КРАЯ НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Въпросът за края на Второто българско царство е един от най-важните и същевременно най-спорните в българската медиевистика. Дълго време той е разглеждан като окончателно решен – с падането на Видин през 1396 г. и пленяването на цар Иван Срацимир от султан Баязид I. Тази дата се утвърждава като символ на края на българската държавност в Средновековието и присъства десетилетия наред в учебници, научни трудове и националната памет.

Но съвременните изследвания доказват, че този възглед е твърде опростен. Ако се доверим на наличните извори – български, сръбски, византийски, влашки и западни – можем да проследим продължение на политическия живот на България и след 1396 г., чак до 1422 г. С това последният владетел на средновековна България вече не е Иван Срацимир, а неговият син Константин II Асен.

I. Традиционното виждане и неговото утвърждаване

Тезата на Иречек

Чешкият историк Константин Иречек, който в края на XIX в. полага основите на модерната българска историография, приема без колебание, че 1396 г. е краят на Второто българско царство. Това заключение е логично за времето си – изворите са оскъдни, а самото падане на Видин съвпада с грандиозното поражение на кръстоносците при Никопол и затвърждаването на османската власт на Балканите.

Влияние върху българското самосъзнание

Тезата на Иречек, утвърдена и от Васил Златарски в неговата фундаментална „История на българската държава през средните векове”, остава без конкуренция десетилетия наред. Така в националното съзнание 1396 г. се превръща в символична граница – „краят на България” до Възраждането.

Преразглеждането на тезата: нови изследвания

Сериозен обрат настъпва едва през втората половина на ХХ и началото на XXI век. Благодарение на задълбочени анализи на професори Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев, както и на други изследователи, тезата за 1396 г. като окончателен край е поставена под съмнение.

Сравнението на хроники, дипломатически документи и търговски архиви разкрива, че Видин и неговото царство продължават да съществуват под една или друга форма поне до 1422 г.

II. Изворите: свидетелства за България след 1396 г.

Българската анонимна хроника

Хрониката от XV век дава изключително важен детайл: Баязид „залови и подчини цар Срацимир в 6906 г. (1397–1398)”. Това разминаване с традиционната дата 1396 г. е значимо.

Сръбски извори

Няколко сръбски хроники също потвърждават, че Иван Срацимир е бил детрониран по-късно от приетата дата.

Михаил Мокса

Влашкият монах Михаил Мокса добавя ключов нюанс – че Баязид завладял само част от царството на Срацимир и го направил данник. Това означава, че Срацимир и неговата династия продължават да управляват, макар и в силно ограничена форма.

Григорий Цамблак

Цамблак свидетелства, че Срацимир е бил пленен и отведен в Бруса окован. Това е драматична сцена, но не дава окончателен отговор дали царството му изчезва веднага.

Отсъствието на Видин като османски санджак

Значим факт е, че Видин се споменава като османски санджак едва през 1430 г. – десетилетия след предполагаемия „край” през 1396 г.

Сравнение с Търновското царство

Ситуацията във Видин не е уникална. След падането на Търново през 1393 г. Иван Шишман продължава да управлява в ограничени граници почти две години. Османците често прибягват до подобни буферни решения – малки васални княжества, които служат като „щит” срещу силни външни противници, в случая Унгария.

III. Константин II Асен: възходът на последния български цар

Начало на управлението

След пленяването на Иван Срацимир синът му Константин II Асен наследява властта. В първите години е лоялен васал на султана – принуден от обстоятелствата и от ограничените ресурси, с които разполага.

Битката при Анкара и промяната

През 1402 г. османците са разбити от Тимур при Анкара, а султан Баязид е пленен. Това води до междуособици между неговите синове и отслабване на централната власт. Константин II Асен използва момента, за да се освободи от васалитета и да потърси съюз с Унгария.

Съюзът със Сигизмунд

През 1404 г. в писмо на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски Константин е назован „известният Константин, прославен император на България”. Там се отбелязва, че той многократно е нападал османските владения и е постигал победи. Това е едно от най-категоричните доказателства за съществуването на българска държавност след 1396 г.

IV. България в османските междуособици

Подкрепа за Муса

Според Българската анонимна хроника по време на борбата между Сюлейман и Муса, Константин подкрепя втория заедно със сърби и власи.

Съюз с Мехмед I

По-късно българите се оказват на страната на султан Мехмед I и участват в битката при Чамурли (1413). Византийските хронисти Псевдо-Сфранцис и Михаил Дука ясно споменават „владетелите на България” сред съюзниците.

Присъствието на български посланици при Мехмед след победата доказва, че България е възприемана като реален политически субект.

V. Икономическо измерение

Дубровнишките документи

• 1398 г. – Големият съвет на Дубровник потвърждава пълномощията на своите консули в „Славония, Босна, Срем и България”.
• 1411 г. – спомен за дубровнишки търговец, починал в „българската страна”.

Тези сведения показват, че дори в търговската практика Видин и България продължават да се разглеждат като самостоятелен политически и икономически субект.

VI. Окончателен край при Мурад II

Възкачване на Мурад II и новата политика

След смъртта на султан Мехмед I през 1421 г. на османския престол се възкачва неговият син Мурад II (1421–1451). Новият владетел е едва на 17 години, но още от началото показва амбиции да възстанови и разшири османската мощ.

Докато баща му Мехмед I провежда по-умерена политика, стремейки се да стабилизира държавата след междуособиците (1402–1413), Мурад II решава да възобнови експанзията както на изток, така и на запад.

Вътрешни предизвикателства

Още в първите години от управлението си Мурад II се сблъсква с вътрешни проблеми. Появява се нов претендент за трона – т. нар. „дюзме султан” Мустафа, представян като син на Баязид I. С подкрепата на Византия, той се опитва да отнеме властта от младия султан.

Мурад II успява да потуши бунта, но това го убеждава, че трябва да затвърди позициите си чрез решителни действия срещу християнските съседи, които подкрепят подобни претенденти.

Военна активност през 1422 г.

През 1422 г. Мурад II предприема мащабна офанзива:

1. Втора обсада на Константинопол (юни – септември 1422 г.) – Османците атакуват византийската столица, опитвайки се да я превземат. Макар обсадата да е неуспешна, тя показва стремежа на султана да възобнови политиката на териториална експанзия.
2. Походи към Влашко – Османските войски под командването на Феруз бей нахлуват отвъд Дунав, за да ограничат влиянието на влашкия войвода и да подчинят региона.
3. Договор със Сърбия – със сръбския деспот Стефан Лазаревич е сключен мирен договор, който обезпечава тиловете на султана и му позволява да се съсредоточи върху други фронтове.

Съдбата на Видинското царство

В този контекст вероятно се развива и съдбата на Видин. Съществуването на малка васална държава по Дунава вече не е нужно за османците – напротив, тя може да се превърне в опасен буфер, ако се съюзи с Унгария или Влашко.

Затова историците предполагат, че именно през лятото или есента на 1422 г., паралелно с обсадата на Константинопол и похода срещу Влашко, османците ликвидират окончателно Видинското царство. Това е моментът, в който Константин II Асен губи властта си.

VI. Смъртта на Константин II Асен

Последни години от управлението

След 1413 г., когато подкрепя султан Мехмед I срещу Муса и е признат за съюзник на османците, Константин II Асен продължава да управлява Видинското царство като полунезависим владетел. Въпреки ограничените си ресурси, той запазва международна легитимност – участва в дипломатически отношения с Унгария, Влашко, Сърбия и Дубровник.

През следващите години обаче османската власт постепенно се укрепва и възможностите на Константин за активна политика намаляват.

1421–1422 г.: натискът на Мурад II

С възкачването на Мурад II през 1421 г. и активизирането на османската експанзия, положението на малките буферни държави става критично. Видинското царство, което дотогава е играло ролята на стратегически балансьор между Унгария и Османската империя, губи своята функция.

По време на големите военни операции на султана през 1422 г. – обсадата на Константинопол, похода срещу Влашко и мирния договор със Сърбия – вероятно е ликвидирана и властта на Константин II Асен във Видин.

Установяването му в Белград

След загубата на владенията си Константин II Асен се оттегля в Белград, при сръбския деспот Стефан Лазаревич, с когото е в близки политически и родствени връзки (Лазаревич е васал на Унгария и съюзник на редица балкански владетели, вкл. и на българската аристокрация във Видин и в емиграция).

Фактът, че Константин намира убежище именно в Белград, показва трайните връзки между Видин и сръбските земи. Това убежище обаче е последният пристан на българския цар.

Датата на смъртта

По сведения на Константин Костенечки, автор и книжовник в двора на Стефан Лазаревич, Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград.

Тази дата се потвърждава и от:

• Руския хронограф – средновековен сборник, който включва известия за българските царе.
• Боянския, Погановския и Зографския поменик – където списъкът на българските владетели завършва именно с името на Константин (понякога заедно с Фружин).

Това съгласие между различни извори прави датата 17 септември 1422 г. сигурна и символична граница – края на българската държавност през Средновековието.

Символика и последици

1. Последният български цар – Константин II Асен е последният владетел, който носи титлата „цар на българите” и е признат като такъв от съвременниците си.
2. Краят на династията Асеневци – неговата смърт бележи окончателния край на средновековната владетелска традиция, започнала с Асеневци през 1185 г.
3. Белград като символично място – умирайки в Белград, извън българските земи, Константин II олицетворява съдбата на българската аристокрация, която през XV в. е принудена да търси подслон в чужбина (най-вече в Унгария и Влашко).
4. Памет в българските извори – фактът, че българските поменици завършват със споменаването на неговото име, показва, че съвременниците му и следващите поколения са го възприемали като легитимен български владетел, а не като маргинална фигура.
5. Прекъсване на държавността – след смъртта му българските земи остават под османска власт и повече не възстановяват своята държава до 1878 г.

Хронология на края на Второто българско царство (1393–1422 г.)

Година	Събитие	Извор / свидетелство	Значение
17 юли 1393	Падането на Търново под властта на османците. Иван Шишман запазва власт в ограничени граници около Никопол.	Българска анонимна хроника, византийски хронисти	Начало на окончателната фаза от османското завладяване.
1395 (юни)	Иван Шишман е пленен и екзекутиран по заповед на султан Баязид I.	Византийски хронисти	Окончателен край на Търновското царство.
1396 (септември)	Битката при Никопол: кръстоносният поход на унгарския крал Сигизмунд завършва с поражение. Иван Срацимир е обвинен, че не е подкрепил османците.	Унгарски хроники, западни извори	Османците затвърждават властта си на Балканите; Видин става обект на репресии.
1397–1398	Срацимир е пленен и отведен в Бруса, според Българската анонимна хроника.	Бълг. анонимна хроника; Михаил Мокса; Григорий Цамблак	Начало на управлението на Константин II Асен като васал на султана.
1398	Решение на Дубровнишкия голям съвет – потвърждава се дейността на консулите в „Славония, Босна, Срем и България”.	Дубровнишки документи	Доказателство, че България продължава да се разглежда като отделен политически субект.
1402 (20 юли)	Битката при Анкара: Тимур разгромява Баязид I, който попада в плен.	Византийски и османски хронисти	Възникват междуособици в Османската империя; Константин II Асен получава възможност за по-самостоятелна политика.
1404	Писмо на крал Сигизмунд Люксембургски до херцога на Бургундия Филип: споменава „прославения император на България Константин”.	Западен дипломатически документ	Категорично доказателство за съществуването на български владетел и държава след 1396 г.
1409–1411	Борби за османския престол: Муса и Сюлейман търсят съюзници. Хрониките споменават „власи, сърби и българи” в подкрепа на Муса.	Българска анонимна хроника	Активно участие на България в регионалните политически конфликти.
1411 (март)	Дубровнишки документ съобщава за смъртта на техен търговец в „българската страна”.	Дубровнишки архив	Икономическа активност на Видинска България дори след 1396 г.
1413	Битката при Чамурли: Константин II Асен подкрепя султан Мехмед I срещу Муса.	Псевдо-Сфранцис, Михаил Дука	България е призната за реален политически фактор – посланиците на Константин участват в мирните преговори.
1421	Мурад II наследява Мехмед I и започва агресивна външна политика.	Османски хроники	Нов етап на експанзия – подготовка за ликвидация на буферните държави.
1422 (лятото)	Обсада на Константинопол и походи срещу християнските съседи; вероятно тогава е ликвидирано окончателно Видинското царство.	Византийски хронисти	Финален удар по малките васални държави.
17 септември 1422	Смъртта на Константин II Асен в Белград.	Константин Костенечки; Руски хронограф; български поменици	Истинският край на Второто българско царство; Константин II Асен е последният български цар в Средновековието.

Историята на Второто българско царство не може да бъде ограничена до 1396 г. Изворите недвусмислено показват, че България съществува като политическа и икономическа реалност поне до 1422 г.

Смъртта на Константин II Асен в Белград бележи истинския край на българската държавност в Средновековието като неговото име заслужава достойно място в списъка на българските царе.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК