ЦАР ПЕТЪР I

Цар Петър I Български (927–969) остава в историческата памет като владетелят на дългия мир, държавникът, който осигурява дипломатическо признание и църковна независимост, и светецът, чието име се чества на 30 януари. Той управлява от 927 до 969 г. – най-дългото царуване на български владетел в Средновековието – и наследява от баща си Симеон Велики обширна държава, културен разцвет и тежко наследство от непрестанни войни. Българската историческа традиция дълго го е тълкувала като слаб и безволев, но по-новите оценки го показват като умерен и прозорлив дипломат, който предпочита да запази силите на държавата чрез мир и внимателно степенуване на рисковете.

I. Исторически контекст преди Петър I

Контекстът към възкачването на Петър е важен. През IX и първата половина на X век българската държава се издига като една от могъщите европейски сили, претендент за хегемония в Източна и Югоизточна Европа и способна да защитава интересите си пред Византия и Франкската империя. Вътрешната хармония между прабългари и славяни, реформите на Крум и Омуртаг и настъпателната политика на Маламир и Пресиян в Тракия и Македония изграждат ареала, в който се оформя новата европейска народност – българската. Покръстването и присъединяването към източноправославния център на християнството отварят широки възможности за култура на разбираем за поданиците славянски език, а при Симеон Велики (893–927) това носи Златния век. В края на дългите му войни обаче България плаща цена: българите претърпяват тежко поражение от хърватите, а според писмо на Роман Лакапин за една година във Византия търсят убежище 20 000 български бегълци, притеснени от постоянните военни повинности. Именно в тази рамка става по-разбираем изборът на Петър да предпочете мир.

II. Възкачване, брак и църковни последици (927)

Петър е вторият син на цар Симеон I. На 8 октомври 927 г. в Константинопол той се жени за Мария Лакапина – дъщеря на Христофор Лакапин и Августа София; при венчавката е прекръстена на Ирина („мир“), в чест на възстановения „дълбок мир“ между България и Византия, продължил цели 43 години. С договора от 927 г. Българската архиепископия е канонично издигната в самостоятелна Българска патриаршия, а архиепископът на Дръстър Дамян става първият български патриарх. Византия окончателно признава царската титла на българския владетел. По-късни сведения ще твърдят дори, че в договора през 927 г. е признат автокефалният статут на българската църква и че патриарх Фотий обявява, че Византия занапред няма да ръкополага български свещеници, дори ако бъде молена. От брака на Петър и Мария-Ирина се раждат Борис II (първороден) и Роман-Симеон (кръстен на славни прадеди), както и още деца.

III. Вътрешнополитически напрежения и стабилизация

Мирът, постигнат с цената на компромиси, провокира вътрешно напрежение. В Преслав се засилва недоволството сред привържениците на Симеоновата войнствена линия. През 928 г. Йоан (Иван), брат на Петър, опитва бунт, бързо осуетен. Две години по-късно първородният син на Симеон, Михаил, също прави опит да вземе властта и печели привърженици в района на Долна Струма; Петър и с тази заплаха се справя и утвърждава престола. Около 931 г. Чеслав бяга от Преслав и вдига въстание, като възстановява сръбската автономия, с което царят се примирява – характерен избор за държавник, който преценява заплахите в дългосрочен план.

IV. Външнополитическа среда, нашествия и дипломатически баланси

Външната среда не е по-благосклонна. Маджарите нахлуват многократно – през 934, 943, 948 и 958 г., а през 943 г. българската войска отблъсква печенежко нападение в североизточните земи. Твърденията, че българската армия е „небоеспособна“ при Петър, се разколебават от факта, че дори след нарушаването на мира византийският император Никифор II Фока (963–969) не смее да навлезе навътре в България и се задоволява с погранична демонстрация. Петър търси и дипломатически баланси: през 941 г. предупреждава Византия за руски поход срещу Константинопол; през 965 г. изпраща мисия към немския крал Отон I, за когото също има известие (Ибрахим ибн Иа’куб ал-Ифанли от Туртуши), че е видял български пратеници в Магдебург. Когато тези усилия не дават големи резултати, царят сключва съюз с маджарите (965–966), пропускайки техни отряди за набези във византийски земи, а през 966 г. напомня на Византия да плати обичайния данък – акт, който допълнително разгневява Никифор II Фока.

Светославовите нашествия (968–969)

Кулминацията на напрежението идва със Светославовите нашествия. Подстрекаван от Византия и, според някои сведения, подпомогнат с 110 000 жълтици, киевският княз Светослав нахлува в България през 968 г. Българите изпращат 30 000 бойци към Преславец (Малък Преслав), но руската сила наброява около 60 000, без да се броят наемниците. Дебаркирането по Дунава е сполучливо, българската армия се затваря в дръстърската крепост и я удържа, но на север падат повече от 80 български крепости. Тогава българите подстрекават печенегите да ударят Киев, което принуждава Светослав да се оттегли. През 969 г. той се завръща. Междувременно Петър опитва да укрепи южната граница с династичен брак с Византия; във Велики Преслав пристигат Никифор Еретик и митрополитът на Евхаития Филотей, но внезапната смърт на Никифор Фока, а скоро и апоплектичният удар, който покосява Петър, правят тези бракове невъзможни. В подадения материал се изтъква, че Петър е най-дълго управлявалият държавен глава в българската история.

V. Българската църква и духовно управление

Покръстването на българите и присъединяването им към източноправославния център на християнството, Константинопол, открива широки възможности за развитие на култура, основана на Христовата религия и славянския език, разбираем за всички поданици на българската държава. Бързият културен подем в тази насока, както и външнополитическите успехи на България при цар Симеон Велики (893 – 927) раждат Симеоновия Златен век на България. След смъртта му българската държава постепенно навлиза в период на упадък, който в крайна сметка довежда до покоряването й от Византийската империя през 1018 – 1019 г. В края на XIX и първата половина на XX в българската историография властва утвърдена линия на работа, според която сред причините за този упадък е и слабоволевия характер на Симеоновия син и наследник цар Петър (927 – 969).

По-късно различни историци предлагат преоценка на неговото управление, като насочват вниманието към амбициозните политически планове на цар Симеон, които въвличат България в постоянна война и довеждат българските редици до изтощение. Неслучайно в края на Симеоновото царуване българите претърпяват тежко поражение от хърватите, а византийският император Роман Лакапин (920 – 944) пише на българския владетел, че за една година в пределите на Византия са потърсили убежище 20 000 българи бегълци, притеснени от постоянните военни повинности в България. Посочването на тези факти не цели да обезцени постигнатото от цар Симеон, но да пренасочи гледната точка към възникналата необходимост от по-умерена и миролюбива политика, стъпки към която предприема именно цар Петър. След кратка военна демонстрация и преговори той постига признание на присвоената от баща си царска титла и сключването на дългогодишен мир.

Ясно се откроява фактът, че веднага след сядането си на престола българският цар е склонен на редица компромиси, единствено и само за да запази мира в държавата. Той се отказва от трайното присъединяване на сръбските земи към България и не предприема военни действия в отговор на машинациите на византийската дипломация, която подпомага сръбското откъсване от българска власт и осигурява бягството на Йоан, по-малкия брат на цар Петър и заговорник против властта му, във Византия. Това за някои може да означава апатия и безразличие към съдбата на държавата си, но всъщност действията на българския владетел показват, че той предпочита да преценява заплахите, да мисли в преспектива и да си служи със средствата на дипломацията. В последно време историците обръщат особено внимание на българо-маджарските отношения по време на управлението на Симеоновия наследник, цар Петър. По онова време предшествениците на днешния унгарски народ се издигат като един от водещите военно-политически фактори в Централна Европа и провеждат редица опустошителни походи срещу околните народи. Според византийски извори, след смъртта на цар Симеон хърватите и маджарите се готвели да нападнат България. Вероятно именно върху това българският цар е съсредоточил вниманието си в началото на своето управление и е предпочел да си осигури мир с византийците, за да не разпилява военния си потенциал срещу тях или сърбите. Според редица изследователи цар Петър е успял да уреди отношенията си с маджарите, като ги пропуснал свободно през земите си, за да нападат Византия. От друга страна, българският владетел не престанал да търси пътища за затопляне на отношения си с византийците и за поддържане на мира с тях, като например предупреждава Византия за руския поход против Константинопол през 941 г. Наред с това, тридесетгодишният мирен договор, сключен през 927 г., е подновен и докладът на пратеника на немския император Отон I Лиутпранд през 968 г. в Константинопол свидетелствува за това, че византийците го спазват и според неговите клаузи отдават по-специални почит и уважение към всички български пратеници.

Същевременно българската църква при Петър достига историческа висота. Благодарение на договора от 927 г. тя за първи път получава състояние на автокефалия и се изравнява с другите независими православни църкви; така Българската патриаршия става могъщ стълб на православието сред славяните и двигател на разпространението на старобългарския език и култура. В по-новата историографска перспектива (напр. проф. Пл. Павлов) се подчертава, че Петър не дава безусловна подкрепа на църквата, а държи на нейния морал: не толерира нарастването на църковното земевладение и предпочита да насърчава създаването на малки и средни манастири. И презвитер Козма, и Черноризец Петър заклеймяват стремежа на игумени и епископи да увеличават имотите си – трудно би било това да стои в противоречие с волята на царя.

Важно е да се обърне внимание на факта, че българските войски по времето на цар Петър съвсем не са небоеспособни. През 943 г. те отблъскват нападение на печенегите в североизточните предели на държавата и смущават с потенциала си победоносния византийски император Никифор II Фока (963 – 969). Последният, след като предизвиква нарушаване на мира, не посмява да нахлуе във вътрешността на България, а се задоволява с военна демонстрация в пограничните й райони. 

Изворите са запазили неговите смущения относно неизвестния и съмнителен край на една по-сериозна кампания против българите. В последна сметка българските войски оказват ожесточена съпротива и на инспирираното от византийската дипломация нахлуване на руския княз Светослав Игоревич в България. Вече възрастният и вероятно болен цар Петър починал, преди да види края на Светославовото нашествие в България. Неговата служба разкрива, че преди смъртта си той приема монашество и почива като монах.

Преди да се премине към обобщителни оценки за управлението на цар Петър обаче е необходимо да се прецени спомена, който той оставя сред българите. Особено ценни свидетелства за това се неговата канонизация за светец, която е ознаменувана със запазена до днес средновековна Служба за владетеля, запазването на паметта му в православния календар и св. Предание на Православието, ценният домашен извор от средата на XI в. – т. нар. Български апокрифен летопис, свидетелствата на византийските хронисти за делата на българските въстаници против византийската власт и някои откъслечени пасажи от поучителни сборници с православно съдържание.

Изследователите са на мнение, че култът към българския владетел като към светец на Православието се оформя още в края на X в., не много след смъртта му. Предполага се, че именно тогава е създадена и Службата във връзка с богослужебната прослава на паметта му, запазена чрез преписи в паметници от XIII – XIV в. През XI в. култът към св. цар Петър вече е категорично засвидетелстван. В Българския апокрифен летопис, редом с владетелите княз Борис – Покръстител и цар Симеон, само цар Петър е окачествен като „свят”. С тази почит на този етап не е бил прославен дори и св. княз Борис I, за когото се казва обаче, че е бил благочестив и праведен, и че е живял без грях. Особено много акцентува неизвестния български автор на летописа върху благоденствието по българската земя по Божие благоволение по времето на св. цар Петър и любовта, която имали помежду си българския владетел и св. цар Константин Велики. Този анахронизъм подчертава авторитета и почитта към българския цар, поставен редом до особено много почитания император Константин, който поправил пътя на Христовата вяра в Римската империя. Пасажът за цар Петър подчертава и единството, и любовта между, православните владетели, които са призвани единомислено да почитат Бога, да се обичат и да се подкрепят. Тук действително могат да се намерят отгласи от стремежите на българския владетел приживе. Въпреки всичко, той се опитва да осигури мир между България и Византия, поддържа кореспонденция с прочутия отшелник и светец на Православието – св. Павел Латърски († 955 г.), и се обръща с писмо до цариградския патриарх как да се отнесе с новопоявилата се ерес на богомилите. Тук българският владетел изхождал от вековния опит на Константинополската патриаршия в борбата с различни ереси, част от които били в корените на богомилството.

Особено подчертаващ спомена за цар Петър извор е неговата Служба. В нея към образа на св. цар Петър се прибавят характеристики, които намират израз в следните възхвали: „застъпник от видимите ни врагове”, като който „възлюби в мир да пребиваваш в своя живот”, „като светла звезда, която възсия от земята”, „както по-рано си бил с нас, отче, и като чеда твои ни приемаше любезно”, „камъко на вярата”, „утвърждение на църквите”, „източник и неоскъдно съкровище, които дава (и се) излива на бедните” и др. Тези и други откъси от Службата рисуват българския владетел като цар-миролюбец, но и защитник на своя народ. Като владетел, който има отношение към оскъдиците и бедствията, които нерядко нападат населението и се стреми да го подкрепи и, най-малкото, предпази от война и съпътстващите я разорения и жертви. Особена почит имал българския владетел към Църквата и се стремял да утвърждава христолюбието сред народа като строял храмове и манастири, улеснявал проповедничеството на духовенството и монашеството и сам давал пример за високонравствен и благочестив живот. Към тези възхвали трябва да се прибави и спомена за стремежа на цар Петър да се срещне и с прославения български отшелник и небесен закрилник – св. Йоан Рилски († 946 г.), за да се поучи от него относно товара на нелеките царски дела. За този епизод ни разказва особено ярко житието, което пише за св. Йоан българският светител – св. патриарх Евтимий († ок. 1402/1405 г.).

Днес сред запазените известия, които са съхранили спомена за светия лик на българския владетел в Светото Предание на Православието, освен горепосочените, могат да се добавят още и ръкописи от XIV в. В тях се упоменава датата, на която се почита паметта на българския владетел и се помества тропар в негова прослава (богослужебни сборници) или българският владетел категорично се упоменава като светец (Разказ за Зографските мъченици, загинали през 1275 г.). Не на последно място трябва да се посочи, че със св. цар Петър в по-късни сборници се свързват поучителни изречения. Така в два руски сборника от XVI в., в които има част, посветена на наставления от свети люде, е поместено и кратко поучение от св. цар Петър. То, преведено на новобългарски, е следното: „Петър цар рече: да не бъде твоята уста врата за зли речи, нито езикът ти да изнася зло. Гърлото ти да не бъде път за грешни речи.”

Прави впечатление, че големите Симеонови победи биват изместени от спомена на благочестието и миролюбието на св. цар Петър. Той се превръща в символ на подкрепяната и благословена от Бога българска царска власт. Неговото име приемат обявилите се за царе български въстанически водачи против византийската власт – Петър – Делян, Петър – Бодин, Петър – Теодор, брат на Асен.

VI. Социални брожения, богомилство и отшелничество

Епохата носи и социални брожения. Разкошът на официалната църква и тежките данъци раждат ереси, проповядващи отказ от светските блага. Най-известно е богомилството, чиито последователи познават богослужебните книги – знак за издигната просвета – а от средата на X век се разраства и отшелничеството, което отхвърля материалното, но не проповядва анархия срещу царя, болярите и Църквата. В този дух стои и прочутата среща „от разстояние“ между цар Петър и св. Иван Рилски: царят изпраща плодове и злато; светецът приема плодовете, но връща златото с думите:

„Защо му е злато на този, който ограничава себе си даже в хляба и водата?“ – и добавя писмо с духовни напътствия.

Петър води кореспонденция и с патриарх Теофилакт (чичо на Мария-Ирина) за мерки срещу ереста, както и с прочутия отшелник Павел Латърски, търсейки духовни съвети; той не предприема „най-строги мерки“ срещу богомилите, вероятно за да избегне отслабване на държавата, и концентрира усилия във възстановяването на църковния морал.

VII. Международно признание и отношения с Рим

Международното признание на българската държавност, осигурено при Петър, е без аналог дотогава. За разлика от баща си Симеон, който се самообявява за „цар на българи и гърци“, Петър търси разбирателство и постига признание на царската титла и брачен съюз с династията Лакапини. По-късни извори (напр. изявления в преговорите на цар Калоян с папа Инокентий III и писмо на самия Инокентий до унгарския крал Емерих) твърдят, че Симеон, Петър и Самуил са получили царска корона и патриаршеско благословение от апостолическия престол. Самият Симеон в края на живота си води преговори с Рим, продължавайки линията на баща си; скоро след смъртта му Петър е признат за цар и от Византия. Лиутпранд Кремонски свидетелства, че тридесетгодишният мирен договор от 927 г. е подновен и че византийците отдават особени почести на българските пратеници. Според Ибрахим ибн Иа’куб през 965 г. български пратеници посещават Отон в Магдебург.

VIII. Дипломатическият „компромис“ България–Византия

Това признание е плод на сложен българо-византийски „компромис“. Византия признава Петър за „василевс на българите“, но не и на гърците; при обявяването му за монарх не е използвана формулата „поставен от Бога“; той не е коронясан от Роман Лакапин (което би го превърнало в „младши император“), но се признава за негов духовен син; не е коронясан в „Света София“ от константинополския патриарх – вместо това България получава свой патриарх и той коронясва Петър в Преслав; за българска царица е избрана внучка на Роман Лакапин (Мария-Ирина), докато Симеон преди това отказва да ожени свой син за дъщеря на Роман; а бащата на Мария-Ирина, Христофор, не е багренороден и е трети по ранг след Роман и Константин VII – детайли, които добре показват как престижът и протоколът са внимателно дозирани от византийска страна, без да обезсилват реалното българско извисяване.

IX. Култура, книжовност и археология

Културно управлението му продължава Златния век. Постепенно се налага кирилицата (макар глаголически и дори рунически букви да се ползват поне до средата на XI век). Книжовници като презвитер Козма и Черноризец Петър творят, а на български се превеждат Теодор Студит, Йоан Дамаскин, Максим Изповедник и др. Във Велики Преслав археологията свидетелства за подем в архитектурата и керамиката; съществена част от манастирския комплекс е изградена при Петър, когато мирът позволява по-голям мащаб и използване на ромейски строителен опит. Манастирският комплекс при Равна (Провадийско) е изцяло преустроен. Към изворите се прибавят и множество паметни надписи: на ичиргу боила Мостич (втората половина на X в.), на хартофилакс Павел от „Кръглата църква“, на жупан Димитър от Северна Добруджа (943), Темничкият надпис от Поморавието и др.

X. Смърт, абдикация и канонизация

Смъртта на Петър е датирана на 30 януари 969 г., традиционно според Лъв Дякон – вследствие на апоплектичен удар. Съществуват и старобългарски паметници, според които малко преди смъртта си царят абдикира и се замонашава, по примера на дядо си Борис-Михаил, което поставя и въпроса кой управлява в края на 960-те. Така или иначе, Петър умира като владетел на дългия мир и влиза в православния календар. Култът към него като светец се оформя още в края на X век; Службата му е запазена в преписи от XIII–XIV век; Българският апокрифен летопис (средата на XI век) го назовава „свят“ – редом с Борис-Покръстител и Симеон. В богослужебните текстове той е възпят като „застъпник от видимите ни врагове“, като владетел, който „възлюби в мир да пребиваваш“, „камък на вярата“, „утвърждение на църквите“ и „източник и неоскъдно съкровище“ за бедните – образ на цар-миролюбец и същевременно защитник. Съхранени са и по-късни следи от почитта: в разказа за Зографските мъченици (1275) той е категорично посочен като светец, а в руски сборници от XVI век се приписва и кратко поучение: „Петър цар рече: да не бъде твоята уста врата за зли речи, нито езикът ти да изнася зло. Гърлото ти да не бъде път за грешни речи.“ Срещата с Йоан Рилски, връщането на златото и духовните наставления подчертават личното му смирение и грижата за високи нравствени стандарти.

Авторитетът на България при Петър нараства, което личи и по това, че в следващите два века трима претенденти за българския престол приемат името му (един от тях става цар). Името „Петър“ се превръща в символ на благословена царска власт – носено от въстаническите водачи Петър Делян, Петър Бодин и Петър Теодор (брат на Асен). В семейно отношение Петър е женен за Мария Лакапина (Ирина), дъщеря на Христофор Лакапин и Августа София, внучка на Роман I Лакапин. От брака им: Борис II (931–977), цар на България 970–971, кръстен на Борис-Михаил; Роман (ок. 930–997), цар 977–997 (де факто до 991), кръстен на Роман Лакапин; Пленимир?; още две деца; и две „принцеси от царска кръв“, подготвяни за годеници на малолетните византийски императори Василий II и Константин VIII.

В съвременната културна памет образът му присъства и чрез медиите: през януари 2023 г. БНТ започва излъчването на сериала „Войната на буквите“, който засяга възкачването и управлението на цар Петър. Така паметта за владетеля, чиято политика често е била подценявана, се пренася и към нови публики: не като победоносен пълководец или радикален реформатор, а като миролюбив цар и опитен дипломат, който умее да степенува заплахите, да прощава и да прави компромиси, без да отстъпва от авторитета на държавата си.

В неговите ръце продължава изграждането на християнския облик на България, а чрез възстановяването на църковния морал се организира отпор на надигащата се богомилска ерес. Духовното наследство, което се извежда от предоставения материал, може да се резюмира така: христолюбие, човеколюбие, милосърдие, миролюбие, лично смирение, държавническа отговорност. И тъкмо затова, по традиция още от Средновековието, православната Църква го възпява на 30 януари с думите: „Събрали се днес, царю преподобни, радостно славим твоята светла памет, като очакваме чрез тебе от Бога милост и прошка на нашите грехове. Заради това моли се на Христа Бога, Петре свети, за твоя народ.“

Харесайте Facebook страницата ни ТУК