопленникът се осмисля като „продължаващ враг“ в среда, която не допуска бърза стабилизация, а изисква постоянно неутрализиране на „огнища“ в тила. Така логистиката на пленничеството тръгва от възел, в който правото се сблъсква със стратегемата, хуманитарната грижа – с транспортния недостиг, а дисциплината – с мъстта, легитимирана от пропагандата.

Правни режими на пленничеството и балканската практика

Хагските конвенции от 1899 и 1907 г. формулират стандарт за третиране на военнопленници – запазване на живота и честта, минимални санитарни грижи, възможност за кореспонденция, забрана за ненужни страдания – но приложението им на Балканите изисква административен капацитет и политическа воля, които в условията на ускорена мобилизация и масови движения на войски често отсъстват. На оперативно ниво регламентите се сблъскват с три групи ограничения: транспортно-логистични (недостиг на вагони, параходи, животински впрягове; претоварени жп линии и пристанища; разрушена инфраструктура), санитарно-медицински (липса на дезинфекционни пунктове, карантинни помещения, ваксини и антисеруми; ограничени количества чиста вода и сапун; недостатъчни лекари и санитари) и дисциплинарно-морални (враждебност на редовия състав, местни отмъстителни импулси, размиване на отговорността по командната верига). При гръцката армия през юни–юли 1913 г. тези ограничения се усилват от самата динамика на настъплението и последвалото изтощение в Кресненския сектор, където боевете „на нож“ формират убеждение, че пленът е „незаслужена милост“. В такава среда правните норми не изчезват от документите, но се превръщат в декларативен фон, който единични офицери прилагат частично според локални възможности. Изискването пленниците да бъдат отстранявани от бойната зона води до импровизирани сборни пунктове, често без покрив и вода, а командите за бързо „прочистване“ на района стимулират форсирани маршове при липса на храна и медицинска помощ. Механизмът по същество генерира предсказуеми резултати: високата смъртност се обяснява постфактум с „епидемии“, а насилието – с „дисциплинарни“ мерки, докато институционалната отговорност се размива между фронтовите командвания и тиловите власти. Именно в този правно-практически вакуум се появяват островни интернирания като Трикери, замислени като санитарно и логистично „решение“, но функциониращи като пространства на хроничен недоимък и повишен риск.

II. Към разрива: от съюз към междусъюзническа война

Военни операции и колапс на фронтовете (юни–юли 1913)

Ескалацията към сблъсък между вчерашните съюзници започва с хибридна фаза на взаимни обвинения, локални престрелки и борба за контрол върху възли като Солун, която бързо прераства в фронтови действия с концентриране на сили към Серско-Драмския и Кукушкия район. Успехите на гръцката армия там създават огромни маси български пленници и разкриват капацитетни дефицити: сборните пунктове преливат, жп линиите към тила са претоварени, конвои се влачат по прашни пътища, а охраната е изтощена и враждебна. В Кресненския пролом, където българската отбрана контраатакува ожесточено, гръцките части трупат тежки загуби, което още повече насища средата с желание за възмездие и превръща пленничеството в риск за самите пленници. Записите на офицери свидетелстват, че решението да се „прочистят“ тила и комуникационните линии се налага като императив, което на практика означава движение на колони при минимална логистика, спиране на снабдяването с хляб и вода и „ускорителни“ наказания при изтощение. Тук се включва и морският компонент: за да се отдалечат пленниците от фронта, командванията организират прехвърляне по море към южни пунктове, където островни територии изглеждат удобен „карантинен“ избор. В действителност този избор капсулира проблема: ограничената площ, липсата на изградена водоснабдителна и санитарна инфраструктура и зависимостта от нередовен корабен подвоз правят лагерната смъртност структурна, а не случайна. Когато към това се добавят летните горещини и лошата хигиена, епидемичните взривове стават вероятни, а медицинският персонал – безсилен. Така операцията „отстрани пленниците“ произвежда предвидимите си резултати, които по-късно ще бъдат рационализирани чрез език на „неизбежното“ и „случайното“, въпреки че причинно-следствената верига е логистично прозрачна.

Преса, пропаганда и дехуманизация

Паралелно с операциите медийният фронт в Атина и Солун създава дискурс, който легитимира сурови мерки. Вестникарските разкази илюстрират българите като „зараза“, „плъхове“, „разбойници“, с което лексикално се снижава прагът на допустимото насилие, а санитарните аргументи („холера“, „тиф“) се превръщат в политически инструмент – пленникът става не само враг, но и биологична опасност, която трябва да бъде изолирана. Тази реторика се засилва от спомени и дневници на войници, в които екстатичната радост от победата и гневът от предишни загуби се превеждат в желание „да се довърши врагът“. В този комуникационен климат офицерът, който се опитва да наложи регламента на пленничеството, действа контракултурно и често среща пасивен саботаж от подчинени, а и от местното население, което гледа на колоните пленници като на „подвижни репарации“ под формата на принудителен труд и конфискуеми вещи. Политическите елити, зависими от настроенията, не санкционират ефективно нарушителите, а скандалите се тушират с прехвърляне на вината върху „ниски звена“ или „извънредни обстоятелства“. Така се оформя цикъл: пресата оправдава грубостта, грубостта поражда нови истории за „български зверства“, които от своя страна подхранват още по-радикални мерки. Дехуманизиращият език не е само морален проблем; той е пряко оперативен фактор, защото редуцира пленника до логистична досада, премахва стимулите за съхраняване на живота му и променя ежедневните решения на охраната – дали да даде вода, да спре за почивка, да извика лекар или да „ускори“ колоната.

III. Пленът: улавяне, сортиране и ранна фаза на интернирането

Сборни пунктове и маршове към тила

Първият контакт на пленника с гръцката система е импровизиран сборен пункт близо до зоната на боя – поле, двор, железопътна рампа или пристанищен кей – където командването концентрира улавяните групи, за да ги отчете, разоръжи и прочисти комуникационния периметър. Там протоколите се свеждат до минимум: събират се лични данни, но документите често се губят; оръжието се конфискува, но лични вещи изчезват „по веригата“; ранените се отделят, но без достатъчно превързочни материали и с ограничен достъп до лекар. Следват маршове, които целят бързо „оттичане“ към по-задни линии – гарнизонни градчета, по-големи жп възли или пристанища – като темпът е определян от охраната, а не от физическото състояние на колоната. Водата се оказва критичната променлива: летните температури и дългите преходи без сенки водят до колапси, които охраната често интерпретира като „симулиране“ и наказва с побои или ускоряване, за да „не се задръстват пътищата“. Храната е нерегулярна – сухари, рядка чорба – и при всяко организационно смущение (струпване на части, разрушени мостове, липса на впрягове) се прекъсва първо снабдяването на пленниците. Пристигането до железопътна линия или кей не решава проблема: вагоните и корабите са малко, затова хората чакат на открито дни, което увеличава риска от дизентерия, кожни инфекции и изтощение. На този етап „селекцията“ е най-често функционална: офицери и подофицери са отделяни за разпити, образовани цивилни (учители, свещеници, писари) – за следствени действия или депортация, а останалите – за масово прехвърляне към южни лагери. Целият процес показва класически симптоми на претоварена система: когато входящият поток от пленници надвишава капацитета на тила, „временните“ мерки стават хронични, алтернативите се търсят в географски изолирани места, а смъртността се нормализира като „нещастни случаи“.

Разпити, конфискации и санитарни практики

Вторият слой на ранната фаза е институционален: разпити, чрез които се търси информация за български части, намерения и снабдяване, и конфискации на всичко, което може да се използва – от ботуши до одеяла. Разпитите варират от формални записвания до натиск и физическо насилие, в зависимост от командира и от „ценността“ на пленника. Санитарната част по правило изостава: има опити за дезинфекция – прахкане, преглед за въшки, импровизирани бани – но без сапун, съдове и постоянен достъп до чиста вода ефектът е минимален. Карантината е повече географска (отдалеченост от населени места), отколкото медицинска (наблюдение и изолация по симптоми), поради което изолираните случаи бързо се превръщат в огнища. Медицинският персонал, назначен към гарнизони, често не достига до сборните пунктове, а когато пристига, трябва да приоритизира между местни войници и вражески пленници, което води до системна маргинализация на вторите. В тази среда дребни решения имат голям ефект: дали да се позволи на колоната да мине през чешма; дали да се задържи част от хлебния контингент за пленниците; дали да се отдели един фургон за най-изтощените. Когато такива решения систематично се вземат в ущърб на пленниците, статистиката става функция на морала на охраната. Паралелно протичат „инвентарни“ действия: отнемане на писма, снимки, дневници – и без това крехката документална следа на пленничеството се прекъсва, а възможността за индивидуална идентификация при смърт се редуцира. Така още преди окончателното интерниране се създават условия, при които по-късните спорове за броя на загиналите стават неразрешими поради разрушена първична отчетност.

IV. Трикери и другите места на интерниране

Островният лагер: логистичен избор и структурни рискове

Интернирането на остров Трикери край Волос се представя от гръцката администрация като решение, което едновременно отдалечава пленниците от фронта и намалява санитарните рискове за населени места и войски на сушата. На практика островната изолация кондензира всички логистични дефицити в ограничено пространство: водата е оскъдна и зависи от нередовни доставки; подслонът е импровизиран – палатки, навеси, гола земя; храната пристига със закъснения; медицинските средства са минимални. Пренаселеността е постоянна, защото потокът на нови групи не е синхронизиран с „извеждане“ (репатриране, замяна, освобождаване), а морският транспорт е ограничен от налични кораби, гориво и приоритети на флота. В такава среда епидемиите не са изненада, а математическа вероятност: дизентерия и ентерити от замърсена вода; холера при липса на карантини и ваксини; тиф в условия на въшливост. Когато болестността расте, санитарният персонал е принуден да прави селекции по шанс за оцеляване, а лагерното командване – да въвежда рестрикции, които допълнително влошават хранителния режим и достъпа до вода, с аргумента за „поддържане на реда“. Островното географско предимство – труден достъп за бягство – се превръща в хуманитарен капан при всяко прекъсване на снабдяването или влошаване на времето. Точно тук възниква и международното внимание: новини за холера и висока смъртност изтичат в пресата, а дипломатически канали получават протести и искания за инспекции. Отговорът на гръцката страна е процедурен – отричане на умишленост, обяснение с войната и „природата на болестите“, обещания за подобрение – но оперативната промяна е минимална, защото изисква ресурси, с които армията не разполага, или които не желае да пренасочи от фронта към пленниците. Така Трикери се превръща в символ не само на жестокост, а на системен провал: когато пленничеството се управлява като нежелан страничен продукт, островът става „перфектната буря“ от недоимък, изолация и болести.

Смъртност, числа и международни реакции

Статистиките за загиналите се разминават по предвидими причини: първичната регистрация е фрагментарна; лагерните списъци се водят нередовно; има погребения без идентификация; част от колоните никога не достигат острова. Официални гръцки данни съобщават за хиляди жертви, докато български изследователи и свидетелства на съвременници предполагат значително по-високи стойности, особено ако се включат цивилните – учители, свещеници, активни общественици – депортирани от окупираните области. Във връзка с това международните анкети, вкл. Карнегиевата, се опитват да наложат външна рамка за оценка, но попадат в политически контекст, в който държавите четат докладите през собствените си наративи и защитни рефлекси. Въпреки това сравнителната картина е ясна: смъртността в островните лагери е функция на структурни условия – вода, храна, подслон, медицинска грижа – а не на „случайност“, а дехуманизиращият дискурс улеснява решения, които редуцират вероятността пленникът да оцелее. В дипломатическо отношение протестните ноти от София към Атина имат ограничен ефект: те фиксират морална позиция и поставят въпроса на международната сцена, но не могат да пренасочат гръцки ресурси към лагерите в момент, когато командването ги счита критични за фронта. На вътрешноисторическо ниво случаят с Трикери и другите места на интерниране оставя три трайни следи: в българската памет – като топоним на страдание; в гръцката – като неудобен спор за числа и отговорности; в балканската – като предупреждение, че когато пленничеството се управлява чрез импровизация, идеология и недоимък, резултатът неизбежно е хуманитарна катастрофа. Тази логика не е уникално „гръцка“ или „българска“; тя е общовалидна за войни, в които политическата цел абсорбира правните и хуманитарни ограничения, а армейската логистика се разпада под натиска на собствения си успех.

V. Транспортът по море и „ножицата“ на снабдяването

Корабни цикли, пристанищна инфраструктура и капацитетни задръствания

Морският транспорт се представя като ефикасна алтернатива на претоварените железници, но в реалност отваря собствена „ножица“ между необходимия и наличния капацитет, която се разгръща с всяка нова вълна пленници. Пристанищата с ключово значение – Солун, Волос, Пирея – функционират на предела си, защото едновременно обработват военни доставки, раненопренос, ротации на части и реквизирани търговски кораби, които не са проектирани за масово превозване на хора. Натоварването на кейовете се удържа с импровизирани графици, които постоянно се разместват от тактическите нужди на фронта, поради което конвоите с пленници чакат часове или дни под открито небе, без санитарни блокове и с ограничен достъп до вода. Самите плавателни съдове – параходи от каботажната търговия, буксири с баржи, понякога и военни единици – имат остарели вентилационни системи и липсващи санитарни отделения, което при претъпкване превръща презморския сегмент в ускорител на дизентерии и ентерити. В този контекст офицерите по превозването се сблъскват с дилема: или се спазват по-ниски норми за натоварване и се удължават цикли, или се превозва повече „на курс“ с цената на нараснала смъртност и дисциплинарно насилие при паника. Изборът почти неизменно клонѝ към второто, защото оперативният приоритет е освобождаване на фронтовите линии от „баласта“ пленници, а не хуманитарна оптимизация на транспортирането. При всеки щорм или техническа повреда се образува опашка от чакащи конвои, в която възникват конфликти между охрана и затворени групи, като насилието се легитимира с довода за „предотвратяване на бягства“. Допълнително усложнение внася конкуренцията за въглища и докери – ресурс, който армията и търговията делят в условия на дефицит, поради което товаренето и разтоварването на пленници често се извършва от войници без опит, а инцидентите при качване и слизане се увеличават. Така морският коридор, който трябва да отсече времето към интерниране, всъщност кондензира риска: кратък, но гъстовълнов сегмент, където всеки час забавяне мултиплицира заболяванията и ерозира дисциплината.

Режим на вода и храна по време на превоз

Снабдяването с вода по корабите и на кейовете се оказва централният санитарен проблем, който определя не само здравния изход, но и социалната динамика вътре в групите пленници. Водата се дозира с кофи и бъчви, рядко филтрирана, още по-рядко преварена, което при летни температури ускорява дехидратация и провокира конфликти за достъп, решавани от охраната с принудителни средства. Хлябът пристига нередовно, сухарите са ронливи и често мухлясали, а топла храна се раздава само при продължителни престои, когато корабът е на котва и корабната кухня може да работи; на практика това се случва рядко и приоритетът е за екипажа и охраната. Офицерите понякога организират допълнителни котли с рядка чорба от пристанищни кухни, но логистиката на купони, пари и контрол бързо я прави неустойчива. На борда минималното количество вода се „закрепостява“ към санитарни нужди на екипажа, така че пленниците остават на диета от глътки, което в условия на морска болест и страх предизвиква повръщане, вторична дехидратация и разпространение на патогени по палубите. При пристанищни задръствания охраната, за да възпира хаоса, въвежда „без движение“ в продължение на часове, което блокира дори минималните опити за проветрение и достъп до кофи с вода. В тези условия дори елементарни мерки – разделяне на групите, фиксирани часове за пълнене, наблюдение за болни – биха намалили щетите, но изискват персонал и време, каквито системата не отпуска. По този начин режимът на вода и храна не е вторичен детайл, а причинно ядро на високата заболеваемост и смъртност, както и на нарастващата агресия, която се прехвърля и върху следващите етапи на интерниране.

VI. Цивилните депортации и логиката на колективното наказание

Учители, духовници, общински елити

Паралелно с военнопленниците гръцките власти интернират и широк спектър цивилни – екзархийски учители, свещеници, членове на общински и църковни настоятелства, книжари, лекари и адвокати, които са символни носители на българска културна инфраструктура в спорните зони. Техният арест не се мотивира с конкретни наказателни деяния, а с принадлежност към институционални мрежи, които в очите на администрацията функционират като „мобилизиращи ядра“ за непризнаване на властта и за поддържане на „враждебен дух“. Депортациите започват със съставяне на списъци, понякога изготвяни с помощта на локални противници, което инжектира лични вражди и икономически интереси в държавната репресия. Първият етап е задържане на място, претърсвания и конфискации на книги, протоколи, пари и кореспонденция; след това следва марш или конвой до гарнизонен център, където цивилните се смесват с военнопленници и попадат в същата логистична „мелница“. Спецификата на тази група – по-висока средна възраст, семейни ангажименти, липса на физическа подготовка – прави смъртността при маршове и превози още по-висока, а психологическият натиск – по-дълбок, защото задържаните знаят, че не разполагат с военно-пленнически статут и произтичащите от него минимални гаранции. Стихийността на депортациите се вижда в липсата на единна цел: дали тези хора се „неутрализират“ временно, за да се сломи общностният морал, или се цели трайна демографска промяна чрез изтощение, смърт и прогонване. На практика ефектът е хибриден: общностите губят институционална памет и капацитет, а държавната акция се самопредставя като санитарна и полицейска мярка срещу „нередовни елементи“. В този смисъл депортациите на цивилни не са странична линия, а централен механизъм на войната за символно и административно наследство в Македония.

Колективни репресии, икономика на конфискациите и локални посредници

Колективното наказание – глоби, реквизиции, разрушаване на училища и домове на „подозрителни“ – се превръща в икономическа подструктура на репресията, която привлича локални посредници и създава стимули за продължаване на практиката отвъд непосредствените военни съображения. Конфискациите на имущество се мотивират с нуждите на армията, но нерядко преливат в частно присвояване, в което участват и представители на администрацията, и местни конкуренти, които използват момента да елиминират стопански и професионални съперници. Възниква сива зона между законно реквизиране и грабеж, легитимирана от извънредния режим и подгрявана от пресата, която рамкира българските общности като „враждебни клетки“. Този икономически слой на репресията има два стратегически ефекта: първо, подкопава възможността за бъдещо възстановяване на българските институции чрез материално разорение; второ, закрепя локални коалиции, които имат интерес да не се признава мащабът на насилието и да се омаловажава смъртността при лагерите и маршовете. С времето това създава устойчиви наративи, в които всяка критика се тълкува като „външна пропаганда“, а свидетелствата на оцелели се дискредитират като „преувеличения“. Тази динамика обяснява защо следвоенните дискусии за броя на жертвите и характера на интерниранията толкова трудно намират общ знаменател: залогът не е само морален и политически, а и икономически, защото става дума за придобити ресурси и престиж, които нова интерпретация би делегитимирала.

VII. Сравнителна перспектива: османският и сръбският театър

Османските практики на интерниране и „санитарната“ реторика

Сравнението с османския театър през 1913 г. показва паралелни механизми, които произвеждат близки резултати с различни институционални рамки. Османските власти също използват санитарни аргументи, за да оправдаят масови премествания, карантинни зони и изолиране на „неблагонадеждни“ групи, в които военната необходимост се смесва с наказателни импулси и етнополитически инженеринг. Липсата на достатъчен медицински персонал и хроничният недостиг на вода в лагерите създават условия за епидемични взривове, а маршрути, които преминават през опустошени райони, увеличават смъртността при маршове. И тук пресата и административните релации конструират врага като „биологична опасност“, което нормализира изключването и легитимира суровост към пленници и интернирани цивилни. Разликата е в мащаба и в географската разпределеност: османската административна мрежа е по-разрушена от предишните кампания и бунтове, което прави импровизацията още по-екстремна, а локални команданти действат с по-голяма автономия. Въпреки това причинно-следствената верига е сходна: идеологическа рамка, логистичен дефицит, санитарна реторика, висока смъртност, слаба отчетност и последващи спорове за числа. Сравнението показва, че интернирането като „санитарен“ инструмент често се превръща в наказателна система поради структурни ограничения, а не само поради злонамереност, но този структурен характер не отменя моралната отговорност за предвидимите последици.

Сръбската зона и управлението на пленници

В сръбския театър наблюдаваме друга конфигурация: по-къси линии на снабдяване в някои сектори, по-силна жандармерийска мрежа и по-голям опит в управлението на „вътрешна сигурност“ от предишни кризи, което осигурява повече контрол върху движенията на пленници и интернирани. Това не елиминира насилието, но смекчава някои логистични катастрофи, защото гарнизоните имат утвърдени процедури за разпределяне на хляб, вода и медицински грижи. В същото време конкуренцията за Македония и дълбоките антагонизми спрямо българските структури водят до целенасочени репресии срещу културни институции и учителски корпус, подобни на гръцките практики, макар и с по-различна административна упаковка. Сърбите демонстрират по-рационализирана отчетност, което намалява „тъмната зона“ на изчезнали без следа, но не решава проблема с колективните наказания и „полицейските“ депортации на цивилни по съкратени процедури. В този сравнителен контекст гръцкият случай изпъква не като единствено жесток, а като най-„островен“ – в буквален и преносен смисъл – защото географският избор на интерниране на острови умножава структурните дефицити и капсулира смъртността. Изводът от сравнението е аналитично ясен: когато логистиката се организира около отстраняване, а не около поддържане на минимална жизненоспособност, резултатът се записва в статистики на смъртността; различават се само скоростта и степента на документиране.

VIII. Следвоенни анкети, памет и историографски спорове

Анкетни комисии, дипломатически ноти и архивна фрагментарност

След края на кампанията публичното внимание се насочва към анкетни комисии и дипломатически размени, които трябва да установят фактическа картина за съдбата на военнопленниците и интернираните цивилни. Методологическият проблем се явява още в началото: първичната отчетност е разрушена или непълна, лагерните регистри са водени нерегулярно, медицинските протоколи липсват или са унифицирани до степен на неразличимост, а свидетелствата на оцелели са травматични, фрагментарни и неравномерно разпределени по време и пространство. Дипломатическите ноти фиксират обвиненията и отрицанията, но рядко водят до достъп до пълни архивни комплекси, тъй като участващите държави имат силни вътрешнополитически стимули да ограничават излагането на неудобни материали. В резултат на това анкетните доклади формулират силни качествени изводи – за структурен недоимък, за дехуманизация, за несъразмерно висока смъртност – но числа остават предмет на интерпретация и спор. Тази „архивна дупка“ не е само технически проблем, а и политически, защото позволява на различни национални наративи да настояват върху собствени версии, без да се изправят пред неизбежен количествен арбитраж. В академичната перспектива това налага внимателно реконструиране през множество дребни източници – дневници, писма, локални вестници, съдебни протоколи, списъци на погребани – като се търси кохерентност на моделите, а не „магическо число“.

Колективна памет, морална оценка и урокът за логистичната етика

В българската памет 1913 г. стабилизира архетипа на островното страдание – Трикери – в който се концентрират образи на жажда, болест, изоставеност и унижение, ставайки етически маркер за границата между войнишка съдба и безправна жертва. В гръцката памет същият период често се разказва през победоносния наратив на фронта, като лагерната тема остава периферна или е осмисляна през езика на „неизбежни последици“ и „епидемични бедствия“, което затруднява емпатичното разпознаване на другия. Историографията, която се опитва да надмогне този двоен хоризонт, показва, че моралната оценка не изисква демонизация, а признаване на причинни вериги: когато армейските системи поставят отстраняването над грижата, когато пресата превръща врага в биологична заплаха, когато командните вериги размиват отговорност, а логистиката се възприема като досаден апендикс, тогава лагерът неизбежно се превръща в машина за смърт. Урокът не е реторичен, а практичен: „логистична етика“ – нормативи за вода, подслон, медицинска селекция, отчетност и контрол – е толкова част от jus in bello, колкото забраната за ненужно страдание на бойното поле. Приложена навреме, тя намалява предвидимата смъртност и ограничава изкушението да се оправдава всяка жестокост с необходимостта на момента. В този смисъл случаят „българските военнопленници и гръцката армия през 1913 г.“ остава критичен казус за това как идеология, логистичен дефицит и пропаганда могат съвместно да произведат хуманитарна катастрофа, без да е нужно централно взето решение за „унищожение“, и защо историческата отговорност включва не само осъждане на злонамерени актове, но и преустройство на системи, които правят злото статистически вероятно.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК